В 20 годишната ми вярна “Лада”, сме аз – шофьор, и на задната седалка – моя девет годишен внук. Гледаме се в Пловдив през великденските и първомайски празнични дни. Сина и снахата са си в София, пък и ще мръднат малко по Европата. Спускаме се от “Стария град” към центъра. Улицата е “Отец Паисий”. Успоредна на главната. Еднопосочна , тясна, с не равен паваж, а дясната и страна е задръстена от коли. Определена си е за платен паркинг. Движим се на педесетина сантиметра, до левия тротоар и разговаряме. Изведнъж, непосредствено на метър пред колата, от тротоара връхлетя човешко същество…….Скърцане на спирачки, тъп удар, вик, писък, кръв, народ, полиция, линейка, съд, кръвнина, затвор…..
Слава богу, не стана така!… Скърцане на спирачки и колата спря! Върху предния капак се просна 12 годишно момче. Очите му, широко отворени от ужас и изненада, се преместиха на 40 годишен, добре облечен господин, придружен от екстравагантна дама. Господина удостои с презрителен поглед мръсните, скъсани дрехи на малкия просяк и отмина невъзмутим. Уплашено момчето се качи на тотоара и неразбиращо и унижено се огледа наоколо в хората. Никой не каза нищо. А господина буквално го хвърли пред колата ми. Потеглихме. От задната седалка, внукът само ме попита: Дядо, какво и става на тези хора? Полудяли ли са?