ДАНЧЕТО , ДИСТАКАР И ДЕЦАТА – трагедия с много въпроси

    Аз самия много им се радвах. Живееха заедно и се обичаха, нежно, всеотдайно и страстно. Данчето беше крехко, кротко и грациозно миньонче,  а Дистакар  елелегантен, игрив пъргавелко, спортен тип. Стотици пъти съм  ги наблюдавал в различни ситуации. Много пъти съм се чудил от къде тази привързаност и всеотдайност. Често, гледайки я кротко и влюбено,  той изчакваше  тя да се нахрани, после дояждаше оскъдната храна и се гушкаше до нея. В студените зимни дни телата им се преплитаха в една топла пулсираща топка нежност,  а  в горещините лягаха един срещу друг по корем и се гледаха… Засичал съм ги как правят секс.

     

 Тя, смирена и кротка,  а той буен, по мъжки твърд и убедителен,  със самочувствието на истински мъж.

    Средата на август си отидохме в Пордим. Идилия – баба, дядо и внуче при пра баба. Тишина, слънце, зеленина, спокойствие, пресни зеленчуци и плодове и  забавления. Както обикновено, между двете ябълки завързах  хамака.   Той се полюлява и в очите на легналите в него деца, денем раздвижва слънцето а вечер звездите. Децата са четири.

  

 Най голям е внукът. Софиянеца за четвърти клас. След него се нареждат съседското момиченце Надето , Павлетка – втора братовчедка на внука и последен най малкия, братчето на  Надето.  Надето е на години колкото внука, но по крехка и кротка. Те двамата се заиграват, щото са все за четвърти клас и имат общи интереси. От само себе си се разбира, че постоянно се крият  от малките и се усамотяват. Правят се на големи…

    На третия ден се случи нещо изключително. Като минаваше през „минушката” за към двора на стринка, внукът чул някакви особени звуци. Извика и  жената, оглеждат се край 26 метровия геран,  ослушват се  из  двора и най на края  откриха… 

       

    Данчето,  котката  на стринка Величка беше родила три котенца.

     Какво преживяване беше това за внука , не мога да  Ви опиша.  Особонно като му казахме че бащата е любимия му котарак Дистакар, събитието  обсеби цялата  детска душевност.  Разбира се веднага сподели великата тайна  с Надето.  Уж щяха да  крият от  по малките, но до вечерта и четирите деца се надпреварваха през  няколко минути да ходят при майката с трите малки като мишлета котенца. Всяко ходеше и носеше на котката  храна, мляко, даже и от  сладоледа си. Котката мъркаше доволно, гледаше децата с благодарствен поглед и заставаше все между котенцата и децата.

      Поуспокоена, след един два дни постоянни грижи и ласкави погледи, от страна на децата към котката и нейните три създания, тя започна да приема техните нежностти.  Бяхме обяснили на децата, че малки котенца не се пипат, защото майка им ще ги изостави и те не смееха да ги пипат. За сметка на това  докато ги кърмеше те галеха нея, дълго, нежно и с толкова много любов, че тя се отпускаше блажено, оставяше  малките котенца да сучат и  даряваше децата с  неземна признателност и благодарност. Децата бяха щастливи и с нетърпение очакваха да дойде десетия ден та да прогледат малките котенца.

   Като добра майка, Данчето първите дни почти не се отделяше от тях. Слизаше само за да се напие с вода или да хапне, а в най големите горещини и за да се поохлади на мократа земя в доматите, но погледът им бе все  към котенцата. Само да се запътеше дете или възрастен към тях и тя веднага притичваше  при  рожбите си. Пазеше ги.

   Дистакар през това време обикаляше горд из двора.

    

 Скришом наблюдаваше ситуациата  и  никога не се доближи на по-малко от 4-5 метра. След петия, шестия ден, като се хранехме и двете котки идваха. Колкото и храна да им давахме, Дистакар изчакваше майката да се нахрани. Когато тя беше готова, той я изпращаше с едно благосклонно  погалване по изнемощялото и тяло, после с  одобрителен поглед я проследяваше докато отиде при рожбите им и чак тогава хапваше. После тръгваше на лов.   

    Така в наблюдения, грижи, игри  и забавления изминаха десетте дни. Котенцата прогледнаха. Първите живи създания  които видяха бяха децата.. Грижовни и щастливи те се радваха на малките котенца, беше направено и съответното разпределение  кое котенце на кого е  и ваканцията свърши.  Събрахме багажа, натоварихме колата и внука зажаднял за ласките на мама и татко бе „доставен” в София. Родилката остана без детските грижи на вниманието на старите прабаби. Котешкия рай свърши. Нямаше вече кой да им купува, котешка храна, кой да купува мляко  от кравата на чичо Васко и да ги обсипва с любов и нежност.  Оставаше в реалността…

           

    Днес , майка ми – пра баба Мара се обади по телефона. Котката тръгнала на лов в хамбарите, от другата страна на улицата… Премазал я камион… На  18 дни трите котенца  останаха сирачета… Пра бабите купили спринцовки и биберончета и се мъчат да ги хранят, но как да кажем на децата ?..

КАТО ВИЦОВЕ – кратки отпускарски случки

  НА СВАТБА

  Голяма, весела и   сватба на село. По озвучителната уредба обява след  обява, кой какво подарява на младото семейство. Изправя се  кума. Местен бизнесмен, с прекалено самочувствие и малко чувство за хумор. Обявява:

   -  От кума за младото семейство  -   БЕБЕТО И БЕБЕШКАТА КОЛИЧКА ОТ МЕНЕЕЕ.!!!

 

 

 

 НА  ПАРКИНГ

 

  Паркинг в центъра на окръжен град. Паркирам. Идва служителя. Подавам му единия лев за такса… Той си го слага в горното джобче на ризата и без  да ми даде никакъв документ отминава мълчаливо…

   Втори път. Пак  подавам левчето, пак си го слага в горното джобче и пак не ми издава документ.

    Третия път: Пак идва и протяга ръка за левчето. Изваждам левчето, показвам го и демонстративно го слагам в моето джобче  с думите:

-         Третото левче в моето джобче! – той не казва нищо, а мълчешком продължава към други паркиращи коли.

 

 

   ПОЧЕРПКА

 

  Спира ме катаджийски патрул. В нарушение съм.

-         Гражданино водач, какво направихте?

-         Неправилно изпреварих с превишена скорост.

-         А, знаете правилника!  А аз какво трябва да направя?…

-         Не знам. Вие ще кажете.

-         Трябва да пишем?

-         Ами щом трябва, пишете.

-         Ама на мен не ми се пише…

-         Ами щом не  Ви се пише, не пишете.

-         Няма да пишем, ама трябва да почерпите?…

-         Щом трябва, ще почерпя.

Служителя на  КАТ ми подава документите в очакване… Прибирам документите, отивам към колата си.. Качвам се и потеглям.

-         Какво правиш?- пита жена ми уплашено,чула целия разговор. – Ще те настигне.

-         Няма да посмее!

Катаджията ме изпраща с невярващ поглед!

 

 

2 Х 20 ДЕЛЕНО НА 3

 

Патрул на КАТ ме хваща в дребно нарушение.

-         И какво правим сега? – пита катаджията.

    Подавам документите и вътре 2 х 20 лв.

    -   Гледай какво правиш сега. Как да разделя  2 х 20 на 3. Нали виждаш, че сме трима!?.

 

 

    

ЗА БЪЛГАРИТЕ В КОМИ – спомени

 Българите – дърводобивници в Коми АССР, по нищо не се различаваха от другите организирани гурбетчии по света. И те, в края на миналия век   и социализма, се  заемаха да облагородяват средата в която живеят и да я преправят по свой тертип. Опитваха се да я правят рай, като  България. С една дума, като сънародниците  ни  пребиваващи в Нигерия,  Конго и Мозамбик, или Либия, Тунис и  Мароко, или Куба, Казахстан и Тюмен, щом стъпеха на чуждата земя, я приемаха като своя и се опитваха да я облагородат. Така пясъците на Африка и плодородните  кубински  и мозамбикански земи, или замръзналите торфени полета на тюменската и комската тайга  се сдобиваха с нови за тях растителни видове.

     И в Благоево – Коми АССР, с идването на българите дърводобивници се появиха типичните български градинки с чеснов лук, краставици и домати. За разлика от Куба, където  изкарваха по 2-3 реколти, поради благоприятните природни условия, то тук пък поради над 20 часовата продължителност на  летните дни, високата температура – до 39 градуса, и богата  торфена земя, нашия чеснов лук избуяваше над 50-60 сантиметра, а картофите  ставаха с правилна форма, еднакво големи и страшно вкусни.

    Няма да ви казвам как, като паднали от Марс, гледаха местните  нашите жени, че пекат чушки, после ги белят, нарязват краставици, домати,  лук, чесън и магданоз и накрая, като  ги поръсат с рендосано бяло саламурено сирене, става едно неземно вкусно ядене – наречено Шопска салата.

    С една дума, научихме ги на много неща. Включително как да ядат и пият, като нас и да се радват на живота. Научихме ги как да си правят  компоти и сладка от  едрите черни и червени боровинки, клюква или как да си варят и правят ракия, като се започне от рябина, боровинки, та и от картофи, хляб и консервни домати, дето се продаваха по нашите магазини.

    А нали знаете какво почва да прави българина като се види с пари и време?  Почва да прави къщи, паркове и вили! Та и българите в Благоево си бяха направили, по българо-комски образец, една доста голяма вила. Изградена на брега на  пълноводната река Вашка, само от боров материал, тази вила носеше  свидното име България. Имаше даже бензинов електроагрегат  с мощност  цял киловат. Електричество достатъчно за осветление и озвучителни уредби. Като спомена, че вилата се състоеше от сервизни помещения, складове, кухня, голям салон за 40-50 човека и външна открита тераса, всичко в битов български стил, сами ще се досетите какви приятелски срещи ставаха там и каква атмосфера  цареше особено след няколко поредни  тоста от страна на местните.. Тостовете бяха за  дружбата, за приятелството, за любовта, за живота и щастието и много, ама много често, завършваха с думите:

     - Кой не види дънце,  да не види слънце! Ха, на здраве! – След няколко такива тоста, с 200 милилитрови стакани, картинката ви е от ясна по ясна. Не можеха вече да помогнат и  действащите отрезвяващо тежки мезета и чистия въздух.

     Ще попитате сигурно, какви пък мезета може да има в тайгата? Аз пък ще ви попитам , знаете ли какво е риба хариус, какво са есетрови риби и сьомга, де, и какво е чер хайвер?! Ама ще побързам да ви кажа, че освен реката  и тайгата се грижи за изхранването на човека. За гъби  и боровинки няма да ви говоря. Ще ви напомня само, че  в тайгата има и животни. За дребните от рода на зайците, ще премълча. Но не мога да не спомена за едрите. Представете си  тежащия 500 килограмов Комски лос или почти толкова тежащата  сива горска мечка…

     Впрочем, да не си мислите, че само ние сме  учили комяците?  И те ни учеха! Досещате се, че при толкова много риба в реката и дивеч в гората, те пък ни научиха на лов, риболов и още нещо. Ще рече, импровизирания кей пред вила България на река Вашка, беше осеяна с моторни лодки.  За рибата, ясно! Но за  лосове и мечки имаше забрана. Глобата беше голяма, пък беше и даже подсъдно. На оръжие, официално нямахме право, но  рядко имаше шофьор на  лесовоз, дето да няма скрита в колата пушка. Ами ако го срещне в гората мечка?. С  две думи, обществена тайна за местната власт  руснаци, комяци и българи, беше притежаването на оръжие и ловните подвизи на този или онзи българин. Та нали ви казвам – всички банкети бяха съвместни. Обикновено легалната версия беше,  лосът изкочил ненадейно пред  лесовоза и станала белята. После месото на лоса се  предаваше в съвета на държавните органи,  половин тон месо беше това, а за шофьора  оставаше главата на лоса. Една глава на лос се вареше и тежеше 30-40 кг., крехко месо с което най спокойно ставаше запой  с 30-40 човека.

                         ( продължение с

МЕЧКА СТЕ ЯЛИ, А ? – разказ

 

 

МЕЧКА СТЕ ЯЛИ, А ? – разказ

 

         Веднъж отидохме по рано на вилата Аз, Трифон Трифонов,  Лазар Битулски,  Любо Керемедчиев и Слав. Трябваше да подготвим терена за вечерта. В големия казан още от обед къкри главата на един  неразумен лос, дето уж  се изпречил пред връхлитащия с 80 километра  и 16 тона дървен материал лесовоз, и то с твърдото намерение да  го прогони  от изконните си владения. Та  ври си месото, ние сме насядали на терасата, пием си водката, говорим си ловджийски и рибарски масали и поглеждаме жените.  Те са се разпръснали  по поляната, на изток от вилата и берат боровинки край реката. Разстояние то до тях  има няма  стотина метра. Битулски разказва, как някаква мечка  се била научила и всяка нощ нападала  фургона на секаческа бригада. С едните голи нокти раздирала близо мелиметър дебелата ламаринена облицавка на фургона, пробивала  дупка и задигала храната. Секат горските без храна цял ден, закърпят фургона и пак заредят с храна. На следващата  нощ мечката пак разбие и пак отмъкне храната. Видели се в чудо.

    Сещаме се за жените.

    - А бе, тука мечки има  ли? –питам аз като най скорошен.

    - Има, ами! Миналата  зима два пъти разбива кухнята.

    -  Ей, жените май много се отдалечиха. – сподели притеснено  Битулски.

    И в този миг проехтя кански, смразяващ женски рев… За броени секунди пет мъже, с не знам откъде появили се четири пушки се озоваха при жените… Те стоят като  изтукани, с отворени уста , без звук и стон, а само Кремедчиева цепи привечерния свеж въздух с неспирното си: – Уааааааааааааааааааааа..

 Чак когато  мъжът и  с пушка в ръка се изправи пред нея и я побутна по рамото, тя млъкна и бавно, с трепереща ръка посочи към бягащото животно.

-         Мееечччка! – прошепна тя и застина отново с вдигната ръка.

-         И к’во ? – с престорено безразличие  отсече Любо Керемедчиев.

-         Изззббягаа. – продължи да пелтечи жена му.

-         Е, и? Ша избяга, ами!  - па продължи.- Такова зло си, че  и мечката избяга от тебе.

Видя ли? Само аз  мога да те трая!

     Всички избухнахме в неистов смях, а Любо побягна пръв към вилата подгонен от жена си.

     Прибрахме се на терасата. Жените все още уплашени продължиха да коментират  случилото се и да подготвят салатите. Ние ударили още по 1-2 водки продължихме с ловджийските истори

-         Та какво казваш, Лазаре за мечката миналата зима? – подхвана Трифон.

-         Ааа!Убиха я! Ама тя историята стана после по  интересна.

-         Що?

-         Ми щото по комските закони за убийство се полагат  и до 5 години затвор

-         Ай де стига бе! – прояви своето неверие Любо.

-         Няма стига, щото по руските закони  мечките са защитен животински вид и глобата е до 5000 рубли и  5 години затвор.

-         Да бе, то ние ще работим цяла година за тези пари, пък местните с техните 150-200 рубли кога ще я изплати тази глоба? – продължи да  се съмнява Любо.

-         Ти слушай какво стана по нататък! – пое отново Лазар.

    -    Така..Четири човека били и в петък успели да гръмнат мечката. Още там я одрали, разфасовали  месото и го принесли у Стефан и  Зоя. Мобилизирали и децата му! Той нали 3 дъщери и 2 сина има и цял ден кайма мляли. Наденици и луканки правили. Привечер и колет  за България изпратили с нощния самолет за България. Вечерта седнали на мечи кюфтета. Цялото семейство и другите трима. Яли пили и се веселили… 

    Ама на  другия ден??? Станала   Зоя  - лошо и е ! Децата и те спят, не стават. Гледа тя Стефан, подуло му се лицето, като че ли цял кошер пчели са го жилили. Тича при децата в другата стая – и те отекли. Поглежда се в  огледалото  - поничка съща… Ами сега? Вдига тя децата и се обажда в районния център в Усогорск, направо в болницата.

-         Трябва да дойдете тук! – им казват. -  Линейка да пратим само 2-3 човека може да вземе, пък се обадиха още  трима мъже.

Тогава Стефан се обадил в  ремонтно механичния цех и  изпратили  рейс.40 километра са това по плити, но ги откарали по най бързия начин в болницата в Усогорск.

    Почнали изследвания, кръв, урина, разпитват ги! „Епидемия, някаква” – викат си  лекарите и нищо не могат да разберат. Ама  Зоя, започнала да се усеща. Гледа тя, каква ти епидемия, всички дето яли мечи кюфтета натръшкани, с подути очи и гледат като натровени от гъби. Лошо им е, повръщат,  потят се, краката им треперят. Лекарите търчат,  лекарства изписват, промивки им правят, още по лошо им става.  Разпитват ги пак: – Гъби  да сте яли, нещо да ви е жилило? – ама те мълчат като пукали. Усетили се, че от мечката ще да е, ама смеят ли да признаят. А кажат за мечката, а са влезли в затвора и то комския. Та усетила се Зоя, събрала сетни сили и се примолила на една сестра да я заведе до пощата, да се обади до Българи.Слава богу, успели да я свържат с майка и.

-         Майко, каквото съм пратила в колета да не го яде никой! Изгорете го! -простенала жената и припаднала.

     Прибрали я пак в болницата, пак промивки на всички, пак лекарства всякакви, но пустия му оток не минава и това си е. Силите все повече ги напускат.

     На третия ден  двама доценти от  София със самолет пристигнали, нищо не могат    направят. След още ден и двама доценти  и професор от  Москва  долетели. Преглеждат ги и те, изследвания нови назначават, тука ги натискат, там ги опипват, разпитват ги и те, диагноза не могат да поставят. Звънят телефони до Москва, до София, до Ленинград. Тревога голяма, ще изпуснат хората… Тогава , на шестия ден,  от  град Ухта, зад полярния  кръг, извикали някакъв местен лекар, комяк. Един такъв дребничък, слабичък, с проскубана бяла брада и прозрачна кожа. Надникнал той през вратата. Очичките му едни такива дребни, като въгленчета, светнали. Само като ги видял, засмял се и отсякъл хитро:

-         Мечка ще ядете, а?

-         Не,  не сме яли никаква мечка..- заотричали болните.

-         Добре, добре, не сте яли мечка, щом казвате. Ама тази мечка дето не стя я яли е била  мъжката. За всеки случай, от мен да знаете, че на мечока както и на глигана веднага се чистят жлезите. А сега от тези лишей чай ще пиете! – и извадил  платнена торбичка  с около килограм, някакви лишеи  и билки местни. Оставил ги на медицинската сестра и си заминал за  Ухта.

Сварили и чая. До вечерта пили два пъти по 300 милилитра, както заръчал местния лекар. На другия ден още два пъти пили чай до обед и след обед ги изписали  живи и здрави всичките…

     Така завърши своя разказ Лазар Битулски, а междувременно  главата на лоса беше готова.  Дойдоха и още приятели.Стана чудесен пир и веселба,  на повече от 4000 километра от Родината, но във вила България, на брега на река Вашка в Коми.

  

ДОМАТИ – представяне на две снимки

Мнозина знаят че ДОМАТЪТ (Solonum lycopersium) е растение от семество Картофови(Solanoceae). Неговата родина е Централна и  Южна Америка, от Мексико до Перу. По света са познати над 5000 сорта. В България са внесени от Америка. Първоначално са ги отглеждали като цвете, после са  използвали само зелените плодове за трушия, а най-накрая  е започнала и тяхната употреба в зрял вид.  Позволете ми сега, да не ви губя повече времето с информация и данни за тях, по простата причина, че я има в достатъчно количество в НЕТА.   Тук ще ви представя  само две снимки  с домати, сторили ми се любопитни.

      Това е чичо Ви Минас. Той е мой съсед, човек с вкус в кулинарията.  Което значи, че знае незаменимостта на домата за Шопската салата. От 7-8 години чичо Ви  Минас живее в Лондон. Но и там не се предава и си отглежда  тези домати. Може да са малко,  но съм сигурен , че ще бъдат достатъчно за изпиването на най-вкусната българска ракия дето ще му изпратя!

 

 

 

 

А този корен домати заснех преди седмица в Банско. За него никой не е положил никакъв труд, но пак се е захванал здраво между цепнатините на уличния тротоар и си остава български.

ТРАГИКОМИЧНО – разказ

 

    Лесно им  е на сегашните локомотивни машинисти.Осигурителни инсталации, електрическа и дизелова тяга, климатици, автоматика, че даже и радио… А хайде, сега опитайте  да си представите труда на железничаря машинист от преди 30-40 години. На парен локомотив. И до него огняра, дето хвърга  въглища в ненаситната уста на парната машина. На смяна по 10-15 тона кюмюр, с една широка метална лопата. Обърне се на зад към тендера с въглищата, загребе 4-5 килограма  кюмюр и замахне  към отворената вратичка на огнището. Въглищата се плъзнат по  излъсканата  лопата и се изгубят в червено жълтата паст. От там огъня  пече!  Огняра потъва в пот от челото до палците на краката си.  Над тендера вали сняг, бризентните завеси отстрани на машината се  развяват и нахлува студен въздух. Така от пред си пече, пък отзад на гърба, потта замръзва.

    Машиниста стои отстрани, вперил поглед напред по железните релси. Ръката му стои на спирачката, ако не дай си боже,  по пътя има нещо или семафора е затворен , да спре внезапно. Шум, дим и пушек изпълват не уютната, почерняла от сажди и въглищен прах кабина.

-         Давай Гоше, хвъргай въглища, че налягането пада, пък сме на нагорнище.- надвика бай Иван Сирака тракането на колелета и бутала, свистенето на парата и пронизващия студен вятър. Хвърлям! – провикна се и Гошо огняра. Излъсканата и изхабена  от работа  метална лопата се разтича ритмично от тендера  с въглищата до отвора на пеща.

     Бай Иван се взира в гъстата мъгла. Главата му стърчи навън от малкото наблюдателно стъкло и обира мокрите студени капки.

-         Гъста мъгла, ей! Нищо се не види, мамка му стара… Я ела гледай, че нещо ме присви стомаха! Дай лопатата, тука! Минаваме край моето село , няма да се огъзвам  навънка я.

       При тези обясненения двамата разменят местата си. Гошо застава зад наблюдателното стъкло, подава глава навън и потните му черни кичури коса засвистяват в юрналия се срещу му въздух от скреж и мъгла.Сирака се усамотява зад него, кляка пред тендера  над нагорещената лопата. Напъва се съсредоточено и украсява излъсканата лопата с  едно навито произведение на „изкуството”, дето и царя го прави сам. После става, загащва се, взема лопатата и запокитва  произведението си дълбоко в огената пещ.

        -  Бай Иване, нищо се не вижда, толкова е гъста мъглата. – обяснява   Гошо огняра и  се захваща отново да храни ненаситната парна машина.

        -  Айде стига, че поваме спускане от завоя след селото…

       В този момент се усеща удар от към  скарата пред локомотива и предните буфери, чува се едно  глухо и тъпо „туп”… и  локомотива невъзмутимо продължи да се спуска по нанадолнището.

         - Ударихме нещо!? – констатира разтревожено  Сирака. – Нещо черно ми се мярна.

         - Някоя коза или овца ще да е. – предполага  Гошо и занаднича любопитно навън.

         - Не, това беше по голямо. Колко овце и кози съм мачкал.При тях на верига ги връхлиташ. Това беше само магаре!

         - Някоя заблудена овца ще е !

         - Не, не по-голямо и черно беше. – настоява бай Иван и додава: -След няколко минути спираме долу на съседната спирка, ще огледаме да няма нещо изкривено.

      След няколкото минути, със забавено пухтене , влака спира на следващата спирка. Двамата слизат от машината и заоглеждаха предната част на локомотива. Оглежда Сирака отпред и си мърмори:

-         Бая удар беше. Добре, че  няма нищо изкривено. Ама сме ударили нещо…я колко кръв има…

-         Бай Иване, виж тука, десния буфер от вътре.- посочва  Гошо и се  отдръпва да направи място на Сирака. Последния се привежда, заоглежда, по едно време протяга дясната си ръка и отлепва залепнала кървава маса.

-         Това е черен дроб. Голям е, само магаре сме ударили. Излезе ни късмета.Качвай се!

     Качват  се в машината.  Сирака прибира и черния дроб.  Измива го под някакво малко кранче с топла вода и нарежда:

-         Хвъргай сега въглища, че тръгваме, а и жарава ни трябва.

Гаровия чиновник, вдига  „слънчогледа” и дава път. Потеглят. Гошо още хвърга въглища. Сирака вади от железничарската си чанта увита във вестник сол, посолява черния дроб и пита:

-         Ял ли си магаре?

-         Не съм!

-         Е, сега ще ядеш! – констатира  Сирака и продължава-  Дай лопатата и гледай  напред! Аз ще го опека.

      После взема лопатата, издърпва  още червени въглени и я поставя върху тях. За няма и минута, лопатата се нажежява.  Сирака я изважда от пеща, оставя  я на пода и изпраща по нагорещената ламарина една обилна плюнка.  Чува се едно едно кратко „Циуу” и плюнката се изпарява.

-         Готова е! – отбелязва вещо той и внимателно разстила черния дроб  върху нагорещената лопата. Черния дроб започва да  цвърчи и  локомотивната кабина се изпълва с уханието на печено месо…

      Изяждат го !…

      На другата вечер, след дежурството,  Сирака влиза в кръчмата на селото. Наспал се е  и му е весело.

-         А бе на кого  магарето утрепа снощи влака? – пита той дяволито и чака отговор…

      Получава се неловко мълчание… Всички навеждат глави. Само кръчмаря го поглежда с укор и казва:

       -    Дядо поп утрепа влака. Утре ще го погребваме. Събират го още…

НАДЗЪРТАНЕ- няколко снимки от …

Едва днес се прибрах от  почивка  в Солун, Банско и Пордим! От само себе си се разбира, че нямах време да обмислям впечатленията си и да изпипвам нещата в този пост.  А понеже по време на почивката нарочно не носех лаптоп, а само фотоапарат, сега ще ви покажа само няколко  нощни снимки направени  по упоменатите прекрасни места…

Ето две снимки от нощен Солун

 

 

Сега следват три снимки от нощно Банско.

 

 

 

 

 

 

 

  

Сега вече е ред за петте нощни снимки от Пордим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  За сега толкова!   По на татък, обещаните разкази, впечатления,снимки и коментари! Очаквайте !…

БАЛКАНЧЕТО – последен разказ за Мартата

   

    И тази  есенна вечер Мартата, Сухия и  Смока, се шмугнаха в кръчмата на Калчев. Мартата беше без колелото. Снощи спука гума. Това, че работеха на гарата, беше добре, но лошото беше, че оставаха 2-3 дни до заплата. Беше изтънялнял като църковна мишка. Официално нямаше пари! Все пак, дълбоко в малкото джобче на железничарския панталон, имаше скътани 2  топлещи зажаднялата му душица, смачкани лева. Пък то номера си беше да има с какво да се поръча първото пиене. После работата се нареждаше от само себе си. Или се намираше  някой да почерпи, или  Калчев го съжаляваше и Мартата за пореден път влизаше в дебелия, мазен тефтер за версиите. Та с една дума, почерпката за тая вечер, беше осигурена.

     Седнаха тримата, поръчаха по една плодова… и се започна. От дума на дума стана въпрос за болести. Мартата се разприказва.

-         Миналата година, като ми правиха операция  за язвата на стомаха, 20 дена ме държат в Окръжната, бият ми всеки ден някакви инжекции и не ме оперират. Идва една сутрин на визитация, доктор Хинков и ми вика: – Марта, утре си под ножа!

-         Ами инжекциите свършиха ли? –питам го поуплашено?

-          А, грешка е станала. Те бяха за засилване на сърцето. Тебе тъкмо сме те подсилили. Твоето е здраво. На друг човек е трябвало да ги слагат. Днеска го оперирахме.

-         И какво стана?

-           Не издържа, отиде си. Утре ще  оправим и тебе!

-         На другия ден започна операцията- продължи да разказва Мартата… Слагат инжекции, упойките не ме хващат.

-         Ей Марта, що те не хващат упойките бе ?  Попийваш ли? – пита ме д-р Хинков.

-         По малко докторе – мънкам аз.

-         Какво ти малко, бе човече, че ти направо си спиртосан!? – Майтапи се с мен доктора и нарежда да минават на пълна упойка…

Приспиват ме значи, оперират ме и на другия ден д-р Хинков на визитацията ми вика:

-         Прескочи трапа, Илийка, ама имай в предвид, че две трети от стомаха ти съм изрязал. Сега си само с една трета стомах. Ще започнеш да се храниш по-често и по по-малко. Пстепенно стомаха ти ще се разшири и ще си заеме нормалния обем.

-         Ха на здраве! – подканя Мартата и поръчва отново на кръчмаря – Я донеси по една мастика, като мехлем ще ми дойде на скастрения стомах. Па пиши там на тефтера! Утре ще плащат,  съ управим.    Калчев охотно донася  три стограмки мастика и додава от него по една лимонада. Кристалите за отрицателно време се плъзгат по зажаднелите мъжки гърла и чашите остават пак празни. Лимонадата стои.

-         Калчев – провиква се Сухия. – Я дай по една ментичка, че лимонадата стои.

Калчев донася по още сто грама, после още 3-4 пъти и когато вече решава да затваря, дружината е достатъчно втасала, за  да тръгнат по нанадолнището, весели, олюляващи се и малко на зиг-заг.

-         Отиваме у дома! – отсича  Мартата, прегръща двамата си приятели и има няма, след десетина минути се озовават пред слисания и сърдит поглед на жена му.

-         Жена, дай нещо за пиене и мезе – нарежда фъфлещия и мъж и с най-категоричен глас до нарежда.- Сядайте!

-         Че то какво ли има? То ти търпиш ли нещо за пиене в къщата? – заоправдава се женицата и донася от някъде последния си запас. Една бутилка червено вино. – Ей ви и таз диня за мезе! – додава тя и тръшка  и динята на масата. После тихомълком се изнизва от лятната кухня и ги оставя сами.

           Нашите  герои, безропотно се нахвърлят на  сочната и сладка диня. Някак от само себе си и  бутилката бива пресушена… Осъзнали, че вече няма да има нищо за пиене, Сухия и Смока все пак си тръгват.

         Мартата се прибира в къщи, съблича се, но от комбинацията между вино и диня ли, от другите питиета и лимонадата ли, или просто от  факта, че изрязания му стомах още не се е уголемил достатъчно, хуква към тоалетната.  А тя строена, не до строена, отзад с една тънка ламарина го посреща с готовност. Тича  Мартата по долни гащи и потник в нея,  с облекчение  изстрелва, като от автомат, един откос динени семки по ламарината.

            -Пърррррррррррррр - звучи ламарината и звука и десетократно усилен от среднощната тишина,  проехтява чак в съседните дворове… Та така, цяла нощ… Притичва на прибежки,  Мартата по долни гащи, прикляква в ламаринената тоалетна  и  раздира нощната тишина с пърпоренето си.

         На сутринта, Стефан  - зевзек и негов съсед, си мие очите на чешмата в двора и наднича любопитно над ниския  плет.

           Мартата отново излиза от къщи по долни гащи,  държи се с ръце   за корема и  с  поредната прибежка се шмугва в тоалетната.

              - Пъррррррррррррррр – проехтява поредния откос и когато най-после, Мартата притичва към къщи, Зевзека се провиква:

               - Комшу, добро утро бе! Ха честито, честито!

           Мартата спира за миг и почти в движение пита учуден :

               - Какво ми честитиш?

-             - Ами, купил си  ново “Балканче”, слушам от мерак,  цяла нощ  го припалваш!

Мартата не каза нищо.Продължи на бегом към къщи и се скри  засрамен…. Не мина и година и стомахът му го скри за винаги.

СРЕЩНАХМЕ СЕ – продължение на ПОЗВЪНЯВАНЕ от june 18,2008

    За  мнозина Белене е  наслоената  от медиите,  негативна представа за острова, за затвора и чудовищна жестокост на едни хора над други…  За мен са Беленчани! Някогашните и днешни беленски люде,  били те католици, власи, източно православни

Българи, цигани или турци,  живеещи в селището  преди 42 години и днес. Хората и техните потомци с които се запознах като ученик там.    Месните, трудови хора! Последните  две поколения  дето  обработват плодородната  Беленска низина и Острова  -земите на някогашното Държавно земеделско стопанство, отглеждат царевица и коноп, животновъди и рибари, станали химици в Свищов, строители на   апартаменти, детски градини,  и основите на Втора атомна.  Трудовите хора на Белене! Обикновени, трудолюбиви, широкоскроени и спокойни, хора с разтворени длани и сърца. Родителите на моите съученици, съучениците ми от    Селско стопански техникум «Климент Аркадиевич Тимерязев» – випуск 1966 година и техните деца и внуци.      И днес те  се трудят,    вгледани  с надежда в бъдещето на Втора атомна и  България.

    Такива са моите съвупускници. С тях бяхме добри съученици  и   останахме  добри приятели. Разпръснати из страната, Варна, Плевен, Свищов, Пловдив, София  и Клисура; железничари, митничари, медицински работници, комбайнери и трактористи, заварчици, селско стапански работници, административни работници и служители с една невидима духовна връзка затвърждавана  с ежегодни съученически събирания,   цели 42 години. Различни по социално  и семейно положение, по професия и просперитет , остарели но  все така щури, упорити и уверени, че утре ще бъде по добре, че утре ще бъде по хубаво за техните деца и внуци. Моите съученици, доказали през годините, че който може и знае как да работи, може и знае как да се весели! Моите съученици,  с които се срещнах на 26 юли 2008 година в Клисура, след 42 години. Исках да си останат в представите ми както ги помнех,  18 годишни момичета и момчета, млади, красиви и дръзновени и ги намерих  прехвърлили 60-те, помъдрели, уморени, не живяли напразно, все така весели и жизнерадостни!  Сравнете ги:

    Какви бяхме преди 42 години, а   какви сме днес!?

 

 След една бурна нощ, обсипана с безброй далечни спомени, училищния автобус потегли през  Балкана, към новата среща през  2009 година!