Както се очакваше, Фъцка си остана миньонче. И още сега да сме наясно, тя нямаше нищо общо с афишираното за нея аристократично потекло, за някаква малтийска болонка. Е, може би някоя прабаба от времето на Петър І-ви е имала връзка с френска болонка, но нашето кученце – не.
На външен вид, по скоро приличаше на мърляв, черен пикинез. От някой далечен прадядо пикинез, бе наследила малко сплескана муцунка, изпъкнали черни очи, ситни криви зъбки и свиреп нрав. Нрава и цялата и вътрешна същност пък бяха скрити от големички клепнали, космати уши - наследени от друг, още по-далечен роднина, кокершпаньол. Всичко описано до тук се побираше в една космата къделя и едно чудато единство.
Именно, на козината и си заслужава да обърнем по специално внимание, заради нейната уникалност. На цвят – неповторима. Ще рече, нямаше два еднакви на цвят, дължина и дебелина на косъма. Като се започне от най-тъмните нюанси на черното по главата и колкото по назад и надолу се придвижва погледа Ви, преминава през тъмнокафяво, светло кафяво, червеникаво и стига до светло сламено-жълто най отзад и отдолу. Ей това сламеножълтото беше върхът. Точно по-тънките и от коприна косъмчета, бухваха под вирнатата на куйрук опашка и от двете страни на дупето и. Там оформяха две красиви, бухнали букли. Трябва да признаем, че така изглеждаше само, когато е изкъпана, разресана и изсушена със сешуар. Тогава жена ми я наричаше: моето огнено облаче. О, ако можехте да я видите в такъв момент! С какво самочувсдтвие и достойнство се движи, независимо дали в Далечния север, Сверна България или в слънчевия Пловдив. Едва тогава бихте разбрали от къде идва и самочувствието на водещия я член от нашето семейство!
Трябва да признаем, че самочувствито и водеше след себе си и прекалена агресивност и боен дух. Макар и малка на ръст, Фъцка притежава едно присъщо за дребните индивиди свойство – колкото по голям индивид среща, с толкова по-голяма стръв и ярост се нахвърга вурху него. Така и тя като при хората, избива с бойния си дух комплекса от своята природна миниатюрност.
Справедливостта изисква да признаем, че не винаги се намира в такава форма. Както споменах вече, в това си състояние се намира, когато е прясно изкъпана, изсушена, разрясана и дезодорирана. Сигурно се питате вече как е изглежда, когато е мърлява и поизоставена? Няма да се разпростирам надълго и нашироко за да не страда авторитета и. Ще Ви кажа само, че когато беше поизоставена и омърляна, а недай си боже и с изцапано дупе, Фъцка се превръща в друго кученце. Посърва, гледаше виновно, крие се някъде на тъмно и прави отчаени опити да се изчисти. Как става това? Обикновено търси чиста тревичка, което може да се осъществи само в България, щото в Коми земята е покрита с пясък, асфалт или в най-добрия за нея случай с мъхове. Та тогава тя заема някаква йогийска поза, чието наименование не знам, но мога да кажа, че прилича на седнала жаба с вдигнати нагоре и в страни задни крака и теглена от предните. Така тътри измърсения си задник по земята, докато ко избърши или протрие. Успе ли да се почисти я обзема свойственото за нея състояние на призната кучешка принцеса, обичана от деца, възрастни и кучето Цезар.
Вижте, това куче е друга работа. Едър, светлокафяв, в унисон с добродушните си кафяви очи, той притежава заоблена масивна глава, едър ръст и напълно заслужава своето име Цезар. Децата в селището го обичаха, играеха с него и коментираха, че бил кръстен от живяло там преди години, семейство българи. Заминали си тези дърводобивници за България и го оставили на произвола на съдбата. По наше време, Цезар, не спеше като другите кучета по подвалите на блоковете, а се беше принесъл на втория етаж, пред вратата на нашия апартамент Още по-точно казано, върху посланата от жена ми вълнена изтривалка. Отвътре, обикновено лежеше и Фъцка. Простната по коремче, с разперени на четири страни лапи, като разпъната кожа, лежи и посреща с изплезено изиче нахлуващия под входната врата чист въздух. Какво си говореха под вратата двете кучета, не знам! Но когато, след аварията в Чернобил, с продоволствието в селището нещо се беше пообъркало, а и зимата студа стигна минус 52 градуса, започнахме да пускаме и Цезар в апартамента. Оказа се, че с Фъцка са вече приятели. Когато я извеждахме или се прибирах с нея от дома на културата, често ни нападаха скитащите като глутница кучета. Беше достатъчно само веднъж Фъцка да изджафка и тутат си от някъде се появяваше Цезар. Той се спускаше и с авторитет и сила разгонваше песовете. Пазеше я като по-голям брат.
Случвало се е, тъй като често се хранехме по столовете на ГПП-то, щото там готвеха хубаво и за 1 рубла получавахме избор на първо, второ и трето, в къщи да няма кой знае какво за кучетата. Тогава жена ми надробяваше хляб в голямата кучешка купичка, чупеше отгоре няколко яйца и ги разбъркваше с хляба. Колкото и да беше гладен, Цезар стоеше търпеливо и изчакваше дребната Фъцка да се нахрани.
Ей тук, колкото и да не ми се иска, трябва да спомена: На горния етаж, самостоятелно живееше, главния готвач на най-близкия стол. Но не си мислете, че хранеше животинката. Още по лошо. Всяка сутрин, когато слизаше по стълбите за работа и Цезар още спеше на нашата изтривалка, този касапин риташе злобно и безчувствено горкото животно. Съмнявам се, че в Благоево имаше втори човек да мрази Цезар, но омразата на този стигаше за всички.
Всички го познаваха. Често можеше да чуете:”Здрасти Цезаре! Как е?” Или„ Ей Цезаре, ти вчера какво правеше чак в Усогорск ? По кучки ли ходиш, бе мръснико?”
Наистина Цезар ходеше до Усгорск. И аз съм бил свидетел. Чака на автобусната спирка, после като дойде рейса тихомълком се вмъква вътре, свива се под някоя седалка и пропътува незабележим 40-те километра път до областния за българите град. В Усогорск слизаше и чак след 3-4 дни, отново с автобуса се връщаше в Благоево. Освен, че там има приятелка с малки кученца, за Цезар се разказваха и други истории и легенди.
Преди години, група деца излезли със ски в тайгата. В Коми дните през зимата са къси. Започнало да смрачава. Лаял Цезар и подканвал децата да се връщат, но улисани децата навлизали все по навътре в тайгата. Загубили и пътя. Смрачило напълно. Децата се скупчили под едно дърво, начупили клонки, насядали върху тях и заплакали. Тогава Цезар ги оставил и хукнал към селището. И направо под прозорците на едно от децата дето имало брат. Лае Цезар та се къса. Тича на вратата на апартамента, драска с нокти по нея и пак лае. Излязъл брата на детето, излязъл и баща му, кучето тръгва по стълбите надолу и пак лае. Разказал брата на баща си, че брат му е излезнал със ските. Разтревожили се хората и набързо се събрали. Екипирали се, взели фенери и тръгнали след Цезар. Тича кучето пред тях към тайгата и лае. Щом се отдалечи от тях спира и пак лае докато го настигнат. После, отново хуква с лай напред и пак спира, а хората след него. След час ги завел до скупчените плачещи деца. Спасили ги. Мнозина от възрастните хора признали, че ако не бил Цезар и те са щели да се загубят в тайгата и суровата комска зима.
