Възмутен от ненормалното присъствие  на горещия  южен суховей от Гърция и Италия,  долнякът  се втурна без предупреждение  срещу разгорещените  спорове на богатите в Давос и покри с мораво синьо Балканите и цяла  Европа. Естествен  мраз  скова магистралите  и топлите надежди за решаване на финансовите и икономическите проблеми. Сибирски студ, без да се влияе от предложенията МерКози , се настани трайно, за да потвърди, че не той, а  Европа и Света трябва да се съобразяват с него.

У клетия, премръзнал  българин  проблесна  искрица  надежда. Идващия у нас,  от името на  Дядо Мраз, ще приключи най-после безконечните преговори с  Газпром  за осигуряване живителна топлина на България. Виелицата от стачки в железопътния транспорт и въгледобивната  промишленост; безконечните  искания  за повишаване цените на  електричеството, водата и топлото  -да бъдат подтиснати и регулирани.

И понеже всяко действие си има противодействие в този свят,  от далечна Америка,  към нас тръгна  високопоставена гостенка  -  самия Държавен секретар на САЩ, госпожа  Хилъри Клинтън.  Навярно недоволна от действията на  посланик  Джеймс Уорлик  у  нас и забравила, че и настоящата  финансова и икономическа криза тръгна от САЩ, Тя  първо ще присъства  в Мюнхен на традиционна  международна конференция по въпросите на сигурността и ще дойде да ни оправи.

С поред разсъждаващи източници, оправянето включва изразяване недоволство по  отказа ни,  Американската компания „Шеврон”, да прави у нас проучвания за шистов газ; натиск за противопоставяне на руската енергийна зависимост и не на последно място още по безропотното ни включване в действията на САЩ  и НАТО в Близкия изток  и най-вече в Иран.

Е, дано само действията спрямо Иран не доведат  до запалване на петролен огън. От него,  сибирския студ,   едва ли може да се повлияе. А и  петролните действия  на Иран са подпрени от интересите  в този регион на Индия, Китай и Русия!

Уви! Не съм там.  Жалко!.. Жалко,  не,  че не можех да събера  нужните   41  лири  за   билет   и сумата  за самолетен  воаяж  до Англия… Жалкото е,  че имах  парите,  но  не събрах  достатъчно желание!…

Уви съдбата си знае работата! Щом не можах да събера  решителност и достатъчно  желание,  си е  справедливо да не получа този подарък… нали!?.

Как го беше казал мъдреца: Има хора които цял живот се канят да живея! Има и хора които  цял живот гледат как другите живеят. Има и хора които цял живот живеят!  Сами избираме от кои да сме!

А аз все пак  ще си поднеса подарък.  Малък  виртуален подарък … Изпълнения на    още една превъзходна изпълнителка на прекрасна музика!… Насладете се  на  ADELE  с 

 [youtube=http:/www./youtube.com/watch?v=rYEDA3JcQqw}

И още!          RDRwqTNLGDs

РАЗКАЗИТЕ  НА  ГРАВИТОН     КУЛИНАРНИ  РЕЦЕПТИ       ПРЕЗ ОБЕКТИВА    МУЗИКАЛНИ  ЗВУЦИ

Разбира се, че ще  Ви кажа!  Но четете внимателно, нали знаете – няма да повтарям. Повтаря се  с  втора порция!

И така:

Варене!

Слагат се да заврат на котлона  2 литра и половина вода с  1 супена лъжица и половина сол. Като заври водата се изсипва в нея наведнъж и  половин килограм царевичен грис.  Бъркаме интензивно. Следим да не стане на бучки или да загори на дъното на тенджерата.. Така при непрекъснато бъркане се вари 4-5 минути, не повече! Но интензивно както при варене на лютеница. Като се свари, вече се разсипва в съдове и се овкусява.

Овкусяване!

Качамака   се използва  за  предястие,  за основно ястие, а така също и за десерт.  Овкусяването зависи от вашето желание и фантазия и най-вече от наличните продукти.

1-ви вариант- за пред ястие  или за основно ястие:

-  Още с разливането на горещия качамак в плоския съд, за да  истива, слагаме в  горещия качамак  и 5-6 парчета краве масло(примерно 50 гр). Отгоре, без да разбъркваме, натрошаваме 100-150 грама сирене.

2-ри вариант – за основно ястие.

- С разливането слагаме нарязани на ситно парченца свински бекон (оригинала е с пръжки). Предварително  ги  запържваме с червен пипер и олио.

3 – ти  вариант – за десерт.

- Върху разлятия горещ качамак, поръсваме обилно със захар 3-4 лъжици да се топи и разтваря.  Отгоре  слагаме  5 – 6 лъжици   сладко, конфитюр, течен шоколад, мармалад или каквото  Ви се намира. (На снимката в малкия съд е със захар и около половин малко бурканче конфитюр от ягоди.)

Сервират се  квадратни порции в плитки чинийки.  Консумираме с ракия, водка, бира, вино, а десерта с коняк, ликьор, вермут или просто със студена вода!

Да ви е сладко и наздраве! Направете си удоволствието! Докоснете се до традиционната българска, народна кухна!

Купете си от магазина  пликче 500 грама царевичен грис, налейте 2 и1/2 л. вода,  сложете  1 и 1/2 супена лъжица сол и пристъпете към варене. Останолото е импровизация!

Приятен апетит приятели!

       Препоръчвам  Ви следната евтина, бърза и лека, нашенска манджа.                                                                                                                                Нужни са  само:

       -   3-4 стръка праз лук

       -   1 и 1/2  чаена чаша ориз

       -   200 грама  черни маслини

       -   1 кафена чашка олио

       (може и 1/2  консерва червени домати)

        -   подправки -  гьозум, чер пипер и сол. 

         Начин на приготвяне:

         Вземаме 3-4 стръка праз лук. Изчистваме ги и ги измиваме хубаво. После ги нарязваме на колелца.

          Изливаме в тенджерата 1 кафена чашка олио и в него задушаваме нарязания на колелца праз лук.

          Към полузадушения праз, прибавяме  за задушаване и  предварително измития  1 и 1/2 чаша ориз. Разбъркваме за 1-2 минути.

          Към задушените праз лук с ориз, прибавяме и 200 грама черни маслини.

          Заедно с маслините може да прибавим и   червени домати – 1/2  консервна кутия . Но (не е задължително)!

          Сега вече прибавяме и подправките: гьозум, чер пипер и сол на вкус и заливаме с вода.

          Количеството вода е 1 към 3 спрямо ориза. Това ще рече на 1и1/2 чаена чаша орис, наливаме 4 цяло и 1/2 чаени чаши вода и варим  в тенджерата  на умерен огън за 10 минути.

          Изключваме  тенджерата.Задушаваме хубаво, като изчакваме поне 1/2 час да се задуши.

          Сега вече може да прехвърлим яденето в тава или чувен за да се изпече на 180 градуса за 15 минути.

          Оставяме  готовото ястие да се охлади и сервираме!

           Добър апетит!

Днес  е  6.01.2012 година, облякох  зимните дрехи, нахлупих  шапка върху наивната си старческа глава и се запътих в гъстата бюрократична мъгла, да  получа подновеното  си СУМПС(свидетелство за управление на моторно превозно средство).  Прекосих  с градския транспорт целия град( щото за сведение на читателите,  дето не са от Пловдив),  ЖР Тракия е в единия край на града,  а КАТ е захвърлен зад „Шекер  махала” и  битпазара.  Разстояние,  има-няма  над 15 км. с автобус 44 и билетче от цял лев. Слизам на спирката на  окръжна болница и от там през гората, калищата и студената зимна мъгла,  теглен от любопитство и необяснимо  желание да съм изряден. В  10 часа се нареждам  на опашка от  30 човека.  Двете служителки работят усърдно, професионално, дружелюбно и бързо. Ще рече:  с настроението си, и те като служителките в V РПУ, осъзнават, че са лицето на  МВР и правят всичко възможно да компенсират,  поне част от недостатъците в системата.

               След около 30 минути идва и моя ред.  Служителката  поема  акуратно документите ми  и минутите потичат.

              През панорамното, чисто стъкло,   виждам с какво усърдие и отговорност,  Тя   търси готовите ми документи в огромния класьор…  После в една странична купчина… След това  във втора… Следва  кратка консултация с колегата  в стаята… Минутите  изтичат и се наливат в напрежението на опашката… Документите   ги няма.  Служителката  излиза до съседната стая и там пак  търси и се консултира с колежките си… Документите ги няма…  Чувствам се виновен, служителката още повече. ..Опашката набъбва. Документите ги няма.

                   След близо 20 минути служителката се „предава”:

                    -   Съжалявам Господине! Навярно са върнати за нещо  в РПУ. Може би за подпис или за някакъв пропуск… Много се извинявам! Потърсете ги в районното  управление, където са подадени…

                    Поемам от чевръстите и ръце  документите,  които и дадох с номера на заявлението и срещнал  в погледа  и неудобството от неуспешната работа ……… се извинявам и аз  …..После  уточнявам :  Значи там да ги търся, нали? 

                    И се оттеглям под облекчителната въздишка на опашката…

                     Навън е мъгла и хлад.  Мургави  търговци на незаконни цигари ми досаждат  през  метри… На спирката, пред битпазара, 113 се  кани да потегли.  Притичвам и се качвам. Потегля. Дизеловия двигател буботи  и бълва на пресекулки  отровни сажди. Нещо в машината на МВР и държавата издиша…

                    …  През  мъглата  на  Централна гара, стрелките на времето  показват 12 без 15…  Тъкмо викам си ще заверя ЖП легитимациите  на съпругата  и на  89 годишната си  майка.  Привилегията  да има  ЖП легитимация и няколко свободни (разбирай безплатни билети) и остана от починалия ми баща, за неговите 48 години работа в БДЖ.  И дядо ми беше железничар,  и аз. Три поколения железничари е изпращала жената в пек и студ, в проливни дъждове и зимни виелици, затуй с гордост носи  признанието,  съпруга на железничар. Безплатните билети.. пак ги връщам неизползвани. Не е пътувала с тях.. но ги имаше и тази година…и  това  стопля старческата и вдовишка душа.

                    В 12 без 10 съм там където беше „Пътническа служба”- Пловдив. Вратата е непоклатима.  Зачитам се в налепените бележки за работно време.  – Няма. Има кратка бележка  „ „Пътническа служба” се премести на ул.”Васил Априлов” 3. Старото  ЖПУ“.

             Стигам пред забутана в задния двор на кино „Гео Милев” затворена врата. Вече е обед. Почивка от 12 до 12 и 45…

                    Тръгвам обратно към гарата. Купувам си пътьом новия вестник „Преса”… Трябва да се ориентирам в този мъглив свят… Пия бавно черното горещо кафе. Наслаждавам се на  горчивината в кафето и  живота. Усещам сладостта на  малките бели   кристали…

                   Убивам още половин час. Когато влизам в новите канцеларии не мирише на фалит.Мирише на прясно боядисано, дограмата е сменена с алуминиева, в двора е пълно със служебни автомобили…нови… стари са вагоните и локомотивите!

                  Служителките и тук са отзивчиви. Прибират старите неизползвани билети на майка ми, слагат по един печат за заверка в легитимацията и  казват да дойда пак след  15-ти, за билетчета .

-           Защо ?-  питам. – Нали   важат от 1-ви януари?

-          Такива са нарежданията!  След 15 ти. Още не са пристигнали от  София!

                  -      Ааа, разбирам, мениджърите, икономисти трябва да преброят колко листчета ще отпуснат!  Правят икономии!

                  С една дума и тук не свърших работа. Ударих на камък. Тръгнах отново към спирката на гарата. Пред сградата на бившия „Трансстрой”  6-7 годишно момиченце се е свило, като безпризорно котеце  върху замръзналия бетон,  протяга  премръзнала лапичка  и проси в мъглата, надежда…

                … След още  20 минути и трети  лев за билет,  автобус 29 ме  понася към Тракия. Тук мъглата е  по-гъста. Скрежът по дърветата  ги прави красиви.  В V РПУ,  служителките   се справят успешно с постоянната опашка пред гишетата…  Отново съм на ред.  Подавам на приветливата служителка номера на документите си за подновяване на СУМПС и  обяснявам  ситуацията…  И се започна пак една суматоха… Ровене из хартиени документи…  в компютърната система… прозвъняване на телефони до  КАТ и  ул.”Волга” в областната  Паспортна служба… консултации между колежки…   нови телефонни разговори. Напразно. Никой в системата не може да посочи,  каквато и да е информация  за потъналите в системата на МВР документи за СУМПС от 5.01.2012 години… Опашката и тук нараства… Служителките  с неудобство ме  молят  да изчакам в чакалнята пред гишетата…Уютно е. Топло. Чисто. Функционално.Хората от опашката ме поглеждат  съчувствено… никой не може  да ми помогне…Аз съчувствам на служителките…. Разтварям пак новия брой на вестник „Преса” и търся  спокойно информация!. ..

             След  близо час се предавам. Гладен съм. Служителката отново се извинява и ме информира, че продължават да търсят.

-           Ще ги потърся в понеделник – успокоявам  я аз.

-          Но първо мини от тук – усмихва се тя и ме изпраща.

Разделяме се като  приятели. .. Не  ме  яд. ..Пробивам  си път през тракийската мъгла, край паметника на законотвореца Кан Крум и съм  в къщи.  Нося си новия   в-к  „Преса”.  С него ще опитам  да поразсея  мъглата  в системата на МВР и  Държавата.

НЕОБХОДИМИ ПРОДУКТИ:

І за плънката:

Счукани орехови ядки – 2  чаени чаши

Галета  - 50 гр.

  Канела  – 1 чаена лъжичка

Захар  – 1 кафена чаша

        Смесваме:   счуканите  на ситно  орехови ядки,  галетата, захарта от кафената чашка  и канелата от  чаената  лъжичка и  оставяме сместа за плънката настрани.

ЗА ЗАХАРНИЯ СИРОП:

Захар -  1.2 кг.

Вода – 1 литър

Лимон – кората и сока – (1 по-голям или 2 малки)

         Смесваме кило и двеста захар и литър вода. Варим 5-6 минути, като накрая прибавяме кората и сока от лимон.Оставяме сиропа настрани да се охлади

        ОЩЕ:

Фини кори за баница  – 700 грама (голям и малък пакет)

Краве масло -  400 гр. (3 пакетчета по 125гр.”Верея”)

        Вземаме  обла тава за печене с диаметър 32 см.Разстиламе един върху друг разгънатите листове  кори за баница. Захлупваме отгоре тавата и очертаваме. Изрязваме по размера на  очертанията от тавата.

         В тавата нареждаме един по един (за да са отлепени) 10-11 изрязани кръга. Върху тях равномерно разпределяме половината от плънката. Върху плънката застиламе   още 10-11 листа.Върху тях разстиламе равномерно  втората  половина  от плънката. Върху втората плънка поставяме рехаво и третите 10-11 листа.Последния лист оставяме настрани.

         Преди да сложим за печене,  НАРЯЗВАМЕ баклавата по схемата:

         Първо нарязваме с остър нож на четири равни парчета. Следва  разделяне на две равни части на първата четвъртинка на две осминки. В първата осминка на една трета от радиуса (от центъра към периферията) режем успоредно на другата страна(радиуса) на осминката. После обратно. Пак на една трета от центъра режем успоредно на първия радиус. Същото правим и от втората трета. Така нарязваме една след друга и осемте  парчета,  по на  3 цели и 3 половинки ромбове. 

           Сега вече, в  подходящ съд разтопяваме ( до завиране)  400 гр.краве масло (например  3 пакетчета и половина”Верея” от 125г.).  Заливаме нарязаната баклава и печем 5-6 минути.Тогава поставяме най-отгоре и последния лист кора за баница.

        Следва основното  печене  при  температура 140-145 градуса целзий, за  около 1час и 30 минути (тоест баклавата се суши).

        Изваждаме  изпечената баклава и след  като се охлади  заливаме  със захарния сироп. Завиваме я отгоре  с фолио или найлонов плик и оставяме да отлежи цяло денонощие.

         ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ПРИЯТНО ПОСРЕЩАНЕ НА НОВАТА ГОДИНА!

               Колкото по-сладка си направите баклавата – толкова по сладка и приятна ще ви бъде настъпващата година!        

         В  Пловдив  стана  много горещо. От потене, даже  Марица се  втали.  Заприлича,  на  манекенка след гладна  диета.  По старите  кореняци,  филибилий,   опитваха да обяснят, че някога реката била   пълноводна. По нея плували   каици и салове.Твърдяха те, ама  думите им не хващаха.  И  най-залюханите , дето бяха дошли да учат за висшисти  от помаклъка,  военните полета на  Виетнам или  африканските савани,  гледаха  пресъхващите локви на реката край  ВИХВП-то, но само разхождащите се,  като двойки в студентска книжка диви  патки,   потвърждаваха, че  това е река…   

       За построяването на новия мост  до ВИХВП  (Висш институт по хранително вкусова промишленост),  денонощно бухаше   една  шумна машина. Викаха и  механичен чук.  Някаква  голяма тежест,   ритмично се издигаше и спускаше   върху горната част на   „коловете” . Безмилостно  ги набиваше  през мокрия пясък в твърдата глина  под него. Пустия му  чук, работеше безотказно още  от ранната пролет.  Стоварваше  се с огромната си  сила и  грохотът му отброил  поредните 4-5 секунди,  изпълнил   коритото на реката,  нахлуваше  през прозорците   на изпитните зали, за да пропъди  и последните, колебливи знания на студентите  в юнската изпитна  сесия… Особено  по математика! .. А колко трудно се изкарва   тройка по математика,    най-добре знаят студентите на доц.Тодоринов,.

      В града на тепетата не  бяха тайна  множество  студентски,  наказателни акции. Една част от тях,  насочени  към пособията, личните вещи и самия професор, бяха ежедневие. Случваше се  след изпит, взискателния професор,  да се  появи  накуцвайки и с насинено лице …

      … Та този горещ юнски ден, доц. Тодоринов провеждаше изпит…

-     Колеги, книжките остават при мен срещу изтеглен билет. Сядате през две места по банките. Не опитвайте да си подсказвате или преписвате! Ако не сте учили достатъчно или не сте разбрали материала, само ще се объркате допълнително. Решете си първо изтеглените задачи и после  развивайте въпросите. Имайте предвид, че  6 мога да пиша само на  Господ,  5  на моя професор, 4 на себе си,  а 3 на асистентите  и някой трудолюбиви и талантливи студенти. Останалите оценки са за  вас. Който е готов  може да идва…

-       Доцент  Тодоринов, с колко време разполагаме?

-       Колкото  Ви е необходимо! Не бързам. Денят е ваш, вечерта също!

       Настана тишина. Само механичния чук от строежа на моста и ускорените сърдечни ритми на студентите се  надпреварваха да отмерват времето на изпита. Залата бе пълна  с  мълчание и тревожност. Тук там, някоя по смела химикалка препускаше  по  празния  лист. Замириса на усилие и непосилна мозъчна дейност…

      След половин час очакване,  една симпатична  студентка  от втората банка вдигна ръка.Лицето и  – по бледо  от белия лист.

-       Кажете колежке! Готова ли сте? Заповядайте!

      Момичето  пристъпи към катедрата и неуверено поднесе  изписаните листове..

-      Да  видим задачата… Яяя.. – изненада се доцента- Да, добре.  Но тук е по-правилно  да използвате кратката формула… Развили  сте  и въпросите си нелошо?  Дайте да погледна черновата!… Добре.Няма нужда да ми говорите.- И като разтвори   грижливо книжката  написа оценката.  После видимо доволен се подписа. – Заповядайте колежке! Вярвам, че и за третата част ще се подготвите така добре.

      -      Благодаря Ви доцент Тодоринов! – отговори премалялата от притеснение   студентка  и  побърза да се изниже от аулата.

       Отвън, пред вратата  настъпи оживление. Такова чудо отдавна не  се бе случвало.  Доцент  Тодоринов  беше  писал  четворка и то с плюс !!

-     Кой е следващия?.. Има ли и друг готов? – подкани   Тодоринов. После огледа с респект  наведените  студентски глави и  търпеливо зачака… Но мина  още половин час . Следващ  нямаше.

-     Колеги  хайде, няма да измислите математиката.  Други са го направили  хилядолетия пред вас.  Днес,   цял  час за мислене Ви  е предостатъчен… Как да  процедираме сега:?       По  факултетните номера ли да ви извиквам или сами ще  си идвате . .. Колега – обърна се професора  към широкоплещ,  мустакат студент  от последната банка –   Я елате!..Ваш ред е!

И се започна… Пристъпи плахо изпитвания  пред него, подаде  му надрасканите си листове и почва да се моли за тройка. Но  доц. Тодоринов, е непреклонен,  най-трудно пише тройка.  Не се трогва от изтъкваните  семейни проблеми с  невръстни деца  и  “пак умрели“ баби и други роднини. За стипендии и спортно-състезателна заетост,  въобще да не говорим.

  Поеме  листовете  доцента, хвърли им  бегъл поглед,  най-напред на задачите, а  като види, че не са решени,  намръщен,  мълчаливо разтваря  книжката, врътва  една голяма двойка, узаконява  я с неповторимия си подпис   и  без да каже друго, с  отработено движение на китката я хвърга към  вратата на аулата.  Плъзне се студентската книжка  по паркетния под и засрамена, се  сниши та се шмугне  в широкия процеп под вратата. От там излиза на воля  и скорост  в широкия, мозаечен  коридор. Носи се студентската книжка,  като сплескана хокейна шайба   през цялото фоайе и равно ускорително  пропада  по стъпалата до долния етаж. Тук, като същинска  танцьорка на сцената на Болшой театър,  се плъзга  още десетина метра и  спира за аплодисменти.

       Когато, късно вечерта и последния студент за деня,    мина  през горе описаната процедура,   процента на двойките надмина 90. Изтощеното  юнско слънце полегна зад хоризонта. Големия механичен чук от строежа на новия мост,  притихна в очакване на новия ден.  Множество  жаби и щурци огласиха в надпревара с  притихващия автомобилен шум,   настъпването на прохладната нощ. Доцент  Тодоринов  си тръгна. Пътят му минава край строежа на новия мост и по дървения пешеходен мост над Марица се отправи към Кършияка. Уморен е. Краката му тежат, главата му шуми и тежки мисли го затискат. Пак ще го вика ректора. След миналата изпитна сесия се стигна до там, че го викаха и в ОК на БКП. Набиваха му чемберите, че  пишел  прекалено много двойки.

-     А аз, какво да направя?  Това да не е физкултура или зачот. Математика е . Навсякъде ще и трябва. Като започнат работа ще са ми благодарни. В края на краищата, какви инженери ща станат,  без елементарни познания по висша математика? Нали ще стават инженер-технолози!? Как не разбират и в Партията?

             Тъй върви угрижения  доцент, а когато  стигна средата на моста, пред него се задоха  двама младежи.  Преградиха с атлетичните си фигури  тесния пешеходен  мост… Краката му,  колебливо  забавиха  хода си и той понече  да се върне. Но тогава, ненадейно  отзад го сграбчиха четири здрави младежки ръце и сандалите му  се отделиха от напечените дебели талпи на моста. Пренесоха се над парапета и увиснаха  над водата да се огледат.

       -     Ще спреш ли да пишеш само двойки? – запита го единия от носачите.

-       Или да те пускаме? – допълни въпроса втория.

-       Момчета не се излагайте! – кротко но твърдо отговори доцента.

-      Ще спреш ли да пишеш само  двойки? – запита пак първия и настоя . -    Какво се чудите, хвъргайте го – намеси се  третия.

     Още миг,  вися  мълчаливо и кротко над реката, после чу и последния младеж да го пита:

      -   А  доцента , знае  ли   да плува?- и преди да  се  получи отговор,   доцента  полетя със скоростта на приводняващ се парашутист,  надолу,   към огледалния образ на луната. Песента на щурците и птичия хор замряха пред плясъка  на водата  и  гузния тропот  на бягащите по моста студенти…

      Тялото му усети приятната топла вода.  Твърдото дъно  се допря до претръпналите  му нозе  и той забрави умората. Огледа се наоколо и видя, че е сам. Почувства  се освежен и добър. Водата му напомни детските години,  безгрижното детство  в  Чая и Марица. Спомни си детските щуротии и … прости. Обидата се отми  и заплува надолу по течението.  Стана му смешно и леко…Бе взел още един от изпитите на живота.

      На другия ден горещата изпитна сесия  и овладяването на математиката продължи. Механичния чук   на моста заблъска  по рано от всякога. Слънцето заприжуря  от сутринта.

      Доцентът, влезе в изпитната зала по-решен от всякога, да научи студентите си на математика. Мнозина отново наведоха глави, най вече  четиримата.

       Когато влезе в изпитната зала,  се усмихна и поздрави:

-        Добро утро! Е, как сте? Аз се научих да плувам, а вие? Научихте ли математиката?

После,  започна изпита и живота продължи! Провеждаше се поредния изпит… за студентите и доцент Тодоринов.

Тази есенна вечер се чувствам убиец. Бях и се заканил от близо две години, а тя беше само на 16. Сама се беше настанила у нас. От къде беше дошла така и не разбрах. Дразнеше ме с  постоянно протегнатите пипала из  двора, особено през  пролетите. Гледах и това лято,  тънките и трънливи крайници, спечените и дребни като овчи бобенки търкалца, дето тръпчяха с горчивината и киселината най-безвкусните диви плодове  и не можех да разбера, защо непрестанно се сили, като биволица на червено,  да бутне строената с  толкова труд и мъки каменно-ажурна ограда. Но днес, когато погледа ми се спря на полуокапалата и прическа си помислих: Снагата и вече заспива, сега ще е по безболезно.

      Награбих малкото, остро брадве, дето 88 годишната ми майка си държи зад вратата с едното  твърдо намерение, ако не дай си боже я нападне неканен гостенин,  да му разцепи главата досущ бяла зелка под сатър, взех  търнокопа и правата лопата и се изправих пред нея.

      – Ей сега -  викам и -  ще ти видя сметката! 

      Най-напред взех малката, остра брадвичка и започнах да я осакътявам. За кълцах я отгоре безмилостно я скалпирах. Земята се зарина  от парчетата жълточервен склалп. Само с поедин удар на малката брадвичка, протегнатите  и  към последно усмихнатото есенно слънце горни крайници, един по един се кротнаха на земята. Остана да стърчи само гладкото и лъскаво тяло.

      Тогава, попотен, изморен и ядосан взех  търнокопа и правата лопата. С  усърдието на войник под бомбандировка, започнах да копая около нея. Разрявам значи, издърпвам пръстта наоколо и, а  щом  белне  част от меките и  нозе, забивам в сочната плът търнокопа или брадвето. Накрая тялото и остана за миг право, после под напора на безмилостните ми ръце се заклати, напред – назад край оградата и рухна бездиханно, като посечен  труп след битка.

        Свърши се. Оттеглих се разгорещен  пред старата къща и погледнах назад…Свечеряваше. Зачервеното есенно слънце  свеждаше засрамен поглед,  да не гледа. Двете  гугукащи сутрин гургулици, запърпаха неспокойно с криле наоколо, закръжиха тревожно – проумяли, че  стана  нещо несправедливо, жестоко и необратимо. Домът в който излюпваха и отглежадаха всяко лято своите рожби го нямаше  вече, за винаги. Домъчня ми.

        Разтревожени гургулиците се засуетиха и кацнаха на оголената кичеста ябълка. Сгушиха се замислени за предстоящата студена нощ.  Настъпи  измамна тишина и покой.  Само шарената, разглезена котка, забрави копринените завивки и  купешката  храна и се заизкачва крадешком  по клоните на ябълката за да  ги дебна.

        Слава богу,  усетиха я. Отлетяха в тъмното студено небе, а заедно с тях  и надеждата ми да ги видя отново на кичестата белоцветна вишня,  която  отсякох…

        ЦИК отдавна оповести получените  резултати в избори 2011 година.   За област Плевен. За община  Пордим. За това  се въздържам  да Ви  занимавам със статистически данни и анализи. Позволявам си само да споделя  някои свои  мисли и прозрения, особенно след моя „мокър” репортаж,  за посещението на ударния предизборен отряд на ГЕРБ  в Никопол, Левски и най-вече в Пордим,  на 13  октомври.

         Както си спомняте,  герберите не за пръв път се показват като суеверни. Справка безмисленото,  глупавото, денонощно  висене на младежката герберска организация за регистрация с №1. Та може би за това и господ си направи шега на това фатално 13-то число и им подля такава вода, че и в Никопол и в Левски и в Пордим, а да не говорим за резултатите от Белене – ГЕРБ забоксува в плодородната, черноземна кал на Централна  Северна  България. Защо се получи така?  Ами защото хората тук са  свикнали да се преборват със земята, климата  и политиците сами! Започнаха да не вярват ни на суеверия ни на господ(пък бил той и самия ББ). Та те отдавна са стигнали до извода, че господ дава, но в кошара не вкарва и сами си вършат работата, ако я имат. Щото и сами знаят да си садят картофи и да си правят зимнина за през зимата. Е, как да реагират в Никопол Белене и  Левски, когато виждат в лицето на герберите виновник за погубване работните им места  във Втора  атомна? А как биха гласували железничарите от Левски сега,  след обявените следизборни съкръщения в железопътния транспорт или в Пордим, след намерението да се ликвидира държавен резерв;  в Каменец, Плевен и Долна  Митрополия,  след последните герберски намерения за редукция  на армийката ни? Просто не ми се мисли…

         Днес обаче, с правото си на редовен данъкоплатец,  посетих първото заседание на новоизбрания общински съвет в Община Пордим .

        Лично областния управител, господин Иван  Новокиришки присъства  и пред него новоизбрани:  кмет на общината – Илиан Давидов Александров, общински съветници и  кметове на Борислав, Вълчи трън ,Згалево, Каменец, Одърне, Тотлебен и    Катерица,  положиха клетва и подписаха клетвени декларации:  Да спазват  Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят  от интересите на  гражданите на Община Пордим и да работят за тяхното благоденствие ! 

         До тук добре! Община  Пордим има новоизбран млад кмет. Зад него е партията столетница  БСП  и останалите политически сили в общината. С него е жаланието за работа и опита на общински съветник в миналия мандат. Заедно с подкрепата на по голяма част избирателите в общината,  е налице и подкрепата на преизбрания  председател на  Общинския съвет, господин  Антим Асенов  Събев от  БЗНС. Всички съветници, с изключение на 5-те съветника  от ГЕРБ,  предпочетоха за председател  на Общинския съвет именно  Събев, вместо предложения  досегашен кмет от ГЕРБ,  Детелин Василев.

          Налице е опитност, желание, готовност и решителност   за служене на гражданите на Община  Пордим. И ако има достатъчно разумност, проницателност и разбирателство между стария кмет (с неговите три мандата) и новоизбраните кмет  и председателя на Об.С, то пред най-малката община в Република  България има переспективи. Стига  областното ръководство, в лицето на областния управител - господин Иван Новокиришки, Председателя на народното събрание     - госпожа Цецка Цачева и Министър председателя  Бойко  Борисов, да не бъдат като  мащехи –  да не пречат,  да не  изпадат в партизанщина, раздразнение и заяждане,  както впрочем направиха през миналия мандат с кмета на Пловдив Славчо  Атанасов и гражданите на  Пловдив. Да направят така,  както съветниците и кметовете от  Община  Пордим обещаха, да  работят,  не за своите партии, а за благосъстоянието на гражданите, независимо от политическите им пристрастия!  В противен случай избирателя  знае какво да направи. След година и половина  ще  остави  каруцата  на власта им  по средата на политическото блато,  сред непрогледната мъгла на световната криза и пагубни за ГЕРБ избори! 

            Дано! Дано бъдат разумни!