МЕЧКА СТЕ ЯЛИ, А ? – разказ

 

         Веднъж отидохме по рано на вилата Аз, Трифон Трифонов,  Лазар Битулски,  Любо Керемедчиев и Слав. Трябваше да подготвим терена за вечерта. В големия казан още от обед къкри главата на един  неразумен лос, дето уж  се изпречил пред връхлитащия с 80 километра  и 16 тона дървен материал лесовоз, и то с твърдото намерение да  го прогони  от изконните си владения. Та  ври си месото, ние сме насядали на терасата, пием си водката, говорим си ловджийски и рибарски масали и поглеждаме жените.  Те са се разпръснали  по поляната, на изток от вилата и берат боровинки край реката. Разстояние то до тях  има няма  стотина метра. Битулски разказва, как някаква мечка  се била научила и всяка нощ нападала  фургона на секаческа бригада. С едните голи нокти раздирала близо мелиметър дебелата ламаринена облицавка на фургона, пробивала  дупка и задигала храната. Секат горските без храна цял ден, закърпят фургона и пак заредят с храна. На следващата  нощ мечката пак разбие и пак отмъкне храната. Видели се в чудо.

    Сещаме се за жените.

    - А бе, тука мечки има  ли? –питам аз като най скорошен.

    - Има, ами! Миналата  зима два пъти разбива кухнята.

    -  Ей, жените май много се отдалечиха. – сподели притеснено  Битулски.

    И в този миг проехтя кански, смразяващ женски рев… За броени секунди пет мъже, с не знам откъде появили се четири пушки се озоваха при жените… Те стоят като  изтукани, с отворени уста , без звук и стон, а само Кремедчиева цепи привечерния свеж въздух с неспирното си: – Уааааааааааааааааааааа..

 Чак когато  мъжът и  с пушка в ръка се изправи пред нея и я побутна по рамото, тя млъкна и бавно, с трепереща ръка посочи към бягащото животно.

-         Мееечччка! – прошепна тя и застина отново с вдигната ръка.

-         И к’во ? – с престорено безразличие  отсече Любо Керемедчиев.

-         Изззббягаа. – продължи да пелтечи жена му.

-         Е, и? Ша избяга, ами!  - па продължи.- Такова зло си, че  и мечката избяга от тебе.

Видя ли? Само аз  мога да те трая!

     Всички избухнахме в неистов смях, а Любо побягна пръв към вилата подгонен от жена си.

     Прибрахме се на терасата. Жените все още уплашени продължиха да коментират  случилото се и да подготвят салатите. Ние ударили още по 1-2 водки продължихме с ловджийските истори

-         Та какво казваш, Лазаре за мечката миналата зима? – подхвана Трифон.

-         Ааа!Убиха я! Ама тя историята стана после по  интересна.

-         Що?

-         Ми щото по комските закони за убийство се полагат  и до 5 години затвор

-         Ай де стига бе! – прояви своето неверие Любо.

-         Няма стига, щото по руските закони  мечките са защитен животински вид и глобата е до 5000 рубли и  5 години затвор.

-         Да бе, то ние ще работим цяла година за тези пари, пък местните с техните 150-200 рубли кога ще я изплати тази глоба? – продължи да  се съмнява Любо.

-         Ти слушай какво стана по нататък! – пое отново Лазар.

    -    Така..Четири човека били и в петък успели да гръмнат мечката. Още там я одрали, разфасовали  месото и го принесли у Стефан и  Зоя. Мобилизирали и децата му! Той нали 3 дъщери и 2 сина има и цял ден кайма мляли. Наденици и луканки правили. Привечер и колет  за България изпратили с нощния самолет за България. Вечерта седнали на мечи кюфтета. Цялото семейство и другите трима. Яли пили и се веселили… 

    Ама на  другия ден??? Станала   Зоя  - лошо и е ! Децата и те спят, не стават. Гледа тя Стефан, подуло му се лицето, като че ли цял кошер пчели са го жилили. Тича при децата в другата стая – и те отекли. Поглежда се в  огледалото  - поничка съща… Ами сега? Вдига тя децата и се обажда в районния център в Усогорск, направо в болницата.

-         Трябва да дойдете тук! – им казват. -  Линейка да пратим само 2-3 човека може да вземе, пък се обадиха още  трима мъже.

Тогава Стефан се обадил в  ремонтно механичния цех и  изпратили  рейс.40 километра са това по плити, но ги откарали по най бързия начин в болницата в Усогорск.

    Почнали изследвания, кръв, урина, разпитват ги! „Епидемия, някаква” – викат си  лекарите и нищо не могат да разберат. Ама  Зоя, започнала да се усеща. Гледа тя, каква ти епидемия, всички дето яли мечи кюфтета натръшкани, с подути очи и гледат като натровени от гъби. Лошо им е, повръщат,  потят се, краката им треперят. Лекарите търчат,  лекарства изписват, промивки им правят, още по лошо им става.  Разпитват ги пак: – Гъби  да сте яли, нещо да ви е жилило? – ама те мълчат като пукали. Усетили се, че от мечката ще да е, ама смеят ли да признаят. А кажат за мечката, а са влезли в затвора и то комския. Та усетила се Зоя, събрала сетни сили и се примолила на една сестра да я заведе до пощата, да се обади до Българи.Слава богу, успели да я свържат с майка и.

-         Майко, каквото съм пратила в колета да не го яде никой! Изгорете го! -простенала жената и припаднала.

     Прибрали я пак в болницата, пак промивки на всички, пак лекарства всякакви, но пустия му оток не минава и това си е. Силите все повече ги напускат.

     На третия ден  двама доценти от  София със самолет пристигнали, нищо не могат    направят. След още ден и двама доценти  и професор от  Москва  долетели. Преглеждат ги и те, изследвания нови назначават, тука ги натискат, там ги опипват, разпитват ги и те, диагноза не могат да поставят. Звънят телефони до Москва, до София, до Ленинград. Тревога голяма, ще изпуснат хората… Тогава , на шестия ден,  от  град Ухта, зад полярния  кръг, извикали някакъв местен лекар, комяк. Един такъв дребничък, слабичък, с проскубана бяла брада и прозрачна кожа. Надникнал той през вратата. Очичките му едни такива дребни, като въгленчета, светнали. Само като ги видял, засмял се и отсякъл хитро:

-         Мечка ще ядете, а?

-         Не,  не сме яли никаква мечка..- заотричали болните.

-         Добре, добре, не сте яли мечка, щом казвате. Ама тази мечка дето не стя я яли е била  мъжката. За всеки случай, от мен да знаете, че на мечока както и на глигана веднага се чистят жлезите. А сега от тези лишей чай ще пиете! – и извадил  платнена торбичка  с около килограм, някакви лишеи  и билки местни. Оставил ги на медицинската сестра и си заминал за  Ухта.

Сварили и чая. До вечерта пили два пъти по 300 милилитра, както заръчал местния лекар. На другия ден още два пъти пили чай до обед и след обед ги изписали  живи и здрави всичките…

     Така завърши своя разказ Лазар Битулски, а междувременно  главата на лоса беше готова.  Дойдоха и още приятели.Стана чудесен пир и веселба,  на повече от 4000 километра от Родината, но във вила България, на брега на река Вашка в Коми.