Mitkoivanov's Weblog

септември 3, 2008

За КАРЕТО НА ФЪРКАЧА – разказ първи СЕРКМЕТО

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:20 am

Онова лято татко и майка отидоха на почивка. Ама тя стана като приказката за  бедните и пилето.

         Кога бедните си колят пиле?

         Когато или пилето е болно или човек в семейството е болен!

   Та  и те! След три години немотия и отрепия, успяха, къде със заеми, къде  със собствен труд, да съградят собствен дом. Три големи стаи, веранда, коридор и  дрешник – къщата на мечтите им, цели  94 квадрата. Пък прозорците? За чудо и приказ. Особено на предната югоизточна стая – два на брой, на южната и на източната стени и с размери по 200 на 160 сантиметра. Светло, просторно, да им се не нарадват. Само, че не би. О многото работа и непрекъснатото напрежение, и докато сам ковеше чантии и подовите с дъски,  баща ми се разболя. Пневмония някаква. После в болницата, една сестра му объркала инжекциите и татко се парализира в краката. Ходеше като пате. Докторите казаха 20 дена на процедури в Банкя! И майка  Мара,  на сред лято, заряза работа, къща и деца,  и го заведе. И слава богу,  оправи се милия.

    Само, че за мен това лято бе особено важно.  По ред обективни и субективни причини,  в края на 7 клас, бях оставен на поправителен изпит по френски. Сами се досещате, че това, съгласно законите на  Мърфи, трябваше да стане  два дни преди да се върнат майка и татко. С една дума нямаше кой да ми помогне. И то на село, по френски, смешка! А бях оставен на грижите на батко. Той е  пет години по-голям от мен, а също и по калпазанин от мен. Беше ми послал с авторитета си  в училище. Това, май че, беше една от причините, даскалицата Атанаска  Вълева, черна грозна и лоша жена, според мен тогава, да ме остави на проклетия поправителен изпит, при общ успех много добър 4.65.

 Ама думата ми беше за тези двадесет дни, решителни за подготовката ми.  В къщи стана вертеп. След неуспешното учене  гимназията в гр.Левски – 8 двойки още първия срок,  батко  успя да завърши тригодишно МТУ  (машинно тракторно училище)  чак  в Ковачица, Ломско. Предстоеше ми есента да върви войник и то моряк… Че като се заредиха  в къщи, той, Иван Докиния, Золчо,  На  Тарзан  зет му , все с приятелките си, в  къщи. Те тримата тогава и се изпожениха за тях.  Само батко се измъкна. Аз, обаче,  от заничане през ключалки и  прозорци, от тичане да предавам бележки  и да ги привеждам една по една в къщи, се провалих като франкофон.   Скъса  ме пустата му  Наца. За едната  „кана”  на френски ме остави да повтарям. То и днес не знам как е кана на френски, ама нейси. Голям удар си беше за мен.  Съучениците ми, дето бях с тях от забавачката,  изкласяваха в съседната стая в 8-ми кла с, а аз повтаряча пак в стаята за 7-ми клас. Срам! Срам! И страх!?  Ама не ме биха. Дойдоха си майка и татко и  не помня даже да са ми се карали. Но ми беше мъчно, за мен и за тях най-вече. И хич не ме успокояваше дето дядо им казваше:

     -Е, айде стига! Няма да го правим даскал я!

   С една дума изостанах от наборите значи. Пък болшинството от момчетата си бяха и по тъпички, даже, ама им пишеха по високи  оценки,  щото родителите им баха чиновници нещо или поне магазинери. Туй обстоятелство особено ме амбицира и ангажира  цялата  съзнателност и трезвеност на пубертетското ми мислене.  Като как да наваксам една година и да влезна  в родната казарма, заедно с наборите? Отговорът дойде неочаквано и предопределено през пролетта на следващата година.

      Както често ставаше, чичо Винетко  – зоотехник на ТКЗС-то и леля  Сиферинка – шеф на селската радиоредба, бяха у нас на гости.  Мач ли слушаха по радиото, табла ли играеха или шах, не помня вече. Но помня, че разговаряха за моето професионално ориентиране.

    -В Плевен, къде да го записвам? – споделяше баща ми.- Трябва първо осми клас да завърши.

– Кольо, по добре в някакъв техникум го запиши, та и професия да си   има от средното образование. – разясняваше, чичо Винетко.

– Техникум? В електрото и в механото ги вземат от осми клас. – опонираше татко.

– Що бе? В селско стопанските са от седми.

– Да, ама  той техникума, тук в Пордим е само за момичета!

– Чакай! И в  Белене има  селско стопански техникум, пак от седми клас и е с прием момчета и момичета!   Там  имам учител състудент от зоотехническия. Няма какво да се чудиш, хем  Божин Кръстев ще го държи из късо. Много разбран човек, а ми е и приятел.

– Не е лошо. Хем от седми клас и пак за четири години ще си вземе средното.- съгласи се баща ми.

    Така моето професионално ориентиране беше решено и станах ученик в І-ви курс на Селско стопанския техникум „Климент Аркадиевич Тимерязев” в гр. Белене.  Сега бил техникум по атомна енергетика.  Пък тогава, ме заведе татко и ме записа  „Механизация на селското стопанство – животновъд”. Намери ми даже и квартира. А така! Дойде ми думата значи за квартирата и хазаите.

    Стефан Фъркача, цяло Белене го знаеше. Магазинер!  Държаха с хазайката  железарията на ТПК-то. Авторитетни хора, с две деца. И двете учеха в Плевен. Мишо – момчето, първа, а кака му – Радка, последна година. Така след 18 години с деца в къщи, хазаите оставаха сами. Най вероятно и това беше причина ,  та ни бяха взели на квартира цели  четири мъжкаря. Киро и  Наско в едната стая, а Борката и мене във втората стая на  втория етаж. Хем да не са без деца в къщи, хем да си помогнат за издръжката на собствените деца в окръжния град. 

      В този голям патриархален дом живееха и  баба Радина –  около 70 годишна, висока, стройна старица,  с уж строг характер и нейния съпруг от над 50 години, дядо Михаил. Те бяха родителите на хазаина Стефан. Сега сами разбирате, защо децата бяха кръстени Мишо и Радка. Дядо  Михаил се отличаваше с  нисък ръст, почти закръглено тяло, добродушни, засмяни,  кафяви очи и червен камбест нос. Именно тази  камбеста принадлежност на стареца издаваше и принадлежността му към  редовно употребяващите  алкохол люде. Не можеше да бъде другояче, защото, докато баба  Радина се щураше  с отговорната задача да храни кокошки, прасе, овце и магаре в двора, дядо Михаил , или както всички го знаеха – стария Фъркач, имаше още по главната  семейна задача,  да организира работата на  казанката за  варене на ракия. Последната се намираше в отделна, висока за времето си кирпичена сграда и кореспондираше  към улицата с  широка порта. Толкова  широка, че през нея можеше да влезне цяла каруца за зареждане с джибри на някой от четирите  500 килограмови  медни казани. Почти винаги отвън, на улицата имаше по още една две разпрегнати каруци, чакащи ред. Огъня под  казаните почти не се загасваше . Ферментирал, гроздов  или плодов сок, перманентно бълбукаше в казаните и изпаряващия се още на 76 градуса температура, алкохол във вид на пара, се луташе из медните серпентини на охладителите, докато се  охлади и превърне в тънка струя  божествена  течност, елексир – неповторим по своя аромат и вкус.  Олях се! Стига подробности по описание на  технологиите и  кирпичените  помещения в двора или  още миришещата на ново,  двукатна къща с по четири стаи на етаж. Време е да  Ви разкажа няколко случки от ежедневния ни ученически живот на далечната 1964 година.

       Беше късна есен. В широкия селски двор,  2-3 петела важно се разхождаха и напътстваха десетина стари кокошки  и още два пъти по толкова , млади  ярки.Магарето и овцете в обора още хрупаха обедния  фураж, а прасето спеше следобедния си сън. Едрия  овчарски пес Караман се беше излегнал  до вратата на казанката към двора, лежеше си  на още  топлата пръщина и контролираше положението.

     Стария  Фъркач, по скоро фиркач, пак се беше запил в казанката. Баба Радина се беше  опънала на дивана в кухнята в поредната си след обедна дрямка. Младите хазаи бяха в магазина. Ние четиримата се чувствахме господари.

     Насядали на пейките под отрупаните с гроздове  асми, разговаряхме. Но както се сещате не за уроци.

       -Ей това серкме, малко ли е или голямо? – попита  Киро и посочи, разпънатото да съхне рибарско съоръжение.

-Малко е ! – отговори  Наско.

-Как ще е малко? Вижте радиуса му е над 2 метра. Следователно  диаметъра му е над 4 метра, значи е голямо! – логично и авторитетно обясни  Борката.

-От големите ще е . – потвърдих и аз. – Вижте само колко бройки оловни топчета има по периферията. Колко ли е тежко? Сигурно има  над 5 килограма.

-Хазайна говореше за 12 килограма. – спомни си Наско.

Тогава  Киро стана,  отиде и събра  разпънатото да съхне серкме. После го вдигна с една ръка, „притегли го”  и отсече:

      -Голямо е! –и предложи. –  Обявявам съревнование кой по добре ще метне серкмето!

      След тези думи той се приготви. Върза и намота на лявата си ръка, дългото около 10 метра въже, надипли и мрежата на серкмето, а с дясната  хвана  периферията на серкмето, приведе се и беше готов да го хвърли така, че то падайки да се разпери като чадър над земята.

      -Киро, можеш ли да хванеш кучето? – подкокороса го  Борката.

-Що да го не хвана. Викни го да дойде по на широко.

-Караман,  Караман. – подвикнах на кучето и то послушно тръгна към нас.

    Киро му мина в гръб, издебва го и метна серкмето.  Кучето  излая уплашено и се озова оплетено в мрежата. Заскимтя и колкото повече се опитваше да се освободи, толкова по се оплиташе. Кокошките се разкрякаха, разбягаха и изпокриха чак под дръвника. Двора се изпълни със смях и оживление. „Рибаря” триумфално придърпа с вързаното на лявата му ръка въже серкмето потатрази го до себе си и го освободи. Горкото, със скимтене и подвита опашка, обидено, унизено и сърдито  се оттегли и  скри  зад обърнатата  в другия край  на двора лодка.

     -Киро, колко кокошки можеш да хванеш на един път? – бъзикна го отново Борката.

     -Съберете ги малко по-насам и ще видите! – закани си Киро.

     Отидох до хамбара, нагребах едно  канче зърно и го разхвърлях по средата на двора. Птичето войнство, най-напред, плахо а после все по уверено и настървено се скупчиха и закълваха подканяни от петлите.  Киро се  приготви да мята серкмето. Приближи ги, заметна, серкмето пак  зае формата на чадър  над земята, оловните топчета го дръпнаха надолу и двора се изпълни с кокошо крякане, разхвърча се прах и перушина. В серкмето се оказаха купчина пърхащи с крила и крака хвъркати. След не по малко от минута дунавския северняк  проясни двора. Настъпи мига за преброяването…

   В този момент, събудена от врявата и веселия ни смях, учудена и сърдита,  с ръце на кръста, баба  Радина се изправи на външния праг на кухнята.

  – Какво правите бе обесници? Срама нямате ли? Уроци нямате ли? – занарежда тя.

  – Киро се учи да мята серкмето, бабо Радина. – разясни и  лукаво  Борката

   – Абе вие луди  ли сте бе?  Със серкме кокошки ще ми ловите. Че нали като я цапне по главата оловно топче и до там ще и бъде. Че колко  силица има кокошката бе? – продължи да нарежда баба Радина.- Ай    освобождавайте ги, кокоши мозъци такива!                                                                                                                                                                                                                                                де       Спуснахме се ние, от четири страни с по две ръце хванахме краищата  с топчетата и  разпънахме серкмето. Похлупени кокошки се разхвърчаха  на свобода, но под за вихрения прахоляк останаха неподвижни  три  ярки. Оловните топчета им бяха разписали билета  към тенджерата.

         „Браво! Добра я свършихте”,  няма що! Че и трите са ярки, бе обесници.  Ами нали яйца чакам от тях, бе калпазани.- така нареждаше баба Радина  и  изкара чайника с горещата вода да попари птиците.

         А скубете сега, па довечера не ходете на стола, на пилета сте…

  Наистина хубава вечеря стана! То бяха подигравки от страна на младия хазаин към  Киро  рибаря, то беше смях, смях, закачки  и нито дума на упрек  към нас…

      В  понеделник сутринта, като се прибрахме от селата си, баба  Радина  опресни кокошото си войнство с по една ярка от Пордим, Коиловци, Вълчитрън и Обнова. Не бяхме се наговаряли,  но се опитвахме да изкупим вината си.

   

 

 (ще има продължение)

   

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: