Есента се спусна от Витоша и обрули листата на дърветата. Между жилищните кооперации стана сиво и скучно. Страховито бучене от Цариградско шосе нахлу през оголените клони на дърветата, избута бръмченето на автомобилите по синята зона на Цар Иван Асен ІІ и го натика на долу, та чак на Орлов мост го посоли като чубрица на филия върху големия шум на столичния град. Неочаквано за катеричката Софи, приятната зеленина пред четири етажните кооперацийки изчезна. Изгуби се и песента на синигерите, косовете и сладкопойните славейчета. От давна не се стрелваха пред прозорците и ластовичките. Всички бяха отлетели на юг. Само няколко черни гарвани кацаха замислено по останалите тук-там телевизионни антени. Самотна крадлива сврака се промъкна до гнездата на врабчетата в трънката и като не намери никакво яйце, кацна на кофата за смет, за да се нахрани. Самата катеричка Софи, през миналата седмица също надникна, от най долния клон на чинара в кофите. Беше гладна. Но щом се наведе над металните контейнери, такава неприятна воня я блъсна по красивата муцунка, че тя самата не усети кога се намери в гъстите зелени клони на двете преплетени елхи.
В хралупата на стария бор, Катеричката Софи имаше още малко шишарки, лешници, костилки от самораслите джанки и известно количество орехи. Орехите приватизира, малко преди Новата 2009 година, от терасата на госпожа Коларова. Те всички бяха адски вкусни и хранителни, но ги беше събирала цяло лято. Тази зима не беше толкова люта. Но както казваха старите катерици: Броените лешници свършват най-бързо! Идеше да рече, запасите и бяха намалели драстично. Даже в най големия студ, катеричката се опита да спестява храна. През някои от по-топлите дни си събра и шипки и дренки. Те бяха страшно вкусни и богати на витамин С. В храстите до катерушките, зрелите шипкови плодове печелеха негласното съревнование с трънкосливката и дивата ябълка, за повече запазени плодове.
Миналата седмица Софи чу през прозореца на третия етаж, по телевизията и възрастните хора като говореха за някаква финансова и икономическа криза. Споменаваха често и за нуждата от икономии. Ама тя и без телевизия си го знаеше. Живота отдавна я беше научил.
В същност, катеричката не можеше да разбере много неща от действията на хората. Например, защо хората наслагаха някакви сини табели по павираната улица Цар Иван Асен ІІ и натикаха автомобилите по зелените площи и детските площадки. Ах тези автомобили, как вмирисват на бензин и газ въздуха, храстите и тревана за игра на децата.
И още, защо мине – не мине време, софиските шефове сменят контейнерите за смет, с други подобни по цвят и форма съоръжения? Защо всяка смяна е придружена от ново разхвъргане на боклуци и разнасяне на найлонови торбички и пликове, по ъглите на междублоковите пространства, по клоните на дърветата? Развявани от вятъра, торбичките не и дават мира и нощем, будят я с шума си.
Софи, не можеше да разбере и друго. Защо, хората на първите етажи, оградиха терасите си с грозни метални решетки и си играеха на затворници? До толкова се вживяха в тази игра, че изпосмениха и топлите и уютни дървени врати с железни. Смениха и почти всички прозорци с алуминиеви и стъклопакети. Така се шумоизолираха от птичите песни в дърветата, та въздуха в апартаментите стана като в консервна кутия. Помисли си: решетките се слагат да спират хората да не излизат през терасите и прозорците. До този извод стигна, когато видя как двама крадци. Срязаха отвън металните решетки и влезнаха в апартамента на първия етаж. Там разхвъргаха всичко, после си отвориха вратата отвътре и изнесоха всички по ценни вещи. Когато си дойдоха стопаните плакаха. Идваше и и на нея да заплаче, като си
представи, че някоя белка влиза така, неканена, в нейната хралупа и и задига цялата и зимнина…Тогава Софи се опита да разбере и друго: Има ли връзка кризата с опазването на околната среда и личната безопасност? Така и не разбра!
Защо? Защо? Как става така, че тя безобидната малка катеричка, дето ходеше само по клончетата на измитите от дъжда и снега дървета и рядко слиза по зелената трева, живее навън в студ и пек, а злобни лоши кучета са равни, че и по важни даже от хората с които живееха.
Интересно нещо са това хората, казваше си катеричката Софи. Кой не е виждал куче, повело за каишката своя стопанин! Хората хем говорят за финансова и икономическа криза, хем харчат все по вече пари и време за, кучешки играчки, дрешки и кучешки прически. По някога стигаше до извода, че хората хвъргат повече време и средства за своите любимци, отколкото за своите деца. Честно казано, най я дразни когато извеждат кучетата по тревните площи и площадки за игра на децата. Тя виждаше: кучетата въобще не си заравяха изпражненията, а ги пускаха наред по плочите, пясъка и тревата. Колко пъти Софи е виждала изцапани футболни топки, гуми на велосипедчета, детски обувчици, омазани от настъпани кучешки Л…а.
Един път, Софи видя даже, как някакво префърцунено куче намери в храстите захвърляна мърша и се отъркаля в нея. Как вонеше само! Повече и от кофите за смет. Стопанина обясни на детето си, че това било нормален кучешки инстинкт на добрите кучета ловци. Така преследвания от тях дивеч нямало да може да ги усети.
А какви жестоки бяха кучетата? Случваше се да охапят дете или възрастна дама. Самата тя, един път за малко не пострада. Накакъв помияр я усети, че е слязла за малко на тревата и така свирепо я подгони, та сърцето и се успокои чак когато се изкачи на върха на гъстоклонестия смърч.
Както и да е. Това е минало. Вече е началото на март. Катеричката Софи се събуди от зимния сън. Под прозореца на баба Еленка, кокичетата са цъфнали. На метри пред тях, е посадена още една новогодишна елхичка и се зеленее. Замирисва на пролет. След нея и горещото изборно лято се тика да набута нови управляващи. Само времето си върви по своя неизменен път и не лъже никога.
[/caption]
