ДОКОСВАНЕ – музиката на банда Razorliht

Симпатична англо-шведска банда, създадена през лятото на 2002 година около певицата и писателка Jonny Borell. Групата се състои от Борел (вокал и китара), Бьорн Agren (китара), Carl Dalemo (бас)  и Анди Burrows (ударни).

  Има прилика с Бийтълс но е повлияна от съвременния по бездушен, комерсиализиран и глобализиран свят,  звучи по твърдо и рок. Наред с английска мелодичност и непосредственост на изказа, са насложени шведска ведрост и радост от живота. И всичко това с влияние на съвременни американски и  кънтри орнаманти, особено в някои от песните и.

  Предлагам  Ви само тези техни изпълнения, повече може да намерите и сами…

ДОКОСВАНЕ – песни

 Лили Иванова на  руски

1.    Когато първи път те срещнах

2.    Подари ми песен

3.    Ветрове

4.    Мъгливо утро

5.    POMNIT’NEVSKI

какво ни говорят старите снимки?

 

Това са дядовците на моя син.  Когато правих снимката,  вече бяха щастливи пенсионери. Демократичните промени тъкмо започваха. Бяха пенсионирани железничар и счетоводител.

  Дядо Коци, реди кубчето на Рубик. На преден план,  дядо Колю заснема живота с любимия си фотоапарт „Смяна“.  Единия беше завършил търговска гимназия, свиреше на баса в духовата музика на Пордим и беше душата на компаниите. Другия учил, не доучил Славяновската гимназия, изкара курсове за ръководител чета в  поддържането на железния път.  Страхотно свиреше на гребенче, на листо или слюда, на устна хармоника и особено на една стара руска хармоника с копчета. Беше му спомен от Втората Световна война. Като понтонер, беше строил мостове по реките от Македония, през сърбия та до река  Драва в Унгария.  Не пушеше и не пиеше. Хармониката  му бе  скъп  фронтови спомен. Придобил я,  чрез замяна на получаваните от него колети с цигари. Значи не пушеше и не пиеше, обичаше да играе карти, шах и табла. Беше спортист. Централен защитник във футболни отбори от Плевен, Левски и Пордим. Точно от футбола е било и приятелството му с писателя Иван Радоев. А другия дядо беше съученик на  Дашката, както наричаха в Пордим писателя. С него е бил бригадир при прокарвенето на прохода Хаинбоаз. Но това  са  други истории и за тях ще стане въпрос по късно..

 Дядо  Кольо, беше с  по буен нрав и чувство за хумор.  Клел  се е три пъти: за вярност като войник – на Царя и фашиската  власт, към царчето – Симеон Кобурготски и разбира се към Отечествено-фронтовската  народна власт и анти фашиската коалиция. Това не му беше попречило да бъде награждаван с редица ордени и медали за проявена храброст.  Никога не  беше  се занимавал с политика.

 Дядо  Коци,  е завършил  и военно училище.  Офицер в царската армия. Бил е  и бранник. Паради тези обстоятелства в годините на социализма на него се гледаше като на неблагонадежден. През 1992 година, в най бурните политически противоборства  у нас, той подаде молба и беше приет за член на БКП. Казваше, че много му тежяло, дето го отделяли от хората и, че цял живот мечтал да влезне в Партията.  Стана най възрастния член на БКП в Пордим.

  Такива бяха дядовците от снимката. Те почти едновременно  се бяха женили, родиха им се деца, построиха къщи, изучиха децата си и напуснаха с уважение този свят.  Обикновени хора от народа.  Те по нищо не се различаваха от другите, милиони  българи, живяли през втората половина на миналия век,  като строители на социализма…

  

НАУКА ЗА МАХМУРЛУКА

  Както пиян или махмурлия човек не прави нищо трезво , така и цели народи, години на ред  не могат да изтрезнея и ги натворяват едни дето с години след това не могат да ги оправят. Ама то това пиянствата са много разнообразни. Може да се напиеш с алкохол. Може да се напиеш от любов, от мъка, от благоденствие и от какво ли още не. Но най страшното е пиянството на народа от свободата!

 За изтрезняване от алкохолно напиване е лесно. Има стотици рецепти за прогонването на махмурука. Като се   започне от  българския патент  -  зелевата чорба, та се свърши с аспирина и  студената вода.

 Българския народ сега е махмурлия от Свобода! Доде му свободата като на другите  братски народи,  но още от първата година започна махмурлийски да прави нетрезви неща! Та то индустрията си ли не бастиса, земеделието си ли не съсипа, армията си ли не ликвидира, външните си пазари ли не загуби или културата и детските си градини остави здрави и читави! Нещо повече. В махмурлука си, се юрна да разрушава социалистическата държавност. Толкова на сериозно се взе, че унищожи направо държавността в китната си татковина.   Ха сега да видим, като поизтрезня малко от свободата и демокрацията, дето му замая главата, как ще я възстанови тази държавност? С една дума така се нареди народеца, че сега пие една студена вода за изтрезняване!

ПРАСЕНЦЕ – или как леля не дочака вуйчо (продължение второ)

Тази, топла майска нощ, леля не успя да дочака вуйчо. От   седмица четата подбиваше  железния път горе към Илиянов мост. Току под Згалевския баир. До сами двата над 100 метрови стълба на радиостанцията  край Плевен.

 Денят беше тежък , горещ и душен. На няколко пъти преваляваше и от влагата ставаше още по трудно да се диша, камо ли да се замахва с тежката непослушна кирка. Най-после работното време свърши. Работниците запребираха инструментите и се нагласиха да си ходят по домовете, кой с колело, кой пеша  все по нанадолнището край линията. Чакаха  ги 4-5 километра до Пордим.

-         Марта, айде ние с колелетата да минем през Згалево по царския път.- Предложи, Иван Згалевчанина на вуйчо ми.

-         Ами то по пътеката покрай линията е пълно с търнаци. – Съгласи се Мартата с готовност и добави. – Бати Кольо, ние с  Иван тръгваме през Згалево. Долу по шосето пътя е по хубав за колелото.

-         Хубаво Илийка – отговори баща ми.- Ама да не хартисате някъде. Умната ей!

И се разделиха. Мартата и Згалевчанина се спуснаха по черния път към Згалево и има, няма, след десетина минути  селската кръчма ги прегърна с уюта си. След още петнайсетина минути Згалевчанина вече черпеше втората ракия с  кисели краставички и газирана вода. Хората ги посрещнаха радушно,  и нали Мартата беше другоселец, за да засвидетелтвуват гостоприемството си, започнаха да го черпят, кой каквото пиеше.  Едни му поръчваха мастика, други мента, трети бира и кебапчета. Мешавицата стана пълна. С много усилия,  в полунощ затвориха кръчмата. Излезнаха навън, а небето прояснено,  замига подигравателно със звездите си. Чак тогава Мартата се осъзна, че не е на Пордим в кръмата на Калчев и попритеснен, дето го чакаха още  4 километра път, благодари и каза последно- Лека нощ.  Колелото го понесе надолу по баира. Луната светеше, а асфалта, белнал се, като платно от момино кросно, хукна среща му. До края на Згалево, добре! Ама като излезе от селото и стомахът го присви,  не успя да вземе  завоя, и се озова в канавката, клекнал,  със свалени гащи. Погълнатото количество мезе и пиене напъна от вътре и като от тенжера под налягане заизлиза от всякъде. Мартата стоически се държеше с ръце в две по дебели треви, до момента в който вдигна глава и видя как луната завъртя около себе си звездите, после залюля и земята, канавката се надигна и посрещна лицето му. Стана  му приятно тъмно и тихо. Само щурците захихикаха подигравателно и го начикулиха. Мартата заспа блажено. Проснат по очи и със  смъкнати гащи.

        По втори петли от крайните къщи, някакво изпуснато прасенце се присламчи край него.   Очуди се на създанието пред себе си, замисли се, но като усети обилната  храна  освободена от съществото, без да обръща внимание на  още носещите се изпарения от вино, бира, мастика, мента и ракии, лакому се нахрани и заспа пияно.

        Утринната роса, живителна и хладна, погали голия задник  и  разреди лепилото от клепачите на  Мартата. Слънцето заникна  над Пордим  да види това  чудо невиждано.   Блесна раздиращо в очите му. Мартата запремига, като мишка във трици .  Не осиферен още, със смъкнати гащи,  заиследва близката действителност и бавно почна да вързва нещата.

-         Леле, ма как се натрясках. Тез парчета от краставички съм ги повърнал. От кебабчетата  също,  пържоли, кратавици и домати също замезвахме. – В този момент погледа му попадна на спящото прасенце. – Това пък кога съм го ял, и цяло? …

         Шокиран от факта,  че е повърнал цяло прасенце, Мартата разтърси  бучащата си глава и стана. С още не координирани движения задига гащите си и олюляващ се,  пусна  облекчително една дълга и шуртяща вода. Прасенцето се събуди и квичейки ужасено,  на зиг- заг, хукна през полето към селото. Чак сега Мартата възстанови. Почна да мисли. – Да си ходя до Пордим? Ми, кога ша ида на работа? Оле, бат Кольо тоз път, вече ша ма бие!? По добре направо на работа. – После се наведе с мъка,  изправи колелото,  качи се на него и като по опъната  струна завъртя педалите отново към Илиянов мост.

  Така, тази нощ, леля ми не го дочака, но поне се наспа спокойно!

 

                                               (Следва продължение)

 

      

   

РАВНОВЕСИЕТО НА МАРТАТА – или по нанадолнището (продължение първо)

От гарата до тях , няма и километър. Близко е. Но хората са казали: Близо живея, ама                  дълъг път ме чака! 

 

По средата на павираното шосе се намира кръчмата на Иван Калчев. По всяко време на деня, че и до късно нощем, от кръчмата се разнася глъч на развеселени работници от предприятията край гарата. Калчев умее да прави скара  и особено мезета  -  вкусотия от карантия всякаква. Над шосето, пред кръчмата, се стеле омайна синева. Дим на цигари и скара. Плътен мириса на  позната кулинария.  На нея даже и колелото не устоява. Контрата сама захапва и то чинно и търпеливо се обляга отвънка до вратата на кръчмата.  Така Мартата  отново е в редовната си компания: Митьо Смока,  Енчо  Чешита и Васко  Мокрия.   Уж всеки вика по едно, пък накрая излиза, че е по няколко пъти. Така неусетно, още преди полунощ, щастливи и омаяни, забравили грижи и тревоги,  си тръгват единодушно.  Невероятно, но се сещат, че на другия ден са на работа, и единодушно си тръгват. Води ги  Мокрия, след него се клатушка Чешита- прегърнат с Мартата, и най накрая се изнизва Смока.  С плахи, внимателни крачки, Мартата, се навежда бавно и съсредоточено над търпеливото колело, после го насочва в посока надолу, към семейното огнище, нагласява педалите и под недоверчивите погледи на околните,  мълчаливо, се понася,  като народна песен по нанадолнището…

     В съзнанието ми изниква онази мила  сцена с пияния Кийд  Шелин,  на коня,  във  филма  Кет Балу.   Едва закрепен на коня, филмовия герой, еталон за алкохолик, така се олюлява и повлича и коня в невероятни пируети, че заприличват по скоро на  каубой върху не обязден мустанг.

     Такова е всеки път очакването за пияния и колелото под него. Но, о, чудеса. Колкото и  невероятно  да е, вонящото на  мастика, скара и цигарен дим, единство между  Мартата и колелото, всеки път запазва равновесие и  се спуска безаварийно, стремително и неотклонно по невидимата  железопътна релса, към  „щастливата”   ми леля!

    

                                                       (следва )

МАРТАТА – или разказ с пресекулки (начало)

     Мартата, викаха на вуйчо Илийчо. Защо, не знам. Знам само, че често беше „цъфнал”. С една дума, обичаше да попийва, ама яко! Докато „цъфне” като кокуряк…

    Цъфтеше Мартата,  като през март, ама цяла година. В друго „агрегатно” състояние, неговото изнемощяло тяло, зачервен нос и фъфлещ език  рядко се показваха. Та представете си в какво великолепно състояние се  яви  да запише името на първородния си син – братовчед ми Цветан!?

-         Кажи Марта, как ще го кръстим синчагата – посрещна го служителката  в кметството?

-         Ттссенко – профъфли Мартата в отчаяния си опит, надебеления му език да съчетае Т и С  в цветущо и разбираемо Ц.

-         Как?  - опита пак служителката и напрегна  слух и зрение, като котка пред миша дупка,   дано  хване името на младенеца,  ако случайно успее да излезе от устата на доволно почерпения, мъжки баща.

-         Зззенко – направи  нов неуспешен опит родителя и най-накрая след като мина през Ттенко, Ввеенко и Иеенко, служителката целомъдрено, с благопожелания за детето  и думите:

-         Я, най добре, прати утре дядо Цветан , да дойди да се разберем!- го отпрати.

На другия ден, братовчед ми  бе записан, благополучно и за цял живот, като Цветан.

         Поради  изясняващата се   вече,  обективна причина – слабостта към алкохола, вуйчо ми Илийчо получи прякора Мартата. Нещо повече. Това бе и главната причина да не се задържа на едно работно място, повече от 4-5 яки „цъфвания”. Това принуди, младата майка,  сестра на баща ми и  нещастна съпруга  на Мартата, да предприеме решителна стъпка за подобряване на семейния климат.

         В една ясна като полярна лятна нощ,  вечер, тя се яви пред баща ми смирена, разплакана и молеща:

     - Жив да си, бати Кольо. Не издържам вече, пак  са го уволнили. Помагай! В бригадата при теб,  по линията имало  място, вземи го! – разрида се тя, а от зачервените и от плач очи закапаха сълзи,  като от гергьовски дъжд.

      - Само ти си ми надеждата! – продължаваше да нарежда тя.- Вземи го. Под око ще ти е по цял ден. По линията кръчми няма. Далече от селото ще е, поне през деня да не пие.Дай му най тежката  кирка да подбива релсите, проклетника, дано без сили остане за пиене. По голям си, той страх има от тебе, ако трябва набий го, ама човек бъди. И дете вече имаме, какво да  го правя обесника? Вземи го на работа, бе бати Кольо! Вземи го!

       И баща ми, нали е батко,  и вуйчо на детето, пък и ръководител чета в поддържането на железния път в гара Пордим, не можа да устои. Заложи авторитета си, примоли се на началниците , гарантира с една дума за него.

       Тъй Мартата, стана железничар. Авторитетна личност. Получи униформено и работно облекло, нахлупи фуражката и започнаха  отчаяните му опити да не излага бате си Кольо.

         Всяка делнична сутрин, лъкатуши от снощния махмурлук и пристига с колелото навреме на работа. До обед  изтрезнява с чистия полски въздух и тежкия физически труд. След обед продължава да стиска зъби и да маха методично с кирката. Пази авторитета на бате си! Вечер, воден от алкохолен глад,  се мята на колелото и като свободна птица се спуска по нанадолнището, от гарата към селото..

О тук на татък баща ми няма думата, Мартата е свободен!

      

                                    (следва)

ДОКОСВАНЕ – РУСКИ ПЕСНИ И ДУШЕВНОСТ

http://www.youtube.com/watch?v=KL0KNYT5MQU

 За онези които имат нужда от малко сантименталност и душевно докосване до съвременната  руска песен, си позволявам да предложа няколко песни  в изпълнение на съвременни  популярни изпълнители.  Руската популярна песен  днес  все още е под влияние на съветското смесване на култури от далечния север и задкавказието до далечния изток и  прибалтийските  републики.  Усещат се спокойствието и широтата на руското, белоруското и украинското фолклорно наследство.  Наред с насечените  задкавказки ритми и музикалните орнаменти, пренесени от персийската  и арабската култури, съжителстват модерни ритми и шоу визия за представяне на съвременната  англоезична песенна култура. Днес руската популярна песен е  красиво и богато море  в глобализирания музикален океан.  Ярък пример са песните на  Авраам Руссо…

 

А напоследок я скажу

02:31 From: sierrafromrussia

 

Александр Маршал & Ариана – Я тебя никогда не забуду

03:55 From: GRAF7777

 

Maksim: Vetrom Stat (video + lyrics)         

03:12 From: SvetlanaLoboda

 

Tina Karol: Nochenka (official video HQ + lyrics)

03:21 From: TinaKarolUkraine  

 

Авраам Руссо и Кристина Орбакайте „Любовь, которой больше не

03:46 From: wehack4u

 

avraam russo – daleko daleko

04:27 From: reginik

Arabica- Avraam Russo

04:34 From: Na7chanka2288

 

Mal’chischnik – Rousso, Meladze, Leshchenko, Rosenbaum

03:50 From: Bokorka

AVRAAM RUSSO-OBRUCHAL NAYA

03:01 From: mancho45

 

Авраам Руссо – Меня не гони

03:52 From: Looooly86

 

…………………………………………………………………………………………………………..

 

 

 

 

ЗА СИВАТА ИКОНОМИКА И НАШЕНСКИТЕ ТУРБО-БАБИЧКИ

   И днеска, като си  заврях главата в блоговете,  светът около мене изчезна.  Заничах блажено в Северна Калифорния и Хавайте, Тайван, Южна Африка и Амстердам.  Като пчеличка  запрелитах и почнах да пия от нектара на живота…

   Хубаво, ама нали съм си нашенско инат магаре,  със сенно захранване и камшично запалване,  много бързо си спомних за магарешкия бодил и обраслите в бурени и треви, ниви и дворове на село.  Не че съм ги искал, ама така се стече живота. Получих  ги  наследство от родителското тяло – строители на социализма.   Ако ме бяха родили поне в Лондон, все щях да попадна извън онези  мизерни %  притежаващи собствени имоти, и нямаше да имам сега грижа за къщи, дворове и ниви. Щото, те, родителите ми де,  не ми оставиха наследство акции в IBM, Microsoft, Кувейтски нефтени полета, Норвежки нефтени платформи или поне в Родезийски диамантени мини, а ме пръкнаха тука. В малка България. Сред онези над  80%   притежаващи собствено жилище и имот, че даже и сред  50%  от българите дето имаме  по два и повече имота.  А щракай сега с пръсти, обикаляй света със собствен самолет или поне с BMV  Z4  и се радвай на живота. Ама има надежда. Гледам  вече 30-на хиляди западняци, англичани, холанци, че даже и японци си купиха  имоти  в България. Ще се разменяме с една дума.                                  Да да, ама не! – както казваше един популярен журналист. Още не сме!  За това  си дигнах главата от  блоговете, оставих световните проблеми: това сривът на Американската кредитна система, фиксинга на долара и  цената на акциите по борсите,банките, инфлацията  у нас и в чужбина,  и се заех  с нашенските си проблеми.   Качих се, значи,  на влака от Пловдив сутринта  и  има няма,  за  време дето други прелитат  до другия край на света, пристигнах в Пордим.

     Двора, цял декар. На средата кладенец с водна помпа на ток, вода бол. Наоколо стопански постройки, курник, кочина, два коша за зърно, сайванти, наредени 20  кубика дърва за огрев от  Вълчи трънската гора,  дето ни я върнаха без партизаните. И кучето Христо – родено е по христовден. Черно бяло. Порода дворна превъзходна,  с функции на видео камера и  аларма.  Преследвач на котки и авторитет  за  бели кокошки – Лекхорн,  червени –Родайланд ,  черни – Шуменски.  Между тях, се разхожда важно и отговорно едрия  рипсен петел – Петльо. Пъчи се той  пред кокошките, рови с големите си като шпори нокти и подкупващо  им сочи намерени червейчета и бобулечки.  Няколко врабчета и две гургулици  прелитат весело и се скупчват по хранилките. Наредени като черно-бели мъниста лястовички  са накацали на минаващата през двора кабелна телевизи. Пърхат с крилца и огласят с веселото си чуроликане ухаещия на пролет двор. От сливи, ябълки, праскови, вишни и дюли  се носят благоухания, жужене на пчели, пролет и живот. Славейчета , косове и синигерчета допълват птичия хор. Пъстър кълвач  влиза в ритъм с песента на птиците и  почуква професионално по стария изгнил орех.

      Баба Мара – майка ми, 85 годишна,  прегърбена от години и  труд старица, чевръсто мие на чешмата в градината  свежи марули, репички , чесън и  пресен лук – прави салата за обед. В краката и гальовно, котаракът Дистакар се гали и мърка доволно. Запретнал ръкави привършвам опъването на теловете за доматите и оформям  с мотиката пореднните фитарии за пипера.  Разсъда отгледан в ястъка от нея,  наднича с  листенца и чака новия си дом за  засаждане. Стволовете на дърветата са варосани, пътеките са утесани и подредени. Животът кипи.  Работа бол. Хубаво поне, че 50 – те  декара земя дето ги имаме се обработват в кооперацията, та поне за тях не мисля. Е вярно пак ще има рента някои лев, пак дето сме писали частно ще има царевица, жито, ръж и  слънчоглед за олио от маслобойната.  Ще смелим и  стотина килограма жито за брашно, та и в Пловдив да си вземем.  То до преди няколко години, майка ми по се държеше. Със зърното гледаше по 70-80 пилета и кокошки. Без олио, яйца и пилешко не сме останали и в Пловдив със жената, че и в София за сина и снахата.  Та даже и прасе се гледаше. По чувал орехи  се берат.  Това 500 буркана зимнина са нищо. За домати, гювечи, лютеници и трушии да не говоря. Най обичам компотите. Череши, ябълки, дюли, сини сливи, грозде, ягоди и най обичания от малини.  За мармалади и конфитюри няма да говоря. Само да не забравя довечера, преди да почна да пръскам  20-те лози и дръвчетата, да си набера за една доза 40 цвята от гюловия храст. Какво сладко става само!!

        А кажете сега, че това дето ви го описах до сега не е дело на селските бабички. Кажете, че не е принос в родната икономика, пък била тя и сива. Сива сива, ама като оберем гроздето от асмите, като направим виното, че като наточим от Плевенската гъмза, пък тя гъста, червена и пивка като балканска водица и на втората каничка,  очите ти  почват да искрят и за други богоугодни дела. Оле, ами за ракийте какво ще кажете?  Това гроздова, ябълкова, сливова,черешова,дюлева, свят да ти се завие, ама не само от градус, ами от аромати и разнообразие на ракии. Че то почти във всяка къща казанка и бабичка има. А вие за американските  турбо-бабички ще ми говорите и че сивата икономика не била хубаво нещо. Айде де! Да са ни живи и здрави нашенските бабички  и тяхната сива икономика. Без тях за къде сме?  То че внасяме всичко от странство, внасяме, но като нашенските турбо-бабички никъде няма!

ДЕНЯТ НА ЕВРОПА

СЛЕД НАД 60 МИЛИОНА ЖЕРТВИ,  ЕДНА ПЕСЕН ШЕСТВА НАД СВЕТА! 

 

ДЕНЬ ПОБЕДЬІ