А ЗАЩО НЕ ? – реплика

КАФЕНЕ NET – съобщава:
http://www.kafene.info/news/6650-2009-01-29-16-30-05

Путин – Доктор хонорис кауза на Великотърновския университет
Четвъртък, 29 Януари 2009 19:21

Почетното звание “Доктор хонорис кауза” на Великотърновския университет в областта на юридическите науки да бъде присъдено на председателя на правителството на Руската Федерация Владимир Путин=

Това е решил Академическия съвет на висшето училище, информират от университета.

Агенция Фокус съобщи, че писмото до най-новия Доктор хонорис кауза на Великотърновския университет е изпратено чрез извънредния и пълномощен посланик на Руската федерация в България – Н. Пр. Юрий Исаков, във връзка с връчването на инсигниите на почетното звание.

Посещението на Владимир Путин ще бъде съгласувано с президента на Република България Георги Първанов и министър-председателя – Сергей Станишев.

Връчването на званието ще стане поредната стъпка в укрепването на братската дружба между народите на двете страни. ….

ВСЕ ПАК АЗ ПИТАМ, А ЗАЩО НЕ БЕ ГОСПОДА?

НАПОМНЯНЕ – особен поглед

Блокада Ленинграда Leningrad blockade Saint-Petersbur

Дмитрий Шостакович
През първите години на Втората световна война Шостакович остава в блокирания от немците Ленинград (1941-1944) и там започва да работи над 7-мата си симфония. По време на същата блокада, на 29 март 1942 година симфонията се изпълнява в Колонната зала на московския Дом на Съюза.

Валс №2 на Шостакович

СТИХОТВОРЕНИЕ – поне опит

ПЪТУВАНЕ КЪМ НИЩОТО

Тъй черно и сиво и тъжно и пусто,
студено и мокро, край мене лети,
не времето минало, днешно и грешно,
а дните неживи, на мойте мечти.

К’ат влак бързоходен, по ледени релси,
изнизва се пустия, шарен живот,
с горчилка и благост, в примесено чувство,
душите ни нежни, раними, пленил.

Не искам, не вярвам, не чакам, не рече,
с усмивката ведра, на твойте очи,
а само да кажеш, прогледнала вече:
Ний бяхме щастливи и сродни души!

Пловдив – София 16.01.2009 г.
Митко Иванов

ПОЗНАЙ КОЙ Е ? – разказ за една постановка

Семейство Петрови не бяха ходили на театър от години. Улисани в ежедневните си грижи, около собствения и семеен бизнес, все не им оставаше време. Слава богу, нещата вървяха добре! Двете им деца учеха в чужбина и това лято след 10 дневна почивка на нашето Черноморие, ходиха на екзотична екскурзия в Бразилия и Аржентина. През това време, Петрови направиха основен ремонт на апартамента. Изпипаха го както бяха мечтали. Стана футкционален, модерен, красив и уютен. Обзаведоха го с нови мебели и нова бяла и черна техника.
Вече трети месец се радваха на домашния уют и не излизаха никъде. Вечер канеха гости или просто се пребираха в апартамента, гледаха филми на големия плазмен телевизор, слушаха музика на прекрасната озвучителна техника, разговаряха, любеха се и се радваха на живота…
Неочаквано преди Коледните празници, получиха плик с луксозна поздравителна картичка и … 2 билета за нашумяла театрална постановка. Зарадваха се! Любопитството им бе допълнително разпалено от факта, че плика нямаше подател. На самата картичка, загадъчно бе написано „Познай кой е?”.
Не умуваха много. Просто не можаха да устоят на ексцентричната покана и на посочената дата, след дълги приготовления на прически, тоалети и бижута, с билетите в ръце се озоваха в театъра. Още във фоаето се оглеждаха и очакваха всеки момент да срещнат своите благодетели. После представлението започна. Артистите играеха превъзходно, нестандартните режисьорски решения и интересната фабула ги държаха в напрежение. Постановката се превърна в един празник за душите им.
На излизане от театъра и в колата до вкъщи, бяха толкова обсебени от постановката, че забравиха напълно за своя неизвестен благодетел, но му бяха благодарни.
Пристигнаха. Все още разговаряйки за играта на актьорите, паркираха, слезнаха от колата, той включи с дистанционното алармата на колата и асансьора ги качи пред техния апартамент.
- Скъпи, вратата! – тревожно продума тя.- Отворена е!
- Господи! – простена той, изправен в хола на полупразния апартамент.
На масичката се белееше плик. С разтреперани ръце и подкосени крака той разтвори плика, извади красива картичка и прочете:
– Сега познахте ли от кого е?

ПРАЗНИК – благосклонен фотопоглед

Пред кофчежето.

[caption id="attachment_927" align="alignleft" width="300" caption="Гримьорна под небето Преди около месец и в София се проведе  Голямото четене!  Дали се постигнаха желаните резултати, не знам! Знам, че  имах удоволствието да присъствам поне на едно от множеството мероприятия!  Ето част от това което видях:Деца на опашка пред НБ Кирил и Методий"][/caption]

 

По стъпките на един мим

 

Деца играят

 

 

 

 

Жонгльор

И пресата е тук

На крилете на книгата

Журналистка възпитателка с цигара???

Празника свърши, любовта към книгата остана!

В съкровищницата има за всичики!

СГОДЯВАНЕ – откъс 6-ти от семейна сага ОРИС

 

    В резултат от тайно проведените по нататъшни  преговори, било в акациевата горичка или на други скришни места, полтъргайста явно се предал, щото се случило следното.

    

 

В двора на Стояновци, било тихо и спокойно. Хора и животни се занимавали с обичайните си дейности. Бай Ангел, целомъдрено четял и коментирал на глас поредните новини от източния фронт, а жена му Костадина и Марийка, чепкали и чистели от семките, собствено произведен  памук.   Отделяла  Марийка, черните памукови семки от белите меки влакънца,  а  очите и  все към улицата. По едно време, една железничарска шапка се мярнала над кирпичения дувар.

                  - Е, на  Колю баща му идва! – рипнала тя и се спуснала да пребира разхвъргания памук.

       Баща и преместил поглед от международното положение към вътрешносемейното  и изненадан, фиксирал отворената порта. Там  в рамката на широко отворената врата, като на фотографска снимка, достолепно стоял Иван Монков  -  бащата на Колю. Избръснат,  с висока бяла якичка  и весело проблясващи метални копчета на най новата му железничарска униформа, усмихнатия бай Иван уверено влизал към къщата последван от даскалицата  Атанаска и Мара на Панталашите – жена известна като професионална  сватовница и роднина на  Колю по майчина линия. Работата е ясна за какво идват. Скача бай Ангел, разтваря вратите и въвежда гостите.

-         Заповядайте, влезте, седнете . – посреща ги и Костадина и ги настанява на

 засланите с шарени калъфчета столове.

      Разменят по няколко общи думи, за времето за реколтата, за войната. През това време, Марийка чевръсто доизнася навън чувалите с памука  и влиза отново, сресана, преоблечена и с поднос в ръце.

-         Заповядайте! Почерпете се със сладко от дюли. Сама съм го правила.-

 срамежливо продумва тя и поднася на застлания с бродирано от нея каре поднос. В подноса подредени чаши  вода и стъклени чинийки с кехлибарени кубчета в гъст като мед сироп.  Всяка чинийка с листенце индрише за аромат.

-         Браво  Марийке, много ти е ароматно и вкусно сладкото! – похвали я 

даскалицата Атанаска, като вкуси от наистина хубавото сладко.

           Да не остане по назад и лелята се заглежда в карето на подноса.

-         Много ти е хубво каренцето, ти ли си го шила. Че то много ситен бод, ма леля!

 О, аз тъй не мога. Нямам това търпение, да се кьорам на толкоз ситно, пък и с колко цвята си го ушила!? Ей туй синичкото, като синчец си го нанизала. Синчец, пък зад него червени палампуци. Браво леля, златни ръце имаш.

           И докато жените си говорят за сладката, за шевиците и готвенето, двамата мъже подхващат разговор за реколтата и данъците.

           - Как е Ангеле? Как беше реколтата?- захваща бай Иван.

           - Ами, сполай на бога, роди се. Друго си е , все пак с воловете като вас, по надълбоко се оре, повече влага се задържа за през  лятото. То аз, с двете крави само драскам отгоре земята. Ама и мляко имам и ей пак юничка отгледах. Учим я вече да се впряга, че да сменям старата крава. Сполай на бога, здраве да има, че много я бяхме закъсали. Той сина малък още, тя  Марийка оттърваше за всичко. Добре че туй лято позакърпихме здравецето, че лошо нещо.Много я бяхме закъсали и аз и Костадина. Ами вий как я карате. Гледам през гарата бая влакове минават.

           - За източния фронт Ангеле. Един след друг минават. Войска и провизии. В складовете на  манджиците пред нас, нали немска войска има, пълно и с жито, с вълна, с кожи, с тенекии сирене,  товарят ти казвам и на гарата на вагоните, за Германия, за войната.- споделя и бай Иван, но оцелила кратката пауза мужду две изречения на мъжете, думата взема отново лелята, последвана от Даскалицата  Атанаска.

           - Я оставете световните проблеми, ами да си кажем за какво сме дошли. – и продължава.- Като гледам каква ви е убава и работна момата, пък и ние какъв личен ерген имаме за женене, да вземем  да ги оженин.

          -  Направо да си кажем Ангеле,  дошли сме да искаме  Марийка за жена на Колю.

          -  А не! Малка ни е още момата. – „скочила” майката на Марийка.- Не я давам още, малка ни е момата. Докато не си  приготви чеиза и завивките не я пущам.

          -  Колю ни е пратил и ние сме дошли не за чеиз а за  Марийка.

          -  Иване, ти остави тая. Дето се вика преди месец 17 години захвана и булка?. Нека не бързаме.- кротко и авторитетно предлага бай  Ангел.

          -   Да се захваща да си тъче прикята, пък като стане готова, да се женят младите.Аз тъй гола я не пуска. – отсича  Костадина.

           -  Добре, и тъй става. Сега е късна есен, друга работа няма. Да не бързаме.- кандисва лелята, усетила, че преговорите се запичат.

           -  Туй са неща, дето ще си ги договорите по сватски. Сега е ясно, нямате нищо против. Всички знаят, че и те се искат. Значи ще ги женим. Е месец по-рано, месец по-късно, вий ще се разберете. Те младите толкова са траели, ще изтраят още малко, имат време. Ама аз нямам време, че имам тетрадки да преглеждам на учениците. За туй викам, ние с Мара  да си тръгваме, пък ти  Иване остани та се доразберете със свата Ангел.- разбързала се даскалицата.

             - Я Костадино, дай една кърпа, както си му е реда, да минем през селото, да викнем едно И-Х-У-У-У…, че да се знае, че са сгодени. – поела инициатавита лелята на  Кольо и викнала тъй силно, че минаващите хора на пътя чак чули.

             -  Не, никаква кърпа не давам! – опънала се пак Костадина. – Казах! Докато не си приготви чеиза не я пускам. – и добавила.- Като иска от утре още да почва. Като иска да се жени, да сяда в горната стая на стана и да си тъче завивките. Мъж и деца да има с какво да завие. Война е, сама вижда ни пари имаме ни по магазините има какво да се купи.  Поне памук и вълна имаме,  като стане готова да  се женят.

             -  Добре тогава! – рекла даскалицата.- Да не дигаме много шум из селото, но да си знаем, че са сгодени. То и цяло село  знае… Важното е, че и вие сте съгласни. Дума сме си дали. Тъй да бъде, како  Костадино. Хайде  Маро да вървим, ний пък Иван да остане, да си поговорат по сватски. И без нас могат да се разберат за подробностите. Да е честито на младит!

              -  Не е то така. – възпротивила се лелята на  Колю и като се надигнала неохотно  рекла -   Хайде, хайрлия да е  годежа и! Да са живи и здрави младите да се обичат, да се спогаждат и щастлива челяд да отгледат!

              Тръгнали си доволни двете сватовници, но макар и много да не дигали врява,  де кого срещнали все му казвали, че Марийка на Стояновци и Колю на Монковци са вече сгодени.

              Изпратили Марийка и майка и сватовниците, но не се прибрали при мъжете, дето вече свойски си говорили, а се качили на горния кат, разровили дрешника и като наизвадили  кросна и вътъци, започнали да сглобяват  тъкачния стан. Марийка засияла още повече, като подочувала как весело и притятелски си говорят баща и и свекъра.

              Нямало връщане назад.  Била сгодена! Най-после, ставало нещо дето и тя го искала…

 

            (следва )

 

 

ДАВАЙ ГАЗ – видеоклип газ

x49nhf_musicЕдно видеоклипче на ВЛАДИМИР ТУМАЕВ <ДАВАЙ ЗА ГАЗ>. Хареса ми и за това го предлагам и на Вас.

ПОЛЕТЪТ НА ДИСТАКАР – по действителен случай

Имало едно време, има го и днес, един обаятелен и красив  котарак, на име  Дистакар. Стоял си той  на парапета на терасата и  дълго и замечтано, гледал след летящите птици. Помечтал си да лети като тях.

    Един ден, както си играел с пискюла от шапката, която бабата с много труд и любов изплела на своето внуче, го разпрел.  Като  видяла каква беля е направил котарака, бабата толкова много се ядосала,  че го хвърлила през терасата от четвъртия етаж.  Полетял  котарака и паднал на земята.  Едва тогава разбрал, че летенето не е за всеки.

    Извод: Внимавай какво си пожелаваш  -   може да се сбъдне!!!!

                                                    Разказа моя 9 годишен внук Димитър Иванов

ПОЛТЪРГАЙСТ – окъс 5-ти от семейната сага ОРИС

       След случката с обърната кола и съвместната работа на двамата мъже, мнозина в селото помислиха, че с противопоставянето мужду двамата е приключено.  Колю не мислеше така. Още повече, че и Марийка,  почна да го избягва и да се крие от него. Тогава той, намисли наказателна акция… Една светла августовска нощ, на Еньов ден, Колю поведе тайфата, в късни доби, към Стояновци. Луната осветяваше  притихналите къщи и дворове. Уморени от дългия  работен ден, стопаните на къщата и комшиите спяха дълбок сън. Даже песовете в махалата не усетиха приближаващите младежи. Само кучето на бай Ангел се опита да изджавка, но получило  поредната си порция  ухаеща, сварена мръвка месо, завъртя радостно,  опашка и предаде поста.  Колю го погали и преди да се усети, Шаро прекара до сутринта в един чувал,  със завързана муцуна и крака.  Тихомълком,  босата команда се вмъкна в двора на  Стояновци и се зае с изпълнението на своя пъклен план…

        Когато на сутринта, сънения бай Ангел мина зад къщата  в стопанския двор, първо се сблъска с прилежно подредени и стифирани цигли. След кратко същистване, стопанина дигна поглед към покрива на къщата и  ахна. Покрива на къщата лъщеше на утринната роса без нито една цигла. Някаква невидима сила, някакъв полтаргайст, като магьосник,  безшумно и акуратно бе свалил циглите и ги бе подредил на средата на двора…

        Още същия ден в селото се разчу какво е сторил полтаргайста с въпросния покрив, а понеже всички му знаеха и името, въобще не се учудиха, когато след два дни, бай Ангел си купи пушка. Селото замря в тревожно очакване…

         Неусетно мина  септември и дойде края на октомври. Полската работа поприключи. В селото зачестиха годежите.

         Колю стана предпазлив и внимателен. Пушката си е пушка, не е шега работа.  Колелото му започна да минава на повече от един изстрел разтояние.  Не я чакаше вече на чешмата. За пред хората и най вече за пред баща си и майка си и тя го избягваше. Само че според зорките очи на селските клюкарки в селото, полтъргасът продължавал нощем да броди из двора на Стояновци.

          Една  топла есенна нощ, в дъното на големия Стояновския двор, в сълкъмовата горичка се провел, приблизително, следния разговор.

-         Ох Кольо, страхме е! Татко и нощем излиза с пушката.

-         Не бой се!  Той само плаши. И баща ми вика кряска, но е разбран. „То облаци дето много гърмят, малко дъжд пускат”.

-         Казвам ти страх ме е! Не знам какво ще правим. – споделя отново  Марийка гушната в обятията на  Колю.

-         Нали ти казах, че тати ходил в  Левски и ме беше записал в гимназията там. Даже квартира ми беше намерил. Иска да уча, човека. Ама аз му отказах!

-         Ами що не отиваш бе човече? Ех, златен баща имаш! – въздъхна тя и продължи -  Да те карат да учиш и ти да не щеш. Акъл нямаш! Ей, де мен да ме пуснеха на училище…

-         Няма да уча. Казах и на теб, казах и на баща си. Ще продължа да работя и ще се оженим.

-         А бе будало, не бъди толкова глупав. Върви учи, аз няма къде да ти избягам. Пък като си учен, аз сама ще тичам след тебе.

-         Ти на други ги разправяй тези. Тя и  Варка на  Башковци тъй казваше на Черния, пък той като отиде в  Плевен и тя се омъжи.

-         Къде ще се жениш, бе човече, че ти войник не си ходил още. Кзарма ти предстои.  Ще  ме захвърлиш у вас и ще идеш войник. Какво да ме правят вашите.

-         Ти остави на мен. Аз ще се разбера с тако. Само се съгласи да те заведа у нас. Наша стая ще си имаме. Аз вече съм купил пруженен креват и маса в горната стая. Семейство ще си създадем. Идваш ли?

-         Стига, бе Кольо! Малка съм  още. Няма да стане, избий си го от главата.  Няма да ти пристана, не разбра ли? То тъй не става.  Да тръгна със тебе и знам ли де ще ме заведеш? Да стана за смях на хората? Казах ти, няма да стане. Отивай си, изкарай си казармата, аз ще те чакам! Няма къде да ти избягам.

-         Да ида войник и докато са върна ти ще се ожениш. Ти не щеш да се оженим, ама аз ще те открадна.

-          Стига бе Коло, не говори така. Знаеш, че няма да се омъжа за друг, ще те чакам. Не ми ли вярваш? Че аз съм само на 16 години пък ти на 18. Малки сме още.

-         Да бе, вярвам ти?  Той и Лачкоса и вярваше на Донка, пък не минаха и няколко месеца и тя скочи та се омъжи. Не! Ща пристана, ща открадна, ща заведа у нас да ме чакаш и тогава отивам войник. Разбра ли! – отсича категорично Колю и я притиска в обятията си.

-         Щом говориш тъй, да знаеш, че няма да излезна от къщи.

Така си говорили двамата млади , но не се разбрали. На шега, на майтап, но

Марийка наистина въобще спряла да излиза по центъра. Тя и до сега не излизала кой знае колко, но като гледала и чувала какво става из селото, как почнали да се женат и сгодяват акраните на Колю, чрез преставане и крадене на момите, уплашила се.  Хептен се скрила в къщи и станала още по предпазлива.

            Както се сещате, това не се понравило на кандидат жениха. Обикалял той и колкото по-трудно ставало да я зърне поне за миг, толкова повече желанието му за женене  и наказание на несговорната  му изгора, растели.

            Към края на октомври, след като бил нощна смяна на работа и цяла нощ мятал черните каменни въглища в ненаситната уста на парната машина, Колю забелязал на гарата баща и да разтоварва колата със захарно цвекло. Той, бай Ангел бил един от малцината земеделски стопани, дето възприемал новото и под влиянието на д-р Хаскел, отглеждал вече технически култури. Памукът и рицина били  прибрани, а сега ведели захарното цвекло. Още нещо, той като производител на захарно цвекло и член на сдружението на цвеклопроизводителите станал и акционер на Горнооряховските захарни завод, което от своя страна му гарантирало изкупуване на продукцията. Но това е друга тема.   Думата ми, сега е, че  Колю, като видял бай Ангел на гарата си помислил: „Марийка е сама на нивата”. И запрашил напред с колелото. Само, че от далече още се разочаровал. Марийка не била сама. Задно с нея вадели цвекло майка и и още две-три възрастни жени от селото.  Този факт, го принудил не без колебание, целомъдрено да се откаже от намислената среща и „без да разлайва кучетата”, подкарал колелото от другата страна на линията, за да не срещне бащата.

           Вечерта,  Стояновци се прибрали по тъмно. Костадина хукнала да готви в къщи, бай Ангел нахранил добитъка, а  Марийка, след като напоила  кравите , опалила голяма зидана пещ пред къщата и се заела да приготви тикви за печене. В тази пещ, дето печели хляб за цяла седмица, ставали страшно сладки печени тикви. Както казвали докторите,  тиквите са много полезни за бъбреците. За това в Стояновци често ги използвали, печени, варени или на супа от тикви. Пък и не само тикви, но и други плодове: ябълки, круши, дюли и орехи.  А плодове дал бог. Освен в големия, цели 3 декара двор с дръвчета лозе и зеленчуци, само на 100 метра на изток от селото имали и 4 декара овощна градина. С една дума  плодовете били на почит в този дом, къде пресни, къде на компоти или пък нарязани и сушени. Вие яли ли сте сушени, череши, ябълки, сини сливи или кайсий?

           Та, тази вечер Марийка, наклала огъня в пеща,  нацепила няколко големи бели тикви, събрала тлъстите бели скемки за печене през зимата, поставила белите тикви в тенекиени тави, а жълтите и десетина глави захарно цвекло, приготвила да се пекат цели. Ама вие, май че и печено захарно цвеклио не сте яли? От мен да знаете, много сте загубили! Но както и да е.

           Навечеря ли се, бай Ангел набиколил животните да и сложи храна за през ноща, жена му Костадина се заела да мие съдовете в кухнята, а Марийка наредила в нагорещената до червено пещ,  приготвените тикви и глави захарно цвекло, после подпряла плътно ламаринения капак  и оставила съдържанието на пеща да се изпече до сутринта.

-         Добър вечер, Марийка! Хляб ли печеш толкова късно? – попитал през оградата минаващия в този момент комшия Асен Пачков.

-         А, не! Тикви и захарно цвеклосложих да се пекът през ноща, чичо Асене. А ти къде толкова късно? -попитала на свой ред тя? -  Хората вече се прибират, а ти сега излизаш?

-         Позакъснях малко, но свърших цигарите, та ще ида да си купя. Айде лека нощ и да се опекат сладки тиквите!

-          Лека нощ, чичо Асене и поздрави на сред село. -  рекла на майтап Марийка и се прибрала та си легнала.

          Притихнал Стояновския двор, заспали всички сладък сън и само тиквите в пеща цвъркали и съскали от горещината.

          В това време, Асен  отишъл на центъра и като срещнал  Колю рекъл му:

            - Ей, Кольо, комшийката сладки тикви ти пече, ти семки на центъра люпиш!? От  Марийкините ли са?

            - А бой де! – заканил се  Колю, а в пъстрите му очи припламнали хитровати пламъчета…

           Тази нощ в Пордим, минала тихо и спокойно. Зазорявало вече, когато ненадейно в Стояновци се вдигнала невъобразима дандания. Пред къщата летели ламаринени тави, подскачали по плочника, по керимидите на къщата и дрънчели многократно. Цвеклови глави и цели тикви политали към къщата и пльоскали като разпръскващи се бомби, оставяйки  жълтокафяви петна по стените и прозорците на моминския дом.. Зад стъклото  на единия прозорец се мярнала за миг, неразбиращата от любовни обяснения, сънената глава на бай Ангел. После се чуло едно:

-         Бягайте !  - и тупордията се втурнала към улицата. В този момент, стопанина се появил пред къщи по наполеонки, широка нощна риза,  бос с развети на пет страни, четири проскубани косъма на главата… и с пушка в ръце. Проехтял истрел. Страшния стопанин се озовал на улицата и проехтели още 2-3 гърмежа. От изстрелите, като разпръскващи се фоерверки, по всички посоки на селото, приятелите на Колю „политнали” на бегом, в безпорядък и уплаха… След настъпилата олелия, лай на кучета и наискачали сънени съседи, чак вечерта в селото се разбрало – че като по чудо и това произшествие с полтъргайса в къщата на Стояновци, минало без жертви.

                   (следва продължение)

СБЛЪСЪК – откъс 4-ти от семейната сага ОРИС

То си е истински ад под небето. Небесното светило и цял ден прижуря над голия Пордимски кър. Юлска горещина, задух, въздухът като в пещ, а земята нажежена – не дава да стъпиш на нея.Слава богу, денят привършва. Небесното светило, най-после намалява силата на жежките си лъчи и се снижава да полегне зад Згалевския баир.
Една позакъсняла кола трополи уморено по черния полски път от житните нивички зад бранището към селото. Колелетата режат ситната като брашно гореща пепел и проскърцват тревожно към долната рампа. Пред натоварената със снопи кола, разгърдил бяла колосана от засъхнала пот риза, върви замислен, потатразвайки уморени крака, дребния на ръст бай Ангел. Стигнал до ЖП прелеза, той се изправя пред добичетата и намества избелялята памучна кърпа на лъсналата си от пот глава.
Колата спира монотонното си тъжно скърцане и в този момент от запад, от към гарата се чува застрашително и остро изсвирването на локомотивна свирка. Само след секунди, с грохот, трополене и пъшкане, по железните релси на изток преминава поредния военен ешелон.” Война е! Вече година откак Германия нападна Съветския съюз. Данацъте растят, магазините са празни, хората обедняват – всичко живо за фронта…” – така си мисли бай Ангел и като проследява отминаващия влак с поглед, жален, уморен и отчаян, проронва ядосано едно:
- Да се продъните дано! – после, преди да поведе добичетата през прелеза, вдига поглед към натоварената със снопи кола. Горе бялата забрадка на дъщеря му Марийка още проследява отдалечаващия се влак и блесналите назад линии.
Потеглят отново. Колата, със скъпия товар, проскърцва наново по прашния път край гробището и вече се спуска към долния край на селото. Загрижен, баща и подканя добичетата и забързва отпред.
В този момент от към линията ги застига ухилен колоездач. Марийка го вижда и познала под къдравия му рус перчем, все още потъналия в сажди познат и огняр, за миг забравя умора и тревоги. Колю, приближава колата ухилен и наперен, но кара колелото така, че колата да е между него и водещия отпред родител. Марийка се навежда назад и в страни и къде със знаци къде с мимики, го пита?
- Какво правиш тука?
- Дойдох да те видя. – отговаря също с жестове, посочвайки себе си, очите си и нея.
- Татко ща види! Махни се! – ръкомаха разтревожена Марийка и поглежда ту напред към баща си, ту от другата страна към хваналия се за колата колоездач
- Няма да ме види!.. Ела да те повозя на колелото.
- Заминавай си! Моля те. – продължава Марийка със знаци.
- Не! Щом не щеш да слезнеш при мен на колелото, аз ще дойда с колата у вас- заканва се Колю.
- Ще дойдеш, ама виждаш ли остена! Като те подгони татко със него? Отивай си докато не те е видял. Моля те!
- Той няма да ни види. Слез по въжето да те повозя. – подканя я пак Колю.
- Как ще слеза? Много е високо.
- Ако не слезнеш, аз ще те сваля! – заканва се шеговито той и с жестове и показва как само като дръпне единия край на въжето опасало снопите, от едната до другата страна на колата, възлите ще се развържат и освободените снопи ще се наклонят и ще паднат заедно с нея в ръцете му.
- Да не си посмял. Нямя да те погледна вече! – сърди се уж начумерената Марийка и пак поглежда напред към баща си.
- Слизаш ли, или да развързвам?! – пита пак на майтап Колю, пуска кормилото и карайки без ръце, хваща края на въжето.
- Махай се! Не виждаш ли, че почти стигнахме? Ще ни види някой!
- Няма, то вече се смрачава. Идвам у вас да разтоварвам…
Междувременно колата наближава, на някакви 100 метра, до двора на Авгеловци. Тук, на най-ниското, пътя се пресича напречно от друг път с неравни коловози. От неравностите, предното колело на велосипеда подскача, завърта се и велосипеда, като сърдито магаре, хвърга ездача си. Колоездача полита към земята и като удавник за сламка, вкопчил се във въпросното ключово въже, полита към земята. От опъна възела се развързва. Още не разбрала какво става, Марийка се хваща за главата.Само миг и колоездача става здрав и читав, а Марийка понечва да се засмее и да му каже:”Нека ти!”, но освободените снопи се залюляват и момата заедно с най горните снопи полита и затиска Колю. Чува се тупоренето от падащите снопи, вдига се прахоляк и колата поляга на лявата си страна. Чак сега кравите и водача им усещат произшествието зад тях и спират. Бай Ангел се обръща изненадан и веднага хуква назад към падналите снопи.
- Марийке!!! Къде си дъще?- пита той и разхвърга разтревожен снопите.
Неочаквано пред него се изправят Колю и Марийка. Колю мига като мишка в трици, а Марийка стои като попикано мушкато. Стоят двамата млади пред него уплашени и объкани и не смеят да мръднат.
- Има ли ти нещо дъще?..Удари ли се?.. – пита бай Ангел и опипва дъщеря си. Като проумява, че и няма нищо, спира неописуемо убийствен поглед на виновника и извиква едно несъответстващо на дребния му ръст гръмогласно:
- Пак ли ти бе?.. Марийке, де ми е остена? – и хуква да търси остена.
Марийка стои безмълвна, а Колю понечва да каже:
- Аз не исках… – но виждайки застрашителното приближаване на намерения дрянов остен, забравя на мига всякакви обяснения и скорострелно се озовава на безопасно разстояние.
Бай Ангел го погва, но като проумява, че няма шанс, пренасочва яда си към безмълвната Марийка.
- Ти си виновна! Казах ли ти аз, кракът му да не стъпил край нас? Ще ви пребия и двамата… Сега какво да правя, бе?
Оставен малко на мира, поокопитен и в готовност да побегне с колелото Колю, плахо се приближава и предлага: – Не се ядосвай бай Ангеле! Не беше нарочно! Аз ще натоваря колата наново!
- Ти ли бе? Те не го пускат в селото той пита къде е попа! Да ми се махаш от очите! Не ща да те видя! – развика се на ново бай Ангел, после повика, повика пък почна да разпряга кравките.
- Ти какво стоиш, ма? Ела тука! Карай кравите в обора и да ги напоиш и нахраниш докато натоварим колата на ново. – нареди баща и.
После като погледна разхвърляните снопи, обърната кола и злополучния колоездач, вече по кротко, но достатъчно твърдо рече: – Какво стоиш като изтукан? Идвай тука да помагаш!
Виновника за цялото произшествие не чака втора покана, спусна се с готовност и заразчиства снопите от обърната кола. Разчиства, ама гледа да е на един остен растояние, за всеки случай. Така в мълчалива търпимост и синхрон, двамата мъже, разчистиха колата от снопите. Тогава бай Ангел попита:
- Можем ли я изправи на колелата двамата или да викам комшии за помощ?
- Аз сам ще я изправя. – зарадвано отсече Колю и докато бай Ангел се усети да помогне, младото Кольово тяло се изопна, мусколестите му ръце подхванаха задното колело, наддигна го мощно и цялата кола се намери в туш на четирите си колелета.
Слисан, бай Ангел понечи да каже – „ Не се напъвай толкова!”- но само нареди:
- Няма да я товарим цялата. Тука е близо. Ще товарим на два пъти снопите само отдолу. – и започнаха да товарят.
Така и стана.За малко повече от половин час прекараха снопите. Като свършиха, бай Ангел рече:
- Ако искаш, влез да вечеряме?
- А не, трябва да си ходя, че и колелото ми остана на поляната.
- Добре! И по кротката.- каза за довиждане домакина. – А ми ти ма? Какво надничаш. Нямаш ли си работа в къщи? –продължи вече не толкова ядосан бащата и си влезе в къщата.

(следва продължение)