И тази  есенна вечер Мартата, Сухия и  Смока, се шмугнаха в кръчмата на Калчев. Мартата беше без колелото. Снощи спука гума. Това, че работеха на гарата, беше добре, но лошото беше, че оставаха 2-3 дни до заплата. Беше изтънялнял като църковна мишка. Официално нямаше пари! Все пак, дълбоко в малкото джобче на железничарския панталон, имаше скътани 2  топлещи зажаднялата му душица, смачкани лева. Пък то номера си беше да има с какво да се поръча първото пиене. После работата се нареждаше от само себе си. Или се намираше  някой да почерпи, или  Калчев го съжаляваше и Мартата за пореден път влизаше в дебелия, мазен тефтер за версиите. Та с една дума, почерпката за тая вечер, беше осигурена.

     Седнаха тримата, поръчаха по една плодова… и се започна. От дума на дума стана въпрос за болести. Мартата се разприказва.

-         Миналата година, като ми правиха операция  за язвата на стомаха, 20 дена ме държат в Окръжната, бият ми всеки ден някакви инжекции и не ме оперират. Идва една сутрин на визитация, доктор Хинков и ми вика: - Марта, утре си под ножа!

-         Ами инжекциите свършиха ли? –питам го поуплашено?

-          А, грешка е станала. Те бяха за засилване на сърцето. Тебе тъкмо сме те подсилили. Твоето е здраво. На друг човек е трябвало да ги слагат. Днеска го оперирахме.

-         И какво стана?

-           Не издържа, отиде си. Утре ще  оправим и тебе!

-         На другия ден започна операцията- продължи да разказва Мартата… Слагат инжекции, упойките не ме хващат.

-         Ей Марта, що те не хващат упойките бе ?  Попийваш ли? – пита ме д-р Хинков.

-         По малко докторе – мънкам аз.

-         Какво ти малко, бе човече, че ти направо си спиртосан!? – Майтапи се с мен доктора и нарежда да минават на пълна упойка…

Приспиват ме значи, оперират ме и на другия ден д-р Хинков на визитацията ми вика:

-         Прескочи трапа, Илийка, ама имай в предвид, че две трети от стомаха ти съм изрязал. Сега си само с една трета стомах. Ще започнеш да се храниш по-често и по по-малко. Пстепенно стомаха ти ще се разшири и ще си заеме нормалния обем.

-         Ха на здраве! – подканя Мартата и поръчва отново на кръчмаря – Я донеси по една мастика, като мехлем ще ми дойде на скастрения стомах. Па пиши там на тефтера! Утре ще плащат,  съ управим.    Калчев охотно донася  три стограмки мастика и додава от него по една лимонада. Кристалите за отрицателно време се плъзгат по зажаднелите мъжки гърла и чашите остават пак празни. Лимонадата стои.

-         Калчев – провиква се Сухия. – Я дай по една ментичка, че лимонадата стои.

Калчев донася по още сто грама, после още 3-4 пъти и когато вече решава да затваря, дружината е достатъчно втасала, за  да тръгнат по нанадолнището, весели, олюляващи се и малко на зиг-заг.

-         Отиваме у дома! – отсича  Мартата, прегръща двамата си приятели и има няма, след десетина минути се озовават пред слисания и сърдит поглед на жена му.

-         Жена, дай нещо за пиене и мезе – нарежда фъфлещия и мъж и с най-категоричен глас до нарежда.- Сядайте!

-         Че то какво ли има? То ти търпиш ли нещо за пиене в къщата? – заоправдава се женицата и донася от някъде последния си запас. Една бутилка червено вино. – Ей ви и таз диня за мезе! – додава тя и тръшка  и динята на масата. После тихомълком се изнизва от лятната кухня и ги оставя сами.

           Нашите  герои, безропотно се нахвърлят на  сочната и сладка диня. Някак от само себе си и  бутилката бива пресушена… Осъзнали, че вече няма да има нищо за пиене, Сухия и Смока все пак си тръгват.

         Мартата се прибира в къщи, съблича се, но от комбинацията между вино и диня ли, от другите питиета и лимонадата ли, или просто от  факта, че изрязания му стомах още не се е уголемил достатъчно, хуква към тоалетната.  А тя строена, не до строена, отзад с една тънка ламарина го посреща с готовност. Тича  Мартата по долни гащи и потник в нея,  с облекчение  изстрелва, като от автомат, един откос динени семки по ламарината.

            -Пърррррррррррррр - звучи ламарината и звука и десетократно усилен от среднощната тишина,  проехтява чак в съседните дворове… Та така, цяла нощ… Притичва на прибежки,  Мартата по долни гащи, прикляква в ламаринената тоалетна  и  раздира нощната тишина с пърпоренето си.

         На сутринта, Стефан  - зевзек и негов съсед, си мие очите на чешмата в двора и наднича любопитно над ниския  плет.

           Мартата отново излиза от къщи по долни гащи,  държи се с ръце   за корема и  с  поредната прибежка се шмугва в тоалетната.

              - Пъррррррррррррррр – проехтява поредния откос и когато най-после, Мартата притичва към къщи, Зевзека се провиква:

               - Комшу, добро утро бе! Ха честито, честито!

           Мартата спира за миг и почти в движение пита учуден :

               - Какво ми честитиш?

-             - Ами, купил си  ново “Балканче”, слушам от мерак,  цяла нощ  го припалваш!

Мартата не каза нищо.Продължи на бегом към къщи и се скри  засрамен…. Не мина и година и стомахът му го скри за винаги.

    За  мнозина Белене е  наслоената  от медиите,  негативна представа за острова, за затвора и чудовищна жестокост на едни хора над други…  За мен са Беленчани! Някогашните и днешни беленски люде,  били те католици, власи, източно православни

Българи, цигани или турци,  живеещи в селището  преди 42 години и днес. Хората и техните потомци с които се запознах като ученик там.    Месните, трудови хора! Последните  две поколения  дето  обработват плодородната  Беленска низина и Острова  -земите на някогашното Държавно земеделско стопанство, отглеждат царевица и коноп, животновъди и рибари, станали химици в Свищов, строители на   апартаменти, детски градини,  и основите на Втора атомна.  Трудовите хора на Белене! Обикновени, трудолюбиви, широкоскроени и спокойни, хора с разтворени длани и сърца. Родителите на моите съученици, съучениците ми от    Селско стопански техникум «Климент Аркадиевич Тимерязев» – випуск 1966 година и техните деца и внуци.      И днес те  се трудят,    вгледани  с надежда в бъдещето на Втора атомна и  България.

    Такива са моите съвупускници. С тях бяхме добри съученици  и   останахме  добри приятели. Разпръснати из страната, Варна, Плевен, Свищов, Пловдив, София  и Клисура; железничари, митничари, медицински работници, комбайнери и трактористи, заварчици, селско стапански работници, административни работници и служители с една невидима духовна връзка затвърждавана  с ежегодни съученически събирания,   цели 42 години. Различни по социално  и семейно положение, по професия и просперитет , остарели но  все така щури, упорити и уверени, че утре ще бъде по добре, че утре ще бъде по хубаво за техните деца и внуци. Моите съученици, доказали през годините, че който може и знае как да работи, може и знае как да се весели! Моите съученици,  с които се срещнах на 26 юли 2008 година в Клисура, след 42 години. Исках да си останат в представите ми както ги помнех,  18 годишни момичета и момчета, млади, красиви и дръзновени и ги намерих  прехвърлили 60-те, помъдрели, уморени, не живяли напразно, все така весели и жизнерадостни!  Сравнете ги:

    Какви бяхме преди 42 години, а   какви сме днес!?

 

 След една бурна нощ, обсипана с безброй далечни спомени, училищния автобус потегли през  Балкана, към новата среща през  2009 година!

 

1.      Та Графе, какво е провокирало херпесите ти да се активизират, срещу твоя физически и душевен мир, не знам. Но разказаната от теб одисея по тяхното лекуване, провокира у мен следния спомен. (С чиста съвест този коментар можеш да си го изтриеш.)
   Синчагата беше едва на 9 годинки. Току що се бяхме нанесли в апартамента в новостроящия се ЖК “Тракия” Пловдив. Наоколо поляни, чист въздух и простор за детски игри. С една дума, цяло лято, щастливо футболно детство. И изведнъж, лимфните възли под мишниците на детето възпалени, станали като яйца! Ами сега? Тревога, паника, тръгваме от лекар на лекар и няма кой да постави правилна диагноза. Правим изследвания, кръвни проби, положението лошо. Над 12 хиляди левкоцити. Страшна работа. Хирузи го преглеждат, категорични:
- Веднага трябва да се оперира!
Вътрешни болести го преглеждат,- Не! -казват. - В никакъв случай не бива да се оперират лимфнитне възли. Те са филтрите на организма срещу зарази! Продължаваме изследванията.
Обикаляме с майка му по доктори, времето си върви,идва есен, детето отпада ли отпада.Диагноза няма. Че като се намери един лекар та отсече: - Левкемия! Категоричен съм!..
Какво преживяхме няма да говоря, да не дава Господ на никого преживяване с мисли като нашите.. Отчаянието пълно. Тогава някой ни насочи да отидем при д-р Божилов в детското отделение на ІІ-ра градска. Отиваме ние, плачем и двамата, детето гледа уплашено. А той ни посреща спокоен, човека - Чакайте! - вика - Какво сте се паникьосали. По спокойно. Я булка седни тука. Ела бе юнак! Я кажи котенце имате ли, играл ли си си с коте, да те е одрасквало или някакво друго животинче?
- Не, нямаме коте - отговаря жената.
- Не ме е драскало нищо - допълва детето.
- Няма докторе, той все на вън по поляната футбол играе, не е казвал нито да е драскан нито да се е убождал - Разяснява майка му..
- Я булка го съблечи гол! Дай го тука.
И почна да го разглежда под лупа, милиметър по милиметър , цялото тяло. По едно време се втренчи в дланите на ръцете му. После взе една тънка игла за спринцовка и започна да човърка детските длани. Разчовърка - зрънце гной излезне, разчовърка на друго място - бяло трънче изкара. И така, един час вади бели трънчета, не само от дланите му ами и от дупето му, дето е сядал и падал из тракийските търнаци. Та изчисти го д-р Божилов и разпореди:
- Сега булка, си отивате и купуваш от пазара прясна тиква. Настъргваш с ренде и правиш лапи с тензух. Слагаш под мишниците за не повече от 5 - 10 минути, там където са възпалените лимфни възли, после измиваш. Тиквата да не му изгори кожичката, че там е много нежна. Правиш тази процедура не повече от 3-4 пъти и е готов…
Така щастливо завърши тази кратка история, благодарение на един истински лекар по призвание!

  

   За вас лъжа, за мене истина! Когато в далечната 1864 година, на 21 май, Русенския валия Дариф  Паша,  направил първата копка на първата железница в България, в изостаналото, скрито в землянки село Пордим, не били и чували за железница…  Местното население  се занимавало не само с отглеждане на коне за турската армия,  но и със земеделие и животновъдство. Селището се намирало на около четири километра по на север, близо до пътя  Плевен – Русчук. И както е известно, минаващите по пътя турски потери и армия, редовно го плячкосвали .

Това принудило нашите  далечни  пра родители да  се породят( да станат роднини,  да родят отново селището) с живеещите по на юг селяни от Вълчи трън и да изместят селото си  непосредствено до тяхната мера.  Породили се  те,  но когато след Освобождението,  35 години по-късно се чуло за прекарване на железница София – Горна Оряховица, между техните потомци възникнало съперничество, през кое землище, аджеба, да преминава трена. Злите езици и легендата говорят …

       Като се заговорило за железницата и в двете селища,  минали хора от София  да разговарят с местните първенци, от къде да мине железницата.. Вълчи трънските селяни не били много склонни да си отстъпят земята.

        Пордимските, даже искали.  Имали те вече опит в посрещането на  гости. В селището по време на обсадата на Плевен  били щабовете на руските и румънски войски. След Освобождението често посрещали гости, първенците  ходили даже и до Москва, на гости на Руския император и били видели как се гощава. За това посрещнали чиновниците от  София с подобаваща софра.  Несъмнено софрата оказала своето положително въздействие, щото макар и по по-отдалечения  и неблагоприятен маршрут, през възвишенията между Гривица и  Згалево, железницата  минава през земите  пордимски. Нещо повече. От чиновниците ли, кой ли ги подучил,  историята мълчи, но  една ранна сутрин трима първенци от Пордим, яхнали конете и запрашили за  София.   Пристигнали те в Столицата. Отиват в народното събрание и започват:

   - Ние сме представители на Вълчи трън.  Населението на Вълчи трън не е съгласно железницата да минава през нашата мера. Не си даваме земята и толкоз. Разберете, че не сме съгласни влака да минава от там,  да ни плаши животните, че да не ни снасят  и кокошките. Не щем!

    Така пообиколили те и по министерства, срещнали се този с онзи и навсякъде, все същото:

    – Не щем железницата през мерата на село  Вълчи трън! – И си заминали…

    На другия  ден пристигнала  нова делегация.  Пак от Пордим. Дисагите на конете натоварени с печени пилета, с подаръци, с вино, с ракия, мед. Върви втората делегация по пътя на първата, раздава подаръци и се моли:

     -Като представители на Пордимската общественост, сме натоварени от целокупното население на село Пордим, да заявим, че поласкани от вашето мъдро виждане, пътя на железницата да премине през нашата мера, сме съгласни и молим да прокарате железницата през земите ни! – Оставили даже и писмен документ. Раздали каквото носили на когото трябва и си тръгнали . По пътя ги чакала първата делегация . Събрали се весели двете делегации от пордимски първенци  и с удволетворение  се прибрали.

     Така  влязлата в експлоатация на 8 ноември 1899 година,  железопътна линия София – Горна Оряховица – Варна , минала през землището на село Пордим.  Гара  Пордим станала северната врата на селището и не само допринесла за  по нататъшния бурен растеж на селището,  но и станала свързващо звено между Западна и Източна България.

     Първата влакова композиция превозвала невероятните за времето си 73 тона товари.

Влакът развивал главозамайващата скорост от 28 километра в час. В началото железницата била посрещната с недоверие.  Хората се плашели. Особено страшно било по завоите.  За това, първоначално пътниците се возили безплатно…

     Днес Пордим е немислим без своята  железопътна гара.  А вие когато минавате  с влака от там, помахайте за поздрав на  потомците на  далновидните и прозорливи, хитри българи,  допринесли гара  Пордим да е точно там!  Тя ви очаква. Добре сте дошли. Пордимци са гостоприемни хора!  Доказано знаят да посрещат  и гощават!

     

     Една алиенирана личност, от близкото минало на град  Пловдив,  привлича вниманието на минувачите по главната улица на хилядолетния град …

     Увековечен в бронзова статуя с естествен  размер, седнал  и с ръка на ухото  -Мильо  - слуша…

                                        

 

  

Така управляващите в „Синята столица на България”,  хилядолетния град Пловдив,  издигнаха паметник на своя най-достоен представител! Човекът „с най-голям принос за развитието  и популяризирането на града”,  за развитието на демократичните сили под тепетата,  върха на еманацията на едно  18 годишно управление -  Мильо!

      Тихо! Мильо слуша…  Какво ли чува?.. Какво ли си мисли?…

 

 

 

 

  Горкото внуче! И през лятото не го оставят да си отдъхне. Не стига, че цялата учебна година го пришпорваха, заради стачки, а ми и сега,… на сред лятото го карат да  живее по план. С една дума, да чете, да пише и да решава задачи по норма за ден. А кога ще си почине детето, кога ще се наиграе и налудува, кога ще се почувства свободен човек? Никой не мисли за това!  И какви задачи само са измислили това възрастните?… 

 Вижте сами:

 НАСКО СИ КУПИЛ ТЕТРАДКА С 20 ЛИСТА  И НОМЕРИРАЛ ВСИЧКИ СТРАНИЦИ. КОЛКО ЦИФРИ Е НАПИСАЛ?

 

 ПЪРВА МАТЕМАТИЧЕСКА ЧИТАНКА  3-4 клас

   Авторски колектив Веселин Златилов,  Илиана Цветкова и Таня  Тонева

   Стр.114. В ТЕМА 5, Задача 2 Отг.стр.157 от Т.2 -  ..  цифри

     Верния отговор е 31 цифри,  но обяснете защо!

                     А да видим колко от вас ще си признаят „Аз не съм по умен от едно хлапе”?                              

 

   П О З Н А Х Т Е   Л И   Г И ?   КОЙТО ГИ ПОЗНАЕ ЩЕ СЕ ПОЧЕРПИ БИРА!

                                        

 

      

 

 

 

 

 

 

 Наистина, този последния липсва на компанията! Слагам го, макар че ми се вижда зад океански!

   Позволи ми, уважаеми читателю,  да  отложа за малко разказа си за историята на гара Пордим и да покажа част от това което стои зад нея…

  Повеждам те с думи и снимки в съвременен гр. Пордим. Тръгваме от  гарата 

  

  към центъра на селището, по един не срещан в България

 

                                                                              

булевард  от три платна.

   Още на второто кръстовище  изниква въпроса, какви планове са имали за селището, хората планирали неговите улици? Правени в края на 19 и началото на 20 век, броени години след Освобождението на България от турско робство, те впечатляват с широтата и перспективата с която са създавани, пък и най малко с паважната настилка от тогава. Дали пък не е им минавала мисълта да правят  тук столицата на новоосвободената страна? Кой знае!

    Тръгвайки по втория в дясно булевард , а именно бул.”Славейков”,

 виждаме на стотина метра в ляво, зад градинката в която мина част от детството ми, една ниска жълта къща. За времето тя е била богаташка къща. В нея е живял един от най успешните кметове на Пордим  - Иван Божинов. Негова дъщеря е  голямата театрална актриса Жени Божинова. Преди години , около 1980 година,  във влака Плевен София се бях за познал с негова внучка – Божана Божинова. Тогава тя  учеше във ВИТИС”Кръстьо Сарафов”. Станала ли е актриса не знам. Къде живеят сега потомците на този достоен пордимчанин, също не знам. Но е факт, че в къщата сега живеят цигани.

   Та вървим по бул.”Славейков”, 

                                                                               

 минаваме край родния ми дом и в дъното  излизаме при паметника – къща музей  Великий княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската освободителна армия  в Руско – Турската Освободителна война 1977-78 година.

 Външен поглед на къщата музей.

 

            Поглед на къщата музей от двора.

 

Сред алеите на музея

     

       

   

Фонтана на братските сълзи

Само през улицата, от южната страна на музея, се намира този поизоставен паметник. Той е построен от признателните червенокръстци  в памет на великия руски хирург Н.И.Пирогов.

Построен е на мястото на което, октомври-декември 1877 г., при обсадата на Плевен са работили, под ръководството на Н.И.Пирогов,  два руски  медицински пункта,  етапен и хранителен.

    Днешната общинска власт, е длъжник пред великия хирург и хилядите руски войници , пролели кръвта си и  си в пордимската земя. Част по скоро  обществеността там,  трябва да се заеме с облагородяването и поддържането на паметника с парка около него…

     Точно срещу къщата музей се намира родната къща на големия български, поет, писател и драматург Иван Радоев.                 

 

Само тази плоча и името на читалището в Пордим,  напомнят на обществеността и неговите наследници, включително неговия син – актьора Иван Радоев, че в тази къща е живял, израснал и творил. А са големи  и заслугите на техния баща и дядо, дългогодишния читалищен деец – Дашо Радоев. Той също има  определен принос за духовното развитие на селището. За това не само пордимчани са им длъжници!?

       Но нека продължим нашата разходка в съвременен Пордим. Тръгвайки  на изток по главната улица „Цар Освободител”,  преминаваме през

центъра на градчето. Тук, срещу сградата на Община Пордим е  и сградата на бившето АПК.  В нея са читалището, магазин, поземлената комисия, канцелариите на едното  ТКЗС и частна шивашка фирма. Тя е  настанена  в бившия, голям кооперативен стол.  В него и от него се хранеха хиляди кооператори, включително и по кооперативните блокове.

 Днес, след затварянето на цеховете на плевенския текстилен комбина „Яна” край гарата, 30-на жени работят като шивачки. Виждаме ги за петнадесетина минути, със сандвич в ръка да излизат в обедна почивка.

   Само на 50 метра по на юг,  е кацнал един ТУ 134.

 

 В него може да  поседнете и докато мечтаете, че летите, да изядете сладолед или да изпиете разхладителна напитка.  Край него, по  Проект „Красива  България” е построен млад парк с тенис кортове. Част от парка е Костницата - паметника на вечния огън.

Срещу него е построен още един красив кът за почивка и отмора -  още едно красиво и спокойно място  - фонтан.                                                                  

     Ако продължите на изток по „Цар Освободител”,  погледа ви ще грабне великолепна църква. 

  

 Църквата и камбанарията изискват особено внимание. Те са свързани  с произтичащите преди повече от век събития в Пордим и пордимчани.  За това, си запазвам правото да ви разкаже за тях и тяхната история отделно.  Сега ще си позволя  само да ви ги покажа  и още няколко думи.

    Пордимската църква Св.Димитър, със своята гиздава камбанария, са правени по време на Освободителната война от прочутия  тревненски архитект Уста Генчо.

                                                                             

Камбанарията е особено кокетливо творение на Уста Генчо – тревналията и беше въоръжена с шест руски камбани, подарени на пордимчани от Цар-Освободителя.  В знак на благодарност, царя подарил с камбаните и скъпи църковни отвари. За съжаление злосторници в последните петнайсетина години откраднаха по голяма част от посюдата, отварите и най-малките камбанки.

    На камбанарията 637 е поставена паметна плоча със следния текст:

             Камбаните са подарени от Император Александър ІІ след пребиваването му в Пордим от 26.Х. до 15.ХІІ.1877 год. Отляти са в Ярославл на 28.ІІ.1879 год.

     Зад църквата се намира  пордимската гимназия 

     

 СОУ „Св.Св.Кирил и Методий” с преподаване на народна музика и хореография. На нените възпитаници възлагаме надеждите да запазят българщината и да възстановят веселия празничен звън на откраднатите камбани.

    Продължаваме нашата разходка по „главната” улица на Пордим. Любопитния ни поглед, приковават  двора 

 и сградата на Детския дом.

Построена с труда и средствата на кооператорите, детските ясли  и детската градина и днес се огласяват от щастливи детски гласчета.

    Само на няколко метра до двора на детския дом, погледа ни се опира в масивната желязна врата на  Къща музеи Карол І, румънския крал, предвождал румънските и финландските войници в боевете за  Освобождението на България.

 

            Тази красива, внушителна порта на къщата музей, както и всички парадни порти на парковете  в другите музей, са направени от турски топове, круповска система и са взети трофеи при Плевен, Шейново и Пловдив, от разбитите и пленени турски армии.

     Музея е

създаден на мястото на  първото пордимско училище, създадено още 1868 година от Върбан Илиев Попов.

       Сега, преди да завърша своя разказ  за Пордим  днес, нека си спомним и още един любопитен факт от онези исторически години.

        Първата телефонна връзка в България е проведена в Пордим. Това става на 12 януари 1877 г. по време на Руско-турската война при обсадата на Плевен. Връзката е осъществена между крал Карол І от щаба на румънската армия и княз Николай Николаевич от щаба на руската армия. Точно по пътя от единия до другия музей.

        Спирам своята разходка из днешен Пордим. В следващ пост

                                                 

ще ви запозная с влиянието и приноса на един американец  за по нататъшния възход на селището.

  

    Сбогом Маестро Вили Казасян! 

 Благодарим Ти, че оставаш в нас!

 Да,  от тази малка гаричка, с  отбелязаната надморска височина, започва  над 150 годишна история.

 На 185,95 м. надморска височина се намирала, намира се и до днес гара. Пордим. Да не мислите, че винаги е била тук? Как е възникнала, ще ви разкажа в следващите редове. Историята е любопитна и комична…

 

 

 

                                                                                            (следва продължение)