СПИРАЧКАТА – още един тъп железничарски разказ

       Ицо Спирачката, нямаше спирачка. Почнеше ли да пие, спиране нямаше. Еле пък ако е и аванта, някой да почерпи, отиде у киреча. Тъй стана и онази паметна вечер. Дойде касиерката на Техническа гара, раздаде заплатите и си замина. Тя си замина,  ние  останахме.  По стара железничарска традиция   да се почерпим, да побъбрим за спорт и работа, да си разкажем някой мръснишки виц и лакардия. С една дума сплотявахме колектива, не като сега : приведат заплатите  по сметка и всеки се свие скришом  да изтегли пари от банкомата.  А тогава,  работното време  още  не свършило  и   масата,  в пригодения за столова пътнически вагон вече  заредена с целия личен състав и достатъчно количество концентриран алкохол, безалкохолно и мезета. Кои бяха бързаците тази вечер не е важно. За Спирачката важното бе,  че  някой  черпеше. И „тръгна” човека, услади му се и пиенето и приказката. Стана забавен и весел, даже пропя.  По едно време излезе навън и се върна малко оклепан с грес и отработено масло, но това почти не направи впечатление на никого, щото си бяхме свикнали Ицо да си го виждаме такъв, като коминочистач. То и друг не можеше  да  е,  щото работеше като шлосер по автоматичните влакови спирачки и цял ден се мушеше под вагоните, та от там му беше и прякора Спирачката. Всъщност  толкова за вечерта. Като всяко хубаво нещо и тя приключи без особенни произшествия. Тръгнахме си почерпени, кой подкрепян, кой на „четири крака”. Ицо направи няколко отчаени опита да се качи на велосипеда. Непослушното седло първо го изхлузи  в ляво, после  в дясно на металната рамка и двамата, колоездач и волосипед, нежно си полегнаха, под веселите задявки на останалите почерпени членове от колектива. Присмехулните задявки на колегите амбицираха  Ицо Спирачката до крайност.  За всеобща изненада на присъстващите в това комично цирково представление, Спирачката, с твърдата си македонска глава, не се предаде. Захвана ново обяздване. Този път успя да се задържи цели 10 метра и когато реши да „форсира двигателя” на превозното средство, изправяйки се на предния педал, най-неочаквано,  велосипеда,  като необязден прериен мустанг издигна кормилото с предното колело напред, задното  и седалката явно си помислиха, че им освобождава път та хукнаха напред и Спирачктата се намери  дерайлирал по гръб на твърдия цимент.  При  този последен,  полууспешен опит  да се задържи на колелото, нашия каубой по неволя, ненадейно се отказа от следващи опити да спести пари от градския транспорт, заряза велосипеда и  полегналото  колело с което идваше, за да не харчи пари  и  се понесе,  същински моряк на палуба по вълните на живота.   Тръгна към любимия си  квартал Беломорски, като примерно македонско чедо при жена си -  македонката, дето му беше взела страха за 25 години брак…

          На сутринта,    бригадата беше гроги. Мълчат всички, движат се като сомнанбули и се опитват да влезат в час.Мълчи и Ицо. Лицето му посърнало, очите му сами се затварят, а той повдига вежди, въздиша тежко и видимо прави отчаяни опити да мисли. С една дума,  овесил нос, като  кръчмар  с пресъхнали бъчви.

-         Какво става бе Ицо, какво си обесил нос. Не си ли намери колелото? Ей го тука е в работилницата, прибрахме ти го снощи – подхваща го бай Илия.

-         Аз колелото намерих, ама   време ми се губи, не помня снощи къде съм ходил от тука, помня,  че тръгнах по едно време към кръчмата в квартала, цигари да си купя, помня, че като се прибрах в къщи, ключове   нямах. Звъня на  вратата,  насреща ми  тъщата. Дошла вещицата на гости от Благоевград и само рече:” Мари дъще, той всяка вечер  такъв хубостник  ли се прибира ?”… Легнах си с дрехите и съм умрял. Никакъв кадър, никакъв звук повече.  На сутринта,  гъз се вдига глава се не вдига.  Ставам  как да е, жената  мълчи, тъщата гледа с бялото на очите и мръщи вежди.

-         Жена – заоправдавах се аз пред двете. – Извинявай, почерпихме се, заплата взехме та се почерпихме, малко.

-         Бре дъще, ми той на това като вика малко, не мога да си представя, какво е за него  много? – подклажда огъня тъщата и се подхилва ехидно.

-         Като си взел заплата, къде са ти парите- пита жената и ме гледа свирепо?  Бъркам братчета в джобовете, само стотинки, ровя наред, скъсан лев няма. Мъча се да възстановя къде, колко съм пил, има моменти дето ни картина ни звук мога да възстановя, бяло петно ви казвам. Наведох глава, ни храна за през деня, ни пари и ей ме на, на работа идвам, ще се гладува този месец – споделя Ицо Спирачката  посърнал и отчаян като пребито и прокудено куче…

       Цели три дни Спирачката в това   агрегатно състояние вегетираше.  Взе назаем дестина лева и на хляб и халвичка я подкара. Еле на четвъртата сутрин Ицо ухилен. Лицето му просветнало, личи си, че и вечеря е имало.

-         Какво става бе Ицо? Променен ни се чиниш?    Тъщата ли си замина?

-         Тя тъщата, че я изпратих таз сутрин за Благоевград, изпратих я, ами и жена ми си призна. Нейната верица македонска, оназ вечер толкова пиян съм бил, че въобще не съм  усетил кога ме е пребъркала и  скрила  заплатата.   Акъла ми изкара. Бях се предал вече. За последен път  ще ми е,  ви казвам!

АКЦИОНЕР – разказ ЗА ЕДНА ПРИВАТИЗАЦИЯ

    Теодоси Влаха или Стипцата, както му викаха в Строителномонтажния комбинат, стана акционер.Мнозина си мислеха, че отиде на работа във Винзавода заради историята и подигравките с мнимата печалба от тотото, дето му бяха погодили Джони,  Иван Пордимския и Горан Баламата, но истината беше друга.

    Макар и носител на Орден „Трудова слава” и съвестен строител на социализма, частнособственическото си се таеше у него и чакаша подходяща обществено- историческа ситуация, та да избие, да се развихри и да направи от него капиталист и бизнесмен. Затова като се чу за масова приватизация и купуване акции с боновите книжки, дето ги раздадоха на всички, Теодоси   се замисли сериозно. Най-напред тихомълком  огледа предприятията в родния си град,  разпита в кое как вървят нещата, кое е печелившо, кое губещо и за разрастването на кое переспективите са най-големи.После почете и се запозна с понятия като бюджет, финанси, монетарна политика, кейнсианство и пазарна икономика. Прочете и от книгите на Робърт Киосака,  „Как да станеш богат” и „Потоците на парите” и накрая преценявайки трезво или на трезво, Теодоси стигна до следните няколко извода.

     Първо: Трябва да се включи в масовата приватизация. Такава уникална възможност не бива да изпуска.

     Второ: Най-разумно е да се включи в някакъв бизнес и производство дето му е най-близко  и познато. Сравнително лесно стигна до истината, че с вино бизнеса  е най близък. Гледаше на село половин декар лозе, правеше си вино и ракия всяка година, а редовната употреба му даваше  самочувствието на вещ  дегустатор.

     Трето: Вино винаги се е пило и пак  ще се пие, от древни времена та до веки веков.  Пили са и траки и елини, и римляни и перси, а който се е опитал да спре развитието на този отрасъл все се  е провалял. Ослужливата му памет посочи Хан Крум- дето искал да изкорени лозята; Горбачов – със сухия режим за неговата перестройка;  САЩ – със сухия режим в началото на капитализма.(Последния пример му се стори най силен, щото го свърза със ситуацията у нас. И ние започвахме първоначално натрупване на капитали за построяване на капитализъм.)

     И четвърто: Теодоси прозря, че колкото повече капитали, сиреч акции събере, толкова по голям е шанса да успее.

      Една вечер, като останаха на саме с жена си и полупразната кана вино, Теодоси я накара да остави миенето на чиниите и да седне до него.

-         Жена – рече Теодоси с най-сериозното и делово изражение, което е имал някога

 на лицето си. – Слушай сега! Ще те питам нещо, но  отговорът да е да!

-         Кажи Теодоси – отговори  спокойно жена му, но като видя сериозноста му я

побиха тръпки, краката и се разтрепериха и тя седна уплашена на стола. –Какво е станало? Нещо лоши ли?

-         Нищо лошо! Напротив…

      Тук Теодоси със забавени плавни движения,  наля вино  в празната  чаша  на жена си, допълни  своята и отсече:

-         В този дом  аз ли съм главата на къщата?

-         Ти си ! Кой ти оспорва? – побърза да отговори жена му, поуспокоена от

неговото „Нищо лошо! Напротив.”

-         Слушай сега! – Теодоси вдигна пълната чаша пред очите си, жена му го 

последва и понечи да  се чукнат, но той отдръпна чашата си и попита – Какво е това?

-         Вино, какво е!

-         Жена, ти знаеш ли, че и в библията е казано „Във виното е истината!”

-         В твойта пияна библия сигурно! Таз вечер не  пи много пък  май те хвана?

-         Жена искаш ли да забогатем?

-         Искам, що да не искам-  отговори кротко Теодосиевица и като реши да не му

 противоречи, отпи от чашата.

-         Искаш ли децатани да да живеят охолно и да имат пари да изучат внуците?…

-         Нали ти казах, че искам, давай по нататък.

-         Жена, ти чу ли за масовата приватизация?…

-         Чух и какво от това?

-         Мисля да си вземем боновите книжки.

-         Добре, почти всички си ги взимат, ще си ги вземем и ние.

-         Само, че от теб искам да накараш и майка си и баща си да си ги вземат, аз се

заемам с майка и татко, а двамата трябва да убедим сина, снахата, зета и дъщерята и те да ги вземат.

-         Добре !  И какво ще ги правиш?

-         Щи кажа! Трябва да ги съберем всички заедно и с тях да купим  акции от едно

прпедприятие.

-         Добре. Ама децата нещо говореха да са в различни предприятия, че в едните ако

няма девиденти от другите щяло да има.

-         Не е така. Аз ще им обясня. Трябва да съберем всички бонови книжки и да

купим колкото се може  повече акции само от едно предприятие.   Така ще имаме по голям глас при управлението му. А постепенно межем да изкупим и останалите акции и то да стане наше.

-         Брей  и  кое е това предприятие? 

-         Винзавода  жено, винзавода, в него ни е бъдещето.

-         Ами ако продукцията му стане излишна и фалира. Какво правим тогава?

-         Жена, казах ти: Във виното е истината! Пило се е вино, пие се и пак ще се пие в

цял свят! Помисли си! – рече Теодоси, стана, допи си виното в чашата и като се усмихна доволен от собствената си прозорливост,  се оттегли да сънува розови сънища.

      Жена  му  остана  да прибере  масата,  па като поразмисли реши,   Теодоси имаше право. Трябва да го подкрепи!  От тази мисъл и стана приятно и спокойно.  От виното ли, от що ли, но една топла вълна я обля от гърдите, спусна се към слабините и тя забърза към спалнята. 

       Още на другия ден,  дошлайфания  в спалнята семеен бизнес-план влезе в действие.

Цялата рода, и стари и млади, до трето коляно, дето се вика, се включиха  с боновите си книжки зад носителя на Орден „Трудова слава”, като  най-достоен и вещ,   да го направят бизнесмен. Раздвижи се  Теодоси, разтича се, попрочете това-онова, попита тук-там и влезе в курса.  В края на краищата, къде с прехвърляния на синове и дъщери, на  внуци и внучки,  на жени и мъже , къде с дарявания и пълномощни,  но  Теодоси, де юре  и де факто,  стана акционер с цели  150 акции на   винозавода отсреща. Самочувствието му порасна,  като на преизбран селски кмет след местни  избори.  Накипри се и почна да ходи на работа  избръснат. Даже и  костюма подноси,  дето му го бяха шили  за награждаването с ордена.  И приказката му  стана една такава интелигентна и тежка, особено кога по мобилния телефон говореше, независимо дали с внуци и внучки или с дъщеря и снаха. Даже погледа му стана   по  умен и авторитетен. Колегите му го гледаха и завиждаха. Хич и не помисляха вече да си правят майтап с него.Понякога само някой се осмеляваше  плахо да го попита  за съвет, какво да прави със своите 5-6 акции от еди кое си предприятие. Социалния му статус видимо се промени и всички разбраха, особено като тръгна и с канцеларска чанта с някакви книжа, че скоро ще ги напусне.

         Така  и стана. Само 4-5 дена,  след като получи официална покана от Винзавода, че той Теодоси, еди кой си, притежател на еди колко си акции, се поканва следващия месец, на еди коя си дата, от еди колко си часа, еди къде си, за  провеждане на Общо събрание на акционерите при следния дневен ред:

1.  Доклад анализ за финансовото и икономическо състояние на дружеството и приемане на балансовия отчет и отчета за приходите и разходите за …. г. 
2.  Доклад на експерт-счетоводителя извършил одиторската заверка на отчета на счетоводния отчет  на дружеството за …. г.
3.   Предложение на Съвета на директорите  за разпределение на печалбата на дружеството, реализирани през ….. г.
4. Освобождаване от отговорност членовете на  Съвета на директорите за дейността  им през отчетния период на тяхното управление.
5. Освобождаване и избор на нови членове на Съвета на директорите и определяне на възнаграждението им.
6. Избор на експерт-счетоводител за одиторска заверка на счетоводния отчет за следващата година.
7. Разни.

 

 

 Новоизлюпения акционер Теодоси еди кой си, очаквано напусна стротелно-

монтажния комбинат и премина на работа във Винозавода. Съгласи се да започне на свободното място водопроводчик, но вътрешно бе убеден, че на предстоящото общо събрание, като крупен акционер, ще бъде поканен най-малко  в управителния съвет.

            Дългоочакваната съдбовна дата на Общото събрание дойде. Предния ден нашия акционер посети стилист.   Последния   доофъка оголялата му  теме и подстриганата му глава заприлича на окосена ливада.         

          На сутринта стана рано.  Първо източи  цял бойлер, докато се изкъпе  и напари,та  чак се зачерви като варена скарида.  После се бръсна дълго и съсредоточено до гладко. След като  удари  и  една контра и уми лицето си с накакъв забравен одеколон, Теодоси, облече изгладената от жена му бяла риза,   вмъкна се зорлен, в почналия да му  отеснява  костюм от „ордена”, обу най-новите си трандафори, също от преди началото на прехода  и   за капак  се стегна със синя синтетична вратовръзка, захвърлена навярно от сина му. Жена му го огледа критично, побутна възела малко надясно и като го въоръжи с канцеларската чанта изтича пред него та плисна кристална чаша вода за късмет. Теодоси тръгна уверено към  своя нов живот, към своето забогатяване и благоденствие. Беше му леко и приятно. Чувстваше се силен  и всемогъщ. Минаващите край него хора, изглеждаха дребни и невзрачни, забързани и  вглъбени във всекидневните си грижи и  проблеми. На него му се струваше, че го гледат със завист.

           Когато пристигна в залата, установи че вече е наполовина пълна. Мнозина, като него пременени и издокарани, като сгодени цигани,  вече бяха седнали. Болшинството  гледаха неразбиращо, но в очите и светеше  огънчето на надеждата. Малка група хора, семпло облечени, даже и не костюмирани,  си показваха разни документи. Други се ръкуваха  и даже с разменяха  шеги и закачки. Държаха се толкова свободно, че  Теодоси даже и завидя. Сърцето му се  сви, възелът го стегна, костюмът му стана още по тесен, а трандафорите, спечени от времето го стиснаха чак за гърлото. Погледна ръцете си и установи, че пръстите му потреперват от притеснение, ушите му забучаха и от тук на татък всичко тръгна като на ускорена филмова лента.

            Събранието започна. Някакви хора седнаха в  деловия призидиум, заизлизаха  на ораторската банка, първо говореха нещо изпълнено с цифри и проценти, после хората вдигаха ръце и гласуваха нещо, гласуваше и той. По едно време каданса се забави, оратора представи някакъв човек, хората пак гласуваха и от тук на татък човекът започна да води събранието.

             В залата стана по шумно. Мнозина почнаха да шушукат и коментират помежду си. Теодоси се заслуша в тихите им разговори. Човекът зад него ядосано обясняваше на жената до себе си, че всичко е безмислено.

           -  Разбираш ли какво става? –попита той.

           -  Какво  може да става? Щом държавата вчера е прехвърлила 75% от акциите на Господина, значи  всички ние, останалите акционери, притежаваме само 25% от акциите?

           -  Че той, може да се каже, става едноличен собственик? – зачуди се мъжа.

           -   Може я! От тук нататък и никой от нас да не гласува, само с неговите си гласове, Той ще си взема каквито решения иска – обясни жената.

           Хората пак вдигнаха  ръце и гласуваха нещо. Теодоси погледна плахо назад и видя, че не само мъжът и жената зад него грасуват ами и цялата зала. Ръката му сама се вдигна и гласува и той.

-         Ха така  – възмути се под сурдинка и младия господин от ляво на  Теодоси. –

Значи,  понеже  са му  малко 75 %  от печалбата, ще си получава и една солидна заплата? Стана и Председател на Съвета на директорите.

       – През    тази и следващата години предлагам да не се изплащат девиденти за акциите. С тези пари ще се направи основен ремонт  – предложи  новоизбрания Председател.

         Залата пак гласува. Пак гласува и Теодоси. Само, че някои неща взеха да му се избистрят:  „Каква стана тя – попита се  Теодоси? – Излиза, че девиденти няма да има, че наред с акциите на другите и с моите разполага Този човек, че Той ще си направи основен ремонт на собственото предприятие и ще стане още по богат, а аз ще си клепам като водопроводчик за едната  заплатица?”

         Събранието свърши.  Като болшинството от залата Теодоси си тръгна обезверен и омърлушен от притискащата го зала. Приска му се пак да е на строежите, да диша свободно от високата бетон помпа, далече от тъмнотията и влагата край винарските бъчви и цистерни, да се радва на топлите слънчеви лъчи и моралните награди и да не мисли за бизнес. Костюма му стана широк, разтъпкани обувките го отпуснаха, само синята вратовръзка със сложния възел, продължи да го души…

ОТМЪЩЕНИЕТО – разказ

• Теодоси  Влаха или Стипцата, както му викаха мнозина, не беше отмъстителен. Само, че откак най-близките му приятели  и съседи Джони, Иван Пордимския и Горан Баламата му спретнаха  номера с фалшивото обявяване на неговите числа от тотото,  си имаше едно наум. Уж им  беше  простил за майтапа и дето го изработиха цяла нощ да ги черпи по ресторанти и барове, но върху добродушното му и чистосърдечно лице легна една тъмна сянка на обида, най-вече поради подигравките на другите. За това ли и ли по други причини, но от месец време  Теодоси напусна и заработи  като водопроводчик в лозаро-винарския институт отсреща.  А тъй като  големите бъчви и цистерни с виноматериал се намираха само през оградата над тяхната жилищна кооперация, Теодоси преди ги гледаше зависливо през прозореца от долу на горе, а сега започна да гледа от горе на долу към  терасите на своите съседи. Тази работа го издигна в очите им! Като се има впредвид, че и тримата имаха данни да станат манекени на винпрома или поне мечтаеха да се уредят за дегустатори с материали на клиента, завистта им бе обяснима,  приятелството с него още по желано. За това снощи, като се срещнаха  след работа  пред входа на кооперацията и Теодоси им  рече:

  -  Ей, утре не е работен ден! Я  се качете до нас, да хвърлим едни  карти   като в добрите стари времена.   Ако знаете  какво страшно вино съм набарал, не ми е работа да ви разправям. Елексир ! Само с мезето съм малко зле,  та трябва към десет като се наспя  да ида да купя нещо, че и жената отива на село с децата.

              Като чуха за вино  и то елексир и тримата се занадпреварваха да предлагат:

              – Ей това е приказка,  Теодоси -  рече  Баламата и допълни – От мене една щафета шпеков и едно петало  домашна  луканка!

              -  Аз сутринта на рано ще опека килограм орехи,  имам и козя пъстърма – побърза и Джони да регистрира своя принос за очертаващия се запой.

              -   От  мен  пък  тава друсан кебап, че в неделя клах прасе, ама и половинка печени фъстъци ще донеса, че то се очертава яко раздаване на картите – не закъсня и  Иван Пордимския и добави – Да донеса  ракия и от новото вино?

              -   Айде сега ще се обиждаме!? Какво ти вино и ракия бе Иване? Аз вино имам да ви удавя!  -   обиди се Теодоси – Носете мезето, виното от мене.

            Сутринта в десет да сте се качили у нас – нареди той и продължи нагоре мърморейки – Аз по цял ден във вино ходя, те вино ще ми предлагат,   а бе вие само ми елате  пък ще видите…

              Кой какво прави тази  късна есенна нощ сам си знае. На сутринта, точно в 10 и тримата, понесли мезета, като за пред кръстник ,  нахълтаха  в апартамента  на Теодоси.  Жена му и децата  бяха  вече заминали за село, та не се наложи да преодоляват изпълнилите стълбището  апетитни ухания.  Нетърпеливо мъжете насядаха. Теодоси, наслага  пред всеки по една голяма чиния с мръвкалъци и студени мезета, сложи и една  голяма чиния с печени орехи и фъстъци и като се наслаждаваше на впитите в    празните чаши погледи, ритуално отвори най личния  шкаф:

-         Ето  го! Такъв елексир не сте пили в  живота си – посочи той с ръка мъдрещата се вътре, не  по-голяма от литър и половина, прозрачна кана, с тъмна като заешка кръв, искряща  течност.

-         Само това ли ти е виното, бе ? – не се сдържа Иван и тримата се спогледаха  разочаровани.

-         Спокойно! Като не стигне ще налеем! Ей ги бъчвите  – посочи Теодоси през

 прозореца към винзавода  и напълни  чашите.- А наздраве и добре сте ми дошли!

          Объркани, неразбиращи какво става, но примамени от искрящата течност тримата вдигнаха чашите  и се чукнаха  с   ухиления и самодоволен Теодоси. Кристалните чаши звъннаха поне октава над очакванията им.  Погледите им като на хипнотизирани потънаха  в бистрата червена течност. Ръцете им с ловкостта  на професионални дегустатори разклатиха с  леки  въртеливи движения чашите и плътната течност се разлюля по стените,  па се сниши на дъното  готова за скок към главите им. Примамени от външния вид на виното,  носовете и сами се забиха над чашите и потънаха в дъх на горски плодове, стара кожа и тютюн. Почти едновременно и тримата отпиха.   Задържаха виното, както бяха чували, че се прави,  усетиха кадифената му плътност, неповторимия му  меко горчив вкус с цяла амалгама, едва усещащи се плодови киселини  и примижаха от удоволствие. Преглътнаха. Виното се плъзна в  гърлата им, погъделичка небцата и сливиците им, а  като се разля навътре затопли най-напред гърдите им, после  стомасите, па накрая се изкачи в слепоочията и замая главите им.

              Накратко казано, виното беше превъзходно. Покори ги! Теодоси, през цялото време на дегустацията ги наблюдаваше изпитателно и  с превъзходството на бог над простосмъртни,  изрече едно безкрайно многозначно-   ЕЕЕЕЕЕЕ !

-         Нямам думи – призна  Горан- Това наистина е елексир!

-         Теодоси, вярно,  божествено е виното! Такова вино, честно да си призная никога не съм пил! Налей  ми пак – нетърпеливо поднесе празната си чаша и Иван към пълнещия вторите чаши виночерпец.

-         Ей  хора с  такова вино не ми е нужно парно. Това е истинско вино! –включи се и Джони в похвалите.

-         Теодоси от къде го набара? – полюбопитства  Горан.

-         Отсреща, от винзавода, от къде. Това е старо, отлежало вино от резерва.Не ме питайте повече.

-         Абе Теодоси,  няма ли някакъв начин за  Нова Година да ни снабдиш и нас?- попита Пордимския .

-         Ще  видим, отговори Теодоси многозначително и смени темата.- Какво

 викаш Джони,  с това вино, не  ти трябва парно, така ли?

-         Не ми трябва. Хич не съжалявам , че всички в кооперацията се отказахме отпарното. Само пари давахме. Че аз с парите за парното цяла година съм готов да си купувам такова вино.

-         То това парно ли беше, докато  минеше през винзавода и при  нас само  хладка вода. Той сега винзавода, доколкото знам,  също е изключен от централното парно. Гледам все на климатици като нас  са минали  – включи се и Горан Баламата  и пак поднесе чашата си.

               Виночерпеца напълни чашите и виното в каната свърши. Мъжете замезиха, отпиха и Пордимския стана.

-         Ще ида да донеса от мойто вино. Хубаво беше  Теодоси твоето вино, но бързо свъши. Без вино карти не стават.

-         Че кой ти е казал, че виното ми е свършило?

-         Ми нали гледам, че в каната ти няма нищо!

-         Като е свършило ще  я налеем пак- каза важно  Теодоси, но не стана.

-         Знаех си аз, че не му е само това виното. Купил е поне туба от винзавода –

застана на негова страна Горан и попита -   По колко го купи?

-         Нищо не съм купувал. Такова вино не се продава- продължи да се прави на

важен  Теодоси.

-         Колко приватизира, комшу, кажи си? – намигна  хитро Баламата и зачака отговор.

-         Кажи как го изнесе през портала, нали частна охранителна фирма пази –

попита заинтригуван и Джони.

-         Нито съм го купувал, нито съм го изнасял! Ще ви кажа, но между нас да си остане.

-         Добре де, казвай, гроб сме! Кажи от къде го вземаш? Не е вода, дявол да те вземе вино е това!-  ядоса се не на шега Пордимския.

-         Слушайте сега! – започна потайнствено Теодоси.-  Нали повсеместно се отказахме от централното парно?

-         Отказах ме се! – потвърди  Джони.

-          Нали почти всички се отказаха и от топла вода и си запечатаха тръбите?

-         Запечатаха ги! – потвърди  Пордимския, но аз не съм.

-         Че и аз не съм. Знам си, че нямам топла вода и не отварям крановете за нея.-

потвърди и Баламата.

-         Да, ама ние нали получавахме топла вода от абонатната във винзавода?

-         Така беше, вярно е! – каза и Джони и като придърпа стола още по напред  към масата, заговорнически попита:  – Какво искаш да кажеш?

-         Искам да кажа, че сте много тъпи. Това е!- важно отсече  Теодоси и млъкна.

-         Теодоси, чакай малко! Недей да се сърдиш, а обясни спокойно – помоли и също придърпа стола си  Баламата.

              -     Как да не се ядосвам,  като сте слаби реотани? Че може ли толкова бавно да загрявате? Та нали работя вече месец във винзавода?

              -      Е та, какво общо има това с нашето парно? Ти ни се подиграваш – скочи Иван – Отивам за вино.

              -      Отивай Иване, като няма друго вино Теодоси,   да не е магьосник, че да напълни пак каната? – подкрепи го  Баламата и се дръпна назад.

              -       Магьосник съм я! – потвърди  Теодоси и като приближи с каната  до чешмата рече: – Гледайте сега какво става. Гледайте, как  бати ви Теодоси от водата вино прави.-  Абракадабра, абракадабра, фокус- бокус, препарокус. Нека вместо вода вино да потече !– после поднесе под чучора на чешмата празната кана и преди да разберат другите какво става,  в каната потече от  божествената течност.

              Невярващи на очите  и  тримата  го начикулиха   и един през друг заразпитваха:

-         Не може да бъде! Кажи какъв ти е фокуса?- опонира Баламата.

-         Я да видя в шкафа зад мивката – осъмни се и  Пордимския -  Там ли си

скрил тубата с виното?

-         Нищо не съм скрил. Нали ви казах че работя във винзавода?

-         Добре де, каза! Какво по нататък? -  попита и Джони и поднесе чашата си за ново допълване.

              Теодоси му наля, наля и на другите, накрая и на себе си и натъртено изплю камъчето:

-         Като съм водопроводчик във винзавода, онзи ден направих байпаст от

цистерната  с резервата на винзавода и тръбите за топла вода от абонатната.   Така, че виното сега спокойно си слиза по бившия тръбопровод за топла вода до нас! Това е!

-         Теодоси, велик си – окопити се пръв Баламата и пресуши за сетен път чашата.

-          Евала ти правим Теодоси, евала! Никога не съм допускал, че си толкова находчив – сподели Иван и също подложи празната си чаша. Теодоси наля и на него, после и на  Джони  и рече:

              -     Ей пичове, да не ме издадете, че отидох в затвора. Те хората целия завод приватизираха   и никой нищо не им прави, ама мен за стотина литра вино, направо в панделата ще ме вкарат. 

               -    Гробове сме Теодоси не се притеснявай. Ама аз като не съм сложил тапи и не съм се отрязъл от щранга дали ще имам вино в тръбите? – поинтерисува се Баламата.

                -   Имате и вие, но си трайте, да не разбере никой. Цистерната е над 50 тона цялата.- обясни вещо Теодоси, замези авторитетно и демонстративно наточи нова кана с вино.- Ей ако точите и вие може най-напред да се наложи да поизточите водата от тръбите, няма да бързате и не се увличайте.

              Джони проследи свещенодействието му при пълненето на новата кана и ни в клин-ни в ръкав рече:

                – То се видяло, че няма да играем карти, ми се сетих, че едно гадже ще ми дойде по  обед –  ненадейно стана, извини се и се изниза като гердан от женска шия надолу по стълбите.

                Горан и Пордимския не чакаха. Заедно станаха и също  се разбързаха:

-         Теодоси и ние ще вървим, и без това  без Джони за четвърти, карти няма да играем – оправда се и Пордимския  и последван от Горан, също си тръгнаха.

-         Чакайте бе, какво се разбързахте? Това мезе на кого го оставяте? – попита Теодоси едва здържайки се да се не разхили.

-         Мезето остава за тебе, извинявай ма ние тръгваме – извини се и Баламата и

двамата с Пордимския се източиха надолу към апартаментите си.

               Незатворил още вратата Теодоси се разсмя доволен от себе си. Заключи от вътре и  отиде до  килера с двата водомерера. Затвори малкото кранче за обезвъздушаване на топлата вода и като махна тънкото  змийче- маркуче, измъкна окачената на високо двадесет литровата туба с вино, па седна на отрупаната с мезета маса. Беше отмъстен.

ПЕЧАЛБАТА – кратък разказ

      Че си беше скрипак Данчо  Стипцата,  всички знаеха. Но само най-близките му приятели: Баламата, Джони и Пордимския, познаваха неговата истинска страст – тотото.

Не минаваше тираж в който  да не пусне фиш   с твърдата убеденост, че  точно  този път ще удари направо шестицата.   А тази неделя  предчуствието  му бе по-голямо от всякога.  По миналата седмица  улучи цели две числа и още четири  зад тях,  миналия тираж, тотото го улучи с тройка и още три числа пред тях. И понеже Стипцата си имаше твърда стратегия,  да играе с едни и същи числа  и този тираж пусна фиша  си със шесте твърди цифри още във вторник, а до четвъртък  вече беше продънил  ушите на всички край него, барабар с Ончо Глухия, че ей на, тази неделя шестицата му е в кърпа вързана и голямо черпене ще падне. 

       До времето за обявяване на числата от поредния тираж имаша близо два часа. Стипцата  седеше в кухнята,  като кон на празна ясла и нетърпеливо поглеждаше ту към радиоточката, ту към бутилката ракия, дето беше приготвил да се почерпи за  печалбата. И тъкмо се  отнесе  в най-розовите си мечти, как печели шестица с 20 бона от тотото и как прави едно яко черпене на Баламата, Джони и Пордимския, дето все го подиграваха, че бил стиснат, телефона иззвъня тревожно:

-         Ало Данчо,  какво правиш, бе ? – попита го Горан Баламата от първия етаж и

недочакал отговор нареди-  Я слезни до нас, че сме седнали тука с пордимския и Джони  на шише ракия, ама нямаме четвърти да хвърлим едни карти!

-         Че да слезна, ама аз чакам да съобщят числата от тотото.

-         Слизай бе, ние сме в кухнята ще ги чуем от радиоточката. Пък може у нас да ти

е късмета!?

        Стипцата се почеса по оплешливялото теме, погледна към радиоточката, понечи да вземе приготвената ракия, но ръката му някак сама се отдръпна.  Мисълта, че наистина късмета му може да е у Баламата, за броени секунди го телепортира и достави с цялата му достолепност пред вратата на Баламовия апартамент.

-         Влизай, влизай – посрещна го ухилен Баламата, покани го в кухнята и тупна

пред него една стограмова скоросмъртница.

-         Ама радиоточката работи ли? – попита за всеки случай Стипцата и като седна

срещу Джони първо се увери, че радиоточката работи, пък чак тогава надигна чашата.

        –      Ха наздраве и да знаете, че сега като улуча шестицата голямо черпене ще падне.

         -        Готово, нямаш проблем, дай-боже у нас да ти е късмета- каза  Горан  Баламата,

 напълни чашите пак и  като цепи картите,  ги сложи пред Стипцата – Хайде  раздавай!

       Стипцата пое с готовност тестето и започна да раздава. Съсредоточен в разпределянето на картите въобще не обърна внимание на дяволитите погледи, дето си хвърлиха тримата, нито на заговорническите им сериозни намигвания. Играта му потръгна, картите му вървяха като на професионален покерджия и почнаха с Джони да печелят игра след игра. Пордимския и Баламата взеха да се сърдят и  заяждат, че имало нещо и че това на нищо не приличало с тоз неговия луд късмет.  Така или иначе губеха, та кога Стипцата предложи да направят кратка почивка за да чуе числита  от тотото с готовност приеха. После Баламата пак напълни чашите и всички съсредоточено заслушаха радиоточката. Само Джони стана.

      -  Аз ще ида да пусна една вода – рече той и излезе от кухнята, но не отиде към тоалетната,  а се шмугна в хола.  На секцията до телевизора, зареден с предварително направен подходящ запис, стоеше в стартова позиция лентов магнетофон КБ100. Джони седна  пред него и зачака да дойде часа за обявяване на числата от  тотото. По програма „Хоризонт” съобщиха точно време.  В момента в които трябваше да започне позната музикална прелюдия за обявяване на числата от тотото,  дясната му ръка  уверено превлючи с импровизирания превключвач от програмата на радиото към предварително направения запис на магнетофона  и в кухнята по радиоточката започнаха да се редят цифрите от фиша на Стипцата….В последвалата кратка пауза, като най-вещ тоноператор,  Джони отново прехвърли  радиоточката на нормалното предавене. В момента в който влезе отново в кухнята, първо го посрещна следващата,  примесена с космична тишина   мелодия, на  радиоточката.    Стипцата се отпусна на стола  и едва чуто каза:

       – Спечелих! Чухте ли? Казаха мойте числа?- после стана щастлив и запрегръща останалите.

       -   Честито Данчо, със здраве да си харчиш печалбата!-поздрави го Пордимския, а Горан Баламата го подхвана:

       – А честито и сега вече  голямо черпене  трябва да почерпиш !

       -  Ставайте, аз черпяяя – извика  възторжено Стипцата и поведе останалите надолу по стълбите.

        Така тази  неделна вечер, шумното каре обиколи  три ресторанта и  два бара. Стипцата  черпи за шестицата от тотото. Когато на другия ден си направи равносметка и разбра истината, първо се ядоса, после се изплаши че е похарчил много пари, а накрая  проумял, че  е похарчил само една месечна заплата, се почувства щастлив, че и той най-после е почерпил и то как !

МЛЕЧЕН ПЪТ – среднощни разсъждения. посвещавам на БУ и batpep

(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ! – ДА НЕ СЕ ЧЕТЕ ОТ ЛИЦА ПОД 18 ГОДИНИ!)

          Опнал се оня ми ти млечен път от единия край на оцъкленото звездно небе над Пордим, та чааак до другия, че и напреко. Разсвирили ми се ония ти щурци, като музиканти на циганска сватба, песента и се носи на талази, като мексиканска вълна на футболен мач и уж е тихо! Нормалните хора отдааавна вече спят. Само кучетата залайват едно след друго, после на групи, а на края, хорово, си предават някакви тайни съобщения, дето колкото и да се силя не мога да разшифровам. Разпъвам си, мозъчните гънки и стигам до успокоителния извод: на 17 септември 2009 година има и други живи същества, дето в два часа след полунощ , като мен не спят. И какво правя толкова? Доя гроздето. Да, не се смейте, доя го. Днес обрах лозите в двора, щото толкова сладко стана тая година, че го нападнаха осите. Обрах го Ви казвам, набрах има няма 15 големи пластмасови щайги и сега бързам да го оронкам в 200 литровия пластмасов варел за ферментация. Хвана, значи с пръстите на лявата ръка над килограмовия кехлибарен грозд, за най-дебелото на чепката, с дясната длан го погаля от горе на долу и стисна плавно с палец и показалец, после с длан и среден, с безименен и накрая с кутрето.Гроздовите зърна се пукат в събраните ми пръсти и потича гроздовото мляко, наричано още гроздов сок или шира.   Какво става от тая шира след двадеситина дена сигурно всички знаете. Но съм сигурен, че не знаете за какво е използвала баба ми, на времето, прекипялото гроздово мляко . Ще кажете за пиене. Така е. Пийвала си жената. Ама хайде сега представете си я оставена денем в село, гледачка на 3-4 внучета, кое от кое по малко, кое от кое по буйно и гласовито? Мъж, синове и снахи на работа по полето, а тя гледачка. Гледачка, ама има и да изпере, да храни живите твари в двора, че и да сготви вечеря за многлюдната фамилия. Досещате ли се какво е правила… Изваждала голямата копанка баба ми и я пълнела със залъци хляб.После наточвала от червеното гроздово мляко и заливала залъците докато хляба шупвал хубаво. Връчвала по една дървена лъжица на хлапетата и се заемала с недовършената си къщна работа. Дечурлигата изяждали попарата и натъркаляли се като червени ябълки след буря, заспивали. Е, вярно, после гледали като пияни мисирки, но това са подробности. Ще Ви спомена само, че най-добре всички станали хора. Нещо повече. Ей брат ми. Такъв тренинг получил от тогава, че и до ден днешен, почти всяка вечер изсмуква 3-4 ракии и литър-литър и половина вино и то въпреки четирите му сърдечни байпаса. Ама той тях ги получи от ядове, не от виното. Синове, началници, че и топлофикация, дето още не може да се разведе с нея. Все си мисля, че точно бабината закваска го направи толкова силен и здрав, та го взеха в казармата моряк, и то водолаз. И да Ви кажа честно, през целия си живот почти не е боледувал. Е, като малък, се разболял от магарешка кашлица..
        Впрочем, магарешката кашлица е гадно нещо. Много трудно се лекува. Ей брат ми, да е имал 5-6 годинки. Като се разбухал от пустата магарешка кашлица, край няма. Напъвала го оная ми ти суха кашлица, та чак очите му изкачали като на настъпан жабок, кашля та чак посинява.
- Лалугери трябва да яде детето – предлагали едни.
     И баща ми хукнал към поляната над село, залагал се край дупките на  лалугерите…Капани правил, с котли вода носил, в дупките реки изливал, лалугери ловил, драл ги, пекъл ги, на брат ми мръвки от лалугер давал да яде та дано оздравее.
- Какво правите, бе ще натровите детето? – викнали втори.
- Я слушайте от нас изпитан цяр –посъветвали трети.- На детето трябва да дадете да пие магарешко мляко.
       И хукнал пак баща ми по поляните край село, къде магарица с магаренце види да пасе, прикотка я, погали я па я издои и на брат ми още докато е топло магарешкото мляко дава да пие. А брат ми пие с наслада, като че ли с магарицата една кръвна група имат. Ако щете вярвайте, ама оздравял. Само че, както знаете, то и от съвременните лекарства странични дефекти се получават, пък за магарешкото мляко, не питатйте. От мляко ли, от що ли, но брат ми заякнал, загладил козина като на презобена магарица, станал издържлив като спечено муле и як като полски катър. Само, че от магарешкото мляко ще да е и дето станал инат и работлив, та до днеска.
       Каквото обаче да си говорим, главна заслуга за неговото физическо здраве има майка ми и нейната кърма. Кърмила го жената до годинка и половина, пък после като поодраснал го научила и пресни яйца да пие. За меда и свинската мас дето ги ял няма да Ви говоря, но бъдете така добри да признаете, че са продукти натурални, като виното, следователно, много полезни. Даже и кога по цял ден на нивата с мотика и сърп се трепала, кога с комат хляб, глава лук и парченце сирене изкарвала жената, сутрин и вечер пак си го кърмила. За туй, когато се омъжила, и преди да роди брат ми, била 65 килограма, а кога се върнал баща ми от фронта, пролетта на 45-та година и заварил брат ми на 3 годинки, тя била само 45 килограма. Изсмукал я делишмето му с делишме. Но го отгледала.
      Ей тука ще отворя една скоба, без никакви намеци и ще ви спомена как след години, семейното ни кученце ( уж малтийска болонка) кърмеше малките си кученца. Раждаше по четири кученца и макар да ставаше кожа и кости ги отглеждаше с кърмата си, закръгленки като малки прасенца. Такава добра майчица беше, че повечето хранителни вещества и минерали от тялото си им даваше чрез кърмата си. Във всеотдайността си стигаше до там, че поради липса на минерали в организма си се паралезираше. Налагаше се да и слагат инжекции с минерали, майгнезии, най вече. А бе страшна майка Ви казвам. Успяваше да отгледа мъничетата си с едната кърма. Природна работа. И какъв е извода тогава? Безспорно, че майчиното мляко е най добрата, незаменима храна за малките бозайници.
         Е, сега да не мислите, че ще почна да Ви разправям за юнака що бозал 25 години. Не бойте се, няма. То за него народа е разказл. Аз ще Ви открехна за юнака що боза 5 години. Съсед ми беше.
        Та Гошо Гюзлев, беше най-малкото от трите деца на съседите леля Стойка и чичо Ангел. Той висок и слаб, строг пазач в складовете на държавен резерв, а тя набита, едрогърдеста стринка с усмихнати, честни сини очи, работеше с майка ми на полето в ТКЗС-то. Ще рече 1953 година. Купонна система. Немотия до шия. Основен проблем на всички изхранването. Преселили се година две преди това, някъде от Велинградско, по причини които ще станат ясни след малко, съседите бяха купили малката къща от нашия двор и живееха весело и щастливо, макар и в немотия. Тук е редно да кажа, че Гошо имаше и много по големи батко и кака. С една дума, петчленно семейство, на лапош, киселец, леща и боб,че и аз – постоянно присъствие. Щом се прибера от училище и у Гошо. Той е 2 години по малък от мен. Ще рече пет годишен, но винаги като се борехме, той ме побеждаваше. Ами как не!? Съдете сами.
      Прибира се Леля Стойка от работа и без да погледне на разхвърляната от борбите ни къща, ще се обърне към нас:
- Здравейте деца! Бихте ли се днеска? – питаше тя. – Гошо яде ли днеска нещо?
Я ела тука мама!
      И петгодишния Гошко, като малко тормаче, се присламчваше до нея. Леля Стойка задигаше блузата си, стаята се осветяваше от напръщялата и бяла гръд. Приковали светлината на стаята и момчешкия ми поглед, циците и, това чудо на природата, с нежните си заоблени и меки форми, с големите и навирени, като розови зурлички на малки прасенца зърна, ме хипнотизираха. Стоях изчервен и хипнотизиран, не отделях поглед от тях и не смеех да помръдна. Гошко се гушкаше у майка си и налапал зърното и, примижал от удоволствие, започваше лакому да сучи. Леля Стойка го гушкаше с любов, като малко бебе и за десетина минути се отпускаше забравила умора и грижи. После починала си, отблъскваше Гошо и стиснала с две ръце едрата си гръд ни пръскаше с мляко. Предпазвах се с ръце, потънал от неудобство. Гошо се изпречваше пред мен и опитваше от въздуха да хване с уста струйките мачино мляко, а леля Стойка се смееше весело, дяволито и доволна, че е нахранила здравото си 5 годишно дете, се заемаше с къщната работа.     Е, вече няма на къде, трябва да  Ви кажа и какво говореха злите езици в селото, за причината,  това петчленно семейство да напусне Велинград и да се пресели в Пордим!?
      Прибрал се веднъж чичо Ангел ненадейно в къщи. Децата му Коцко и Марийка, по големи брат и сестра на Гошко, били на училище.Самия Гошко, около годишен, спял сладък сън. Чичо Ангел влезнал внимателно и тихо, за да не го събуди и открехнал вратата на вътрешната стая. Пред очите му се разкрила неочаквана картинка… На широкото семейно легло, леля стойка лежала гола голеничка. Русата и дълга коса се разстилала като морска пяна по бродираната от нея възглавница, а тя затворила очи, стенела от удоволствие. Гърдите и като бели пордимски тикви се пъчели към тавана и поклащайки се методично и еднообразно приканвали дявола. Пооткрехнал още малко вратата чичо Ангел и вмъкнал глава в стаята. Погледа му се плъзнал по хлътналия и плосък корем и се спрял на двете и ръце, заровили сладострасно пръсти в къдриците на черна мъжка глава. Колената и, сочни и гладки, ту се разтваряли, ту стискали като менгеме главата на неизвестния прелюбодеец. Чичо Ангел се препотил, после замръзнал, дръпнал същисан глава и се отдал на размисъл. От страх да не събуди детето и прелюбодейците, притворил вратата и почнал трескаво да разсъждава.
- Господи, какво да правя? Как може да ми причинява това? С какво съм
заслужил? Какво ни липсва? – и понечил да вземе пистолета, но погледа му спрял на дълбоко заспалия Гошко.
- Горкото дете! Ще ги застрелям и двамата… Ако ги застрелям ще ме вкарат в
затвора. Ще оставя три деца кръгли сирачета. Как ще се оправят в живота? Никога няма да ми простят!… Не, ще убия само нея, той какво е виновен, тя го е прикоткала блудницата!… Ама ако я убия пак ще ме вкарат в затвора, пък и да ми се размине как ще гледам три деца сам?.. Не и така не става. По добре да гръмна него. Що ще в къщата ми? .. Пак ще ме съдят, вярно, но ще има смекчаващи вината обстоятелства. Ще ме осъдят на няколко години, без нищо няма да ми се размине…А ми тя сама, как ще ги гледа, три деца?… Веднага ще си намери друг мъж и като ме пуснат – няма семейство. Друг ще се радва на децата ми.. Не и така не става?… Я най добре да взема тихомълком да се измъкна и да се направя, че нищо не съм видял. И без туй те нищо не правеха още. Пък като му дойде времето ще и натрия муцуната…
И тъкмо взел решение да се измъкне тихичко,без да го забележат, го обзело някакво необяснимо желание да се увери, че нищо не правят. За всеки случай внимателно отворил чекмеджето на шкафа и извадил служебния си пистолет. Любопитството пак го обзело и той внимателно открехнал вратата. Надникнал отново и като се увери, че чуждия мъж не се проявява като мъж, понечил наистина да се оттегли скришом. В този момент обаче, мъжът плъзнал телешкия си език по корема на Стойка, зацелувал я по пъпа, описал една осморка вурху корема и, погалил с големите си длани гърдите и засмукал лакому едното и зърно…
Това вече, чичо Ангел, не можал да приживее. Нахълтал в стаята, необяснимо защо, почнал да стреля по тавана. После бесен, опрял дулото на пистолета в къдравата глава на изненадания прелюбодеец и както го е майка раждала, с един ритник по голия задник го изритал навън… Настанала олелия. Намерили се бдителни комшии за азър свидетели и от този ден, кой де го срещнел все се подсмихвал благодарен за предоставената комична картина. Стигнало се и до бракоразводно дело. На делото чичо Ангел разказал на дълго и на широко за разсъжденията си в онзи момент на прелюбодеяние от страна на жена му и нейния любовник. Преди да отсъди, съдията го попитал:
- Господине, уважаемия съд и съдебните заседатели разбраха вашите
преживявания, мислите ви, терзанията ви. Разбрахме как обзет от грижа за бъдещето на вашите деца, сте били готов да се оттеглите тихомълком. Но не разбрахме защо не го направихте. Какво ви извади от равновесие? Та вие надничайки и втори път сте се уверили, че в същност, няма полов акт и не се консумира прелюбодеяние? Би следвало да си запазите семейството в името на вашите прекрасни три деца!
- Господин съдия, всичко бях готов да простя, да се направя, че не знам, но като го видях върху гърдите на жена ми, като си помислих, че подяжда децата ми, не можах да простя…
Сами се досещате, че в името на трите им деца, чичо Ангел простил на леля Стойка. Само че, за да не му се подсмихват познатите и за да я предпази от нови изкушения с любовника и, се преселил с цялото си семейство от Южна та чак в Северна България. Но и тук продължил да пази храната на децата си!

ЗА ДУПКИТЕ – разказ с размисъл

-         Ей приятел, животът е дупка – ми каза веднъж един не много умен човек и допълни – Излизаш от дупка, бориш се за дупка и накрая влизаш в дупка. Да си призная, стори ми се, че е прав. Ама за времето!  То сега вече клонират и хора, пълно е със секс шопове и разните им  секс глезотийки, че и накрая изгорят го човека, разпилеят пепелта му и въобще не го погребват в гроб. Ще рече, философското му прозрение трябва да се ревизира. Това   обаче с нищо не отменя важността  на редица въпроси като: Що е дупка ?  Колко и какви видове дупки има? Какво е стопанското значение на дупките за земляните и  космоса?

        Такива едни размишления се завъртяха в главата ми вчера, след  като от късна сутринна дрямка, най-ненадейно, без предупреждение, ме изведе „картечен” шум и разтреперването от страх на  четвърт вековния панелен блок в който живея.

-         Бре  -  викам си -  пак ли земетресение стана  ( живея на някакви си 2-3 километра от епицентъра на последното земетресение край Ягодово, та съм наплашен)  или Бат Бойко  тръшна вече корупцията? 

           Скочих, значи, по долни гащи,  изправих се и коленете ми заприличаха на амортисьори от вибрациите на паркета. Чашите в бюфета и те, дрънчат и конкурират оглушителния шум. Поглеждам  полилея и той трепти, всеки момент ще  стане  летяща чиния.  Впервам уплашен поглед през стъклопакета на прозореца,  стъклата  се огъват и накъдрят пейзажа,  но срутени блокове  още няма.  Тази констатация ме поуспокоява  и събрал кураж  отварям прозореца. Шумът на талази се хвърга срещу ми и инстнинктивно се дърпам навътре. Стоя като парализиран  още десетина секунди, после и подтикнат от незадоволено любопитство, плахо поглеждам навън.

         Пред очите ми се разкрива „мила родна картинка”.   Само на два метра,  до моя прозорец, изправен като статуя във футористично изкуство,  на  още по-модерно алуминиево скеле, снажен строителен работник, в оранжев гащеризон и розова блузка  кърти панела. Къртача подскача в силните му мускулести ръце и като  тахан халва реже парчета  цимент и чакъл. Гледам и не вярвам на очите си.  На стената  вече се оформя квадратна дупка с размер 50 на 50 см. В горния край на дупката в носещия панел,  уплашено и плахо се подава арматурно желязо от конструкциата на  носещатата арматура. Едно голямо парче пада навътре  в изрязаната дупка,  къртача  спира неистовото си треперене, след секунда две и шума се запилява нанякъде. Още няколко секунди блаженна тишина и спокойствие,  и от дупката,  като в рамка на водевилен портрет се показа едрата, небръсната и разчорлена, циментова глава на съседа Запрян. Прашното му широко лице засиява в щастлива усмивка.

-         Стана бе! – обръща се той към работника и като ме вижда,  ми маха  доволен от себе си -  Здрасти!

-          Здрасти, ама не става така, Запряне! – подхващам укорително аз и и му се заканвам спръст.

-          А стана! Аз очаквах по трудно да е -  споделя той и осъзнал укора в гласа ми сменя усмивката с по сериозно изражение на  прашното си лице.

-          Запряне,  Запряне, какво правиш бе човече?  – подхващам аз.-  Може ли така да се кърти? Не виждаш ли, че това е носещ панел?  Утре като друсне едно земетресение към 6-та по  Рихтер и отиде панела и блока. Нали като срежеш тази дебела  арматура  и отслабва  конструкциято. При земетресение от таз дупка ще тръгнат най напред пукнатините.

-         Е, аз само прозорче на банята ще направя.Много мухъл се получава.

-         Мухъл, щото хората го направили с парно и банята ти суха и топла, и вентилация си има и никъде конденз нямаше, ама нали сме все по тънките сметки на твърдо гориво и на ток ще караме. Хубаво, че и саниране правиш, само че от мен запомни „Икономиата е майка на мизерията!”

      -    Е нищо няма да стане!

       -   Дано да не стане! То и на Охридското езеро за корабчето Илинден,  хората са си викали „Дано да не стане”,  ама стана!    Те стротелите  ако трябваше щяха да направят  прозорче, Запряне. Само, че са мислили за твойта безопасност, щото банята ти е земетръсната шайба.

-         Няма страшно – обажда се и работника. – Ние ще сложим подсилена рамка на прозорчето.

-          Каква подсилена рамка бе господине? От алуминиевата дограма ли? И  какво като срежете   стоманената арматура,  ще заварите алуминиевата дограма  за нея ли? Пък още повече това е фасадната страна на блока – негодувам аз и продължавайки да мърморя -    Всеки прави каквото си иска. ..Село селоооо, тя простотията по хората ходи… Свиня от кладенчова вода разбира ли?  – и се прибирам ядосан.

       Понечвам да вдигна  телефона, па да се обадя до кметството, че да дойдат да му лепнат на Запрян една глоба за дупката. Първом ми се прииска таз дупка да  допринесе за попълване дупките в бюджета на  кметството,  пък после реших да не отварям дупка в добросъседските си отношения и като махнах с ръка, продължих да философствам: за дупките по пътищата, за финансовите дупки, за дупките в законите и отговорността на хората, че даже и за черните и белите дупки в космоса!

Финт-винт

Финт -винт Разказ  по По Антон Павлович Чехов

Една неприятна есенна нощ   Гойко Полицов се връщаше от медийна изява. Той седеше в правителствената лимузина и мислеше за ползата, която би имало от медийте, ако от тях се излъчваха предавания с нравствено съдържание. Когато минаваше покрай Министерския съвет, престана да мисли за ползата и загледа прозорците на сградата, в която, да се изразим с езика на поетите и капитаните на кораби, държеше кормилото. Прозореците на заседателната зала бяха ярко осветени. “Нима досега се мотаят с проверките? – помисли си Полицов. – Като  глупаци са там и досега още да не свършат! Не е чудно хората да кажат, че и нощем не им давам мира. Ще ида да ги подканя…” – Спри, чакай малко! Той слезе от лимузината и тръгна към Министерския съвет. Главният  вход  бе заключен, но задният, който имаше само едно повредено резе, зееше широко отворен. Той се възползва от това и след около минута стоеше вече пред вратата на заседателната зала. Вратата беше открехната и като погледна през нея,  видя нещо необикновено. Около голамата заседателна масата, затрупана с големи счетоводни листове, под светлината на всички осветителни тела, седяха четирима министри и играеха на карти. Съсредоточени, неподвижни, със зеленикави от абажурите лица, те приличаха на приказни гномове или, не дай Боже, на фалшификатори на пари… Още по-голяма тайнственост им придаваше тяхната игра. Ако се съдеше по действията им и по картоиграческите термини, които от време на време изричаха високо, това бе покер; а ако се съдеше по всичко, което чу Полицин, тази игра не можеше да се нарече нито покер, нито изобщо игра на карти. Това беше нещо нечувано, странно и тайнствено… В играчите  Полицин позна  Метан Метанов,  Светеон   Банков, Посен Регеонлиев, Можемор Здравев  и   Можекяр Криянов.                       – Как излизаш бе, дърт дяволе – ядоса се Можекяр Кроянов и впи яростен поглед в своя партньор vis-а-vis. – Така ли се излиза? Тъкмо имах Прокуроров и още един, Съдийски  и жена му и Милокрав Гайденов, а ти хвърляш  Истренов. И сега останахме без две! Тъпчо, трябваше да хвърлиш  Мостов! – Е, и какво щеше да стане тогава? – наежи се партньорът му. – Щях да изляза с Доганкин, а  Светоен Банков има Полицов. “Моето име нещо намесиха… – сви рамене Полицов. – Не разбирам!” Метанов  раздаде отново и чиновниците продължиха: – Държавна банка… – Две – данъчно управление… – Без коз… – Играеш без коз? Хм!… Митническо управление – две… Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с митническото управление ще се накисна. Поврага! – Малък шлем на народната просвета! – Не разбирам! – прошепна Полицов. – Излизам с Богатски… Хвърляй, Банков, някой кметски или областен. – За какво ни е областен? Ние и с Полицов ще бием… – А пък ние на твоя Полицов един в зъбите… в зъбите… Ние имаме Истренов. Ще останете без три! Давайте  Полицовица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата! “Жена ми подкачиха… – рече си Полицов. – Не разбирам.” И като не искаше да остава повече в недоумение, разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред  министрите самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият  Справедливов, да бе им заговорил с гробовен глас: “Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците”, и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Полицин. На  Можемор Здравев от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Можекяр Кроянов дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Министрите хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в заседателната цареше тишина… – Добре проверявате бюджета! – започна Полицов. – Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него… Какво правехте сега?… – Ние само за малко, ваше-ство… – пошепна Регеонлиев. – Снимки разглеждахме… Почивахме си… Полицов се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Полицов видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати… – Каква глупост!… Та как играете така? – Това не сме го измислили ние, ваше-ство… Пази Боже… От други го научихме… – Я обясни, Здравев! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Истренов?  Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй! Здравев  продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Полицов взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява. – Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има своя същност… значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята… Държавниците от данъчното са купи, от  съдебната власт – спатии, служителите от ведомството на народната просвета – кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй… примиерите при нас са аса, министрите – попове, съпругите на лицата от областните управи – дами, кметовете – валета, регионалните прпедседатели  – десетки и така нататък. Аз например – ето моята снимка – съм тройка, понеже като министър… – Виж ти… Аз значи съм асо? – Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е дама… – Хм!… Оригинално… Я да изиграем една партия! Да видя… Полицов съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна на масата. Министрите също седнаха по негова заповед и играта започна… Прислужникът Препатилов, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Полицов, блед, сънлив и разчорлен, стои пред Можекяр Кроянов, държи го за копчето и му говори: – Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Прокуроров, като знаеш, че имам себе си и още трима. Светоон  има Истренов  и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Метанов – банкови служители и трима дребни от  областните управления. Трябваше да хвърлиш Ревизоров! Не гледай, че излизат с данъчното! Те са хитри! – Аз, ваше-ство, хвърлих титулярния, защото мислех, че имат действителен. – Ех, приятелю, ами че така не бива да се мисли! Това не е игра! Така играят само тъпите. Разсъждавай!… Когато Метанов сложи надзорния от държавното управление, ти трябваше да хвърлиш Светеон Банков, понеже знаеше, че той държи Тетка  Сметанова, себе си и  Зъбяна Гелева… Ти провали всичко! Сега ще ти докажа. Седнете, господа, ще изиграем още една партия! И като отпратиха смаяния Препатилов, чиновниците седнаха и продължиха играта.

 1884 и 2009 г.

ПРАВ СИ БУДАЛА, ПРАВ СИ! – разказ

           Тази  година зимата беше мека и къса. Април се настани рано край новите блокове на строителите от СМК-то и започна да събира жените им на раздумка.

          -   Ох,  на моя не знам какво да му готвя. Мислех да сложа една  картофена яхния , ма той,   не яде картофи.   Ще взема да му сложа един бял орис.

          -  Аз пък се чудех дали да не сложа е дно постно зеле,  моя пък зеле не яде? Ще си му сложа един зелен фасул, да яде него.

          - Е, вие пак сте по добре. Мъжете ви,  все ядат по нещо. Ми моя  Горан, като не яде нито картофи, нито ориз? За постно зеле и за зелен фасул въобще да не говорим. Е за това, като е будала ще си му хвърля,   пак,    две пържоли да се мъчи с тях.

                                              ………………………….

          Горан  е шофьора на бетонпомпа.   Викат му „Будалата,”  в кавички,  защото е тарикат, умее да си гледа личния интерес.Философията му е  такава :

        -Ако нямам полза от нещо, по важното е да нямам и вреда-  споделяше той.

        Докато другите правят по 15-20 курса, Будалата,  като шофьор прави по 10  курса.    Докато другите работят по 5-10 часа допълнително, Будалата работи по 3-4. Но накрая, докато другите получават по 400-500лв. Горан Будалата и бригадата му получават по 600-800 лв. Умее без много приказки да се урежда. За това са го признали всички в СМК-то за тарикат и му викат Горан „Будалата”.

-         Ванка, не е важно каква заплата получаваш, важното е какво  и колко  носиш в

къщи на жената – казваше Будалата на  Иван Пордимския, тарикат като него и схватлив за келепира колега.  Каква далавера да завъртят, къде на частна виличка бетон да налеят и колко пари да оскубят, бързо решаваха.

                                            ……………………………..

 

         Пордимския беше дошъл от  проподавателско и инспекторско място в  ПУЦ-а, преди 2 години. Заряза канцеларията и дойде на бетонпомпата. Стана работник  и взе по-голям апартамен и заплата. Тъй като беше и партиен секретар в ПУЦ-а, ползваше се с уважение от  ръководството.  Тази вечер, след работа го викаха за нещо.

-         Иване – започна Директора – Как е, как я карате на бетонпомпата? С плана сте

добре, иначе как сте,   разбирате ли се?

-         Разбираме се др. Директор!Работата е обща, няма какво да делим – отговори

кратко Иван и напрегна сетивата си на къде ще забие началството.

-         Така е Иване и ние сме доволни от вас.Добър ви е колектива. За 1-ви Май, пак

сте ударници.  Само, че изникна един деликатен въпрос- пое профпредседателя и дойде та седна до него  – и тук, ръководството сме затруднени как да го решим?

-         Става  въпрос, че само след  седмица е Празника на труда – 1-ви  Май-

подхвана и партийния и се изправи. Значи нямаме много време за обсъждане.

-         Иване – продължи партийния – Днес ни съобщиха от ОК на БКП, че за

колектива на СМК и по конкретно за колектива на вашата бетонпомпа, като ударници с най-високо изпълнение на план,  а е определен един Орден  „Трудова слава”. Това изключително висока, морална награда. Но е една, а вие сте четирима.

-         Мислехме да дадем ордена на теб, като отговорник на звеното. Ти си и партиен

член. Още от ПУЦ-а всички те познават. Имаш авторитет сред хората. Слушат те- каза профа.

-          Аз съм от най- скоро на бетонпомпата. Не върви някак си. Вчера дойде и

орден. Ще вземат да ме гледат на криво   хората.   Не толкова другите трима,  те на яве нищо няма да кажат,  ами останалите в СМК-то?  Пък аз, както знайте, исках да ме преместите на бетонпомпата най-вече за повечето пари.  Има ли нещо парично към ордена?

-         Ордена е най-вече   морална награда и то за колектива на бетонпомпата.   Е, не

е без нищо. Ще има по 80 лв.награда и за четиримата.

        -     За нас е много важно да не се изпокарате, щото всички имате принос, знаем, че

всеки от вас заслужава, че имате взаимозаменяемост. Но ордена  е един, а вие сте четирима! -  каза директора.-  Ти най-добре познаваш хората, кажи как да подходим?

-          Другарю директор – обади се и  секретаря на заводския комитет на ДКМС - 

При това положение, щом  Иван се отказва, не е ли по переспективно да наградим най-младия, Джони. Начетен комсомолец, с механотехникум, има и висок успех, можем да  помислим да го изпратим да учи. Честно казана, не е инициативен в комсомолската организация, но е изпълнителен и се ползва с добро име сред младежите.. Ако  му дадем ордена, ще е пример за младите и ще ги увлича. Нека дадем пример на младежите и да мислим за бъдещето.

-         Младенов, чакай малко. Съгласен съм с теб, вярно е, че вие сте резерва на

нашата партия и дето се вика, вие ще ни определяте пенсиите. Познавам и момчето. Свястно е. Но още е младо. Нека обсъдим по задълбочено, нали др. секретар?

-         Аз мисля, че трябва да изслушаме мнението на Иван по въпроса. Кажи Иване,

какво предлагаш?   Като профпредседател държа колектива да си определи сам. Нека поговори с хората, да обсъдят  и те да ни предложат.

-         Иване, става ли така?

-         Става другарю секретар,  утре вечер  ще ви дакладвам.

                                              ………………………………..

              На другия ден,  Иван Пордимския поведе, следния, изключително важен за стабилността на колектива,  разговор :

-         Горане, вчера ме викаха  в главката.

-         Що, какво сме сгафили? – разтревожи се  Баламата.

-         Не бе. Има един въпрос, дето ръководството на

СМК-то го постави да си го решим ние.Май ще черпиш!

-         Винаги. Щом е за черпене нямаш проблем.

-          Става въпрос, че за 1-ви май за нашата бетонпомпа,  е определено да ни се

връчи  Орден „Трудова слава”. Ама ордена е един, пък ние сме четирима. Аз вече си казах пред ръководството, че не играя. Мен слава ми не трябва, аз съм ти казвал,  дойдох при вас, щото е по платено. Ордена, трябва да го връчат на един човек от бригадата. Ти  какво ще кажеш? Държиш ли на теб да го връчат?  Заслужаваш за тази морална награда.

Горан Баламата, само го погледна и без да му мисли много, много, пусна думите „морална награда” и  „слава”, да минат над  него и  контрира със следния 

въпрос:

-         Нещо материално към ордена има ли, или само да се кича с него на

манифестациите, че да ме карат и байраците да нося?

-         Материалното е по 80 лева и на четиримата, независимо кой ще се качи при

деловия призидиум да му го връчат.

-         Иване, ти си тарикат човек, кажи за какво ми е тогава? Не си струва, да го

взема който иска.  И на мен, като на теб, жилище ми дадоха,  обзавеждане ми трябва  и деца студенти имам.   Орден ми не требе, мен пари ми трябват категорично отсече Горан  Будалата.

-         Кого да предложим тогава,   Джони комсомолеца или Теодоси Влаха. И

двамата стават. И двамата   работят и  заслужават. Единия комсомолец, другия партиен член, като нас. А влаха и мерак си имат за такива  работи, що му викат Влаха? Да не вземат да се изпокарат?  Какво ще кажеш, кого да предложим, Влаха или Джони?

-         Иване, Джони е готин, но е много младо момче, зелен е още. Ако предложим

него и му връчат медала,  Влаха ще подскочи. Олекваме  и ние, па и пари няма та да почерпи момчето. Отиде ни авторитета на зрелия колектив. Аз викам, ордена да го връчват на Теодоси. Строител на години. Какво  ли не е работил в строителството. И при нас  си тежи на мястото?

-         Хубаво,  Теодоси да е,   но ти говори с  Джони!- съгласява се  Иван и сяда да

гледа предстоящия сеир.

              И ето ги,  от към лавката в бетоновъзела се задават въпросните Джони  комсомолеца и  Теодоси  Влаха.   Джони върви напред, а след него подтичва Теодоси.  Ръцете им са награбчили  кебапчета, хляб и бирички.  Ситния Теодоси все бърза да излезе крачка пред Джони, а ма не му спори, щото докато  Джони със своите 190 сантиметра, направи една крачка, то на  Теодоси му трябват две, че и повече.

        -    Пичове -  подхваща ги от далече Горан Баламата.- Давайте тука яденето, че един много важен въпрос имаме за решаване.

        -   Пак ли извънредна работа, бе Горане? Или си набарал някоя частна кирия?- пита Теодоси.

        –   Теодоси,  работата е сериозна. Имаме партийно поръчение.Тоз път работата е  отговорна -  държавническа и от вас двамата зависи авторитета на бригадата и СМК-то.

-         Бре Горане, ти като я почна, като че ли в космоса ще ни изстрелват – реагира

Джони и поглежда към Иван за жокер. Иван само му намига – „Трай си!”

-         Джони  – прекъсва го Горан и с още по сериозен глас проддължава. -   Момчета

след броени дни е 1-ви Май. Ще ви кажа нещо, ама да не вземе да се изпокарате, щото е само едно за цялата бригада. Ние с Иван се разбрахме не играем. Отказваме се във  ваша сметка.Вие си решете.

-         Какви ги плещиш бе Горане, Казвай най-после за какаво става въпрос – не

издържа и  Теодоси.

-         Ще ви кажа, но имайте предвид, че ръководството иска много добре да

помислим, да не стане така да се смее целия колектив, че и града на избора ни.

-         Хубаво де стига си увъртал, ако ще казваш нещо казвай, че бирата  се стопли –

напира и Джони и отваря по една бира. – А наздраве, че както ми е присъхнало гърлото хич не ми е до приказки.

-         Наздраве, дружина -  вдига биричката  и Иван и също изгубил търпение взема

думата. – Горане какво го усукваш, казвай с едно изречение, че за 1-ви Май,  за един човек от бетонпомпата може да получи Орден  „Трудова слава”. Иска се да е дългогодишен  строител,  да е политически активен, с авторитет и разбран, та да служи за пример на хората и те да го приемат. Аз се отказвам, щото макар и отдавна да съм в  СМК-то, на бетон помпата съм сравнително от скоро.  Предлагах да връчат  ордена на Горан, ама и той отказа.

-         Що бе Горане, ти си най дългогодишен на бетонпомпата и си партиен член? –

учудва се Джони.

-         Джони, млад си още, зелен си , живота е пред теб и ще се научиш да

преценяваш  нещата от всички страни. Разбери,  нещата за хората не са такива каквито са, а такива каквито изглеждат в очите на хората. Представяш ли си какъв майтап ще падне: „На Горан Будалата му връчили Орден „Трудова слава”. Будалата е нашия   пример. Да станем всучки будали!”    Не върви нали?

Джони се замисля и нали си е младо и с бърз ум заразсъждава  на ум „Нещо не ти

вярвам Горане, чак пък толкова да се замислиш ти пък и чичо Иван, какво ще кажат хората не ми се вярва. Като взехте апартаментите и след туй като се разширявахте не ви пукаше, че много хора негодуваха. Не неможете ме излъга. И на мен не ми трябва орден, та нали после ще ми го изкарате през носа. Де каква по тежка работа излезе все мен ще пращате щом съм орденосец,  да   давам пример. Мерси! Я и аз като вас” – и  вече на глас разпалено каза:

         Прав си Горане, никой не ще да е будала. Ама и аз не ставам, щото съм най

 малкия. Има да ме гледат на криво от другите бригади и да се подиграват „Почнаха да раздават ордените на детсата градина! Че толкова в това СМК няма ли солидни строители?”   -    Аз викам да е  Теодоси! И на възраст е солиден, партиен стаж си има, и е един от най-дългогодишните строители.  Нека да предложим него за ордена!

        Горан това и чака.Още не затихнали последните думи на комсомолеца и преди

да се усети Теодоси какво става, Горан се изправи и най тържествено, с глас нетърпящ възражение,  хвана мазолесттата  строителна десница на Теодоси.

-         Честито Теодоси. Решено е с пълно единодушие!  Ти си нашата гордост.

 Ха сега наздраве, пък на 1-ви Май след като ти връчат ордена, ще си направим един банкет, щото с ордена ще има и парична награда –  по 80 лева и за четирима ни.

И преди още Теодоси да успее да каже нещо,  Иван и Джони също му

 честитиха  Орден   „Трудовата слава”- ІІІта степен .

             Така,  Теодоси Влаха се окичи   с него за цял живот, щастлив и доволен от себе си,   на самия празник на труда

               След манифестацията,  както си му е реда,   Теодоси плати и сметката  за  банкета – орденоносец е, почерпи.    Осемдесетте лева не стигнаха та  Иван, Горан и Джони  му  събираха още по още 20 лева. През седмицата Теодоси  Влаха продължи  да черпи, щото приятели много,  пък той  орденоносеца е  само един  в СМК-то. Накрая  и заплатата му свърши, жена му започна да го гледа накриво, а на на него му се прииска въобще да не бешее ставал орденоносец.  На всичко отгоре,  де каква по трудна задача има все него  почнаха да пращат, че  като орденоносец с авторитета  си да увлича масите.

               Иван и Будалата си подхилкват отстрани и си говорят:

-         Иване  разбра ли, че бях прав като ти казах: Не е важно колко и  какво

получаваш,  а колко  и какво носиш в къщи на жената!

-         Прав си  Будала, прав си!

СПИРТОМЕР – или защо не оженихме Злати – разказче

  

                  Сирената на вагонното депо отбеляза официално края на работния ден. Железничарите, предимно мъже от околните пловдивски села, се изкъпаха, смениха омаслените работни дрехи и пременени си тръгнаха.  Асеновградската мотриса  ги изсипа на централна гара Пловдив.  Както обикновено,  повечето   поеха  към домашното огнище,  но  Злати, Сухия,  Кривия  и Рангел Бекира;  пак  не. Верни на традицията, четиримата се вмъкнаха в кръчмата отсреща. Всеки почерпи по едно. Така, по неотменимите математически закони, накрая  сметката излезе, че всеки е унищожил по 400 милилитра  ПГР. ПГР е кодовото название на пловдивска гроздова ракия,  а  400 милилитра от този твърд алкохол, си е количество сериозно, добавено и  още четири пъти  по едно малко, положението стна неспасяемо.  И така,   въпреки  поредния опит да го онищожат, щото  бил вреден,  алкхола   пак излезе победител  над въпросната четворка. Опита показа също, че твърдостта на алкохола е правопропорционална  на омекването на краката на унищтожителите.

                  Иначе вечерта си мина по многократно разигравания  сценарий. Отново, обсъдиха  организацията на труда  в  депото и БДЖ-то,  направиха необходимите предложения по  развитието  и переспективите на  световния  футбол,    избистриха вътрешната и външната  политика  и когато задъвкаха темата за жената, като необходимо зло за човека,  най-ненадейно за самите тях,   стигнаха   с консенсус до извода: „Семейния живот си е хубаво нещо”. Което идеше да рече, Злати –  единствения ерген между тях, трябва да бъде оженен  и то веднага! А тъй като си му беше време,   даже прехвърлилия четиридесетте лазарника  Злати, прегърна идеята с готовност.

                  По нататък, какво стана, как стана, кой предложи, какво предложи никой не разбра, но не беше минало още 22.00 часа  и едно такси телепортира  кандидат жениха и тримата сватовници пред авторитетния дом на  Иван Масалджиев. Последния, като  приятел на  бай   ви  Рангел  Бекира  и   човек сериозен, ловджия и носещ  майтап, ги посрещна както си му е реда. Настани ги  на масата под лозата. Жена му  и двете му дъщери, едри като баща си и хубавици, като майка си, бяха  далече под тридесетте и вече висшистки.    Разтичаха се  девойките,  наслагаха масата и ги оставиха.

                  – Иване – започна Рангел. – Както се знае  „Човек и  добре да живее се жени”!   Ей наш  Злати, свестно момче, електроженистче-паспортчик, гордостта на бригадата.   В Прослав има къща,  като прогимназия,  гараж с Лада  и двор за летище. Баща му и майка му пъргави,  като саански кози,  на ръце го носят,  всичко са му подредили,   че и парици настрани му спастрили, да има.   Виж го, здрав прав, гони двата метра, с голи ръце арматура 16 мм., на двоен възел вързва. И ни е  хубавец,  бял и рус,  жена да съм в сините му очи ще се удавя.

                 Тука Злати „пусна боята” от неудобство и скромност и придърпа нетърпеливо празната чаша. Масалджиев погледна   изпитателно  жениха, подсмихна се под мустак и  разви капачката на премръзналата  анасонлийка, па разля в кристалните чаши.

-         Та, както са досещаш Иване, дошли сме да ти искаме щерка  за жена на

момчето – изплю камъчето Рангел и също придърпа чашата си.

-         Ами коя от двете искате?   Нали видяхте,  две щерки имам – занесе ги

бащата. 

-         Злати, коя си избираш – пое пак инициативата Рангел и отложи за секунда

отпиването за да чуе отговора.

-         Ми те и двете хубави –почуди се Злати и след кратко колебание, додаде–

Която дадеш,  дядо! Аз съм съгласен.

-         Щом  е тъй,  тя работата лесна. Ха добре сте ми дошли и наздраве, че

ракията  се стопли,  пък ще видим – вдигна чашата бащата.

                 Всички вдигнаха чашите, и отпиха. Злати лисна в пресъхналото си гърло поредната порция „нафталинена” анасонлийка и като познавач дегустатор,  работил цял живот с материали на клиента,  доплувал до собствени води,  вече  освободен от всякакви задръжки,   имитира  замисляне   и определи:

-         Ей дядо,  страшана ракия си направил,   че  тя е  52 градуса!?

В тоз момент хитроватата усмивка,   по  спокойното  и хрисимо лице на домакина се  изпари  окончателно,  като алкохол на казанка,   веждите му се свъсиха, устните му се свиха в сериозно изражение и  с глас нетърпящ възражение ги подкани:

-          Рангеле, а сега, пийте си ракията и по живо, по здраво си отивайте. Мен

 спиртомер в къщата не ми трябва. Позна момчето!  Точно 52 градуса е!

УЖАС И РАДОСТ – откъс от семейната сага ОРИС

За  младото семейство Маргарита и Митко, тази квартира е девета. Представлява две стаи  3 на 3.30 м. Отделени  са от  съседни  квартири   в  един от онези жълти железничарски блокчета  до гара Пловдив, дето всички ги помнят. Намира се на първия етаж, обстоятелство, което си беше предимство при ползването на така наречената самостоятелна  тоалетна зад входната врата на блока. Друго удобство на въпросната квартира си е, че само на някакви, няма и 100 метра през коловозите на гарата,  се намира денонощно работещата  баня на локомотивно депо.  С  безспирно течащата топла и безплатна вода, това си е чист лукс.  В едната  стаичка има чешма с мивка.     Инсталирана е в нишата,  където е била вратата от първата квартира.  Тази придобивка позволява  да се използва за кухня, всекидневна , трапезария и хол, взети заедно. В нея се влиза направо от стълбището. Може да се излезе и в другата пригодена за спалня кутийка, със същите два високи и тесни прозорци от прастара дървена дограма и малки джамчета. 

            Обзавеждането, като обитателите, млади хора дошли от  интелигентното село  Пордим,   чисто и скромно, доколкото може да бъде чисто в една сто годишна вехта квартира с прояден от дървояд дъсчен под и цяла вселена хлебарки. Освен тежките плътни завеси на прозорците,   то  включва  бял кухненски диван – втора употреба,  малка холна масичка –  купена  за 15 лв.,от последната студентска стипендия,  четири четирикраки табуретки и две кокетни етажерки с височина метър и 15. Направени от  работещия във ВРД стопанин със стоманени тръбички и гетинаксови плоскости, те  са с подредени  книги,  учебници, ваза с осмомартенска китка люляк, два три парфюма „Шанел” и „Нина Ричи”, а с раздвижеността си показват  вкус и въображение. Като прибавите и скоро закупените -малък хладилник „Мраз” и печка „Мечта”, както и символичните 5 лв. наем, ще разберете защо в 1974 година това жилище се определя като сносно. Тук е редно да дадем заслуженото към родителите на двамата млади, тъй като по скъпите неща  закупиха с пари от приключването на финансовата година в текезесето  на  Пордим. Факт, обусловен от вековната традиция на българските родители, да помагат на децата си до последния  си дъх.

          Втората стая,  така  наречената спалня, включва  нов трикрилен гардероб, без  надстройки към високия таван , но с възможност да побира  отгоре безкрайно  количество дрехи и багажи.   Срещу гардероба  примамва легло. И то като етажерката е конструкция на вагонника и включва две пружини по персон, с по четири разглобяеми  крачета от тръба един цол. Върху купешките дюшеци   гладко лежат чисти бели чаршафи, двойна тъкана  завивка от приятно синя памучна прежда и две големи възглавници  с бродерии.

          От страни до стената, зад вратата,  стои купена с много връзки и лишения горнооряховска нафтова печка „Юг – супер”. След нея  се гуши и  небесно синьо, детско метално креватче. В него, с  поруменели от скорошно къпане бузки заспива  най-малкия член на семейството  - едногодишния  Николай.

-         Марго, заспа -  информира под сурдинка съпругата си бащата. Хайде!

-         Само момент – отговори тя и довърши  простирането на изпраните бебешки

 дрешки, върху саморъчно направения електрически радиатор. После внимателно влезе в спалнятя, чевръсто нахлузи тъмносините дънки, облече една блестящо бяла изгладена ризка и като се наведе и целуна детето, зави го нежно и ласкаво и се върна в пред етажерката. Тук си пръсна малко парфюм „Шанел №5”, обу  високото си сабо и подкани. – Хайде тръгваме!

        Двамата млади родители излязоха, заключиха, ослушаха се през вратата и забързаха  по булеварда.  Днес е 15 март 1974 година. Слънчев пролетен ден.Двадесет и четвъртия рожден ден на Маргарита. За подарък отиват на кино. Птиците чуроликат по клоните на дърветата.  Хората се обръщат с благосклонни погледи след забързаната красива двойка – радват им се. Светът е прекрасен.

        Железничарското кино „Гео Милев” ги посреща с притихналото си просторно фоае. Купуват билети от 25 стотинки. Под приглушените звуци на току що започналата следобедна прожекция, бай Стоил- разпоредителя им къса билетите, но тъй като Митко е актьор в самодейния театрален колектив  при Дома на културата, ги настанява  на първия балконски ред с думите: „ Мите, заповядайте! Главния филм  сега заепочва. Приятно гледане!” После придърпва хубаво плътната плюшена завеса на вратата, затваря отвън и ги оставя под режисюрата на  Франсис Форд Копола  и играта на актьорите  Ал Пачино, Робърт Де  Ниро и Даян Кийтън  в „Кръстника 2”.  Историята е  как фамилията Корлеоне се ориентира към Лас Вегас, но тук отново се намесват семейните им врагове  и Дон Майкъл Корлеоне (Ал Пачино) има неприятности със съдебните власти. Благодарение на изнудване извършено срещу главния свидетел, Дон Майкъл се измъква без присъда.Сюжетът е увлекателен, а    действието държи в напрежение. За броени минути нашите млади герой се пренасят в далечния свят на Америка в първоначалното натрупване на капитала през първите години на 20 век.  Потънали в ужаса на мафиотския живот ,  забравят всекидневните грижи по борбата за жителство,  предстоящите  студентски изпити и оставеното си заспало дете… Филмът свършва.    Не заглъхнали още последните акорди от музиката на филма,  Маргарита и Митко се изнасят навън.

-         Дано не се е събудил  – притеснява се тя! 

-         Няма страшно, нали го знаеш, че спи дълбоко –опитва се да я успокои той.

-         Ако изсвири под прозореца някой локомотив, няма начин да не се

събуди.   Мите,  моля те,  да се прибираме по бързо – притеснява се наистина тя.  

-         Марго ела тука – спира  Митака пред магазина  на колелото и я повежда за

ръка.  – Ела, днес имаш рожден ден, искам да ти купя подарък!

-         Моля ти се  Мите, няма нужда. – кокетно отказва тя, но влиза към щанда с

трикотажа.

-         Какво си избираш ? Не ти купих аз,  защото искам  да си го избереш   по

твой вкус. Имаш на разположение  до  50 лв. скъпа.

          След кратко  колебание Маргото си харесва една вталена бяла блузка  за 12 лв. Купуват я. Тя му благодари с целувка  и прегърнала скъпия подарък го повежда навън. На ъгъла пред цветарския магазин Митака се спира отново.

-         Скъпа спри за малко -  и без да обръща внимание на думите и „Нама

нужда.Ама недей моля те! Не харчи пари за цветя.”- Митака и поднася разкошен букет  червени рози.

-         Благодаря ти скъпи, много са красив – сияе рожденничката, а очите и искрят

от щастие,   галят ту розите, ту лицето на Митака.-  Мите моля те да се прибираме,  оставихме детето само, притеснено ми е!

-         Ей сега, само да купя  още нещо!Нали ще празнуваме? Ако искаш не влизай. –

предлага  Митака и само след броени секунди излиза от хранителните стоки с кутия шоколадови бонбони „Тримонциум”, бутилка  уиски „Жокей, солети, бисквити „Котешко езиче”, бутилка „Джин” и безалкохолно. Маргото е отминала на 20 метра и той с бързи крачки се понася да я догони. Настига я пред закусвалнята на гара  и отново се шмугва вътре. Тя пак забавя ход,  но мисълта за оставеното само дете я тегли неудържимо напред. Наближава блока. Митака я настига тъкмо като спира пред насядалите на пейката съседки, Джевизова, Лиляна,   Петка и младата Коленцова.

-         Добър ден – поздравява Маргото и преди да и отговорят разтваря  кутията

 шоколадови бонбони да почерпи. – Днес имам рожден ден!

-         О,Честито Маргаритке! Да си жива и здрава  и шестици на изпитите!

-          Айде за много години! И да се дипломираш.

-         Да ти е сладък живота!

-         Честито! На колко ставаш?  – честитят и съседките и си вземат от бонбоните.

-         Благодаря Ви! Сега ще се върна. Да видя Николай какво прави, че го

оставихме да спи – извинява се  рожденничката и неспокойна се втурва във входа. Митака след нея.

        Докато отключват се ослушват  още от вратата. Тихо е. Даже влаковете пред прозорците са заминали оставяйки неестествена тишина. Двамата млади слагат припряно покупките на  дивана.   Маргото   открехва вратата на спалнята, поглежда, влиза и застива. Детското легло е празно. Краката и се подкосяват. Нещо в гърдите и се обръща, притъмнява  и  и тя   рухва  на пода:

-         Детето!!! Митко, няма го.

-         Как го няма? – втурва се и Митака вътре. – Чакай, да не е паднал от

креватчето и да е под леглото?

         Двамата започват да пълзят и да надничат под креватите. Няма го. Митака отваря гардероба, Маргото трескаво рови и търси из дрехите. Детето го няма. Двамата стоят изправени  един срещу друг,  вцепенени от ужас и безсилие.  После  едновременно погледите и се спират на  полуотворения прозорец. Майка и баща  разтварят прозореца, надничат към  безкрайните релси на гарата и вселената ги затиска с празнотата си….

-         Господи, откраднаха ми детето – пропищява обезумялата майка и тича навън,

при съседките.

          -     Какво става, кой го е откраднал? – посреща я сериозна , дърта Лиляна, па като вижда изписания ужас в очите на младата майка, почва да я успокоява. – Спокойно, леля, не се притеснявай, тука  е детето. Никой не го е откраднал.

-         Че оставя ли се такова детенце само ма Маргаритке – укорява я и Джевизава –

па се провиква през прозореца  – Я ма Петке, изнеси детето, че  изкарахте акъла на булчето!

         Петка излизе на ръце с детето и се смее  доволна. Майката се спусна, притисна го до гърдите си и зарида  в  смесица от ужас и радост!