Лято е! Вървим по рядко използваната железеопътна линия и се наслаждаваме на топлия летен ден. Небето се е отворило и ни обсипва с простора си. Ухае на смола и папрат. От двете страни на три километровата линия, Долен склад на Благоево към посьолека Солнечни, е безкрайна тайга. Очите ни се радват на белокорите нежни брези и червените като кръв рябини. Движим си тримата: аз, жена ми, сина и двете кучета. Минават те ту напред, ту назад, или се отдалечават на двадесетина метра в ляво и дясно из гората. Весело им е! Особено на Фъца и сина. Толкова нови усещания и ухания се носят с чистия горски въздух, че главата ти просто се замайва и се разтваряш пред майката природа.
- Мамо, виж тук отстрани има боровинки! – забелязва сина.
Спираме. Ники се спуска по ниския насип и бере. След нег
и жената – Тате, страшно са сладки.
- Ела си откъсни. – подканя ме и жената и се насочва навътре. Кучетата хукват след тях.
- Я се прибирайте към линията! – нареждам аз и обяснявам – Няма да усетите как ще се изгубите.
- Цезар нали е с нас! Няма страшно. – опонира ми сина.
- Абе като излезе някоя мечка, ще видиш дали няма страшно! – Подхвърлям на шега и жена ми, спомнила си за мечката пред вила България, на река Вашка, блогоразумно се връща на жп.линията.
- Ники, ела тука. Баща ти е прав в гората има и други зверове.
Дали от страх или от подканата ми но и Дето с кучетата се качват при нас и продължаваме към Солнечни.
- Мамо, голямо селище ли е Солнечни? – пита сина и ни догонва по импрегнираните дървени траверси.
- Не, не е голямо! И е на близо. Има-няма, 3 километра.
- Тате, по тази линия може ли да ни застигне влак?
- Едва ли! Погледни релсите
- Те са ръждясали. Не са като на Пловдив на гарата – лъскави.
- Не са, защото по тях рядко минават влакове.
- Ама колко влака минават за денонощие? – пита пак детето.
- На седмица по един два влака с товарни вагони, натоварени с дървен материал от Долен склад.
- А къде ги карат?
- Или в Сыктывкар – столицата на Коми, където има едни от най големите в Европа дървопреработвателен комбинат за целулоза и хартия, или за износ на дървесината към Финландия, а голама част и направо за България, чрез ферибота Варна – Иличьовск.
- Само дървесина ли карат? – не спира с въпросите си сина.
- Предимно дървесина. Но по тези линии се прекарва и военна техника. Говорят, че по тези места има ракетни установки, дето могот да изстрелят ракети до всяка точка на земното кълбо.
- Тате по човек и природа учихме и за поминъка на местното население. Знаеш ли какъв е?
- Предимно дърводобив, освен лов и риболов има подземни богатства.- Отговарям аз, но явно вече се отегчавам от безкрайните му въпроси, щото се намесва и жена ми.
- Ники, има и уранови находища и предстои изграждане на атомна електроцентрала именно край Солнични или близо на река Мезен.- споделя дочутото и жена ми.
- А тя Мезен колко е голяма?
- Кажи, речи колкото Дунава.
- Ники, забелязваш ли, че междурелсието – разстоянието между двете релси е по-голямо отколкото в България? – сменям темата аз.
- Да бе тате , ама каква е разликата и защо?
- Ами нашите и европейските линии е 1435мм, в Русия, Украйна, Белорусия и другите страни от СССР е 1524 мм, а в Испания, , Партугалия (иберийските) са широки 1656 мм. Индия са 1000 мм. Има и няколко по тесни, като в България е 760 мм. Тук са по широки за да лежат на по широка основа. Защото тук земята не е като в България, отдолу със скали и стабилност, а върху пясък и блата. С увеличената широчина, железницата става по-стабилен железния път и позволява, по-големи количества товари да се превозват – разяснявам аз, навлизайки в собствени води. А като виждам, че сина ми слуша с интерес, пояснавам. - Поради по-голямото розстояние между релсите и разстоянието на колелетата при колоосите е различно.
- Е как тогава вагоните преминават от Русия в България? – усеща се сина ми.
- Ами подменят се . В Украйна, на гарата в Унгени, се подменят целите талиги.
- И на пътническите ли?
- Да и на пътническите вагони! Вагоните се вдигат с с големи стационарни крикове и отдолу целите талиги се подменят с другите за по-голямо или нормално междурелсие.
- Ей, колко е интересно тате!…
В този момент, пред жена ми, която върви напреди бере цветя , някъде от тайгата се изпречва, изплезил език Цезар.
- Цезаре, що си сам?- пита го жена ми, едва сега осъзнала, че от доста време не сме виждали кучетата.
- Цезаре, какво направи? Къде загуби Фъцка? – пита го и детето, а песа навежда
Виновно глава.
- Не гледай виновно, ами бягай да я доведеш! – нареждам му аз.
Кучето не чака втора покана. Спуска се по насипа и потъва в Тайгата.
- Мамо тя се е загубила в гората. Ами ако я срещне някоя мечка?! Как да я намерим сега?! – разтревожен се затюхва Ники.
- Толкова близо до селището няма мечки. – заоспоява го жената и виждам, че и тя почва да гледа неспокойно към леса.
- Не бойте се! Цезар ей сега ще я намери и ще ви я доведе - успокоявам аз и двамата - Нали си чувал, как кучетата в Коми извеждат от гората загубили се хора , та една Фъцка ли няма да ни доведе? Нали знаеш как се върнал в Благоево и после завел татковците при загубилите се в тайгата деца и то през зимата. Сега е лято няма страшно.
И като говоря така, пак вървим, но малко по-бавно. Оглеждаме се назад и встрани, напрягаме слух да чуем от гората загубения кучешки лай. Тихо е. Най после, две три съчки немощно изпукват в тайгата и пред нас пробласва изплезения език на Цезар, бухлатата весела опашка на малката Фъцка и веселото настроение на семейството тръгнало на среща с истинското Коми..
