Mitkoivanov's Weblog

юли 12, 2008

ХАРМОНИКА – РАЗКАЗ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:43 am

      На полянката пред мелницата, играем футбол. Глъч, закачки, караници, подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си.Улисани, двайсетина хлапета гоним коженото кълбо. За нас, топката е цялата вселената.

Юлскто слънце прижуря с последните  за деня, жешки лъчи, усмихва се и се навежда да полегне  зад Згалевския баир. По паважа,  от  към гарата, уморени работници от складовете и държавен резерв се прибират,  след дългия изнурителен ден.  Все по-често трополят  каруци с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за  по „едно” в кръчмата на Калчев, а други продължават надолу към центъра на Пордим.

         Мита, баща ти! – Подвикват ми две три хлапета

         Иих! – Простенвам, недоволно и спирам да играя.- Още малко, бе татко? Сега дойдох! – Опитвам се да хитрувам, но забирам   поизбелялата си басмена ризка и тръгвам   след него.

         Айде…! – Добродушно и категорично отсича татко и подкарва колелото на долу. .

      Пред колелото се понася кръшна народна  свирня и възвестява улицата, че Бай Кольо железничара се прибира от гарата  в Пордим. Така е и всяка сутрин. Тръгне за работа баща ми и си  свири с уста. Комшийте  разбират, че е 6 и 30. Кара  татко колелото и не се обръща назад. Щрапам с босите си крачета подир железничарската  му униформа и се двоумя: – Дали да не запраша тихичко назад..?- По някога го правя и номера минава. Вечерта ми се карат, но до пердах почти не се стига. Сега обаче не посмявам.

       На около стотина метра пред руския музей, свирня с уста, колело, баща и син влизаме в нашия  си двор.Сами сме. Майка е още на нивата. Брат ми е  вече прикачвач,  може и през нощта да оре. Както обикновено, татко подпира колелото  под кичестия орех и се спуска в двора  с животните. Забърква  ярма на прасето, кокошките и зайците, хвърля и малко зърно и на гълъбите. После дава трева  от багажника на колелото на козата и зайците и налива вода за пиене на всички, барабар  с кучето. Аз припкам край него и му помагам. С това процедурата по вечерното хранене на животните е приключена.

         Искаш ли диня? – Пита  татко и  още не чул, неподлежащото на съмнение:

         Искам!- Добавя:

         Донеси хармониката!

      Втурвам се  в къщата. През това време, баща ми отваря капаците на дълбокия 26 метра кладенец, спуска кофата и изкусно изважда една,  4-5  килограмова „Мичуринка”.  За отрицателно време динята е нарязана. Корите от сочните резени са хвърлени в  кофа с капак и зачакват да и дойде реда за храна на животните . На средата на обградената с пейки и  застлана с мушама дървена маса,  поставяме голяма , чиста тава и татко я напълва с нарязаните, червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнася аромат на зряла диня.   По парчетата искрят  капки нектар  и кристализирала захар. Вкусотия!

      Междувременно  донасям  хармониката.

         Остави я и донеси боб и тенджера! – Нарежда  татко.

      Докато му донасям купичка зрял фасул и тенджера, той вади от чантата на колелото си бучка сирене и хляб, дето са му били за обед и ги поставя на масата. Сядаме и хапваме. Хапваме и требим боба. Залък хляб, парченце сирене,  и две три късчета сочна и сладка диня. Ям та ушите ми пукат. Най-после  отребваме боба , измиваме го в две три води и го поставяме с тенджерата на котлона. Отново сядаме под асмата. Аз продължавам да ям диня, а баща ми поема хармониката. Засвирва.  Двора и махалата се изпълват с музика. Първо валс, македонска, после някакъв унгарски  чардаш, после руска частушка. Реди ги  татко на вълни на  вълни, ту бавни ту по-бързи, а те преливат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата.

     Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта  наднича побеляла глава на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се прибира,   настъпва тишина.

         Помози бог! – Поздравява,  облечен в сини дочени дрехи старец и пристъпва неуверено  към нас.

         Дал бог добро!Влез, влез, дядо, заповядай! –  Подканя го баща ми и продължава да стои с ръце на хармониката.

Старецът, леко приведен от тежестта на годините,  чевръсто за  70-те  си  години , се промушва по пътечката между нацъфтелите цветя и се изправя до масата!

         Аз, такова ,  синко, само да послушам! – Заоправдава се той с молба , а очите му залепват като магнит по седефените копчета на старата руска хармоника.

         Хубаво, дядо, хубаво. Сядай – Настанява го татко срещу себе си и му предлага.- Вземи си диня. Още е студена.

   Неочаквания гостенин сяда втренчил поглед  в поолющената хармоника и въобще не поглежда динята.

         Свири, свири, синко, аз само да послушам!- После с готовност сяда на пейката в очакване.

     Колю Монков – баща ми, отново засвирва, но нещо се пречупва в него и  притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта,  спира.

         Ти можеш ли да свириш, дядо?

         Едно време можех…

          Я вземи, опитай!- Сваля татко,  коланите и подава хармониката. Старецът я поема,  ръцете му треперят. Погалва я свещенодействено. Кокалестите му старчески пръсти заопипват черно-белите копчета. После  замира неподвижно. Погледът му, същността му се зарейва някъде във  вселената и засвирва…  Светът замира. Тихо и несигурно мелодията се издига между  ореховите листа, понася се над дворове и къщи и докосва небето с неописуема нежност и мъка. Постепенно  добива увереност. Мехът се  разпъва все по широко и игриво. Една след друга се редят руски белини и закачливи частушки,  мелодии с плавността на пълноводна река и игриви  ритми на казачок.

        Аз   слушам с полуотворена уста и гледам с възхищение изкусния музикант. В съзнанието ми изникват картини от филмите с руската степ,   някаква огромна река и безкраен  хоризонт… По пътя затрополява  минаваща каруца. Колелетата и  внимателно и тихо подскачат по камъните на шосето,  да не смущават  хармонистта.  Усетили разликата в свирнята, минаващите от полето жени  в каруците се изправят. Като плаващи  лебеди, главите им,  в бели тензухени забрадки, се носят над дувара и надничат,   да видят изкусния свирец.

Ненадейно,  с насълзени очи и молещ поглед, старецът,  спира да свири:

         Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти.

         Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отбива неочакваното предложение татко и додава.-  От есента на 1944 година, през Македония, Сърбия и Унгария  приятел ми е била,  до края на войната, та до днес. Мила ми е.  Не ми е за продан. Пък ми е подарък от един руски войник..    Не,  за нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!

       Старецът засвирва отново. Пръстите му играят по седефените копчета  и го пренасят в някакъв си негов свят.  Лицето му, ту се озарява в щастлива усмивка, ту помръква в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчват сред разпръснатите зърна на двора,  , забравят да кълват и заедно с петела се заслушват….

       След още петнайсетина минути,  свирнята пак спира и разговорът продължава:

         Аз съм се учил между боевете на фронта. Учител ми беше  едно руско  войниче, само че го убиха при  Драва.  А ти от къде знаеш да свириш?

         Аз ли? – Попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва. – Иван, руснака ми викат. От Згалево съм. Шеснайсет годишен заминах в  Русия. Немотията ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята  Настя. Красавица ми беше. Задомихме се и трима сина ми роди. Та там се научих да свиря. Вечер насядаме със синовете, аз разпъна хармониката и свиря, а  Настя пееше. Песента и се носеше над реката  и на душите ни беше леко, леко. Живяхме щастливо. Само че…  ех – въздъхна дълбоко стареца – дойде войната и всичко свърши…Още в началото получихме съобщение за най-малкия Федя. При  Севастопол загина.  Батко му  Дима, бе убит при Курск, а третия, най-големия – Юра,  остави костите си  при Берлин. Завърнах се от фронта жив, ама за какво? Домът ни разрушен, жена ми, милата, и тя в къщата била като паднала бомбата. Нямаше вече за какво да стоя там и се прибрах в бащината  къща,  в Згалево.  Иван Руснака, така всички ме знаят.

         Продай ми я бе синко, нищо не ми остана от онзи живот. – замоли се отново стареца.

Неочаквано и за самия себе си, баща ми се премести до стареца, сложи ръка на хармониката и отсече:

         Халал да ти е дядо, вземи я!

       Очите на стареца засияха, лицето му се озари в неописуема усмивка.

         Колко искаш, кажи, синко?

         Нищо не ти искам. На теб ти е по нужна. То при мен,  кой да свири на нея. Ей го тоя малкия и китара съм му купил,  при учител в читалището ходи, нищо не става. На батко му тромпет купихме, ама и той не се научи да свири. То си е казано: От всяко дърво свирка не става! Вземай я и със здраве да свириш на нея.

         Ама даваш ли ми я? – Не повярва стареца.- Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.

         Давам ти я бе, човек, без нищо ти я давам.- Отново потвърди татко. Старецът пак засвири, после пак поприказваха и накрая  Иван Руснака си замина за  Згалево с хармониката – неговата мъка и утеха.

      

Advertisements

3 Коментари »

  1. Двата разказа на Митко Иванов – сътворени ненатрапчиво в стила на литературната класика от Вазов, Елин Пелин, Йовков, Тодор Влайков и пр. насам, изправят днешния българин пред трагичната тема „Какво се случи в у нас в течение само на едно поколение (около 25 години) или за две десетилетия демокрация и дали всъщност т.нар. демократизация не е най-жестокият и нагъл грабеж не толкова на материални, колкото на духовните богатства, които притежаваше онази България, онези българи. Зад идилично представената картина на живота на обикновения човек през периода от края на Втората световна война до вътрешнопартийния преврат от края на 1989, осъществен под благосклонния взор на западната дипломация и московските тайни служби“.

    От какви блата и тресавища, от какви цепнатини изпълзя уродливата паплач и как похватно, усърдно окупира властта във всички сфери на живота тук? Как тъй стана, че 2 000 000 граждани на републиката напуснаха родно място, за да си търсят щастието някъде другаде, само не и тук? Кой ги прогони, кой ги принуди? Има ли нацията ни съпротивителна сила да удържи срещу настъпилото унижение и унищожение на националното ни достойнство?

    Благодаря на автора за умело поставената тема за размисъл!

    Коментар от Георги К. Бояджиев — юли 16, 2012 @ 3:43 am

    • Благодаря за оценката и най-вече за разбирането! Живота поставя въпросите и дава верните отговори! Ще продължа в опитите си да го отразя такъв какъвто е!

      Коментар от гравитон — юли 16, 2012 @ 3:57 pm

  2. Хем тъжна, хем нежна е мелодията на Иван Руснака… Неговата хармоника, понеже тя е повече негова отколкото наша свири от глъбините на човешката душа и неволя… Слушателят неволно остава в плен на тази мелодия и тя става част от нещо значимо, което ние наричаме с думата състрадание. Благодаря Ви за прекрасният разказ, Митко!

    Коментар от Соня Пехльова — юли 17, 2012 @ 9:05 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: