Сутринта на Димитров ден, именния ми ден, се бях засилил да ритна бакърчето и да се кротна в трапа. Събуждам се към 8 и 15 , целия потен. Отварям очи, ама тялото ми нещо не ще да се събужда. Отпуснало се като медуза на плаж. Само сърцето ми пърха и то на пресекулки. Засили се като игла на шевна машина на ситен бод, па спре та си почине, претропа един два пъти на по дебел тигел и пак заситни. Лоша работа Ви казвам. На всичко отгоре и дъхът ми току се събере в гърдите и припари над слъчевия сплит. Викам си, това ще да е душата ми, сили се да излезе с драгоценния ми дъх! Не че ми е чак толкова мила на моите пенсионерски 62 години, но нали съм си магаре, заинатих се.
- Ще излезеш – викам и - ама ако те пусна – и тайно от жената си вземам под езичето едно нитроглицеринче, гледам да не разбере, че не съм добре и да замине на работа. И успях, не се издадох. Замина тя, към 9 без нещо и аз се развихрих. Смукнах си още едно глицеринче, поизпотих се още малко и започнах самолечение. Взех апарата за кръвно налягане и меря. Меря, пък то кръвнот се снишава и се крие. Показва ми едни цифри 80/40. На мене бе, дето пия животоподържащи лекарства (толкова ги и пия ) за високо кръвно, пък уж съм диспансеризиран. От второто глицеринче ли от що ли, но сърцето ми заряза ситния бод и мина само на неравни по дебелина тегели. Спрях и да се потя. Само ми е едно такова отпаднало, досущ като на брокер акциите по време на криза
- О, ей сега ще си те напомпам – заканвам се аз.
За начало изпивам 150 полусухо Мерло на „Винпром Ямбол ЕАД”… Не може да се опише… на гладно, още по тръпчивичко и киселко ми се стори, но затопли от гърлото ми надолу и натисна душицата да си трае на мястото. И какво ? Отпаднал, не отпаднал започнах… Нали имен ден имам, гости съм поканил.
- Може да ми е последен този Димитров ден, но няма да разочаровам приятелите – обещавам си аз и след още една чаша, само че кока кола този път, започнах да чистя апартамента, да бърша прах и останалите задачи възложени от домашния прокурор, жена ми… Иииииийййййййййй, чакайте малко, че както се разприказвах, няма да ми стигне един компютър с думи да стигна до края на случката…. Та както и да е. Изчистих, избърсах, подредих, ходих и до магазина та купих още каквото бе наредила прокурорката и седнах. Че то станало 17 часа. Седнах значи, но сърцето не сяда. Пак си скача на където иска.
- Бе що не взема да ида до джипито? Само така за информация, една електрокардиограма да ми направи! Пък утре ако оживея ше видия! След това спонтанно решение, минавам аз под душа, обличам ново бельо, като запред доктор, вземам си здравната книжка и останалите лични медицински бумаги и отивам.Разгеле доктора там. Опашката също. Сядам и чакам. По едно време излиза сестрата и казва:
- Мите, (Те с д-р Божил Илков вече ни познават и по име с жената), ти пък за какво си? – пита тя.
- Сърцето нещо…тупа както си иска.
- Ама защо идваш тука бе човек? За такива случай викай веднага Спешна
помощ. Ние какво да те правим ?
- Искам само една електрокардиограма да ми направите. На моя отговорност.
…. Ей на пак се разприказвах….
Накратко: накараха ме да чакам двама пациенти, приеха ме, прегледа ме човека, направиха ми кардиограмата, нахокаха ме, че не си пия редовно хапчетата и след като установиха, че в този голям медицински център в Тракия в момента няма кардеолог, д-р Илков взе да ми обяснява, че няма данни за инфаркт, но да не се правя на интересен и веднага да ида до Спешно отделение на ВМИ, щото те били дежурни в момента и ми се полагало от здравната каса да ходя два пъти в годината.
- Хубаво – викам докторе - ще ида, ама утре сутрин, то стана вече 18 часа.
- Човече не си викай белята отивай сега. Там хората имат и апаратура и всичко и ще те оправят, ще ти сменим и лекарствата. И за друг път да знаеш, няма защо да идваш тук, направо там отиваш.Не си знаете правата. По здравна каса си имаш право два пъти в годината , безплатно на преглед с кардиограми и с пълни изследвания. Ползвайте си правата, не Ви трябва направление, не ви трябва нищо. Само трябва да отидеш сега и утре сутрин в 8 да дойдеш да обсъдим и резултатите. Разбрахме ли се?
– Разбрахме се ,Д-р Илков – отговарям му аз обличайки се. – Утре сутрин ще отида в Спешното и после ще дойда. Таз вечер не мога. Нали сме Димитровден и аз като именник гости съм поканил.
Доктора се плесна по челото, па се зае да приема другите си пациенти от опашката…
Като се прибрах, жената току що си бе дошла. Разшетахме се и 19 без нещо, заидваха гостите,всичко беше готово. Че като захванахме един хубав Димитров ден, че като се раззвъняха ония ми ти телефони и скайпове да ме поздравяват, че като се разприказвахме и разпихме (e аз не толкова – нали си знаех, че съм болен) и то мина 1 часа след полунощ. Колкото и невероятно да е, на сутринта се събудих жив, не умрял. Опипах си пулса, позаслушах си сърдечните удари, никаква промяна, все така твърдо и неотклонно си работеше пущината, ама неправилно.
- Няма как трябва да се ходи на лекар – казах си аз и, минах под душа. Облякох чисто бельо и риза, дезодорирах се и чак тогава казах на жената. Както обикновено, у нея моментално възникна съмнение, че съм разбрал правилно къде трябва да отида. Осъзнавайки, че тя е права, не я лиших от удоволствите да се обади на домашния ни лекар и тя, след като му звънна, ме насочи в правилната посока.
В 9 и 15 минути вече бях пред вратите на Спешното отделение в УМБАЛ „Свети Георги” Пловдив (Университетска Многопрофилна Болница за АктивноЛечение ).
Нама да ви описвам обстановката, само ще споделя, макар и толкова рано, положението беше изнервено. Охкания,стенания… тихи и гръмогласни разговори, припряност и все някой по нахален пациент се престрашаваше, та дразнещо грачещия звънец зад вратата на Спешното, раздвижваше застоялия въздух и изкарваше пред чакащите болни и придружители… едно красиво миньонче в блестящо бели сестрински дрехи, дето много и отиваха. Крехко и грациозно, пък да му се чуди човек, от къде намираше този висок, респектиращ, глас и организираност, за броени секунди да въдвори ред. За нула време ни подреди кой след кого да влезне.
- Докторке, влизам, имам бъбречна криза и страшно ме боли. Ходих на джипито, той ми сложи инжекция, по лошо стана. ООООхххх – заохка издокаран и с вратовръзка, 75-80 годишен дядка и се насили да влезе, макар, че на ред пред него бяха две баби, аз и още някаква лелака.
- Спокойно ще влезеш. Не бързай толкова. Нека да дойде доктора.. Ще чакате.
- Не мога да чакам. Боли, ох боли!
- Господине моля Ви. Лекаря е зает. Имаме инфаркт в момента, имайте малко търпение!
- Тя таз болница на нищо не прилича.Дано вие да имате бъбречна криза та да видите какво е.
- Господине, знам какво е, но не е само тази болница. Като не Ви харесва идете в друга – посъветва го подразнена сестрата - и усетила, че си поизпусна нервите, допълни по кротко – И ние имаме нерви. Разберете от снощи в съм на работа и ние имаме предел на силите. Дядото с бъречната криза, обаче, не се предаваше – Тази е моята болница. Тука искам да ме лекуват.
- Ще почакате тогава – отсече сестрата и се скри зад вратата да изпълнява други задачи.
- Жена ми в тази болница 40 години е работила. То ще ми каже на мене. Това младото, то нищо не разбира. ОООХХХ – и изохка отново дядката, продължявайки да търталясва и да изнервя останалите. Явно много го болеше. След не повече от 3-4 минути, от горните етажи дойде, около 40 годишен, светъл на кожа, коса и поглед, даже усмихващ се, добре сложен лекар…
Стоп! Спирам, както поспирваше и сърцето ми, но ще продължа!…Значи следва!
