Mitkoivanov's Weblog

септември 8, 2008

ВДОВЕЦ – разказ за котки и хора

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:52 pm

  вили    подрече да  Ви разкажа  за  Дистакар и аз взех че се хванах. Ето го!…

  

   Стои умислен на любимото си място и тъгува.

   От тук се вижда целия двор. Ей там  в дъното е сайванта с малките котенца.  Техните  котенца, дето му ги роди  Данчето.  През клетата му котешка глава прескачат, като мише стадо спомени и тревожни мисли. Гризат душата му с  несигурността за тяхното бъдеще. Баща е! Как да и помогне,  останаха невръстни сирачета.

        Ех, де да можеха поне да се хранят самички! По цяло денонощие  ще  ловувам  в хамбарите из квартала.- мисли си Дистакар и гледа, как баба Величка  ги храни със спринцовката.

        Како  Маро, днеска Васко донеси ли ти мляко от кравата, че то моето свърши?

        Донесе Личке. Отзарана на рано го оставил със шишето на кьошката. – отговаря баба Мара и донася шишето. – Ма ти дай малко повечко на това шаренкото, че то най слабичко. Тез двете  по са давръндисали.

        Виж ги како  Маро какви са жълтички, одрали са кожата на Данчето.- посочва  баба  Личка и продължава  грижовно да храни малките.

         Ша са отгледат ма Личке. Не помниш ли колко прасенца  сме отгледали тъй във фермата!

        Така си говорят двете прабаби и продължават да ги почистват и хранят. Дистакар слуша. Бабешката грижовност и нежност го поуспокояват и той се отдава на спомени.

        Ето го. Само на няколко  месеца е. Подариха го на пра внука  Митко. Е не го занесоха на София, ама пак го направиха  гражданче. В Пловдив. В апартамент. Чисто, топло, уютно и завивките едни такива мекички, пухкави.  Най обичаше да излиза на терасата и от там, от високо, да наблюдава движението в  големия град. Събота и неделя, като си дойдеха софиянци, беше най хубаво? То беше игра с  Митето, то беше мачкане и храна дето  специалните котки я ядат. Котешка. Купена… Е имаше и едно премеждие. От много ядене ли, от мачкането в детските ръце ли, но на два три пъти се изложи.  В апартамента  взе да мирише на него. Баба  Меги търчеше след него  и чистеше. Накрая, май много се ядоса, щото и той не се усети как полетя от терасата на четвъртия етаж.  Оживя, ама още следващата седмица го предадоха на баба  Мара в Пордим.

        В Пордим възмъжа. Живееше на воля. Дворът широк, кварталът голям, хамбари и сайванти много. Обикаляше таваните на къщи и курници и  ловеше мишки.

       Баба Мара   е строга. Уж не го пуска вътре в къщата, но като зафука голямата зима, като наваля един метър сняг и като замръзна всичко навън го прибра вътре. Нямаше кой знае какво за ядене, но пак му натопяваше хляб в манджата и супа му сипваше в паничката и не го оставяше гладен. Гледаха телевизия и стояха на тъмно. Правеха икономия на електричество. В голямата  готварска печка бумтяха дърва и въглища и хвърляха отблясъци по тавана. Баба  Мара е 85 годишна. Живее самичка. Той  и е другарче. Тя му говори като на човек.

        Е,  Писане – тя така му викаше, щото все не можеше да му запомни името –

лошо е баба да си сам. Старост – не радост. Няма с кого да си продумаш. Иначе сполай на бога, здравичка съм. Всичко си имам. На никого не трябвам вече, ама пусто душица се не дава. Ще ми се и утре да погледна слънчицето като изгрее… Пък каквото  и когато е рекъл господ. Само едно се моля, баба, да се не залежавам, да не тежа на децата…

    Тъй му говори баба Мара, а понякога даже го гали. Той се умилква и мърка доволно с монотонното и говорене.

           Не се оплаквам, чедо. По добре от сега никога не съм живяла.   Каква немотия е било, баба, каква работа от дете съм почнала. Пък като са труди човек, като не е прахосник, като има разбирателство в една къща всичко са постига. Ей и къща направихме с дядо ти Кольо, бог да го прости, децата  са изучиха, в градовете отидоха, апартаменти си направиха, че и по два. Отгледахме ги , баба, че и  внуци и правнуци отчувахме.  И ей тъй, като ги чуя по телефона, че са добре, спокойно ми е. Сполай на бога добре съм само самотата ми тежи, баби…- тъй нарежда старицата и разказва за кой ли път целия си живот.

       Неусетно му стана някак близка. За това не се отделяше от нея. Тръгне тя към двора с кокошките, той след нея, слезне тя в мазето за гювеч или компот, той  до нея, качи се за нещо горе в къщата, той пак от  преде и. Обиколи стаите, изследва за мишки и се прибере с нея.

      Една ранна и мразовита януарска утрин, на парапета на прозореца, дето баба Мара му беше поставила и един картонен кашон с  постелка отдолу, зърна Данчето.  Премръзнала, изгладняла, плаха и несигурна надничаше през стъклата на прозореца  и трепереше. Беше я виждал няколко пъти, но като се върна от  Пловдив го наобикаляха бая котки та не и обръщаше внимание. Нали беше гражданин.  Но този път нещо в него  трепна.  Стана му мило за нея и без да се усети замяука пред вратата да излезе…  От тогава заживяха заедно в кашона на прозореца. Гушкаха се  едно в друго и се топлеха.   Крехкото и телце  потрепваше и тя нежно се гали в него. Хранеха се заедно от паничката  и даже заедно ходеха на лов.  Дистакар заемаше място от едната страна в хамбара, а Данчето   от другата. Нямаше отърване за мишките, че и  големи плъхове хващаха. Носеха ги пред къщи, играеха  с тях и гледаха  да се похвалят на баба  Мара, с улова си.    Неусетно заживяха като семейство. Дойде месец април. Снега се стопи. Двора се раззелени. Запяха птички. Слънцето започна да топли още по силно. Все по често лягаха един срещу друг и се гледаха в очите. После се гонеха из двора, играеха си и се любеха. Неусетно  Данчето понапълня. Стана по тромава и още по хубава.   Дистакар разбра че  е бременна. Носеше и мишки и я оставяше първо тя да се нахрани. Стана още по нежен към нея.

    И  така, в началото на август, тъкмо си беше дошъл правнука на баба  Мара от  София и правнучката Павлетка – от Плевен,  Данчето роди. Ей там отзад под шапрона, върху   старата  работна  манта. Децата ги откриха още на първия ден.  Щастливи и любопитни започнаха да носят храна на  майката. Гледаха ги,  но не ги пипаха. Беше му неловко  и  умираше  от любопитство да ги види и той,  поне от далече.  Един ден докато децата спяха след обеден сън,  а Данчето за минутка  отиде да се напие с вода до чешмата, Дистакар, уж небрежно,  мина край малките. Едното беше като него, по тъмно, а двете жълти като  Данчето.  Не беше на себе си от щастие. Тръгна по улицата, обиколи хамбарите, покачи се на покрива и му идеше да хвръкне от щастие.

    Неусетно изминаха десет дни и котенцата прогледнаха.  Децата си тръгнаха. 

Храната намаля. Баба  Мара готвеше само за себе си. Дистакар тръгна на лов и носеше по някоя мишка на  Данчето.  Но не стигаше.  Малките поотраснаха и  Данчето също тръгна по хамбарите. На 18-тия ден стана нещастието. Данчето се прибираше уморена през улицата, когато един голям камион връхлетя върху и я уби…

        Горките ми котенца, останаха сирачета! Как да ги отгледам сега,  още не могат да се хранят сами? – мислеше си онзи ден Дистакар, наблюдаваше  пак прабабите  и прехвърляше в котешката си глава разговорите на правнуците от  София за грижите по техните деца.

        Ще трябва да свиква, майко! – обясняваше майката на Митето. – Не е малък вече. В трети клас ще бъде. Ще го водим, но и сам ще почне да ходи на училище.

        Аз за училище не се притеснявам толкова, щото  има и съседски деца и ще ходят и ще се прибират заедно. По притеснено ми е, че няма кой да го води на фехтовка и на английски. – сподели и татко му.

        Това лято много добре му се отрази плуването. Трябва пак да го запишем поне един два пъти на плуване да ходи. Там е малко по далече. Но като няма свободни баби и дядовци, ще видим. –  каза проучвателно майката и допълни – И доста средства са необходими.

        Мен тези средства не ме, притесняват.  Трябва да помислим като порасне, че за един престижен западен университет или колеж, таксата на семестър е от порядъка  на 40-50 хиляди евро. – поясни татко му.

Митето, уж стоеше в страни и си играеше с Павлетка, но неочаквано попита:

        Тате, ти имаш ли толкова парички, бе?

        И да нямам, тате, ти не мисли за това,!  Стига да учиш, за парите ние с майка ти ще имаме грижата…- засмя се татко му.

        При хората е още по трудно. На нас котките поне пари не ни трябват. –помисли си  Дистакар тогава, а сега си спомни какво щеше да стане онзи ден. За малко да остави кръгли сирачета, малките си котенца.

       Мислите му бяха пак заети с  малките. Така  че се беше улисал в скръбта си по Данчето и грижата за малките и  си беше  все загинал. 

      Баба  Нела съседката, дето толкова много го обичаше, че вечер на седянката го вземаше в скута си и го галеше, много често му казваше:

        Дистакаре, много си хубав бе мама! Много ти е хубава опашката, а ма да не идеш в нашия двор, че онези зверове, Хъскито, дето го донесох  от  Испания и Каракачана на дядо ти  Коци,  ша ти съдерат козинката!

     Така,  потънал в мисли, не се усети кога се озова в двора на Нела и Коци. Изведнъж, двете свирепи кучета се нахвърлиха към него. Дистакар се наежи, настръхна, започна да съска и извади острите си нокти.  Кучетата  първоначално се стъписаха, но свикнали обикновено котките да бягат от тях, се нахвърлиха върху му. Дистакар едва успя да се промуши между двете и да се покатери на брезичката по средата на двора. Кучетата побесняха. Залаяха още по свирепо и заподскачаха по ствола на дървото.  Проумя ли, че не могат да се покатерят и двете кучета без да спират да лаят, вторачени в него,  се настаниха трайно под дървото. Легнаха и зачакаха. Започна една неравна борба на нерви. Клончетата бяха неудобни и крехки и  Дистакар започна да се изморява. А кучетата все  лаеха към него. И хубаво, че  лаеха. Привлечена  от бесния им лай, баба Нела  дойде. Видя го кацнал на горните клончета,  забил острите си нокти в бялата кора на брезата,  трепери и не слиза.

   Чиба! Марш от тука! – развика се тя и като ги подгони с една пръчка,  натика кучетата  чак в другия двор.

        Дистакаре, Дистакаре, отърва кожата! Нали та предупредих да не идваш тука, бе душко! Ами ако не бях  наблизо, направо те разкъсваха зверовете. Ха слизай сега. Няма ги вече.

Междувременно, натирени в другия двор и останали без видимост към котака, кучетата се успокоиха. Дистакар плахо започна да се спуска и като се увери, че песовете ги няма, скочи на зелената ливада и на бегом, прескачайки оградата  се прибра и полегна да почине на чешмата.

Advertisements

2 Коментари »

  1. Чудесен разказ! Доволна съм, че топката беше поета и резултатът е налице и сам говори за себе си!!! Щастливец е Дистакар, че има такива чудесни стопани. Котетата ще пораснат и ще станат красиви и умилкващи се като родителите си. 😉

    Коментар от вили — септември 9, 2008 @ 1:58 pm

  2. Благодаря за оценката! Кой знае защо, все по често си мисля по темата на втори план – САМОТАТА И СТАРОСТТА!?

    Коментар от гравитон — септември 22, 2008 @ 6:23 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: