Mitkoivanov's Weblog

септември 23, 2008

НАМЕРЕТЕ РАЗЛИКАТА – фотозакачка

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 12:48 pm

Тази фотозадача е адресирана към кметовете на гр. Пловдив и ЖР Тракия. Коментариите са за Вас!

 

Отговор: Разликата е само седмица време и един национален празник! И няма да питам къде са площадките за контейнерите и прахосаните пари за тях?..                                                       

 

 

Днес е 24 септември 2008 годшно.  Както се вижда от следващите кадри:          ЗНАЧИ МОЖЕЛО!          Б Л А Г О Д А Р И М  !

 

Advertisements

септември 20, 2008

БАНСКО – снимки от лятото

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 8:41 am

 През лятото в хотел Перун срещнах тези прекрасни създания! ГЪЛЪБИПъстрия

 Затворник

 Бялата гълъбица

 Качулатка

 Събратя

 Красавица

 Изящната

 Затвор

септември 19, 2008

Банско – снимки от лятото

Filed under: Фотография — Етикети:, — гравитон @ 8:44 pm

  Като всичко приятно, топлото лято се изниза неусетно.  Остана ми  спомена за една незабравима седмица в Банско. Към нея ме връщат снимките от моя фотоапарат.  Ето част от тях, разделени в пет цикъла.

БАНСКО ДНЕС    – КОНФЛИКТИ

                                                                              

  Конкуренция

 

 

 

 

 

 

 

Настъпление

Недостижимия

                                                  Планината се сърди

  Импресия

септември 17, 2008

ЗАГУБЕНИЯ ФОТОАПАРАТ – разказ с възможен край ( последна част)

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 9:24 am

 

     В офиса  допиваха сутрешното кафе. За приключване броя на списанието имаше цели 12 дни  и момичетата още разпускаха. Пушачките си  забиваха поредния «гвоздей в раковото»  и коментираха:  Защо  мъжете са склонни на случаен секс, а жените на случайни връзки.  

 След като  обсъдиха  и  дали размерът има значение, те единодушно стигнаха до извода, че има – особено ако е в милиони долари. С това сутрешния  разбор  приключи.

       Здравейте момичета! – посрещна ги  М.- Познайте какво си намерих? Който познае печели бира!

      Колежките и се скупчиха над нея, а тя седнала  пред още не включения компютър, скри с ръце и тяло дамската си чанта.

       Пари?.. Брошка?..  Билет  за концерта?..  Пръстен?.. Бижу?..   Гадже? – налучкваха една през друга младите дами и любопитството им  вземаше застрашителни размери.

        Стоп! Стоп! Спрете малко! Ще ви кажа, но искам да ми помогнете да намеря собственика му!

          Ееее! – отговори множеството над нея.

          Няма  «Е»! Трябва да ми помогнете!

          Добре, добре! Казвай за какво става въпрос!

          Кажи какво си намерила?

          Ето го! Фотоапарат!

         Ооооо! – простена разочарованото женско войнство над нея  и поразхлаби обръча.

          Чакайте, чакайте! Помогнете да намерим притежателя на този фотоапарат!

           Що не го занесе в полицията? Може вече да го е търсил?

           Момичета опитах. Намерих го сутринта на плажа. Веднага отидох  до районото  . Обяснявам и, че съм намерила  фотоапарата на плажа и че  искам да и го предам. 

          Е, и?

          И !  Направо ме отпратиха. Казаха да не ги занимавам с такива дребни неща.  С една дума,  да си вземам фотоапарата  и да изчезвам, пък ако случайно някой го потърсел, те щели да ми се обадят!  И ето ме!.. Да решаваме какво ще правим!

           Има ли снимки в него?

           Има, но видях само три, четири, неудобно ми е да ги разглеждам.

           А така, неудобно и било! Нали трябва да се захванем за нещо?  Я да видим какво има тука? –  издърпва от ръцете и фотоапарата най-напористата и визуализира първия кадър.

          « Охо!.. Виж ти!.. Я какво имало тука! .. Че то и аз искам да го намеря!» – коментират момичетата приковали поглед в  кадъра и обръчът от любопитство става  още по-здрав от  промъкваща се завист.

          – Струва си! Господи какъв готин мъж?? ..

          – Момичета стига, искам само да му върнем  фотоапарата!

          – Да бе, вярваме ти?

           И докато  Тя разбере какво става, момичетата се разтичват,  комплектоват  фотоапарата със съответните кабели към компютъра.  На  големия монитор  излиза  образът от първия кадър… на втори.. на третия… на четвъртия… Офисът се насища с похотливи мисли и благородна завист. Момичетата започват да пристискват бедра и да облизват навлажнените си устни.

          – Леле маце,   тоз ще ти го открием , ако ще и извънземен да е!…

          В този момент излиза петия кадър. Младежът е седнал  в някакво бистро, а погледът му е съсредоточен в екрана на готин лаптоп. Пръстите  на двете му ръце са застинали над клавиатурата, ха да се разтичат по клавишите.

           – Душа страхотен е! – отсича едната от тях  и пита: –  Девици, ще и го намерим ли?

           – Ще и го намерим. Честна мускетарска! «Един за всички, всички за един»!

           – Наш е ! Интернет е велик!

           – Давай  по-нататък!

        За всеобща изненада, неудволетвореност и раздразнение, на следващите няколко кадъра им се усмихва ведро и подкупващо прекрасно женско създание. Сексапилно тяло, разкошна  коса, красиво лице и две весели, щастливи очи ги  блъскат в лицата  и ги    потапят в безмълвие!  Неловка тишина! Само компютъра продължава  да  измъква   с жуженето на вентилатора  си поредните кадри. Зареждат се  автоматично заснети кадри: той и тя, тя и той, те двамата, един до друг, прегърнати, целуващи се,  в леглото, позиращи пред огледалото – преливащи от щастие…

         Момичетата гледат  и не вярват на очите си. Такава хармонична двойка! Толкова  много обич!

               Леле мацета,  тез са  от рая! Честно да си кажа, почвам да им се радвам!

               Наистина са страхотни! Бас ловя, че са на сватбено пътешествие?

               Не знам на какво са, но са били на почивка! Кадрите от стаята са в хотел!

         Тя ги слуша объркана и видимо унила.  Обсебилите я розови мечти я напускат. След кратка пауза, тръска глава и с присъщата и решимост пита:

               Момичета, как ще ги намерим? Грехота е да си нямат тези кадри! Трябва да и ги върнем!

         Колежките и  се замислят и една през друга започват да правят

предложения. След бурни  обсъждания на ситуацията и анализ на даденостите,  единодушно стигат до извода, че е необходимо да  дадат  гласност на изникналия казус. Снимката с лаптопа   ги навежда на мисълта,  че младежа е на ти с интернет технологиите и най голяма е вероятноста да се засекат в интернет океана, още повече, че не знаят  от каква народнаст е.

          До края на  работния ден, направеното разпределие на задачите дава резултат. В едни от най големите интернет форуми, блогове и платформи на английски, руски и български, казусът, придружен от снимков материал и електронния адрес на редакцията, за обратна връзка, се завърта в глобалната мрежа. Поместват се   обсъждания, предположения, коментари, разсъждения и благопожелания  за щастлив семеен живот на младата двойка… Откриването на влюбената двойка  и   връщането на фотоапарата става цел на  милиони доброжелатели. Като лавина нараства броя на желаещите да помогнат…

       На третия ден, в редакцията се получава  електронно писмо:   

   « Уважаема редакция!

    Багодарим Ви за положените усилия да  върнете загубения фотоапарт!            Уведомяваме Ви, че на публикуваните в интернет кадри е моят съпруг, баща на

две деца и  жената на нашия  кум, също с две деца.. Тъй като фотоапарата е лично мой, с благодарност  Ви моля да го задържите! Ще сме  Ви благодарни,  ако ни предоставите, на  електронен адрес…… и останалия снимков материал. Същия ни е  необходим  за  двете  бъдещи бракоразводни  дела!

     Съпруга,  кум и техните четири деца оставени зад кадър!

     От все сърце Ви пожелаваме никога да не изпадате в нашата ситуация!»

…………………………………………………………………………………………………………………………….

         

 

  ( За сега  не следва продължение!  Това е само един възможен  край на измислен разказ, за който ме провокира   поредната  интересна история  разказана от Майк Рам

   и обсъждана   въвFLICKR.)

септември 15, 2008

ЗАГУБЕНИЯ ФОТОАПАРАТ – разказ с променен край /част втора/

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:29 am

Районното я посрещна недружелюбно и строго. Пъстра група от хора, мълчаливо и чинопоклонно,  пристъпваха от крак на крак  в очакване  на  реда си. Младежи, девойки, възрастни мъже и жени,  повечето със свитък документи, други без нищо, гледаха  уплашено и с надежда към дежурния полицай. По отстрани шумна група мургави жени и деца разговаряха и жужаха като кошер.  Седнал удобно  зад гишето с надпис „ Информация”, блюстителя на реда  и закона,  звънеше или отговаряше  по някои от трите различни по цвят телефони пред себе си.От време на време навеждаше леко глава,  посочваше с пръст следващия от  опашката  и  го привикваше с пръст. След кратък разпит, при кого, за какво, по каква работа и прочее, някои  от посетителите тръгваха обратно към града,  други  пак на опашката , а малка част щастливци, подаваха личната си карта и биваха записвани  в голям  и  дебел тефтер. След минута две дочакваха от вътре да  ги поеме друг полицай или цивилен и заедно с него се изкачваха по етажите. Дойде и нейния ред.  Полицаят почти се усмихна.

         Вие госпожице при кого?

         Извинете, но аз не знам при кого трябва да отида – заоправдава се  М. – Надявам се Вие да ме насочите.

         За какво става  въпрос?

         За фотоапарата! – поясни притеснено М.

         Откраднат ли е? Кой го е откраднал?

         Не, загубен е!

         Къде сте го загубили?..

         Не, не съм го загубила, аз само го намерих!

         И какво като сте го намерили?

         Искам да намеря собственика му! – успя да изкаже най после интимната си мисъл  Тя и извади фотоапарата.- Ето го, намерих го тази сутрин на плажа.

         Хубава работа, че ние да не сме служба „Намерени вещи”?

         Помислих си, че притежателят му може да го е потърсил при вас! И идвам да го предам!

         Кого да предадете? – наостри слух полицая.

         Фотоапарата, кого!

         На кого да го предадете, бе млада госпожо? 

         На вас, на полицията. Надявах се, че  вие ще откриете собственика.

         Млада госпожо, вие имате ли си понятие  колко по важни неща трябва да откриваме. Вие знаете ли колко крадци, мошеници и убийци трябва да открием? Колко откраднати  превозни средства и  лични вещи трябва да открием? Колко дилъри на наркотици трябва да обезоръжим? 

         Ама все пак  проверете, може  собственикът на фотоапарата да го е потърсил при вас.

       Тук вече полицая, отегчен от невежеството на красивата гражданка се  размърда изнервен. Като срещна, обаче,  за пореден път умоляващия и  поглед,  напълно обезкуражен от  поредното примигване на дългите и вити мигли, отсече:

         Добре! Сега ще проверим!

         Много  ви благодаря! –  усмихна се  Тя и го дари с  благодарния поглед на най невинното момиче, доближавало  някога неговото гише.

Тогава Той  протегна ръка и взе най отдалечения телефон. Набра някакъв номер.

В  слушалката се чу  едно басово:

          Комисар  Х слуша.

         Разрешете да се представя г-н комисар.  Дежурния на информацията, сержант Послушков  Ви безпокои.

        Докладвайте, сержант Послушков!

       Тук вече сержанта  се  беше изправил  прав ! С  едно дълго и сложно  изречение успя да обясни, че гражданка е намерила фотоапарат, дошла е да го предаде в полицията и се надява да и помогнат да намери собственика на фотоапарата. По нататък телефонния разговор продължи така:

         Да!..Да! Да!.. Тъй вярно!.. Разбрах, господин комисар!.. Слушам, господин комисар!…Ще предам, господин комисар!  ..Да, разбрах, господин комисар! Да няма при нас, господин комисар! Да разбрах,  да остави! Слушам, господин комисар. Разбрано! –  и седна отново на стола плувнал в пот от притеснение.  В един кратък миг, събра цялото си красноречие, пое дълбоко въздух и с категоричността на началник  нетърпящ възражения изстреля:

         Госпожице, вземате си намерения фотоапарат, оставяте си данните да ви потърсим, ако се наложи и изчезвате! При нас никой не е подавал жалба за изгубен фотоапарат.  Началника каза да  Ви благодарим.!

       Така първия опит на  М да намери собственика на фотоапарата  завърши безславно. Оставаше и да сподели с колежките  в офиса и заедно да  намерят верния път  към мечтания образ…

 

(Тук  пак ще следва продължение, дето още не съм го написал. Сега го измислям!

  Впрочем идеята ми дойде от поредната  интересна история  разказана от Майк Рам

   и обсъждана   въвАз ще  се опитам да експериментирам!  Какво ще излезне, ще видим!?).   .

септември 13, 2008

ЗАГУБЕНИЯ ФОТОАПАРАТ – разказ с променен край

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , — гравитон @ 4:30 pm

 Утринните лъчи нахлуха в стаята и окъпаха очите и.  Денят обещаваше да е прекрасен.  Преоблече се  с лекота  и настроение и слезна на улицата. Градът  се събуждаше. Изгряващото слънце протегна първите си утринни лъчи и го погали. Крайморския бриз я загърна и понесе на вълните на щастието.  Искаше и се,  половин часовия  джогинг  да не свършва. Бягаше  като волна кошута по мокрия плажен  пясък  и весело криволичеше  от  закачките на  морските  вълни.  Въздухът свистеше в черните и къдрави коси  и ги вееше като знаме на  младостта. Две влюбени чайки прелитаха по пътя, подплашени от нейния бяг…

  Този път, чайките  кацнаха до някакъв тъмен предмет. Тя спря. Те я изгледаха недружелюбно и подплашени отлетяха към шумния град. Притеглена от неустоимо любопитство М. се приближи плахо  и колебливо се наведе. Протегна изящната си  ръка и като археолог фокусирал  вселената в намерена древна находка, започна внимателно и усърдно да разравя пясъка с първото и попаднало  птиче перо. Пред очите и с целия си блясък се показа изящен и модерен, цифров фотоапарат. Вдигна го с крехките си ръце и  вселената я затрупа    въпроси:

         Как е попаднал тук?

         Загубен е.- отговаряше аналитичния и ум.

         Кога е  загубен?

         Съдейки по  влажния пясък върху него, навярно още снощи! – разсъждаваше тя.

         Може би собственикът му го търси ?

    Тук вече, тя се  изправи, огледа се  с надеждата, че ей сега собственикът на фотоапарата ще се появи. В представата и той изплува, кой знае защо, висок, широкоплещест,  красавец с топли добродушни очи, къса гъста коса и  непринудена плаха усмивка… Представи си как ще му подаде фотоапарата, той ще и благодари и притеснено ще я помоли за снимка.. Огледа се  пак и пак, наоколо нямаше никой. Не и остана нищо друго освен, объркана от лавината въпроси, да си тръгне…

      Вече се беше забавила. Остави фотоапарата , взе си един освежителен душ, постави си минималното количество грим, което  си поставяше всяка сутрин  и се приготви за работа. Понечи да тръгне,  но мисълта за фотоапарата я прикова отново.

         Кой е собственика? Какъв е? –  и пак в представата  и изплува като  мечта, образа на младежа от плажа.

       Този път не можа да устои. Предала се на неустоимо желание да види  кой е, приближи до холната масичка и   взе фотоапарата. Системата и беше позната.  Натисна и изкара първия кадър.  О, небеса!  Краката и се подкосиха. Сърцето и заби лудо, премаля и…Това беше той!.. Образът от нейната представа. Нейната мечта! Гледаше го като хипнотизирана. Светът изчезна.  Съществуваше само той. Неговия образ. Трескаво започна да разглежда следващи те кадри. Втори  кадър – той  по бански, прав на плажа. Слънчевите лъчи отблясват по мускулестото му тяло. Определено е спортен тип… Трети кадър – пак той. Седнал на плажа, чете книга…Слънчевите му очила са  на главата  и откриват  високо умно чело. Определено е интелектуален тип. Четвърти кадър –  отново той  на фона на градската градина и  морето! Облечен  в светло син, спортен панталон,  кристално бяла,   риза с навити  ръкави и  светло синьо копринено шалче под колосаната яка.. Определено е артистичен тип..

 

         Момиче, хайде на закускааа?  По живооо! Закъсняваш за работа!–  подкани я майка и от кухнята.

       Топлия мачин глас я  извади от въображаемия свят в който се беше  набутала. После тръсна с глава, така правеше винаги когато вземаше твърдо решение  и  стана.

         Не, мамо,  няма да закусвам. Тръгвам! – и още преди думите и да стигнат до кухнята, докато сложи фотоапарата в дамската си чанта и майка и я посрещна на прага, с две топли мекици, каквито само тя правеше.

         Чакай, вземи ги за из път, до спирката ще ги изядеш.

         Добре, добре! – съгласи  се М и добави – Дай ги, че трябва да се отбия до районното. Намерих на плажа фотоапарат, трябва да го предам.

         Да трябва ! – потвърди майка и.

         Собственикът може да  го е търсил вече!

         Навярно! – потвърди отново майка и я изпрати с благославящ поглед…

 

 

(Тук вече ще следва продължението, дето още не съм го написал. Сега го измислям!

  Впрочем идеята ми дойде от поредната  интересна история  разказана от Майк Рам

   и обсъждана   въвАз ще  се опитам да експериментирам!  Какво ще излезне, ще видим!?).   .

       

септември 8, 2008

ВДОВЕЦ – разказ за котки и хора

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:52 pm

  вили    подрече да  Ви разкажа  за  Дистакар и аз взех че се хванах. Ето го!…

  

   Стои умислен на любимото си място и тъгува.

   От тук се вижда целия двор. Ей там  в дъното е сайванта с малките котенца.  Техните  котенца, дето му ги роди  Данчето.  През клетата му котешка глава прескачат, като мише стадо спомени и тревожни мисли. Гризат душата му с  несигурността за тяхното бъдеще. Баща е! Как да и помогне,  останаха невръстни сирачета.

        Ех, де да можеха поне да се хранят самички! По цяло денонощие  ще  ловувам  в хамбарите из квартала.- мисли си Дистакар и гледа, как баба Величка  ги храни със спринцовката.

        Како  Маро, днеска Васко донеси ли ти мляко от кравата, че то моето свърши?

        Донесе Личке. Отзарана на рано го оставил със шишето на кьошката. – отговаря баба Мара и донася шишето. – Ма ти дай малко повечко на това шаренкото, че то най слабичко. Тез двете  по са давръндисали.

        Виж ги како  Маро какви са жълтички, одрали са кожата на Данчето.- посочва  баба  Личка и продължава  грижовно да храни малките.

         Ша са отгледат ма Личке. Не помниш ли колко прасенца  сме отгледали тъй във фермата!

        Така си говорят двете прабаби и продължават да ги почистват и хранят. Дистакар слуша. Бабешката грижовност и нежност го поуспокояват и той се отдава на спомени.

        Ето го. Само на няколко  месеца е. Подариха го на пра внука  Митко. Е не го занесоха на София, ама пак го направиха  гражданче. В Пловдив. В апартамент. Чисто, топло, уютно и завивките едни такива мекички, пухкави.  Най обичаше да излиза на терасата и от там, от високо, да наблюдава движението в  големия град. Събота и неделя, като си дойдеха софиянци, беше най хубаво? То беше игра с  Митето, то беше мачкане и храна дето  специалните котки я ядат. Котешка. Купена… Е имаше и едно премеждие. От много ядене ли, от мачкането в детските ръце ли, но на два три пъти се изложи.  В апартамента  взе да мирише на него. Баба  Меги търчеше след него  и чистеше. Накрая, май много се ядоса, щото и той не се усети как полетя от терасата на четвъртия етаж.  Оживя, ама още следващата седмица го предадоха на баба  Мара в Пордим.

        В Пордим възмъжа. Живееше на воля. Дворът широк, кварталът голям, хамбари и сайванти много. Обикаляше таваните на къщи и курници и  ловеше мишки.

       Баба Мара   е строга. Уж не го пуска вътре в къщата, но като зафука голямата зима, като наваля един метър сняг и като замръзна всичко навън го прибра вътре. Нямаше кой знае какво за ядене, но пак му натопяваше хляб в манджата и супа му сипваше в паничката и не го оставяше гладен. Гледаха телевизия и стояха на тъмно. Правеха икономия на електричество. В голямата  готварска печка бумтяха дърва и въглища и хвърляха отблясъци по тавана. Баба  Мара е 85 годишна. Живее самичка. Той  и е другарче. Тя му говори като на човек.

        Е,  Писане – тя така му викаше, щото все не можеше да му запомни името –

лошо е баба да си сам. Старост – не радост. Няма с кого да си продумаш. Иначе сполай на бога, здравичка съм. Всичко си имам. На никого не трябвам вече, ама пусто душица се не дава. Ще ми се и утре да погледна слънчицето като изгрее… Пък каквото  и когато е рекъл господ. Само едно се моля, баба, да се не залежавам, да не тежа на децата…

    Тъй му говори баба Мара, а понякога даже го гали. Той се умилква и мърка доволно с монотонното и говорене.

           Не се оплаквам, чедо. По добре от сега никога не съм живяла.   Каква немотия е било, баба, каква работа от дете съм почнала. Пък като са труди човек, като не е прахосник, като има разбирателство в една къща всичко са постига. Ей и къща направихме с дядо ти Кольо, бог да го прости, децата  са изучиха, в градовете отидоха, апартаменти си направиха, че и по два. Отгледахме ги , баба, че и  внуци и правнуци отчувахме.  И ей тъй, като ги чуя по телефона, че са добре, спокойно ми е. Сполай на бога добре съм само самотата ми тежи, баби…- тъй нарежда старицата и разказва за кой ли път целия си живот.

       Неусетно му стана някак близка. За това не се отделяше от нея. Тръгне тя към двора с кокошките, той след нея, слезне тя в мазето за гювеч или компот, той  до нея, качи се за нещо горе в къщата, той пак от  преде и. Обиколи стаите, изследва за мишки и се прибере с нея.

      Една ранна и мразовита януарска утрин, на парапета на прозореца, дето баба Мара му беше поставила и един картонен кашон с  постелка отдолу, зърна Данчето.  Премръзнала, изгладняла, плаха и несигурна надничаше през стъклата на прозореца  и трепереше. Беше я виждал няколко пъти, но като се върна от  Пловдив го наобикаляха бая котки та не и обръщаше внимание. Нали беше гражданин.  Но този път нещо в него  трепна.  Стана му мило за нея и без да се усети замяука пред вратата да излезе…  От тогава заживяха заедно в кашона на прозореца. Гушкаха се  едно в друго и се топлеха.   Крехкото и телце  потрепваше и тя нежно се гали в него. Хранеха се заедно от паничката  и даже заедно ходеха на лов.  Дистакар заемаше място от едната страна в хамбара, а Данчето   от другата. Нямаше отърване за мишките, че и  големи плъхове хващаха. Носеха ги пред къщи, играеха  с тях и гледаха  да се похвалят на баба  Мара, с улова си.    Неусетно заживяха като семейство. Дойде месец април. Снега се стопи. Двора се раззелени. Запяха птички. Слънцето започна да топли още по силно. Все по често лягаха един срещу друг и се гледаха в очите. После се гонеха из двора, играеха си и се любеха. Неусетно  Данчето понапълня. Стана по тромава и още по хубава.   Дистакар разбра че  е бременна. Носеше и мишки и я оставяше първо тя да се нахрани. Стана още по нежен към нея.

    И  така, в началото на август, тъкмо си беше дошъл правнука на баба  Мара от  София и правнучката Павлетка – от Плевен,  Данчето роди. Ей там отзад под шапрона, върху   старата  работна  манта. Децата ги откриха още на първия ден.  Щастливи и любопитни започнаха да носят храна на  майката. Гледаха ги,  но не ги пипаха. Беше му неловко  и  умираше  от любопитство да ги види и той,  поне от далече.  Един ден докато децата спяха след обеден сън,  а Данчето за минутка  отиде да се напие с вода до чешмата, Дистакар, уж небрежно,  мина край малките. Едното беше като него, по тъмно, а двете жълти като  Данчето.  Не беше на себе си от щастие. Тръгна по улицата, обиколи хамбарите, покачи се на покрива и му идеше да хвръкне от щастие.

    Неусетно изминаха десет дни и котенцата прогледнаха.  Децата си тръгнаха. 

Храната намаля. Баба  Мара готвеше само за себе си. Дистакар тръгна на лов и носеше по някоя мишка на  Данчето.  Но не стигаше.  Малките поотраснаха и  Данчето също тръгна по хамбарите. На 18-тия ден стана нещастието. Данчето се прибираше уморена през улицата, когато един голям камион връхлетя върху и я уби…

        Горките ми котенца, останаха сирачета! Как да ги отгледам сега,  още не могат да се хранят сами? – мислеше си онзи ден Дистакар, наблюдаваше  пак прабабите  и прехвърляше в котешката си глава разговорите на правнуците от  София за грижите по техните деца.

        Ще трябва да свиква, майко! – обясняваше майката на Митето. – Не е малък вече. В трети клас ще бъде. Ще го водим, но и сам ще почне да ходи на училище.

        Аз за училище не се притеснявам толкова, щото  има и съседски деца и ще ходят и ще се прибират заедно. По притеснено ми е, че няма кой да го води на фехтовка и на английски. – сподели и татко му.

        Това лято много добре му се отрази плуването. Трябва пак да го запишем поне един два пъти на плуване да ходи. Там е малко по далече. Но като няма свободни баби и дядовци, ще видим. –  каза проучвателно майката и допълни – И доста средства са необходими.

        Мен тези средства не ме, притесняват.  Трябва да помислим като порасне, че за един престижен западен университет или колеж, таксата на семестър е от порядъка  на 40-50 хиляди евро. – поясни татко му.

Митето, уж стоеше в страни и си играеше с Павлетка, но неочаквано попита:

        Тате, ти имаш ли толкова парички, бе?

        И да нямам, тате, ти не мисли за това,!  Стига да учиш, за парите ние с майка ти ще имаме грижата…- засмя се татко му.

        При хората е още по трудно. На нас котките поне пари не ни трябват. –помисли си  Дистакар тогава, а сега си спомни какво щеше да стане онзи ден. За малко да остави кръгли сирачета, малките си котенца.

       Мислите му бяха пак заети с  малките. Така  че се беше улисал в скръбта си по Данчето и грижата за малките и  си беше  все загинал. 

      Баба  Нела съседката, дето толкова много го обичаше, че вечер на седянката го вземаше в скута си и го галеше, много често му казваше:

        Дистакаре, много си хубав бе мама! Много ти е хубава опашката, а ма да не идеш в нашия двор, че онези зверове, Хъскито, дето го донесох  от  Испания и Каракачана на дядо ти  Коци,  ша ти съдерат козинката!

     Така,  потънал в мисли, не се усети кога се озова в двора на Нела и Коци. Изведнъж, двете свирепи кучета се нахвърлиха към него. Дистакар се наежи, настръхна, започна да съска и извади острите си нокти.  Кучетата  първоначално се стъписаха, но свикнали обикновено котките да бягат от тях, се нахвърлиха върху му. Дистакар едва успя да се промуши между двете и да се покатери на брезичката по средата на двора. Кучетата побесняха. Залаяха още по свирепо и заподскачаха по ствола на дървото.  Проумя ли, че не могат да се покатерят и двете кучета без да спират да лаят, вторачени в него,  се настаниха трайно под дървото. Легнаха и зачакаха. Започна една неравна борба на нерви. Клончетата бяха неудобни и крехки и  Дистакар започна да се изморява. А кучетата все  лаеха към него. И хубаво, че  лаеха. Привлечена  от бесния им лай, баба Нела  дойде. Видя го кацнал на горните клончета,  забил острите си нокти в бялата кора на брезата,  трепери и не слиза.

   Чиба! Марш от тука! – развика се тя и като ги подгони с една пръчка,  натика кучетата  чак в другия двор.

        Дистакаре, Дистакаре, отърва кожата! Нали та предупредих да не идваш тука, бе душко! Ами ако не бях  наблизо, направо те разкъсваха зверовете. Ха слизай сега. Няма ги вече.

Междувременно, натирени в другия двор и останали без видимост към котака, кучетата се успокоиха. Дистакар плахо започна да се спуска и като се увери, че песовете ги няма, скочи на зелената ливада и на бегом, прескачайки оградата  се прибра и полегна да почине на чешмата.

септември 4, 2008

МУХЛЬО – семейни реплики

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:14 pm

 Снощи, както понякога се случва в семейния живот,  нещо трябва да съм ядосал жената, щото ми вика:

   Ей, човече,  мухльо  си!

   Добре ! – отговарям аз и продължавам с моите си занимания.

   Ама си, голям мухльо! – не се предава тя.

   Добре, де, разбрах, че съм голям мухльо!- отвръщам пак невъзмутимо.

   Ама ти си най, най големия мухльо на света! – излиза вече от нерви  горката.

   Хубаво! – съгласявам се пак – Най-големия мухлю на света съм!

   Ей,човече,   ако има конкурс по мухльовщина, и там  второто място ще вземеш!

 – И що второто място ще взема, нали съм най големия мухлю на света? – обиждам се аз.

 – Щото си такъв мухльо, че и на конкурса за мухльовци ще изтървеш първото място…

  Напуши ме на смях, па се засмяхме и се сдобрихме!

БЕРЕКЕТ – снимки с размишления

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 12:11 am

След  като  в началото на месеца котката ни роди, сега и кучката в училище се окучи. И то не как да е, а направо на земята. Цели 9 кученца ни изтърси.

  Берекет с една дума.  То деца за училището няма, тя  с кученца ни дари. От къде разбра пък и тя, че нещата в държавата  си  вървят, че от 18 години тази е най плодородната и за пшеницата и за гроздето…Берекетлия година с една дума. Гледам по улицете на  Пловдив, понапълни се с бременни жени и майки с малки деца. Потръгват значи нещата, не като в Гърция. Мотах се малко миналия месец из северна Гърция и гледам

                                                                            

 не са по-цъфнали от нас,  и при тях кравички и кози край пътищата бродят. А беше казано, че козата е добитъка на бедняка.

        Гледам и при тях,  запустели земи, не довършени автомагистрали и изсъхнали маслинови градини и лозя, мръсотия в морето също,

и  кучетата им не раждат по толкова, пък уж на тях и плащат в евро, а на нас в лева, и то малко? Че и бременна жена за седмица не видях. А бе европейска му работа, не я разбирам!?

септември 3, 2008

За КАРЕТО НА ФЪРКАЧА – разказ първи СЕРКМЕТО

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:20 am

Онова лято татко и майка отидоха на почивка. Ама тя стана като приказката за  бедните и пилето.

         Кога бедните си колят пиле?

         Когато или пилето е болно или човек в семейството е болен!

   Та  и те! След три години немотия и отрепия, успяха, къде със заеми, къде  със собствен труд, да съградят собствен дом. Три големи стаи, веранда, коридор и  дрешник – къщата на мечтите им, цели  94 квадрата. Пък прозорците? За чудо и приказ. Особено на предната югоизточна стая – два на брой, на южната и на източната стени и с размери по 200 на 160 сантиметра. Светло, просторно, да им се не нарадват. Само, че не би. О многото работа и непрекъснатото напрежение, и докато сам ковеше чантии и подовите с дъски,  баща ми се разболя. Пневмония някаква. После в болницата, една сестра му объркала инжекциите и татко се парализира в краката. Ходеше като пате. Докторите казаха 20 дена на процедури в Банкя! И майка  Мара,  на сред лято, заряза работа, къща и деца,  и го заведе. И слава богу,  оправи се милия.

    Само, че за мен това лято бе особено важно.  По ред обективни и субективни причини,  в края на 7 клас, бях оставен на поправителен изпит по френски. Сами се досещате, че това, съгласно законите на  Мърфи, трябваше да стане  два дни преди да се върнат майка и татко. С една дума нямаше кой да ми помогне. И то на село, по френски, смешка! А бях оставен на грижите на батко. Той е  пет години по-голям от мен, а също и по калпазанин от мен. Беше ми послал с авторитета си  в училище. Това, май че, беше една от причините, даскалицата Атанаска  Вълева, черна грозна и лоша жена, според мен тогава, да ме остави на проклетия поправителен изпит, при общ успех много добър 4.65.

 Ама думата ми беше за тези двадесет дни, решителни за подготовката ми.  В къщи стана вертеп. След неуспешното учене  гимназията в гр.Левски – 8 двойки още първия срок,  батко  успя да завърши тригодишно МТУ  (машинно тракторно училище)  чак  в Ковачица, Ломско. Предстоеше ми есента да върви войник и то моряк… Че като се заредиха  в къщи, той, Иван Докиния, Золчо,  На  Тарзан  зет му , все с приятелките си, в  къщи. Те тримата тогава и се изпожениха за тях.  Само батко се измъкна. Аз, обаче,  от заничане през ключалки и  прозорци, от тичане да предавам бележки  и да ги привеждам една по една в къщи, се провалих като франкофон.   Скъса  ме пустата му  Наца. За едната  „кана”  на френски ме остави да повтарям. То и днес не знам как е кана на френски, ама нейси. Голям удар си беше за мен.  Съучениците ми, дето бях с тях от забавачката,  изкласяваха в съседната стая в 8-ми кла с, а аз повтаряча пак в стаята за 7-ми клас. Срам! Срам! И страх!?  Ама не ме биха. Дойдоха си майка и татко и  не помня даже да са ми се карали. Но ми беше мъчно, за мен и за тях най-вече. И хич не ме успокояваше дето дядо им казваше:

     -Е, айде стига! Няма да го правим даскал я!

   С една дума изостанах от наборите значи. Пък болшинството от момчетата си бяха и по тъпички, даже, ама им пишеха по високи  оценки,  щото родителите им баха чиновници нещо или поне магазинери. Туй обстоятелство особено ме амбицира и ангажира  цялата  съзнателност и трезвеност на пубертетското ми мислене.  Като как да наваксам една година и да влезна  в родната казарма, заедно с наборите? Отговорът дойде неочаквано и предопределено през пролетта на следващата година.

      Както често ставаше, чичо Винетко  – зоотехник на ТКЗС-то и леля  Сиферинка – шеф на селската радиоредба, бяха у нас на гости.  Мач ли слушаха по радиото, табла ли играеха или шах, не помня вече. Но помня, че разговаряха за моето професионално ориентиране.

    -В Плевен, къде да го записвам? – споделяше баща ми.- Трябва първо осми клас да завърши.

– Кольо, по добре в някакъв техникум го запиши, та и професия да си   има от средното образование. – разясняваше, чичо Винетко.

– Техникум? В електрото и в механото ги вземат от осми клас. – опонираше татко.

– Що бе? В селско стопанските са от седми.

– Да, ама  той техникума, тук в Пордим е само за момичета!

– Чакай! И в  Белене има  селско стопански техникум, пак от седми клас и е с прием момчета и момичета!   Там  имам учител състудент от зоотехническия. Няма какво да се чудиш, хем  Божин Кръстев ще го държи из късо. Много разбран човек, а ми е и приятел.

– Не е лошо. Хем от седми клас и пак за четири години ще си вземе средното.- съгласи се баща ми.

    Така моето професионално ориентиране беше решено и станах ученик в І-ви курс на Селско стопанския техникум „Климент Аркадиевич Тимерязев” в гр. Белене.  Сега бил техникум по атомна енергетика.  Пък тогава, ме заведе татко и ме записа  „Механизация на селското стопанство – животновъд”. Намери ми даже и квартира. А така! Дойде ми думата значи за квартирата и хазаите.

    Стефан Фъркача, цяло Белене го знаеше. Магазинер!  Държаха с хазайката  железарията на ТПК-то. Авторитетни хора, с две деца. И двете учеха в Плевен. Мишо – момчето, първа, а кака му – Радка, последна година. Така след 18 години с деца в къщи, хазаите оставаха сами. Най вероятно и това беше причина ,  та ни бяха взели на квартира цели  четири мъжкаря. Киро и  Наско в едната стая, а Борката и мене във втората стая на  втория етаж. Хем да не са без деца в къщи, хем да си помогнат за издръжката на собствените деца в окръжния град. 

      В този голям патриархален дом живееха и  баба Радина –  около 70 годишна, висока, стройна старица,  с уж строг характер и нейния съпруг от над 50 години, дядо Михаил. Те бяха родителите на хазаина Стефан. Сега сами разбирате, защо децата бяха кръстени Мишо и Радка. Дядо  Михаил се отличаваше с  нисък ръст, почти закръглено тяло, добродушни, засмяни,  кафяви очи и червен камбест нос. Именно тази  камбеста принадлежност на стареца издаваше и принадлежността му към  редовно употребяващите  алкохол люде. Не можеше да бъде другояче, защото, докато баба  Радина се щураше  с отговорната задача да храни кокошки, прасе, овце и магаре в двора, дядо Михаил , или както всички го знаеха – стария Фъркач, имаше още по главната  семейна задача,  да организира работата на  казанката за  варене на ракия. Последната се намираше в отделна, висока за времето си кирпичена сграда и кореспондираше  към улицата с  широка порта. Толкова  широка, че през нея можеше да влезне цяла каруца за зареждане с джибри на някой от четирите  500 килограмови  медни казани. Почти винаги отвън, на улицата имаше по още една две разпрегнати каруци, чакащи ред. Огъня под  казаните почти не се загасваше . Ферментирал, гроздов  или плодов сок, перманентно бълбукаше в казаните и изпаряващия се още на 76 градуса температура, алкохол във вид на пара, се луташе из медните серпентини на охладителите, докато се  охлади и превърне в тънка струя  божествена  течност, елексир – неповторим по своя аромат и вкус.  Олях се! Стига подробности по описание на  технологиите и  кирпичените  помещения в двора или  още миришещата на ново,  двукатна къща с по четири стаи на етаж. Време е да  Ви разкажа няколко случки от ежедневния ни ученически живот на далечната 1964 година.

       Беше късна есен. В широкия селски двор,  2-3 петела важно се разхождаха и напътстваха десетина стари кокошки  и още два пъти по толкова , млади  ярки.Магарето и овцете в обора още хрупаха обедния  фураж, а прасето спеше следобедния си сън. Едрия  овчарски пес Караман се беше излегнал  до вратата на казанката към двора, лежеше си  на още  топлата пръщина и контролираше положението.

     Стария  Фъркач, по скоро фиркач, пак се беше запил в казанката. Баба Радина се беше  опънала на дивана в кухнята в поредната си след обедна дрямка. Младите хазаи бяха в магазина. Ние четиримата се чувствахме господари.

     Насядали на пейките под отрупаните с гроздове  асми, разговаряхме. Но както се сещате не за уроци.

       -Ей това серкме, малко ли е или голямо? – попита  Киро и посочи, разпънатото да съхне рибарско съоръжение.

-Малко е ! – отговори  Наско.

-Как ще е малко? Вижте радиуса му е над 2 метра. Следователно  диаметъра му е над 4 метра, значи е голямо! – логично и авторитетно обясни  Борката.

-От големите ще е . – потвърдих и аз. – Вижте само колко бройки оловни топчета има по периферията. Колко ли е тежко? Сигурно има  над 5 килограма.

-Хазайна говореше за 12 килограма. – спомни си Наско.

Тогава  Киро стана,  отиде и събра  разпънатото да съхне серкме. После го вдигна с една ръка, „притегли го”  и отсече:

      -Голямо е! –и предложи. –  Обявявам съревнование кой по добре ще метне серкмето!

      След тези думи той се приготви. Върза и намота на лявата си ръка, дългото около 10 метра въже, надипли и мрежата на серкмето, а с дясната  хвана  периферията на серкмето, приведе се и беше готов да го хвърли така, че то падайки да се разпери като чадър над земята.

      -Киро, можеш ли да хванеш кучето? – подкокороса го  Борката.

-Що да го не хвана. Викни го да дойде по на широко.

-Караман,  Караман. – подвикнах на кучето и то послушно тръгна към нас.

    Киро му мина в гръб, издебва го и метна серкмето.  Кучето  излая уплашено и се озова оплетено в мрежата. Заскимтя и колкото повече се опитваше да се освободи, толкова по се оплиташе. Кокошките се разкрякаха, разбягаха и изпокриха чак под дръвника. Двора се изпълни със смях и оживление. „Рибаря” триумфално придърпа с вързаното на лявата му ръка въже серкмето потатрази го до себе си и го освободи. Горкото, със скимтене и подвита опашка, обидено, унизено и сърдито  се оттегли и  скри  зад обърнатата  в другия край  на двора лодка.

     -Киро, колко кокошки можеш да хванеш на един път? – бъзикна го отново Борката.

     -Съберете ги малко по-насам и ще видите! – закани си Киро.

     Отидох до хамбара, нагребах едно  канче зърно и го разхвърлях по средата на двора. Птичето войнство, най-напред, плахо а после все по уверено и настървено се скупчиха и закълваха подканяни от петлите.  Киро се  приготви да мята серкмето. Приближи ги, заметна, серкмето пак  зае формата на чадър  над земята, оловните топчета го дръпнаха надолу и двора се изпълни с кокошо крякане, разхвърча се прах и перушина. В серкмето се оказаха купчина пърхащи с крила и крака хвъркати. След не по малко от минута дунавския северняк  проясни двора. Настъпи мига за преброяването…

   В този момент, събудена от врявата и веселия ни смях, учудена и сърдита,  с ръце на кръста, баба  Радина се изправи на външния праг на кухнята.

  – Какво правите бе обесници? Срама нямате ли? Уроци нямате ли? – занарежда тя.

  – Киро се учи да мята серкмето, бабо Радина. – разясни и  лукаво  Борката

   – Абе вие луди  ли сте бе?  Със серкме кокошки ще ми ловите. Че нали като я цапне по главата оловно топче и до там ще и бъде. Че колко  силица има кокошката бе? – продължи да нарежда баба Радина.- Ай    освобождавайте ги, кокоши мозъци такива!                                                                                                                                                                                                                                                де       Спуснахме се ние, от четири страни с по две ръце хванахме краищата  с топчетата и  разпънахме серкмето. Похлупени кокошки се разхвърчаха  на свобода, но под за вихрения прахоляк останаха неподвижни  три  ярки. Оловните топчета им бяха разписали билета  към тенджерата.

         „Браво! Добра я свършихте”,  няма що! Че и трите са ярки, бе обесници.  Ами нали яйца чакам от тях, бе калпазани.- така нареждаше баба Радина  и  изкара чайника с горещата вода да попари птиците.

         А скубете сега, па довечера не ходете на стола, на пилета сте…

  Наистина хубава вечеря стана! То бяха подигравки от страна на младия хазаин към  Киро  рибаря, то беше смях, смях, закачки  и нито дума на упрек  към нас…

      В  понеделник сутринта, като се прибрахме от селата си, баба  Радина  опресни кокошото си войнство с по една ярка от Пордим, Коиловци, Вълчитрън и Обнова. Не бяхме се наговаряли,  но се опитвахме да изкупим вината си.

   

 

 (ще има продължение)

   

Create a free website or blog at WordPress.com.