Тази нощ, май, никой не спа. Все имаше нещо да се донаправи, да се доизкусури. Когато все пак, си легнаха, нито младоженеца, нито младоженката можаха да заспят. Превъзбудени от очакването и дневното напрежение, те отново се отдадоха на спомени и премисляха хиляди пъти блянове и мечти.
Легнала по гръб в моминското си легло Марийка подпря с поглед снежнобелия варосан таван и потъна в мисли.
- Имах ли детство? – попита се тя.
Като извехтели парцали от дъното на изстраданото и детство се появиха
картини, една от друга по-тъжни и сиви. Спомни си как 7-8 годишна , разпалва огъня на бащиното огнище, вари първото си гърне боб за вечеря. Дима люти в очите, косата и слаба, като на засъхнала царевична реса, полепва по потната суха кожа и се вмирисва на пушек, за седмици напред. Боба и цялата къща се вмирисват на пушек, а тя пак забързана да измете, да нахрани птиците и зайците в двора, завижда на комшийските деца, че играят на воля по поляната. Стиска Марийка очи да прогони неприятния спомен, а в ушите болезнено и тревожно се впива бебешкия плач на малкото и братче. Майка и и баща и, орат с двете дръгливи крави чак на другия край на спечената нива и не чуват нито бебешкия плач, нито детския и писък, камо ли съскането на приближаващата змия.
Марийка потръпва от ужас и страх и опита да отхвърли преживяния кошмар.Картината избледнява. На нейно място се появява друга. Тя боса, с окървавени от бодланки и остри царевични кочени момичешки нозе, върви по напуканата, като старческа кожа земя и води орящите крави. Ралото се запъва в коравата земя и сухите корени, и отмята ту на ляво- ту на дясно дребното слабовато тяло на баща и. Стиснал непослушното дървено рало, бай Ангел неистово се бори със земята и живота.
Ето го пак, скрил се в купата с есенна слама, дебне с пушката Колю. Ще го гръмне, като нищо ще го гръмне. Тя наднича от прозореца и сърцето и се свива от страх и обич.
- Ехххх! – въздиша дълбоко Марийка. – Свърши се с този нерадостен живот.
От утре сме мъж и жена с Кольо.
Неочаквано за нея самата, едновременно с тихата усмивка на лицето и в гърдите и се надига топла вълна от мъка и жал, за баща и за къщата, за по малкия и брат и майка и, за кравите, птиците и цветната градинка пред къщи, а от очите и, като кротък пролетен дъжд потекоха сълзи – последните и момински сълзи.
На сутринта суматохата в Монковци започна при зори. В къщата дрънчаха тави и посюда. Пилешката супа беше сварена, пълнените чушки се допичаха, а на сварените кокошки и трябваше само да се притоплят. Ранното пролетно слънце, се опита отчаено да пробие тежките априлски облаци и като не успя, скри се и зачака. Бай Иван, нахрани и напои воловете и овцете, премина през изметения двор и се спря пред опънатите за маси и пейки салкъмови талпи. Вече се беше пременил с най-новите си железничарски дрехи. Снежно бялата памучна якичка и лъскавите железничарски копчета му даваха сериозен и празничен вид. Погледа му инспектира целия двор, спря се на няколко стари кратуни, окачени по върбовите леси на овчарника и като ги махна и скри да се не виждат, погледна към небето.
- Само да не завали! – притесни се той. После влезе в къщи и се обърна към
жена си Костадина . - До къде я докарахте, Костадино?
- Готови сме. Сложихме и яденето да се пече. Има време ще стане!
Докато идем за кръсника, па после до Ангеловци за булката, па да се върнем за венчавката в църквата, яденето ще стане. Баба Яна и дядо Никола ще се оправят тука. Има и комшийки да им помагат.
- Иване, ний са оправим, ми вий тръгвайте да не Ви чака кръсника и попа–
нарежда и дядо Никола- и додава – Ми петел хванахте ли?
- Ей олисахме се. Забравих – сеща се старата баба Яна и хуква към курника,
да лови гребенчестия пернат символ на мъжествеността.
-Ей сега ще хвана оня червения. Той е най едър. Я Костадино дай един бял пешкир па му го вържете на краката. Да са знай, че петел ще кукурига в тая къща…
Изнизват се всички през широко отворените порти и процесията тръгва край високите кирпичени дувари, към къщата на кума. Тя е само след двора на Данаилите, на по малко от петедесетина метра към гарата.Комшийска му работа. Глъчкатата в двата двора се смесва и сватбарите още не спрели пред отворената и украсена с зеленина порта, биват посрещнати, още на пътя, от засмените та чак ухилени, Христо Томов и Рада Томова, и то барабар с децата им Иванка и сина и Митко. Дядо Иван носи украсена със здравец и бяла кърпа бъклица с блага ракия и я подава на кума.
- Айде куме, наздраве и поемай парада.Дошли сме да те каним за булка да
ходим, кръщелника ти да женим – провиква се сватовницата, Мара на Панталашите и с грамогласното и ИХХУУУУ, над селото се понася веста, че сватбата е започнала. Музиката засвирва тежкарска мелодия, като за пред кръсник и звуците и се понасят по влажния сутрешен въздух, чак до Стояновци.
Снежина, лелята на булката, дето снощи стоя последна при нея, докато не изпрати Колю към Монковци, наостри слух, дочу тръгващата духова музика и сега като отговорник за външния вид на булката, се разбърза притеснена.
- Марийке, закъсняваме, леля. Ела тука, идват. Облече ли се? Дай да те видя! Я
чакай, дай тука да ти сложа малко червило, по малко руж на бузките, че виж са каква си ми бледичка, ма леля – нарежда лелята и посяга да оправи грима на булката.
– Не! – опъва се Марийка. - Недей лельо, нищо няма да ми слагаш! Не чу ли снощи какво рече Кьолю?”Да ни си посмяла да си слагаш червила и пудри, че връщам музиката! Искам та и та взимам такава каквато си си!”
– Ма само малко, за ружче на бузките, ма леля!
- Лельо казах ти! Да върни музиката ли искаш? Ти не го познаваш!
И така булката си остава натюр, без мазила и цапала, чиста и естествена, като
полско цвете, при зори на Еньов ден.
Свйрнята на музиката приближи и заедно с нея напрежението в дома на Стояновци нарастна. Комшийки и роднини се засуетиха и забързано прибирах булката в къщата. Пред вратата на предната, окичена с венец, кьошка останаха двете празни обувки – булчените обувки. Митко, братът на булката и чичо и, подкрепени и от други роднини застанаха, на страж пред вратата. Духовата музика нахълта с мощните си звуци, блъсна ги в стените на къщата и надвесените облаци и изтика на преден план Кольо, баща му и кума с кумата. Колю посягна да отвори вратата, но брата на Марийка не го пуска. Колю го хваща и отмества, но вратата е заключена.
- Плаща се, плаща се, булка се продава!Плащай, плащай за булката- подвикват
весело насъбраните роднини.
- Не му я давай Митко! Сестра ти е, да ти я плати! – подсказват други.
- Айде да те видим колко ти е скъпа, Кольо! Като я искаш за булка, колко пари
даваш за нея? – подвиква трети.
Колю вади пари и подава на брат и. Митко ги показва на множеството и като ги
прибира застава още по твърдо пред заключената врата, с думите:
- Малко са ! За толкова малко пари не давам сестра си!
- Малко са, малко са! – пригласят сватбарите. Колю пак вади пари и пак подава
на брат и. И така няколко пъти докато най-накрая Колю се обръща към множествето, прави знак на музиката за тишина и напълно сериозен , достатъчно високо казва:
- Куме, аз викам, като не я дават, да връщме музиката, пък те да си
я държат. Няма да я вземаме!
- Прав си, толкова скъпа булка не можем да купим.
- Хайде куме да си ходим! – предлага напълно сериозно и високо Колю, ама
така, че да го чуе Марийка от вътре.- Тръгва ме си! – и тръгва надолу по стъпалата…
В този момент вратата се отваря и отвътре разтревожена излиза Марийка.
- Чакай Кольо, идвам с тебе! – провиква се тя, а множеството сватбари се залива от смях.
- Чакай, ма Маро, къде хукна боса! – подвиква чичо и и и подава обувките!
Колю се връща, Марийка потъва в прегръдките му, а чичото и сватбарите продължават.
- Я са обуй булка, няма да ходиш боса, я!
- Охо, Кольо, че те и много големи обувките и, тя няма да може да ходи с тях!
- Трябвя дя се уплътнят! Пари трябва да се сложат вътре.
- Кольо сложи пари вътре.
Колю слага книжни пари в обувките и помага на Марийка да се обуе.
- Големи са и, големи са и!… Малка е булката, за това са и големи – подмятат
отстрани.
- Още, още пари трябва да и се подложат, та да стане по висока – подвиква трети.
Колю се навежда и слага пари в обувките, още два три пъти, пък накрая протяга мускулестите си ръце, грабва булката и докато се усетят брат и, чичо и и цялата и рода, под общия хор от закачки, смях и ръкопляскания, си я изнася, като сърничка над ручей, та чак на пътя. Духовата музика засвирва весело и тръгва със сватбената процесия към църквата. От където минат сватбарите, по портите излизат стари и млади селяни, да видят булката и младоженика. Най любопитните от жените, приближават и обстойно оглеждат натоварената до горе каруца с дюшеци, юргани, черги, постели, ковьорчета, пищимали, кърпи и друга прикя и дарове приготвени от Марийка. На площадчето пред румънския музей, процесията спира, музиката засвирва и най-игривите се хващат на сватбеното хоро. Няколко жени роднини, минават до зяпачите и ги черпят с бонбони и тестени сладки. Дечюрлига тичат весело през хорото и веселието продължава, до момента в който кума се изправя сред хорото и нарежда на музиката да продължи.
Марийка, елегантна и стройна, държи хваната подръка с красивия си жених и двамата уверено, като извадени от моден журнал, вървят и разговарят непринудено с кума и кумата, по пътя към църквата. Марийка сияе, лицето и цъфти в лъчезарна усмивка, а Колю сериозен, делово я води напред. Ненадейно Марийка спира уплашено. Лицето и прeбледнява. Пуска се от Колю и застава пред него, като виновно дете пред майка си. Плахо, през сълзи проронва:
- Кольо, пръстена ! Загубила съм го.
За миг веста, че булката е загубила пръстена на младоженика покруси сватбарите. Усмихнатото до преди малко слънце, се скри засрамено над бухлатите облаци. .
Музиката млъкна. Смут обзе и деца и възрастни.Покрусата е всеобща. Започна едно търсене! Мнозина тръгват назад по пътя, други наобикалят булката и я зярязпитват, но инстиннктивно навели глави, всички почват да търсят. Марийка, объркана, оплашена,отчаяна и нещастна гледа Колю в очите на спасител и не може да проумее, как можа да загуби, така скъпия и венчален пръстен. С колко труд намериха сребърните пари (от къде ти злато) ! На нейния, Колю беше дал да гравират неговата буква -Н, а на неговия, нейната – М. Марийка поглежда през сълзи малкото пръстче на Колювата ръка и вижда, нейната халка е там вярна и истинска. Огледа, за кой ли път ръцете си и за сетен път се увери, че голямата мъжка халка с неговата буквичка се е изхлузила, кой знае къде. „Господи, не можем да се оженим !” –помисли си тя , цялата като кълбо калчища от нерви и нещастност.
В този момент до нея и Колю се изправя бащата му:
– Я не плачи булка, какво толкова е станало! Изхлузило се е някъде. Да даде господ с него да Ви се загуби и лошото в живота! Митко, я ела тука – обърна се свекъра към по малкия си син и и му нареди:
– Бягай напред до магазина на дядо си Моше. Кажи, че аз те пращам, да ти даде друга халка за бати ти. Той знае колко голяма, нали прави и тези. Бягай, докато дойдем до църквата да си ни посрещнал.
Брат му на Колю, не чака втора покана, понесесе като вятър към дюкяна на стария еврейн и само след няколко минути присрещна булката с новия пръстен. Макар да нямаше гравирана буквата на младоженика, пръстена си беше приличен и същи като първия. Сватбата отново си тръгна по каноничния ред. Само, че когато попът понечи да поеме за размяна пръстените, множеството в църквата притихна отново същисано. Булката пак го беше загубила и то в църквата.. Слава богу, този път конфузията, своевременно прекъсна, щото две дечица много бързо го откриха на земята зад патрахила на попа.
От тук на татък дядо поп пое божите дела. Няма и за половин час ритуалът беше извършен. Пред очите на роднини и сватбари, под строгия поглед на господ и със свидетелстването на кумовете, попа Кутуев, на 4 април 1942 година, венча рабина божия Марийка и раба божий Никола, за всеобщо успокоение на пордимската кротка общественост и безкрайната радост на възлюбените с техните роднини и приятели.
4 април 1942 г. Марийка и Колю са вече мъж и жена
Така, тази тригодишна любовна одисея, продължи с подготвения сватбен обед в Монковци. Марийка – едва седемнадесет годишна, стана част и продължител на Монковия род. Предстоеше война, а Колю още не беше ходил войник.
