Mitkoivanov's Weblog

юли 25, 2008

Още веднъж за ЛЕКАРИТЕ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 8:10 pm

 

1.      Та Графе, какво е провокирало херпесите ти да се активизират, срещу твоя физически и душевен мир, не знам. Но разказаната от теб одисея по тяхното лекуване, провокира у мен следния спомен. (С чиста съвест този коментар можеш да си го изтриеш.)
   Синчагата беше едва на 9 годинки. Току що се бяхме нанесли в апартамента в новостроящия се ЖК “Тракия” Пловдив. Наоколо поляни, чист въздух и простор за детски игри. С една дума, цяло лято, щастливо футболно детство. И изведнъж, лимфните възли под мишниците на детето възпалени, станали като яйца! Ами сега? Тревога, паника, тръгваме от лекар на лекар и няма кой да постави правилна диагноза. Правим изследвания, кръвни проби, положението лошо. Над 12 хиляди левкоцити. Страшна работа. Хирузи го преглеждат, категорични:
– Веднага трябва да се оперира!
Вътрешни болести го преглеждат,- Не! -казват. – В никакъв случай не бива да се оперират лимфнитне възли. Те са филтрите на организма срещу зарази! Продължаваме изследванията.
Обикаляме с майка му по доктори, времето си върви,идва есен, детето отпада ли отпада.Диагноза няма. Че като се намери един лекар та отсече: – Левкемия! Категоричен съм!..
Какво преживяхме няма да говоря, да не дава Господ на никого преживяване с мисли като нашите.. Отчаянието пълно. Тогава някой ни насочи да отидем при д-р Божилов в детското отделение на ІІ-ра градска. Отиваме ние, плачем и двамата, детето гледа уплашено. А той ни посреща спокоен, човека – Чакайте! – вика – Какво сте се паникьосали. По спокойно. Я булка седни тука. Ела бе юнак! Я кажи котенце имате ли, играл ли си си с коте, да те е одрасквало или някакво друго животинче?
– Не, нямаме коте – отговаря жената.
– Не ме е драскало нищо – допълва детето.
– Няма докторе, той все на вън по поляната футбол играе, не е казвал нито да е драскан нито да се е убождал – Разяснява майка му..
– Я булка го съблечи гол! Дай го тука.
И почна да го разглежда под лупа, милиметър по милиметър , цялото тяло. По едно време се втренчи в дланите на ръцете му. После взе една тънка игла за спринцовка и започна да човърка детските длани. Разчовърка – зрънце гной излезне, разчовърка на друго място – бяло трънче изкара. И така, един час вади бели трънчета, не само от дланите му ами и от дупето му, дето е сядал и падал из тракийските търнаци. Та изчисти го д-р Божилов и разпореди:
– Сега булка, си отивате и купуваш от пазара прясна тиква. Настъргваш с ренде и правиш лапи с тензух. Слагаш под мишниците за не повече от 5 – 10 минути, там където са възпалените лимфни възли, после измиваш. Тиквата да не му изгори кожичката, че там е много нежна. Правиш тази процедура не повече от 3-4 пъти и е готов…
Така щастливо завърши тази кратка история, благодарение на един истински лекар по призвание!

юли 24, 2008

ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НАЧАЛОТО за гара Пордим

Filed under: разкази — Етикети:, , — гравитон @ 10:14 am

            За вас лъжа, за мене истина! Когато в далечната 1864 година, на 21 май, Русенския валия Дариф  Паша,  направил първата копка на първата железница в България, в изостаналото, скрито в землянки село Пордим, не били и чували за железница…  Местното население  се занимавало не само с отглеждане на коне за турската армия,  но и със земеделие и животновъдство. Селището се намирало на около четири километра по на север, близо до пътя  Плевен – Русчук. И както е известно, минаващите по пътя турски потери и армия, редовно го плячкосвали .

           Това принудило нашите  далечни  пра родители да  се породят( да станат роднини,  да родят отново селището) с живеещите по на юг селяни от Вълчи трън и да изместят селото си  непосредствено до тяхната мера.  Породили се  те,  но когато след Освобождението,  35 години по-късно се чуло за прекарване на железница София – Горна Оряховица, между техните потомци възникнало съперничество, през кое землище, аджеба, да преминава трена. Злите езици и легендата говорят :

       Като се заговорило за железницата и в двете селища,  минали хора от София  да разговарят с местните първенци, от къде да мине железницата.. Вълчи трънските селяни не били много склонни да си отстъпят земята.

        Пордимските, даже искали.  Имали те вече опит в посрещането на  гости. В селището по време на обсадата на Плевен  били щабовете на руските и румънски войски. След Освобождението често посрещали гости, първенците  ходили даже и до Москва, на гости на Руския император и били видели как се гощава. За това посрещнали чиновниците от  София с подобаваща софра.  Несъмнено софрата оказала своето положително въздействие, щото макар и по по-отдалечения  и неблагоприятен маршрут, през възвишенията между Гривица и  Згалево, железницата  минава през земите  пордимски. Нещо повече. От чиновниците ли, кой ли ги подучил,  историята мълчи, но  една ранна сутрин трима първенци от Пордим, яхнали конете и запрашили за  София.   Пристигнали те в Столицата. Отиват в народното събрание и започват:

   – Ние сме представители на Вълчи трън.  Населението на Вълчи трън не е съгласно железницата да минава през нашата мера. Не си даваме земята и толкоз. Разберете, че не сме съгласни влака да минава от там,  да ни плаши животните, че да не ни снасят  и кокошките. Не щем!

    Така пообиколили те и по министерства, срещнали се този с онзи и навсякъде, все същото:

    – Не щем железницата през мерата на село  Вълчи трън! – И си заминали…

    На другия  ден пристигнала  нова делегация.  Пак от Пордим. Дисагите на конете натоварени с печени пилета, с подаръци, с вино, с ракия, мед. Върви втората делегация по пътя на първата, раздава подаръци и се моли:

     -Като представители на Пордимската общественост, сме натоварени от целокупното население на село Пордим, да заявим, че поласкани от вашето мъдро виждане, пътя на железницата да премине през нашата мера, сме съгласни и молим да прокарате железницата през земите ни! – Оставили даже и писмен документ. Раздали каквото носили на когото трябва и си тръгнали . По пътя ги чакала първата делегация . Събрали се весели двете делегации от пордимски първенци  и с удволетворение  се прибрали.

     Така  влязлата в експлоатация на 8 ноември 1899 година,  железопътна линия София – Горна Оряховица – Варна , минала през землището на село Пордим.   станала северната врата на селището и не само допринесла за  по нататъшния бурен растеж на селището,  но и се превърнала в свързващо звено между Западна и Източна България.

 

Гара  Пордим

Гара Пордим

  Първата влакова композиция превозвала невероятните за времето си 73 тона товари.

Влакът развивал главозамайващата скорост от 28 километра в час. В началото железницата била посрещната с недоверие.  Хората се плашели. Особено страшно било по завоите.  За това, първоначално пътниците се возили безплатно…

     Днес Пордим е немислим без своята  железопътна гара.  А вие когато минавате  с влака от там, помахайте за поздрав на  потомците на  далновидните и прозорливи, хитри българи,  допринесли гара  Пордим да е точно там!  Тя ви очаква. Добре сте дошли. Пордимци са гостоприемни хора!  Доказано знаят да посрещат  и гощават!

     

юли 23, 2008

АЛИЕНАЦИЯ И ЕМАНАЦИЯ – закачка за размисъл

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 9:28 pm

     Една алиенирана личност, от близкото минало на град  Пловдив,  привлича вниманието на минувачите по главната улица на хилядолетния град …

     Увековечен в бронзова статуя с естествен  размер, седнал  и с ръка на ухото  -Мильо  – слуша…

                                        

 

  

Така управляващите в „Синята столица на България”,  хилядолетния град Пловдив,  издигнаха паметник на своя най-достоен представител! Човекът „с най-голям принос за развитието  и популяризирането на града”,  за развитието на демократичните сили под тепетата,  върха на еманацията на едно  18 годишно управление –  Мильо!

      Тихо! Мильо слуша…  Какво ли чува?.. Какво ли си мисли?…

 

 

 

 

юли 20, 2008

РЕШЕТЕ ЗАДАЧА ЗА 3 – 4 КЛАС ?

Filed under: внуче — Етикети:, — гравитон @ 8:53 am

  Горкото внуче! И през лятото не го оставят да си отдъхне. Не стига, че цялата учебна година го пришпорваха, заради стачки, а ми и сега,… на сред лятото го карат да  живее по план. С една дума, да чете, да пише и да решава задачи по норма за ден. А кога ще си почине детето, кога ще се наиграе и налудува, кога ще се почувства свободен човек? Никой не мисли за това!  И какви задачи само са измислили това възрастните?… 

 Вижте сами:

 НАСКО СИ КУПИЛ ТЕТРАДКА С 20 ЛИСТА  И НОМЕРИРАЛ ВСИЧКИ СТРАНИЦИ. КОЛКО ЦИФРИ Е НАПИСАЛ?

 

 ПЪРВА МАТЕМАТИЧЕСКА ЧИТАНКА  3-4 клас

   Авторски колектив Веселин Златилов,  Илиана Цветкова и Таня  Тонева

   Стр.114. В ТЕМА 5, Задача 2 Отг.стр.157 от Т.2 –  ..  цифри

     Верния отговор е 31 цифри,  но обяснете защо!

                     А да видим колко от вас ще си признаят „Аз не съм по умен от едно хлапе”?                              

юли 18, 2008

ЕВРОПЕЙЦИ – фото закачка

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 9:45 pm

 

   П О З Н А Х Т Е   Л И   Г И ?   КОЙТО ГИ ПОЗНАЕ ЩЕ СЕ ПОЧЕРПИ БИРА!

                                        

 

      

 

 

 

 

 

 

 Наистина, този последния липсва на компанията! Слагам го, макар че ми се вижда зад океански!

юли 16, 2008

ПОРДИМ – разходка с фотоапарат и гид

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 10:47 am

   Позволи ми, уважаеми читателю,  да  отложа  малко разказа си за историята на гара Пордим и да покажа част от това което стои след нея…

  Повеждам Те с думи и снимки в съвременен гр. Пордим. Тръгваме от  гарата 

  

  към центъра на селището, по един не срещан в България булевард  от три платна.

   Още на второто кръстовище  изниква въпроса, какви планове са имали за селището, хората планирали неговите улици? Правени в края на 19 и началото на 20 век, броени години след Освобождението на България от турско робство, те впечатляват с широтата и перспективата с която са създавани, пък и най малко с паважната настилка от тогава. Дали пък не е им минавала мисълта да правят  тук столицата на новоосвободената страна? Кой знае!

    Тръгвайки по втория в дясно булевард , а именно бул.”Славейков”,

 виждаме на стотина метра в ляво, зад градинката в която мина част от детството ми, една ниска жълта къща. За времето тя е била богаташка къща. В нея е живял един от най успешните кметове на Пордим  – Иван Божинов. Негова дъщеря е  голямата театрална актриса Жени Божинова. Преди години , около 1980 година,  във влака Плевен София се бях за познал с негова внучка – Божана Божинова. Тогава тя  учеше във ВИТИС”Кръстьо Сарафов”. Станала ли е актриса не знам. Къде живеят сега потомците на този достоен пордимчанин, също не знам. Но е факт, че в къщата сега живеят цигани.

   Та вървим по бул.”Славейков”, 

                                                                               

 минаваме край родния ми дом и в дъното  излизаме при паметника – къща музей  Великий княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската освободителна армия  в Руско – Турската Освободителна война 1977-78 година.

 Външен поглед на къщата музей.

 

            Поглед на къщата музей от двора.

 

Сред алеите на музея

     

       

   

Фонтана на братските сълзи

Само през улицата, от южната страна на музея, се намира този поизоставен паметник. Той е построен от признателните червенокръстци  в памет на великия руски хирург Н.И.Пирогов.

 

Построен е на мястото на което, октомври-декември 1877 г., при обсадата на Плевен са работили, под ръководството на Н.И.Пирогов,  два руски  медицински пункта,  етапен и хранителен.

    Днешната общинска власт, е длъжник пред великия хирург и хилядите руски войници , пролели кръвта си и  си в пордимската земя. Част по скоро  обществеността там,  трябва да се заеме с облагородяването и поддържането на паметника с парка около него…

     Точно срещу къщата музей се намира родната къща на големия български, поет, писател и драматург Иван Радоев.                 

 

Само тази плоча и името на читалището в Пордим,  напомнят на обществеността и неговите наследници, включително неговия син – актьора Иван Радоев, че в тази къща е живял, израснал и творил. А са големи  и заслугите на техния баща и дядо, дългогодишния читалищен деец – Дашо Радоев. Той също има  определен принос за духовното развитие на селището. За това не само пордимчани са им длъжници!?

       Но нека продължим нашата разходка в съвременен Пордим. Тръгвайки  на изток по главната улица „Цар Освободител”,  преминаваме през

центъра на градчето. Тук, срещу сградата на Община Пордим е  и сградата на бившето АПК.  В нея са читалището, магазин, поземлената комисия, канцелариите на едното  ТКЗС и частна шивашка фирма. Тя е  настанена  в бившия, голям кооперативен стол.  В него и от него се хранеха хиляди кооператори, включително и по кооперативните блокове.

 Днес, след затварянето на цеховете на плевенския текстилен комбина „Яна” край гарата, 30-на жени работят като шивачки. Виждаме ги за петнадесетина минути, със сандвич в ръка да излизат в обедна почивка.

   Само на 50 метра по на юг,  е кацнал един ТУ 134.

 

 В него може да  поседнете и докато мечтаете, че летите, да изядете сладолед или да изпиете разхладителна напитка.  Край него, по  Проект „Красива  България” е построен млад парк с тенис кортове. Част от парка е Костницата – паметника на вечния огън.

Срещу него е построен още един красив кът за почивка и отмора –  още едно красиво и спокойно място  – фонтан.                                                                  

     Ако продължите на изток по „Цар Освободител”,  погледа ви ще грабне великолепна църква. 

  

 Църквата и камбанарията изискват особено внимание. Те са свързани  с произтичащите преди повече от век събития в Пордим и пордимчани.  За това, си запазвам правото да ви разкаже за тях и тяхната история отделно.  Сега ще си позволя  само да ви ги покажа  и още няколко думи.

    Пордимската църква Св.Димитър, със своята гиздава камбанария, са правени по време на Освободителната война от прочутия  тревненски архитект Уста Генчо.

                                                                             

Камбанарията е особено кокетливо творение на Уста Генчо – тревналията и беше въоръжена с шест руски камбани, подарени на пордимчани от Цар-Освободителя.  В знак на благодарност, царя подарил с камбаните и скъпи църковни отвари. За съжаление злосторници в последните петнайсетина години откраднаха по голяма част от посюдата, отварите и най-малките камбанки.

    На камбанарията 637 е поставена паметна плоча със следния текст:

             Камбаните са подарени от Император Александър ІІ след пребиваването му в Пордим от 26.Х. до 15.ХІІ.1877 год. Отляти са в Ярославл на 28.ІІ.1879 год.

     Зад църквата се намира  пордимската гимназия 

     

 СОУ „Св.Св.Кирил и Методий” с преподаване на народна музика и хореография. На нените възпитаници възлагаме надеждите да запазят българщината и да възстановят веселия празничен звън на откраднатите камбани.

    Продължаваме нашата разходка по „главната” улица на Пордим. Любопитния ни поглед, приковават  двора 

 и сградата на Детския дом.

Построена с труда и средствата на кооператорите, детските ясли  и детската градина и днес се огласяват от щастливи детски гласчета.

    Само на няколко метра до двора на детския дом, погледа ни се опира в масивната желязна врата на  Къща музеи Карол І, румънския крал, предвождал румънските и финландските войници в боевете за  Освобождението на България.

 

            Тази красива, внушителна порта на къщата музей, както и всички парадни порти на парковете  в другите музей, са направени от турски топове, круповска система и са взети трофеи при Плевен, Шейново и Пловдив, от разбитите и пленени турски армии.

     Музея е

създаден на мястото на  първото пордимско училище, създадено още 1868 година от Върбан Илиев Попов.

       Сега, преди да завърша своя разказ  за Пордим  днес, нека си спомним и още един любопитен факт от онези исторически години.

        Първата телефонна връзка в България е проведена в Пордим. Това става на 12 януари 1877 г. по време на Руско-турската война при обсадата на Плевен. Връзката е осъществена между крал Карол І от щаба на румънската армия и княз Николай Николаевич от щаба на руската армия. Точно по пътя от единия до другия музей.

        Спирам своята разходка из днешен Пордим. В следващ пост

                                                 

ще ви запозная с влиянието и приноса на един американец  за по нататъшния възход на селището.

юли 14, 2008

ГАРА ПОРДИМ – началото на един роман

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 1:44 pm

 Да,  от тази малка гаричка, с  отбелязаната надморска височина, започва  над 150 годишна история.

 На 185,95 м. надморска височина се намирала, намира се и до днес гара. Пордим. Да не мислите, че винаги е била тук? Как е възникнала, ще ви разкажа в следващите редове. Историята е любопитна и комична…

                                                                                            (следва продължение)

ПРОДЪЛЖЕНИЕ С НАЧАЛОТО за гара Пордим  

 и още за гр.Пордим днес

ПОРДИМ – разходка с фотоапарат и гид

юли 12, 2008

ХАРМОНИКА – РАЗКАЗ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:43 am

      На полянката пред мелницата, играем футбол. Глъч, закачки, караници, подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си.Улисани, двайсетина хлапета гоним коженото кълбо. За нас, топката е цялата вселената.

Юлскто слънце прижуря с последните  за деня, жешки лъчи, усмихва се и се навежда да полегне  зад Згалевския баир. По паважа,  от  към гарата, уморени работници от складовете и държавен резерв се прибират,  след дългия изнурителен ден.  Все по-често трополят  каруци с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за  по „едно” в кръчмата на Калчев, а други продължават надолу към центъра на Пордим.

         Мита, баща ти! – Подвикват ми две три хлапета

         Иих! – Простенвам, недоволно и спирам да играя.- Още малко, бе татко? Сега дойдох! – Опитвам се да хитрувам, но забирам   поизбелялата си басмена ризка и тръгвам   след него.

         Айде…! – Добродушно и категорично отсича татко и подкарва колелото на долу. .

      Пред колелото се понася кръшна народна  свирня и възвестява улицата, че Бай Кольо железничара се прибира от гарата  в Пордим. Така е и всяка сутрин. Тръгне за работа баща ми и си  свири с уста. Комшийте  разбират, че е 6 и 30. Кара  татко колелото и не се обръща назад. Щрапам с босите си крачета подир железничарската  му униформа и се двоумя: – Дали да не запраша тихичко назад..?- По някога го правя и номера минава. Вечерта ми се карат, но до пердах почти не се стига. Сега обаче не посмявам.

       На около стотина метра пред руския музей, свирня с уста, колело, баща и син влизаме в нашия  си двор.Сами сме. Майка е още на нивата. Брат ми е  вече прикачвач,  може и през нощта да оре. Както обикновено, татко подпира колелото  под кичестия орех и се спуска в двора  с животните. Забърква  ярма на прасето, кокошките и зайците, хвърля и малко зърно и на гълъбите. После дава трева  от багажника на колелото на козата и зайците и налива вода за пиене на всички, барабар  с кучето. Аз припкам край него и му помагам. С това процедурата по вечерното хранене на животните е приключена.

         Искаш ли диня? – Пита  татко и  още не чул, неподлежащото на съмнение:

         Искам!- Добавя:

         Донеси хармониката!

      Втурвам се  в къщата. През това време, баща ми отваря капаците на дълбокия 26 метра кладенец, спуска кофата и изкусно изважда една,  4-5  килограмова „Мичуринка”.  За отрицателно време динята е нарязана. Корите от сочните резени са хвърлени в  кофа с капак и зачакват да и дойде реда за храна на животните . На средата на обградената с пейки и  застлана с мушама дървена маса,  поставяме голяма , чиста тава и татко я напълва с нарязаните, червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнася аромат на зряла диня.   По парчетата искрят  капки нектар  и кристализирала захар. Вкусотия!

      Междувременно  донасям  хармониката.

         Остави я и донеси боб и тенджера! – Нарежда  татко.

      Докато му донасям купичка зрял фасул и тенджера, той вади от чантата на колелото си бучка сирене и хляб, дето са му били за обед и ги поставя на масата. Сядаме и хапваме. Хапваме и требим боба. Залък хляб, парченце сирене,  и две три късчета сочна и сладка диня. Ям та ушите ми пукат. Най-после  отребваме боба , измиваме го в две три води и го поставяме с тенджерата на котлона. Отново сядаме под асмата. Аз продължавам да ям диня, а баща ми поема хармониката. Засвирва.  Двора и махалата се изпълват с музика. Първо валс, македонска, после някакъв унгарски  чардаш, после руска частушка. Реди ги  татко на вълни на  вълни, ту бавни ту по-бързи, а те преливат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата.

     Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта  наднича побеляла глава на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се прибира,   настъпва тишина.

         Помози бог! – Поздравява,  облечен в сини дочени дрехи старец и пристъпва неуверено  към нас.

         Дал бог добро!Влез, влез, дядо, заповядай! –  Подканя го баща ми и продължава да стои с ръце на хармониката.

Старецът, леко приведен от тежестта на годините,  чевръсто за  70-те  си  години , се промушва по пътечката между нацъфтелите цветя и се изправя до масата!

         Аз, такова ,  синко, само да послушам! – Заоправдава се той с молба , а очите му залепват като магнит по седефените копчета на старата руска хармоника.

         Хубаво, дядо, хубаво. Сядай – Настанява го татко срещу себе си и му предлага.- Вземи си диня. Още е студена.

   Неочаквания гостенин сяда втренчил поглед  в поолющената хармоника и въобще не поглежда динята.

         Свири, свири, синко, аз само да послушам!- После с готовност сяда на пейката в очакване.

     Колю Монков – баща ми, отново засвирва, но нещо се пречупва в него и  притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта,  спира.

         Ти можеш ли да свириш, дядо?

         Едно време можех…

          Я вземи, опитай!- Сваля татко,  коланите и подава хармониката. Старецът я поема,  ръцете му треперят. Погалва я свещенодействено. Кокалестите му старчески пръсти заопипват черно-белите копчета. После  замира неподвижно. Погледът му, същността му се зарейва някъде във  вселената и засвирва…  Светът замира. Тихо и несигурно мелодията се издига между  ореховите листа, понася се над дворове и къщи и докосва небето с неописуема нежност и мъка. Постепенно  добива увереност. Мехът се  разпъва все по широко и игриво. Една след друга се редят руски белини и закачливи частушки,  мелодии с плавността на пълноводна река и игриви  ритми на казачок.

        Аз   слушам с полуотворена уста и гледам с възхищение изкусния музикант. В съзнанието ми изникват картини от филмите с руската степ,   някаква огромна река и безкраен  хоризонт… По пътя затрополява  минаваща каруца. Колелетата и  внимателно и тихо подскачат по камъните на шосето,  да не смущават  хармонистта.  Усетили разликата в свирнята, минаващите от полето жени  в каруците се изправят. Като плаващи  лебеди, главите им,  в бели тензухени забрадки, се носят над дувара и надничат,   да видят изкусния свирец.

Ненадейно,  с насълзени очи и молещ поглед, старецът,  спира да свири:

         Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти.

         Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отбива неочакваното предложение татко и додава.-  От есента на 1944 година, през Македония, Сърбия и Унгария  приятел ми е била,  до края на войната, та до днес. Мила ми е.  Не ми е за продан. Пък ми е подарък от един руски войник..    Не,  за нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!

       Старецът засвирва отново. Пръстите му играят по седефените копчета  и го пренасят в някакъв си негов свят.  Лицето му, ту се озарява в щастлива усмивка, ту помръква в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчват сред разпръснатите зърна на двора,  , забравят да кълват и заедно с петела се заслушват….

       След още петнайсетина минути,  свирнята пак спира и разговорът продължава:

         Аз съм се учил между боевете на фронта. Учител ми беше  едно руско  войниче, само че го убиха при  Драва.  А ти от къде знаеш да свириш?

         Аз ли? – Попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва. – Иван, руснака ми викат. От Згалево съм. Шеснайсет годишен заминах в  Русия. Немотията ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята  Настя. Красавица ми беше. Задомихме се и трима сина ми роди. Та там се научих да свиря. Вечер насядаме със синовете, аз разпъна хармониката и свиря, а  Настя пееше. Песента и се носеше над реката  и на душите ни беше леко, леко. Живяхме щастливо. Само че…  ех – въздъхна дълбоко стареца – дойде войната и всичко свърши…Още в началото получихме съобщение за най-малкия Федя. При  Севастопол загина.  Батко му  Дима, бе убит при Курск, а третия, най-големия – Юра,  остави костите си  при Берлин. Завърнах се от фронта жив, ама за какво? Домът ни разрушен, жена ми, милата, и тя в къщата била като паднала бомбата. Нямаше вече за какво да стоя там и се прибрах в бащината  къща,  в Згалево.  Иван Руснака, така всички ме знаят.

         Продай ми я бе синко, нищо не ми остана от онзи живот. – замоли се отново стареца.

Неочаквано и за самия себе си, баща ми се премести до стареца, сложи ръка на хармониката и отсече:

         Халал да ти е дядо, вземи я!

       Очите на стареца засияха, лицето му се озари в неописуема усмивка.

         Колко искаш, кажи, синко?

         Нищо не ти искам. На теб ти е по нужна. То при мен,  кой да свири на нея. Ей го тоя малкия и китара съм му купил,  при учител в читалището ходи, нищо не става. На батко му тромпет купихме, ама и той не се научи да свири. То си е казано: От всяко дърво свирка не става! Вземай я и със здраве да свириш на нея.

         Ама даваш ли ми я? – Не повярва стареца.- Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.

         Давам ти я бе, човек, без нищо ти я давам.- Отново потвърди татко. Старецът пак засвири, после пак поприказваха и накрая  Иван Руснака си замина за  Згалево с хармониката – неговата мъка и утеха.

      

юли 10, 2008

ЗАЩО ОБИЧАТ ЛИЛИ ИВАНОВА В РУСИЯ ?

Filed under: музика — Етикети:, , , — гравитон @ 3:03 pm

ЗАЩОТО ПЕЕ С ЛЮБОВ! 

Лили Иванова Руски Песни 2 Част

юли 7, 2008

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ !

Filed under: внуче — Етикети:, , — гравитон @ 1:58 pm

  Миналата седмица имах удоволствието да бъда с моя внук. Водих го на плуване, водих го на тренировки по футбол и бяхме щастливи! Само че ми се изправи косата като видях… на сред тренировъчното поле до стадион Пловдив, следната картинка:

 

 

 

 

 

 

     И нека не ми обясняват, че няма ток в това табло! Истината е, че не е обезопасено! Че не му е мястото сред играещите деца! Че съгласно всички правилници за безопасност, таблото няма видимо прекъсната верига! Че децата са неуправляеми. Махнете го, скрийте го господа, докато не е станало късно!!!!!!!!!!!1 А и най-малкото с демонстриране на тази безстопанственост и безотговорност не ги възпитаваме добре!

Older Posts »

Блог в WordPress.com.