Mitkoivanov's Weblog

май 26, 2008

какво ни говорят старите снимки?

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети: — гравитон @ 10:36 am

 

Това са дядовците на моя син.  Когато правих снимката,  вече бяха щастливи пенсионери. Демократичните промени тъкмо започваха. Бяха пенсионирани железничар и счетоводител.

  Дядо Коци, реди кубчето на Рубик. На преден план,  дядо Колю заснема живота с любимия си фотоапарт „Смяна“.  Единия беше завършил търговска гимназия, свиреше на баса в духовата музика на Пордим и беше душата на компаниите. Другия учил, не доучил Славяновската гимназия, изкара курсове за ръководител чета в  поддържането на железния път.  Страхотно свиреше на гребенче, на листо или слюда, на устна хармоника и особено на една стара руска хармоника с копчета. Беше му спомен от Втората Световна война. Като понтонер, беше строил мостове по реките от Македония, през сърбия та до река  Драва в Унгария.  Не пушеше и не пиеше. Хармониката  му бе  скъп  фронтови спомен. Придобил я,  чрез замяна на получаваните от него колети с цигари. Значи не пушеше и не пиеше, обичаше да играе карти, шах и табла. Беше спортист. Централен защитник във футболни отбори от Плевен, Левски и Пордим. Точно от футбола е било и приятелството му с писателя Иван Радоев. А другия дядо беше съученик на  Дашката, както наричаха в Пордим писателя. С него е бил бригадир при прокарвенето на прохода Хаинбоаз. Но това  са  други истории и за тях ще стане въпрос по късно..

 Дядо  Кольо, беше с  по буен нрав и чувство за хумор.  Клел  се е три пъти: за вярност като войник – на Царя и фашиската  власт, към царчето – Симеон Кобурготски и разбира се към Отечествено-фронтовската  народна власт и анти фашиската коалиция. Това не му беше попречило да бъде награждаван с редица ордени и медали за проявена храброст.  Никога не  беше  се занимавал с политика.

 Дядо  Коци,  е завършил  и военно училище.  Офицер в царската армия. Бил е  и бранник. Паради тези обстоятелства в годините на социализма на него се гледаше като на неблагонадежден. През 1992 година, в най бурните политически противоборства  у нас, той подаде молба и беше приет за член на БКП. Казваше, че много му тежяло, дето го отделяли от хората и, че цял живот мечтал да влезне в Партията.  Стана най възрастния член на БКП в Пордим.

  Такива бяха дядовците от снимката. Те почти едновременно  се бяха женили, родиха им се деца, построиха къщи, изучиха децата си и напуснаха с уважение този свят.  Обикновени хора от народа.  Те по нищо не се различаваха от другите, милиони  българи, живяли през втората половина на миналия век,  като строители на социализма…

  

Advertisements

2 Коментари »

  1. Колко вълнения и забравени емоции носят старите снимки … И аз познавах тези дядовци …

    Дядо Коци беше мой дядо по бащина линия и макар че напусна този свят когато бях малка, спомените ми за него са много ясни. Той беше весел и имаше много голямо сърце. Аз бях неговата слабост, може би защото от тримата му внуци аз израстнах при него, а и бях единственото момиченце. Разрешаваше ми всичко и изпълняваше и най-щурите ми капризи. Учеше ме да карам колелото му, което тогава ми се струваше толкова голямо … придържаше ме към седалката и накуцвайки с един крак ме буташе надолу по улицата, а аз сияех от щастие. Беше много чувствителен и емоционален човек. Спомням си на Нова Година в полунощ, когато пускаха химна и вдигахме чаши за наздравица, той винаги плачеше, а аз го гледах с любопитство и неразбиране и го успокоявах „Ама, дядо, защо плачеш, това е празник …“ Сега, когато и моите очи се насълзяват все по-често по празниците, знам от кого съм наследила чувствителността си. Да, дядо беше душата на компаниите и обичаше живота, за което често в къщи му се сърдеха, а аз го защитавах, защото виждах само голямото му и любящо сърце.

    Дядо Кольо беше дядо на моя първи братовчед и единствения ми батко. Най-ярките ми спомени за него са свързани с малкото радио до леглото му, от което винаги се чуваше коментар на някой футболен мач, както и календара на Локо Пловдив, който винаги висеше на стената, точно над радиото. Той обичаше да се разхожда по центъра и винаги когато го видех, седнал на някоя пейка, се затичвах към него и го питах “ Дядо Кольо, бати кога ще си дойдат?“, а на другите деца обяснявах гордо „това е дядото на моя батко“, сякаш те не знаеха.

    Хубави хора бяха дядовците на снимката. Само с едно не съм съгласна: те бяха обикновени хора от народа, но се различаваха от другите, защото бяха нашите дядовци.

    Коментар от БГ — май 26, 2008 @ 8:13 pm

  2. Да-а…истински дядовци са били! Щом внуците им така мило ги помнят.
    Народът го правят „обикновените“ хора…

    Коментар от Графът — юни 11, 2008 @ 3:56 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: