ПЪТУВАНЕ КЪМ НИЩОТО
Тъй черно и сиво и тъжно и пусто,
студено и мокро, край мене лети,
не времето минало, днешно и грешно,
а дните неживи, на мойте мечти.
К’ат влак бързоходен, по ледени релси,
изнизва се пустия, шарен живот,
с горчилка и благост, в примесено чувство,
душите ни нежни, раними, пленил.
Не искам, не вярвам, не чакам, не рече,
с усмивката ведра, на твойте очи,
а само да кажеш, прогледнала вече:
Ний бяхме щастливи и сродни души!
Пловдив – София 16.01.2009 г.
Митко Иванов
