НОВ СПОМЕН ЗА СТАРИ НЕЩА – или за общото между хората и кучетата

    От един приятел  съм запомнил две неща. „Жена ми никога не ми е отказала” и „ За живота на кучетата в Коми може да напиша цяла дисертация”. Понеже не искам да  се меся в семейния  му живот, оставям на Вас съжденията  по първото му твърдение и безпрeкословно потвърждавам второто, щото ако по първото нямам преки наблюдения,  то за второто имам достатъчно лични наблюдения и анализи.

    Интересът ми към комските кучета , както знаят редовните ми читатели, беше извикан на живот от момента в който съпругата   и детето донесоха в къщи малкото кученце, болонката Фъцка.  Наистина това дребно , невзгледно създание за по малко от година, успя да ме направи от върл противник  за отглеждането на домашни любимци в най-ревностен техен защитник. За това сега няма да  се впускам в подробности относно големите бели, които това малко създание непрестанно правеше, а ще споделя наблюденията си относно  беспризорните кучета в посьолека.

     С една дума ще Ви спестя за постояно разкъсаните пети на маратонките, за нахапаните крака на столовете и масата в апартамента или за онези два чувала червени чушки, дето домашната Фъцка беше пренесла една по една от терасата в антрето, като най-старателно и методично беше отгризала върховете на всички чушки. В прочем от мен да знаете, кучетата, за разлика от някои злояди деца,  много обичат червени чушки, ябълки моркови и други плодове и зеленчуци. И те като мойто кученце обичат  сутрин на разсъмване да измъкват стопаните си от топлата постеля и да ги разхождат около блока, уж за неотложни нужди, а всъщност само за да поразгонят и респектират котките наоколо. Аз вече и знаех номера, но като се изправеше на задните  крачета и  започнеше да ми се моли, като богомолка с предни лапи, не можех да и устоя.

      Мисля да  Ви спестя и за перипетиите по снабдяването на Фъцка с паспорт и нейното транспортиране с влак и самолет от Благоево до Пловдив. Ще  Ви кажа само, че болонката „собачка Иванова”,  много възпитано си спеше до мен в белите железничарски чаршафи от Благоево до Сыктывкар, и направо не съществуваше когато в спалното купе влизаше шафнера.  От Сиктивкар до Киев  и от Киев до София, кученцето като истински летателен ас пътуваше долепено на пода до краката ми и къде от страх или вибрациите на самолета само трепереше, неотделяйки от мен погледа на топлите си черни очи. Заслужава да отбележа, че на летището в Киев, където слизахме за митническа проверка при излизане от тогавашния СССР, кученцето най възпитано се възползва от тревичката в градинката и си маркира за последно родната земя .

     Така Фъцка стана българско кученце и даде повод на баща ми, пенсиониран железничар, да отговори на подигравките на картоиграчите зевзеци в пенсионерския клуб в Пордим, дето го матапеха: „Е Кольо, много ще те гледат твоите гледачи щом и куче са ти дали да им гледаш”.  „ Какво бе,  знаете ли колко е интелигентно? Че то чак от Съюза е докарано. Вие на самолет летели ли сте? Не сте! А то и на влак и на самолет се е возило да дойде при мен от  2000 километра!”-  отговаряше баща ми гордо,   а кученцето му беше благодарно за защитата. Изпращаше го до клуба, а малко преди да затворят, по някакви негови си биологични часовници, отиваше да си го прибере.

     Ще взема да  Ви спестя и как омъжихме  Фъцка за арменския бял булон Бенджи от съседния блок. То в живота ни така се стичаха обстоятелствата, че все сме имали съседи арменци. Ама тя работа стана много просто, от един път. Срещнаха се значи на разходка Фъцка и Бенджи и докато ние със стопаните му си говорехме, те взеха, че се харесаха .   Така  Фъцка ни роди 4 български  кученца, дето сина ги кръсти Олеся, Белла, Грациела и Бенджи. Ака знаете каква грижовна майка беше и как ги пазеше!  Допускаше до себе си и малките кученца само сина и жената, и даже  на мен се зъбеше. А влезеше ли съседката Нела, дето живееше в съседния апартамент, Фъцка побесняваше. Лаеше  и налиташе, докато горката арменка, пищейки от страх и ужас,  не се качваше права на дивана.

      Наистина стига толкова за Фъцка, защото болшинството кучета на българи в  Коми нямаха за късмет  стопани като нас. Да си признаем честно, често тръгвайки си за България стопаните им ги зарязваха. Как са се чувствали горките животни съдете сами.

       Малко преди да се приберем,  есента на 1988 година, едни съседи в Благоево си заминаха и зарязаха домашното си кученце, болонка ли, пикинез ли или пинчер, не помня вече, и си заминаха оставяйки го на произвола на съдбата. Горкото куче. Какво разбра не знам, но се скри под ваната в банята и не допусна никой до себе си. Новите стопани на апартамента му слагаха храна и вода, но то не ги покътваше. Само скимтеше жално  и след една седмица си умря от мъка.

       Е, слава богу не всички го преживяваха толкова трагично. Много от тях се приютяваха  към скитащите по улиците изоставени кучета и макар и обидени и огорчени живееха своя социален живот,  верни и обичащи хората и най вече децата, дето се завираха  да играят с тях даже в самите подвали  под блоковете, имаха свои закони и нрави. Че кой от вас не е виждал как куче, особенно мъжкар,  препикава камани и ъгли на сградите? Маркира си района, с една дума. Казва „Тука е моя територия!”  И другите кучета като вървят и душат, по височината разбират на  колко по силно и голямо куче е района и се оттеглят благоразумно.

       А Вие, виждали ли сте кучешка сватба? Забелязали ли сте какви нрави и ред има при тях? Ние веднъж наблюдавахме с мойта  Фъцка от терасата една кучешка сватба.

Гледам навървили се двадесетина кучета, ама най различни породи, като се започне от малките пикинезчета,пинчерчета,болонки, кокер шпаньоли, авгански хрътки, лайки, немски овчарки и сан-бернари и други, та до местна подобрена и улична превъзходна. Вървят значи „сватбарите” по строго определен ред. Най- отпред, една разгонена малка булонка -  тоест булката. След нея, най силния от глутницата, един едър пес, кръстоска  на кавказка овчарка и ротвайлер.  Зад тях кумовете, няколко също едри кучета мераклии,  по назад в сватбената процесия подредени все по слаби и малки кучета  – сватбари, шафери и шаферки, сиерджии и сиерджийки. Опитват значи някои от по големите да се приближат до булката и да  се възкачат върху нея, но младоженика с ръмжене и закани ги държи на разстояние. Булката поспира, оглежда ситуациата, избира го, като най- силен  и  чака. Той я настига, приближава се зад нея, подушва  я , погалва я, захапва я нежно за врата и като я поема с предните си лапи, поддига си я и я покрива. „Олеле , викам си, тази малка булка, тоз голям пес ще я разкъса.” Песа си свършва работата, изплезва език и изнемощял слиза да си почине. А булката? Булката отминава няколко крачи, спира, обръща се и доволна го чака за още.  Многократно… След 9 седмици или 63 дни, подвала се обновява с десетина малки кученца… И така до безкрай. Живота продължава.

       Тук ще спра, драги читателю, ще се върна към историята за мойто кученце Фъцка и нейната кончина.

        Живеехме в Пловдив.  Роди  три пъти по четири прекрасни кученца. Беше толкова добра майка, че с млекото си даваше на малките кученца цялата си сила и минерални соли. Стигаше до там, та направо се парализираше или трепереше като лист от изнемощяване. Слагахме и инжекции с калции и се закрепваше. В един късен след обед я бях извел на разходка. Затича се през улицата – за да е до мен! Единствената движеща се по булеварда кола, връхлетя и я удари. Гледаше ме с влажните си черни очи и очакваше да и помогна! Простенваше от болка и ближеше ръцете ми. За да я спася от мъките, ми идваше с един удар да я лиша и от последните капки живот.Мъчи се цяла нощ… На сутринта … Малкото малтийско болонче, ме остави с мъката и спомена за десетината години, в които споделяхме доверие, хляб и постеля!