Ицо Спирачката, нямаше спирачка. Почнеше ли да пие, спиране нямаше. Еле пък ако е и аванта, някой да почерпи, отиде у киреча. Тъй стана и онази паметна вечер. Дойде касиерката на Техническа гара, раздаде заплатите и си замина. Тя си замина,  ние  останахме.  По стара железничарска традиция   да се почерпим, да побъбрим за спорт и работа, да си разкажем някой мръснишки виц и лакардия. С една дума сплотявахме колектива, не като сега : приведат заплатите  по сметка и всеки се свие скришом  да изтегли пари от банкомата.  А тогава,  работното време  още  не свършило  и   масата,  в пригодения за столова пътнически вагон вече  заредена с целия личен състав и достатъчно количество концентриран алкохол, безалкохолно и мезета. Кои бяха бързаците тази вечер не е важно. За Спирачката важното бе,  че  някой  черпеше. И „тръгна” човека, услади му се и пиенето и приказката. Стана забавен и весел, даже пропя.  По едно време излезе навън и се върна малко оклепан с грес и отработено масло, но това почти не направи впечатление на никого, щото си бяхме свикнали Ицо да си го виждаме такъв, като коминочистач. То и друг не можеше  да  е,  щото работеше като шлосер по автоматичните влакови спирачки и цял ден се мушеше под вагоните, та от там му беше и прякора Спирачката. Всъщност  толкова за вечерта. Като всяко хубаво нещо и тя приключи без особенни произшествия. Тръгнахме си почерпени, кой подкрепян, кой на „четири крака”. Ицо направи няколко отчаени опита да се качи на велосипеда. Непослушното седло първо го изхлузи  в ляво, после  в дясно на металната рамка и двамата, колоездач и волосипед, нежно си полегнаха, под веселите задявки на останалите почерпени членове от колектива. Присмехулните задявки на колегите амбицираха  Ицо Спирачката до крайност.  За всеобща изненада на присъстващите в това комично цирково представление, Спирачката, с твърдата си македонска глава, не се предаде. Захвана ново обяздване. Този път успя да се задържи цели 10 метра и когато реши да „форсира двигателя” на превозното средство, изправяйки се на предния педал, най-неочаквано,  велосипеда,  като необязден прериен мустанг издигна кормилото с предното колело напред, задното  и седалката явно си помислиха, че им освобождава път та хукнаха напред и Спирачктата се намери  дерайлирал по гръб на твърдия цимент.  При  този последен,  полууспешен опит  да се задържи на колелото, нашия каубой по неволя, ненадейно се отказа от следващи опити да спести пари от градския транспорт, заряза велосипеда и  полегналото  колело с което идваше, за да не харчи пари  и  се понесе,  същински моряк на палуба по вълните на живота.   Тръгна към любимия си  квартал Беломорски, като примерно македонско чедо при жена си -  македонката, дето му беше взела страха за 25 години брак…

          На сутринта,    бригадата беше гроги. Мълчат всички, движат се като сомнанбули и се опитват да влезат в час.Мълчи и Ицо. Лицето му посърнало, очите му сами се затварят, а той повдига вежди, въздиша тежко и видимо прави отчаяни опити да мисли. С една дума,  овесил нос, като  кръчмар  с пресъхнали бъчви.

-         Какво става бе Ицо, какво си обесил нос. Не си ли намери колелото? Ей го тука е в работилницата, прибрахме ти го снощи – подхваща го бай Илия.

-         Аз колелото намерих, ама   време ми се губи, не помня снощи къде съм ходил от тука, помня,  че тръгнах по едно време към кръчмата в квартала, цигари да си купя, помня, че като се прибрах в къщи, ключове   нямах. Звъня на  вратата,  насреща ми  тъщата. Дошла вещицата на гости от Благоевград и само рече:” Мари дъще, той всяка вечер  такъв хубостник  ли се прибира ?”… Легнах си с дрехите и съм умрял. Никакъв кадър, никакъв звук повече.  На сутринта,  гъз се вдига глава се не вдига.  Ставам  как да е, жената  мълчи, тъщата гледа с бялото на очите и мръщи вежди.

-         Жена – заоправдавах се аз пред двете. – Извинявай, почерпихме се, заплата взехме та се почерпихме, малко.

-         Бре дъще, ми той на това като вика малко, не мога да си представя, какво е за него  много? – подклажда огъня тъщата и се подхилва ехидно.

-         Като си взел заплата, къде са ти парите- пита жената и ме гледа свирепо?  Бъркам братчета в джобовете, само стотинки, ровя наред, скъсан лев няма. Мъча се да възстановя къде, колко съм пил, има моменти дето ни картина ни звук мога да възстановя, бяло петно ви казвам. Наведох глава, ни храна за през деня, ни пари и ей ме на, на работа идвам, ще се гладува този месец – споделя Ицо Спирачката  посърнал и отчаян като пребито и прокудено куче…

       Цели три дни Спирачката в това   агрегатно състояние вегетираше.  Взе назаем дестина лева и на хляб и халвичка я подкара. Еле на четвъртата сутрин Ицо ухилен. Лицето му просветнало, личи си, че и вечеря е имало.

-         Какво става бе Ицо? Променен ни се чиниш?    Тъщата ли си замина?

-         Тя тъщата, че я изпратих таз сутрин за Благоевград, изпратих я, ами и жена ми си призна. Нейната верица македонска, оназ вечер толкова пиян съм бил, че въобще не съм  усетил кога ме е пребъркала и  скрила  заплатата.   Акъла ми изкара. Бях се предал вече. За последен път  ще ми е,  ви казвам!

          Както мнозина вече разбраха и усетиха, в неделя на 08.11.2009 година, град Пордим  проведе  своя ежегоден събор. Добрата организация на Община  Пордим   позволи на хиляди гости на градчето да посетят своите роднини и приятели, да хапнат и пийнат с гостоприемните пордимчани.  Като по поръчка от кмета  Детелин Василев,  времето беше топло и  слънчево,  и допринесе за доброто настроение на хубавия празник.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

    Гледах отрупаните    с лакумства и стоки сергии, отново спрях поглед на въртележките  и си помислих че и живота е като тях: издига и сваля едни хора, а болшинството ни върти хоризонтално със скорост и центробежни сили, готови да ни изхвърлят и запокитят настрани  от живота.  Така стигнах до извода, че единствената надежда остават синджирите на родовата ни прлинадлежност и духовното в нас.  Ето, от дясно голямата бяла къща пред Руския музей, е родната къща на поета, писателя, големия български драматург  Иван Радоев.

         Поспрете за минутка  и прочетете това негово стихотворение:

ДРЕВНА КРЪВ

Иван Радоев

Българийо!
Родино моя! Земьо!
Последният бедняк да съм
на този свят,
да нямам нищо повече да вземам,
да нямам ни любов ни верен брат,
дори нозете ми по пътя да изсъхнат,
дори ушите ми от старост да заглъхнат,
дори очите ми да се напълнят с мрак
Българийо,
аз пак ще найда път към твоите балкани
по ударите на кръвта си ще открия
най-хубавия явор в твоите балкани
от него звучна гусла ще извия
и като древен воин след победи,
ще седна там под старата гора,
докато струната се скъса и приведен
от песни се задъхам и умра.

 За да избягаш: от тъгата на падащите есенни листа, от проникващия хлад на мокрия дъжд, от неудволетвореността  на изминалия ден, и настъпващата зима; за да не гониш напразно спомена за топлите слънчеви лъчи и уюта на лятото; остави мислите  да те понесат  в едни от най-красивите места на майката земя и нейната природа! Направи си подарък! Отдай се  пет минути,   музиката на Prem Joshua  да те понесе на своите крила. Включи се на цял екран и  ще усетиш  ТИХАТА   КРАСОТА, ВЕЛИЧИЕТО И ВЕЧНОСТА !  Може би и Ти си сродна душа и ще ти хареса!!

 Да публикувам следващите редове,  ме провокира поста на Вили, „Царицата на цветята”.

     Въпреки, че току що се връщам от   ЦВЕТНА ЕСЕН,  Специализирана изложба за цветя , декоративна растителност, градинско оборудване и аксесоари, аз няма да  Ви занимавам с нея. Пловдивчани могат да я посетят в палата №4 на Панаирното градче до 1-ви ноември. За мен по интересното е пред палатата…

      Впрочем и в Палата № 2 бе интересно, провеждаше се Италиански  фестивал на красотата и прическата.

Но не това  искам да споделя. Като се замислих за поуките от „Царицата на цветята” си спомних един много хубав грузински тост.   Ще Ви го преразкажа доколкото си го спомням. Ето го:

     Живял някога прекрасен принц.  Приказното му царството  се намирало чак на другия край на пустинята. В него били влюбени три принцеси, три неземно красиви рози.

Те толкова искали да се омъжат за него, че поели към царството му през страшната пустиня.  Вървяли, вървяли, пустинния вятър ги брулел с горещите си пясъци, слънцето ги изсушавало с жежките си лъчи и те имали нужда да пият вода.  Стигнали оазис с кладенец животворна вода. Поискали да пият, но кладенеца им казал.

               – Ще  дам вода само на оная която ми даде  листенце от своя цвят.

       Първата сестра отговорила:

  -  Но ако ти дам  листенце, няма да съм вече толкова красива и принца няма да

ме хареса. Отказала да пие вода и  продължила жадна.

                   Втората сестра, въобще не се замислила и му дала най свежото си листенце. Пила вода и освежена продължила .

                   Третата, се замислила и понеже все още чувствала, че има сили, също отказала и продължила.

                   Вървяли те, вървяли, слънцето ставало все по жежко, вятърът все по сух.  Трите  красавици  изнемогвали от жажда. Стигнали второ кладенче. Кладенчето също поискало листенце.

-         Не няма да ти дам, защото принца няма да ме хареса – отказала отново

първата принцеса и продължила пътя си.

-         Добре – пак дала листенце втората  и много свежа продължила  напред.

-         Хубаво, ето ти това листенце – съгласила се и третата и  като му подала

най-малкото си и опърпано от жегата листенце, продължила освежена по пътя към принца.

                   Вървяли те през пясъчните бури и пустинни жеги и стигнали трето кладенче. Кладенчето също поискало листенце.

                 Първата пак  твърдо отказала да даде от листенцата си.   Втората отново с готовност се лишила от следващото листенце, а третата   се въздържала да пие и не дала листенце.

                  Продължили трите принцеси през пустинята. И на всяко кладенче първата не давала  листенце и не пиела вода.   Втората давала на всяко кладенче и се напивала  до насита.  А третата продължила на едно кладенче да дава листенце, но на следващото да не дава.  

                  Най-накрая прекосили пустинята и принца ги посрещнал:

                 Първата била с всичиките си листенца. Но понеже не пила никъде вода, листенцата и били сухи и сбръчкани. Така,  загубила красатота си не била избрана от принца.

                 Втората,  имала само две три свежи листенца и също не била харесана от принца.

                  А третата,  запазила по голямата част от най-големите си листенца. И понеже пила вода през кладенче, те били запазени и изглеждали красиви и примамливи. За това принца се оженил за нея.

                  Нека  пием за жените  които знаят кога, как, на кого и по колко да дават!

Сутринта на   Димитров ден, именния ми ден, се бях засилил да ритна бакърчето и да се кротна в трапа.  Събуждам се към 8 и 15 , целия потен. Отварям очи, ама тялото ми нещо не  ще да се събужда. Отпуснало се като медуза на плаж. Само сърцето ми пърха и то на пресекулки. Засили се като игла на шевна машина на ситен бод, па спре  та си почине, претропа един два пъти на по дебел тигел и пак заситни. Лоша работа  Ви казвам. На всичко отгоре и дъхът ми току се събере в гърдите и припари над слъчевия сплит. Викам си, това ще да е душата ми, сили се да излезе с драгоценния ми дъх! Не че ми е чак толкова мила на моите пенсионерски 62 години, но нали съм си магаре, заинатих се.

-         Ще излезеш – викам и  -  ама ако те пусна – и тайно от жената си вземам под езичето едно нитроглицеринче, гледам да не разбере, че не съм добре и да замине на работа. И успях, не се издадох.                                                                                                                    Замина тя, към 9 без нещо и аз се развихрих. Смукнах си още едно глицеринче, поизпотих се още малко и започнах самолечение. Взех апарата за кръвно налягане и меря. Меря, пък то кръвнот се снишава и се крие. Показва ми едни цифри 80/40. На мене  бе,  дето пия животоподържащи  лекарства (толкова ги и пия ) за високо кръвно,  пък уж съм диспансеризиран. От второто глицеринче ли от що ли, но сърцето ми  заряза ситния бод и мина само на неравни по дебелина тегели. Спрях и да се потя. Само ми е едно такова отпаднало,  досущ като на брокер акциите по време на криза

 -    О, ей  сега ще си те напомпам –  заканвам се аз.

    За начало изпивам   150  полусухо  Мерло на „Винпром Ямбол ЕАД”… Не може да се опише… на гладно, още по тръпчивичко и  киселко ми се стори, но затопли от гърлото ми надолу и натисна душицата  да си трае на мястото. И какво ? Отпаднал, не отпаднал започнах… Нали имен ден имам,  гости съм поканил.                 

     -   Може да ми е последен този Димитров ден, но няма да разочаровам приятелите – обещавам си аз и след още една чаша, само че кока кола  този път,  започнах да чистя апартамента, да бърша  прах и останалите задачи  възложени от  домашния прокурор, жена ми…                                                                                                            Иииииийййййййййй, чакайте малко, че  както се разприказвах, няма да ми стигне един компютър с думи да стигна до края на случката…. Та както и да е. Изчистих, избърсах, подредих, ходих и до магазина та купих още  каквото бе наредила прокурорката и седнах. Че то станало 17 часа. Седнах значи, но сърцето не сяда. Пак си скача на където иска.

-         Бе що не взема да ида до джипито? Само така за информация, една електрокардиограма да ми направи! Пък утре ако оживея ше видия!                             След това спонтанно решение, минавам аз под душа, обличам ново бельо, като запред доктор, вземам си здравната книжка и останалите лични медицински бумаги и отивам.Разгеле доктора там. Опашката също. Сядам и чакам. По едно време излиза сестрата и казва:

-         Мите, (Те с д-р Божил Илков вече ни познават и по име с жената),  ти пък за какво си? – пита тя.

-         Сърцето нещо…тупа както си иска.

-         Ама защо идваш тука бе човек? За такива случай викай веднага Спешна

помощ. Ние какво да те правим ?

-         Искам само една електрокардиограма да ми направите. На моя отговорност.

…. Ей на пак се разприказвах….

Накратко: накараха ме да чакам двама пациенти, приеха ме, прегледа ме човека, направиха ми  кардиограмата, нахокаха ме, че не си пия редовно хапчетата и след като установиха, че в този голям медицински център в Тракия в момента няма кардеолог, д-р Илков взе да ми обяснява, че няма данни за инфаркт, но да не се правя на интересен и веднага да ида до Спешно отделение на ВМИ, щото те били дежурни в момента и ми се полагало от здравната каса да ходя два пъти в годината.

-         Хубаво – викам докторе -  ще ида, ама утре сутрин, то стана вече 18 часа.

-         Човече не си викай белята отивай сега. Там хората имат и апаратура и всичко и ще те оправят, ще ти сменим и лекарствата. И за друг път да знаеш, няма защо да идваш тук, направо там отиваш.Не си знаете правата. По здравна каса си имаш право два пъти в годината ,   безплатно на  преглед с кардиограми и с пълни изследвания. Ползвайте си правата, не  Ви трябва направление, не ви трябва нищо. Само трябва да отидеш сега и утре сутрин в 8 да дойдеш да обсъдим и резултатите. Разбрахме ли се?

            – Разбрахме се ,Д-р Илков – отговарям му аз обличайки се. – Утре сутрин ще отида  в Спешното и после ще дойда. Таз вечер не мога. Нали сме  Димитровден и аз като именник гости съм поканил.

            Доктора се плесна по челото, па се зае   да приема   другите си пациенти от опашката…

            Като се прибрах, жената току що си бе дошла. Разшетахме се и 19 без нещо, заидваха  гостите,всичко беше готово. Че като захванахме един хубав Димитров ден, че като се раззвъняха ония  ми ти телефони и скайпове да ме поздравяват, че като се разприказвахме и разпихме (e аз не толкова – нали си знаех, че съм болен) и то мина 1 часа след полунощ.                                                                                                          Колкото и невероятно да е,  на сутринта се събудих  жив, не умрял. Опипах си пулса, позаслушах си сърдечните удари, никаква промяна,  все така твърдо и неотклонно си работеше  пущината, ама неправилно.

-         Няма как трябва да се ходи на лекар – казах си аз и, минах под душа. Облякох чисто бельо и риза, дезодорирах се и чак тогава казах на жената.                                 Както обикновено, у нея моментално възникна съмнение, че съм разбрал правилно къде трябва да отида. Осъзнавайки, че тя е права, не я лиших от удоволствите да се обади на домашния ни лекар и тя, след като му звънна, ме насочи в правилната посока.

          В    9 и 15 минути вече бях пред вратите на Спешното отделение в УМБАЛ „Свети Георги” Пловдив (Университетска Многопрофилна Болница за АктивноЛечение ).

           Нама да ви описвам обстановката, само ще споделя, макар и толкова рано, положението   беше изнервено. Охкания,стенания… тихи  и гръмогласни разговори, припряност и все някой по нахален пациент се престрашаваше,  та дразнещо грачещия звънец зад вратата на Спешното,  раздвижваше застоялия въздух и изкарваше пред чакащите  болни и придружители… едно  красиво миньонче в блестящо бели сестрински дрехи, дето много и отиваха.  Крехко и грациозно,  пък да му се чуди човек, от къде намираше този висок, респектиращ, глас и организираност, за броени секунди да въдвори ред. За нула време ни подреди кой след кого да влезне.

-         Докторке,    влизам,   имам  бъбречна криза и страшно ме боли. Ходих  на джипито, той ми сложи инжекция, по лошо стана. ООООхххх – заохка издокаран и с вратовръзка, 75-80 годишен  дядка и се насили да влезе, макар, че на ред пред него бяха две баби, аз и още някаква лелака.

-         Спокойно ще влезеш. Не бързай толкова. Нека да дойде доктора.. Ще чакате.

-         Не мога да чакам.  Боли, ох боли!

-         Господине моля Ви. Лекаря е зает. Имаме инфаркт в момента, имайте малко търпение!

-         Тя таз болница на нищо не прилича.Дано вие да имате бъбречна криза та да видите какво е.

-         Господине, знам какво е, но не е само тази болница. Като не  Ви харесва идете в друга – посъветва го подразнена сестрата -  и усетила, че си поизпусна нервите, допълни по кротко – И ние имаме нерви. Разберете от снощи в съм на работа и ние имаме предел на силите.                                                                                                                      Дядото с бъречната криза, обаче, не се предаваше – Тази е моята болница. Тука искам да ме лекуват.

-         Ще почакате тогава  – отсече сестрата и се скри зад вратата да изпълнява други задачи.

-         Жена ми в тази болница 40 години е работила. То ще ми каже на мене. Това  младото, то  нищо не разбира. ОООХХХ  – и изохка отново дядката, продължявайки да търталясва и да изнервя останалите.  Явно много го болеше.                                 След не повече от 3-4 минути, от горните етажи дойде, около 40 годишен, светъл на кожа, коса и поглед, даже  усмихващ се, добре сложен  лекар…

             Стоп! Спирам, както поспирваше и сърцето ми, но ще продължа!…Значи следва!

       Само преди два дни масмедиите съобщиха:  11 годишна стана най-младата майка у нас!

Да се радваш ли да плачеш ли?…

      Само преди няколко дни, на буливарда пред моя дом в гр.Пордим,  направих снимка на това    

Събирачка на кестени

ДЕСЕТ ГОДИШНО  българско МОМИЧЕ. То не знае да чете и да пише. То не е ходило на училище. То не знае какво е игра с компютър и Nintendo за над 500 евро. То не знае какво е  и колко струва една екипировка по фехтовка! То не знае какво е и колко струва една екипировка за тенис  или за ски, един мобилен телефон за 400-500 лв. нито какво е МР 3 и 4. То не знае какво е парно. То не знае какво  са нови дрехи и първи учебен ден, но   ВЕЧЕ ЗНАЕ КАКВО Е ГРИЖА!

      Това   10 годишно  ромско дете от гр.Пордим знае, че със събраните от него кестени ще помогне на майка си и баща си да изхранят семейството този ден!

      Това българско дете можеШЕ да стане спортистка  от световна величина, можеШЕ да стане манекенка и филмова звезда, лекарка, инженерка или политик, учен и човек с когото България да се гордее!

       Какво ще направи България за него? Нима ще го остави на кучетата?

  Казват, че пилците…

се брояли на есен?

Аз ще Ви кажа, че и плодовете се берат на есен!

Ето Ви тук снимките на три есенни плода:

Разпукания от сладост нар

Ябълки-веселушки за зимата

и Срамежливите дюли

Не са ли ЕСТЕСТВЕН ЗАВЪРШЕК НА ЕДНА ПЛОДОРОДНА ГОДИНА !

    Теодоси Влаха или Стипцата, както му викаха в Строителномонтажния комбинат, стана акционер.Мнозина си мислеха, че отиде на работа във Винзавода заради историята и подигравките с мнимата печалба от тотото, дето му бяха погодили Джони,  Иван Пордимския и Горан Баламата, но истината беше друга.

    Макар и носител на Орден „Трудова слава” и съвестен строител на социализма, частнособственическото си се таеше у него и чакаша подходяща обществено- историческа ситуация, та да избие, да се развихри и да направи от него капиталист и бизнесмен. Затова като се чу за масова приватизация и купуване акции с боновите книжки, дето ги раздадоха на всички, Теодоси   се замисли сериозно. Най-напред тихомълком  огледа предприятията в родния си град,  разпита в кое как вървят нещата, кое е печелившо, кое губещо и за разрастването на кое переспективите са най-големи.После почете и се запозна с понятия като бюджет, финанси, монетарна политика, кейнсианство и пазарна икономика. Прочете и от книгите на Робърт Киосака,  „Как да станеш богат” и „Потоците на парите” и накрая преценявайки трезво или на трезво, Теодоси стигна до следните няколко извода.

     Първо: Трябва да се включи в масовата приватизация. Такава уникална възможност не бива да изпуска.

     Второ: Най-разумно е да се включи в някакъв бизнес и производство дето му е най-близко  и познато. Сравнително лесно стигна до истината, че с вино бизнеса  е най близък. Гледаше на село половин декар лозе, правеше си вино и ракия всяка година, а редовната употреба му даваше  самочувствието на вещ  дегустатор.

     Трето: Вино винаги се е пило и пак  ще се пие, от древни времена та до веки веков.  Пили са и траки и елини, и римляни и перси, а който се е опитал да спре развитието на този отрасъл все се  е провалял. Ослужливата му памет посочи Хан Крум- дето искал да изкорени лозята; Горбачов – със сухия режим за неговата перестройка;  САЩ – със сухия режим в началото на капитализма.(Последния пример му се стори най силен, щото го свърза със ситуацията у нас. И ние започвахме първоначално натрупване на капитали за построяване на капитализъм.)

     И четвърто: Теодоси прозря, че колкото повече капитали, сиреч акции събере, толкова по голям е шанса да успее.

      Една вечер, като останаха на саме с жена си и полупразната кана вино, Теодоси я накара да остави миенето на чиниите и да седне до него.

-         Жена – рече Теодоси с най-сериозното и делово изражение, което е имал някога

 на лицето си. – Слушай сега! Ще те питам нещо, но  отговорът да е да!

-         Кажи Теодоси – отговори  спокойно жена му, но като видя сериозноста му я

побиха тръпки, краката и се разтрепериха и тя седна уплашена на стола. –Какво е станало? Нещо лоши ли?

-         Нищо лошо! Напротив…

      Тук Теодоси със забавени плавни движения,  наля вино  в празната  чаша  на жена си, допълни  своята и отсече:

-         В този дом  аз ли съм главата на къщата?

-         Ти си ! Кой ти оспорва? – побърза да отговори жена му, поуспокоена от

неговото „Нищо лошо! Напротив.”

-         Слушай сега! – Теодоси вдигна пълната чаша пред очите си, жена му го 

последва и понечи да  се чукнат, но той отдръпна чашата си и попита – Какво е това?

-         Вино, какво е!

-         Жена, ти знаеш ли, че и в библията е казано „Във виното е истината!”

-         В твойта пияна библия сигурно! Таз вечер не  пи много пък  май те хвана?

-         Жена искаш ли да забогатем?

-         Искам, що да не искам-  отговори кротко Теодосиевица и като реши да не му

 противоречи, отпи от чашата.

-         Искаш ли децатани да да живеят охолно и да имат пари да изучат внуците?…

-         Нали ти казах, че искам, давай по нататък.

-         Жена, ти чу ли за масовата приватизация?…

-         Чух и какво от това?

-         Мисля да си вземем боновите книжки.

-         Добре, почти всички си ги взимат, ще си ги вземем и ние.

-         Само, че от теб искам да накараш и майка си и баща си да си ги вземат, аз се

заемам с майка и татко, а двамата трябва да убедим сина, снахата, зета и дъщерята и те да ги вземат.

-         Добре !  И какво ще ги правиш?

-         Щи кажа! Трябва да ги съберем всички заедно и с тях да купим  акции от едно

прпедприятие.

-         Добре. Ама децата нещо говореха да са в различни предприятия, че в едните ако

няма девиденти от другите щяло да има.

-         Не е така. Аз ще им обясня. Трябва да съберем всички бонови книжки и да

купим колкото се може  повече акции само от едно предприятие.   Така ще имаме по голям глас при управлението му. А постепенно межем да изкупим и останалите акции и то да стане наше.

-         Брей  и  кое е това предприятие? 

-         Винзавода  жено, винзавода, в него ни е бъдещето.

-         Ами ако продукцията му стане излишна и фалира. Какво правим тогава?

-         Жена, казах ти: Във виното е истината! Пило се е вино, пие се и пак ще се пие в

цял свят! Помисли си! – рече Теодоси, стана, допи си виното в чашата и като се усмихна доволен от собствената си прозорливост,  се оттегли да сънува розови сънища.

      Жена  му  остана  да прибере  масата,  па като поразмисли реши,   Теодоси имаше право. Трябва да го подкрепи!  От тази мисъл и стана приятно и спокойно.  От виното ли, от що ли, но една топла вълна я обля от гърдите, спусна се към слабините и тя забърза към спалнята. 

       Още на другия ден,  дошлайфания  в спалнята семеен бизнес-план влезе в действие.

Цялата рода, и стари и млади, до трето коляно, дето се вика, се включиха  с боновите си книжки зад носителя на Орден „Трудова слава”, като  най-достоен и вещ,   да го направят бизнесмен. Раздвижи се  Теодоси, разтича се, попрочете това-онова, попита тук-там и влезе в курса.  В края на краищата, къде с прехвърляния на синове и дъщери, на  внуци и внучки,  на жени и мъже , къде с дарявания и пълномощни,  но  Теодоси, де юре  и де факто,  стана акционер с цели  150 акции на   винозавода отсреща. Самочувствието му порасна,  като на преизбран селски кмет след местни  избори.  Накипри се и почна да ходи на работа  избръснат. Даже и  костюма подноси,  дето му го бяха шили  за награждаването с ордена.  И приказката му  стана една такава интелигентна и тежка, особено кога по мобилния телефон говореше, независимо дали с внуци и внучки или с дъщеря и снаха. Даже погледа му стана   по  умен и авторитетен. Колегите му го гледаха и завиждаха. Хич и не помисляха вече да си правят майтап с него.Понякога само някой се осмеляваше  плахо да го попита  за съвет, какво да прави със своите 5-6 акции от еди кое си предприятие. Социалния му статус видимо се промени и всички разбраха, особено като тръгна и с канцеларска чанта с някакви книжа, че скоро ще ги напусне.

         Така  и стана. Само 4-5 дена,  след като получи официална покана от Винзавода, че той Теодоси, еди кой си, притежател на еди колко си акции, се поканва следващия месец, на еди коя си дата, от еди колко си часа, еди къде си, за  провеждане на Общо събрание на акционерите при следния дневен ред:

1.  Доклад анализ за финансовото и икономическо състояние на дружеството и приемане на балансовия отчет и отчета за приходите и разходите за …. г. 
2.  Доклад на експерт-счетоводителя извършил одиторската заверка на отчета на счетоводния отчет  на дружеството за …. г.
3.   Предложение на Съвета на директорите  за разпределение на печалбата на дружеството, реализирани през ….. г.
4. Освобождаване от отговорност членовете на  Съвета на директорите за дейността  им през отчетния период на тяхното управление.
5. Освобождаване и избор на нови членове на Съвета на директорите и определяне на възнаграждението им.
6. Избор на експерт-счетоводител за одиторска заверка на счетоводния отчет за следващата година.
7. Разни.

 Новоизлюпения акционер Теодоси еди кой си, очаквано напусна стротелно-

монтажния комбинат и премина на работа във Винозавода. Съгласи се да започне на свободното място водопроводчик, но вътрешно бе убеден, че на предстоящото общо събрание, като крупен акционер, ще бъде поканен най-малко  в управителния съвет.

            Дългоочакваната съдбовна дата на Общото събрание дойде. Предния ден нашия акционер посети стилист.   Последния   доофъка оголялата му  теме и подстриганата му глава заприлича на окосена ливада.         

          На сутринта стана рано.  Първо източи  цял бойлер, докато се изкъпе  и напари,та  чак се зачерви като варена скарида.  После се бръсна дълго и съсредоточено до гладко. След като  удари  и  една контра и уми лицето си с накакъв забравен одеколон, Теодоси, облече изгладената от жена му бяла риза,   вмъкна се зорлен, в почналия да му  отеснява  костюм от „ордена”, обу най-новите си трандафори, също от преди началото на прехода  и   за капак  се стегна със синя синтетична вратовръзка, захвърлена навярно от сина му. Жена му го огледа критично, побутна възела малко надясно и като го въоръжи с канцеларската чанта изтича пред него та плисна кристална чаша вода за късмет. Теодоси тръгна уверено към  своя нов живот, към своето забогатяване и благоденствие. Беше му леко и приятно. Чувстваше се силен  и всемогъщ. Минаващите край него хора, изглеждаха дребни и невзрачни, забързани и  вглъбени във всекидневните си грижи и  проблеми. На него му се струваше, че го гледат със завист.

           Когато пристигна в залата, установи че вече е наполовина пълна. Мнозина, като него пременени и издокарани, като сгодени цигани,  вече бяха седнали. Болшинството  гледаха неразбиращо, но в очите и светеше  огънчето на надеждата. Малка група хора, семпло облечени, даже и не костюмирани,  си показваха разни документи. Други се ръкуваха  и даже с разменяха  шеги и закачки. Държаха се толкова свободно, че  Теодоси даже и завидя. Сърцето му се  сви, възелът го стегна, костюмът му стана още по тесен, а трандафорите, спечени от времето го стиснаха чак за гърлото. Погледна ръцете си и установи, че пръстите му потреперват от притеснение, ушите му забучаха и от тук на татък всичко тръгна като на ускорена филмова лента.

            Събранието започна. Някакви хора седнаха в  деловия призидиум, заизлизаха  на ораторската банка, първо говореха нещо изпълнено с цифри и проценти, после хората вдигаха ръце и гласуваха нещо, гласуваше и той. По едно време каданса се забави, оратора представи някакъв човек, хората пак гласуваха и от тук на татък човекът започна да води събранието.

             В залата стана по шумно. Мнозина почнаха да шушукат и коментират помежду си. Теодоси се заслуша в тихите им разговори. Човекът зад него ядосано обясняваше на жената до себе си, че всичко е безмислено.

           -  Разбираш ли какво става? –попита той.

           -  Какво  може да става? Щом държавата вчера е прехвърлила 75% от акциите на Господина, значи  всички ние, останалите акционери, притежаваме само 25% от акциите?

           -  Че той, може да се каже, става едноличен собственик? – зачуди се мъжа.

           -   Може я! От тук нататък и никой от нас да не гласува, само с неговите си гласове, Той ще си взема каквито решения иска – обясни жената.

           Хората пак вдигнаха  ръце и гласуваха нещо. Теодоси погледна плахо назад и видя, че не само мъжът и жената зад него грасуват ами и цялата зала. Ръката му сама се вдигна и гласува и той.

-         Ха така  – възмути се под сурдинка и младия господин от ляво на  Теодоси. –

Значи,  понеже  са му  малко 75 %  от печалбата, ще си получава и една солидна заплата? Стана и Председател на Съвета на директорите.

       – През    тази и следващата години предлагам да не се изплащат девиденти за акциите. С тези пари ще се направи основен ремонт  – предложи  новоизбрания Председател.

         Залата пак гласува. Пак гласува и Теодоси. Само, че някои неща взеха да му се избистрят:  „Каква стана тя – попита се  Теодоси? – Излиза, че девиденти няма да има, че наред с акциите на другите и с моите разполага Този човек, че Той ще си направи основен ремонт на собственото предприятие и ще стане още по богат, а аз ще си клепам като водопроводчик за едната  заплатица?”

         Събранието свърши.  Като болшинството от залата Теодоси си тръгна обезверен и омърлушен от притискащата го зала. Приска му се пак да е на строежите, да диша свободно от високата бетон помпа, далече от тъмнотията и влагата край винарските бъчви и цистерни, да се радва на топлите слънчеви лъчи и моралните награди и да не мисли за бизнес. Костюма му стана широк, разтъпкани обувките го отпуснаха, само синята вратовръзка със сложния възел, продължи да го души…

   Когато минава полунощ и лятото си е отишло? Когато  от сина си имам лаптоп?Когато в оставените от него музикални файлове съм се насладил  на песните на младата американска певица Sara Gazarek,  какво ми остава ?  Разбира се да Ви кажа лека нощ с една от тях „Makes Me Feel This Way“. Приятни сънища? Когато минава полунощ е време за джаз!