Mitkoivanov's Weblog

октомври 30, 2008

ЗИМАТА В КОМИ

        Знаете ли какво е при  минус 52 градуса студ ? Не знаете ? Ще Ви разкажа…

Това е неописуема опасност за живота на над 14 хиляди българи в Коми. Годината беше 1987, но  настоящата може и да е още по студена. Тогава беше достатъчно пароцентралата  да аварира и да спре работа за повече от един час и половина и селището замръзва. Повече от час и половина спиране на топлоподаването и следва евакуация на населението. А това ще рече,  че чак през лятото може да се пристъпи към размразяване и ремонт.

        Може да Ви се вижда парадоксално, но в Коми най-доброто време за работа в гората е зимата Представете си около минус 20-25  градуса по Целзий студ.  Река  Вашка е замръзнала с над метър и половина лед. Което ще рече станала е автомагистрала за  натоварените с трупи лесовози. Блатата и те замръзнали – станали проходими. Теренът  –  твърд. . . По пътищата  вървят водоноски с подгрята вода, за да не замръзне,  пръскат и щом падне водата замръзва.  Пътя става гладък като асфалт. А понеже леда е едрозърнест и  сцеплението между гумите и терена е превъзходно. За това,  всяка сутрин от топлите гаражи излизат рейсчетата  и карат секачите на над 80 километра  до сечищата.  А знаете ли какво е топъл режим на двигател? Това значи месеци наред двигателя да не се гаси, чак до пролетта!

        При повече от минус 20 градуса, даже страничните клони на дърветата замръзват. Което ще рече, като падне отрязаното дърво, страничните клони сами се чупят, няма нужда от окастряне. Но докато се стигне до там? Ето част от технологията в секаческата бригада. По екологични причини и за правилното възстановяване на гората, изискването е дърветата да се режат до дъно. Пънове не се допуска. Тайгата се самовъзтановява за 15-20 години.

        А питате ли се на къде ще падне това  творение на комската природа като го отрежат. Нали от долу има други хора? За това, за да не затисне падащото дърво резача, има до него двама вилкаджии. Тяхната задача е, с едни дълги вилки да насочват, с бутане падащото дърво в безопасна посока. Реже резача, те бутат колкото се може по-на високо ствола на дървото в избраната посока и огромния дървесен ствол с клони и сняг полита и пада в над метровия сняг. Тогава се заемат секачите. Те с бензинопили и брадви окастрят  поваленото дърво, докарват го до вид годен за товарене в лесовоза. Саямо, че до лесовоза идва ред на чокериста, дето ще го завърже със стомането важе за да го изтегли трактора до лесовоза и погруза да го натовари. На лесовоза стволовете се обвързват със стоманени въжета и се откарват в селището, където на  долен склад се разкройват. А какъв е труда на разкройчиците? С едни железни, остри, метални куки, те придърпват дългите трупи и ги нарязват на необходимия за товарене във вагоните размери. Опитайте се да си представите, каква борба е с тези остри железни куки забити в суровата дървесина. Дървото се съпротивлява            , опъва се и неусетно ръцете се одължават, дърпайки чак бъбреците на работника… Та така, докато се стигне до милионите кубици ценна дървесина, пристигащи  с жп.вагоните по ферибота Варна Иличьовск….

        Но както и да е. Сещам се за един случай с работник от гората  и не мога да не  Ви го разкажа:

         Постъпила молба  на работник от гората, да бъде преназначен на каквато и да е друга работа. Отива той при директора на ГПП Благоево, инж Цинцев и четворката го приема.

         Защо искаш да смениш работата, младежо? – пита го директора. – Уплаши се от зима та ли?

         Не другарю директор, ама прочетете молбата ми …

         – Трифоне, я  я прочети! – обърнал се директора към комсомолския. И Трифонов зачел.

         Молба от ( еди кого си)  , ринач в бригада (еди коя си). Другарю директор, мола да бъда преназначен от ринач, на каквато и да е друга работа, дори и по незаплатена, защото , тази зима снега е дълбок 1 и 80, а аз съм висок само 1 и 65.

            Погледнал го  Цинцев, наистина нисичък човека. Усмихнал се  и гопрехвърлил на друга работа.

            С това тази история свършила,  но на мен ме се искаше да  Ви разкажа още за статичното  електричество  в Коми.  Леле, ако можехте да усетите заряда на статичното елекричество предизвикано от големия студ? При докосване до предмети, при ръкуване, при целувка даже усещате как тока  Ви удря. Знате ли какво е устните  Ви да искрят? Веднъж в младежката дискотека награждавах , голяма група деца с книги и други предметни награди. Децата преминаваха двадесетина метра по изкуствения мокет, наелектризираха се  и когато се ръкувах с тях връчвайки им наградата, електрическия заряд се пренасяше мигновенно от по малката маса на децата към мен.А  за  .магнитните аномалии, за това, че с моя WPW сърдечен синдром, беше абсолютно противопоказно да ходя на работа в Коми, въобще няма да отварям дума. Е бях с чужда електрокардиограма, пък там на пук на всякаква логика се чувствах сто пъти по добре.  Студа голям,  но не се чувства. Няма вятър. Въздуха сух и чист.  Особено здравословен за алергии и дихателни заболявания. Природа!  Често съм си мислил: Може би, именно тежките природни условия, мобилизираха човешкия организъм и се стигаше до там, та в повечето случаи и бездетните жени раждаха… Парадокси някакви … Както е парадокс на природата, че скования в студ  Сибир, дава топлина, чрез газ и петрол на Европа, чак до южните Италия и Гърция. А най-важното си остава:  колкото по голям е студа в природата, толкова по голяма става топлината в човешките взаимоотношение. Най-важната топлина дори и през зимата.

           

Advertisements

октомври 18, 2008

СЕВЕРНО СИЯНИЕ – есен в Коми

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 12:05 pm

    Есента в Коми е кратка. Дърветата чак нямат време да сменят лятната си премяна. Остават зелени и през зимата. Няма я нашенската  есен с натежалите гроздове и плодове, с топлите есенни багри. Само гъбите наедряват, боровинките узряват, а рибите стават големи и тлъсти.  Животните събличат тъмносивата и червено-кафява украска и бързо надяват  зимната си маскировка. С една дума няма разнообразието на  нашенските горски багри.

    За това пък, може да имате късмет, да наблюдавате едно друго феноменално явление.

Явление в което цветовете на небесната дъга се гонят ефирно и мистериозно в нощното небе и навяват мисли за духове и космични легенди.

    ПОЛЯРНОТО СЕВЕРНО СИЯНИЕ !

    Може ли,  човек  осветен от него да го забрави? Може ли, другоземец да повтори цветовете му с четка и бои, да опише с светлинните движения с писалка и думи? Не може! Не може  дори с филмова лента, защото липсва мистицизма и вълнението  на живата среща… 

     Така е за всичко в Коми. Каквото и да  Ви говоря за условията на труд,  както и да  Ви ги описвам, не  можете ме разбра.

      Не е лесно в Коми! Даже българските шофьори в Коми преди да дойдат се обучаваха  първо в учебен център в Батак. После, като дойдеха в Благоево, минава още 1 месец курс за подготовка при местните условия и чак тогава им се разрешаваше самостоятелно да подкарат  огромния лесовоз.  Как се кара такова чудо,натоварено с над 16 тона прави  като вретена над 20 метрови дървета, аз не мога да опиша. Вие ако можете представете си! Но ще добавя, че лесовозите преди да се понесат  по горските магистрали, трябваше да извозят товара си от сечищата. А там пътя!? Какво да  Ви разправям? Непрестъпна гора! За да минеш през нея, трябва да я изсечеш. Ама то гора, пък в нея и блата. Режат резачите и  секачите, чокеристите завързват със стоманени въжета повалените и окастрени трупи, а тракторите  ги извличат за товарене с погрузите.

      В блатата няма само клюква, а и бездъние. А се отклони трактора от здравата почва и за минути, като някакво страховито чудовище блатото го поглъща безвъзвратно. Майната му на трактора, важното е човека да се спаси. Ще кажете, сигурно им правят път? И сте прави. Донякъде. Щото какъв път през блатата може да  се нарече построеното от дървени трупи? Две равноотдалечини дървени пътеки над повърхността на застоялата вода  и то  колкото широчината на двойните гуми на камиона.  Ха карайте по тях, че и натоварени  с 20-30 метровите трупи.  Сега става ли  Ви ясно, защо три месеца се обучаваха в  Батак и после още  един в Благоево?  Не на всеки му „стискаше”.

       Назначават така един професионален шофьор с опит. В международния автотранспорт бил, в градския транспорт на  София работил.  Минал човека и през  ПУЦ в Батак и стигнал до сечището… Спрял пред опнатите над блатото дървени плити, помислил, помислил и казал:

         Тая няма да стане!  Аз съм подал молба за шофьор, не за циркаджия. Отивам си в България!  – И си заминал.

      Тъй че в Коми оставаха най-коравите, истинските мъже. Само малцина от тях можеха да се майтапят:

         Ей младок, аз съм се учил да режа дърва в пустинята Сахара!

         Че то в Сахара няма дърва, кого будалкаш?

         Ами вече няма, нали ти казах, че съм бил там.

        И  поемат младока старите. Учат го, учат го и младока и той след година две стане „стара кримка” и майтап с новопристигналите почва да си прави…

        До тук  Ви разказах за лятото и есента.  А зимата ?..  За нея в следващ пост. Сега само ще спомена, че в Благоево по онова време обучавахме и 50 кубинци. Хора дето въобще не бяха виждали сняг.

 Ама приятелство, дружба, взаимопомощ и то не празни думи а действителност.  Обучихме ги и тях  и заминаха чак в Хабаровск. Там си  изградиха горско промишлено предприятие за дърводобив.  Но това е друга история  за северното сияние  на Коми.

 

 

 

октомври 14, 2008

БЕЛИТЕ НОЩИ НА КОМИ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 9:17 pm

       Полунощ  е. Седя на терасата и  чета вестник. Никаква лампа не свети. Слънцето уж полегна зад високите комски върхари, а пак се понесе нагоре. Явно не му се спи…Сега са БЕЛИТЕ НОЩИНе ми се спи и на мен.  Натрупаните впечатления и породените от тях мисли, идват толкова бързо в главата ми, че чак не мога да ги хвана. Само от няколко месеца съм в Благоево – Коми АССР. Годината е 1986-та. В дома на културата денонощно е оживено. Денем –  ученически самодейни колективи а вечер –  работнически. За прегледа на художествената самодейност, само в Благоево подготвяме 103 колектива с над 1300 самодееца.

Репетициите вървят нон-стоп, по график.  За битовия оркестър е ясно – на разположение са 24 часа в денонощието. Щом има кой да репетира. Репетиционните зали не стигат.  Гайда,кавал, гадулка, тамбура и тъпан звучат над тайгата. Комплект от България. Пет  превъзходни музиканти, свирили и в Странджанския ансамбъл. Сега худ. ръководител на оркестъра е Цвятко. А как свирят само!!! Сложи и малко носталгия от 4000 километра за България и ще разбереш, защо хората през деня са на работа в гората, долен склад, РМЦ-то, пароцентралата или ОРС-а, а вечер са на репетиции в дома на културата.

          Носталгията и в мен бушува и стяга сърцето ми. Току ме подбутва да се понеса направо през тайгата – към Пловдив. Старите комяци, казват:”Най-трудни са първите 6 месеца. После се свиква”.  Колко се свиква не знам. Но не рядко има хора дето си тръгват, ей тъй, направо  през тайгата. Ще рече не  им издържат нервите – психясват.. Моя екип в дома на културата му беше намерил колая. Работа. Денонощна заетост, физическа и душевна. Но право да си призная, по някога издебвах в дома да е по тихо и пусто и слизах под сцената. Там си бяхме направили Клуб на самодееца.  Кафе заведение  със сепаренца, видео и 50 места. Та като ме стегнеше „шапката”, издебвах да няма никой,  слизам там и крещя.Ама крещя ви казвам. И то така силно, като че ли ще ме чуят чак България… Правят го и други. С една дума от психична гледна точка положението хич не беше розово. За това  ръководството на Горско промишлено предприятие  (ГПП) Благоево в Коми АССР,   си имаше собствени традиции. Освен празниците, спортните състезания и художествената самодейност, организираше задължително среща с  почти  всеки новопристигнал.

            Приема ги, значи, директора на ГПП-то  Любомир Цинцев в кабинета си. От дясната му страна  – Партийния секретар (първо др. Овчаров, а после др. Андонов). От лявата страна – Профпредседателя (заварих Георги  Шопов, а оставих  първия герой на социалистическия труд  Васил Джигрев). След профпредседателя – Комсомолския секретар (заварих и оставих Трифон Трифонов, светла му памет – научих, че починал като  Директор на информационния център в Сливен в разцвета на силите си).

             И така провежда се с тях беседа и се преценява на каква работа да бъдат устроени новопристигналите…   Най-напред взема думата партийния. Разяснява и той повелята на Партията и честта която им се пада за укрепването на българо- съветската  дружба.Прознася си речта и преотстъпва думата на Профпредседателя.

      Момчета, казва им той, примерно – трябва да знаете, че дървесината е стратегическа суровина. Тя се нарежда непосредствено след диамантите, златото и нефта. Имайте в предвид, че до сега  сме изсекли и изпратили в България и директно за износ от тук, повече дървесина отколкото са всички гори в България.  Тук условията са трудни, работата е тежка и специфична. За това сме организирали и наставничество, с цел подпомагането в адаптациата и обучението на младите.

Така предава щафетата на Комсомолския. Представя Трифон на младоците условията за забавления и спорт, Дома на културата –  с кинозала за 650 посетители, репетиционни зали, библиотека, радиовъзел   и т.н., Дискотеката – за 200 човека, Спортаната зала, магазинната мрежа, трите стнола за прехрана и изградените със собствени сили клубове  в доста  бригади  и цехове.

 Кой какво говори от тях тримата няма особено значение. Всеки новопристигнал вече знае, че най-важно е какво ще разпореди директора.  Четворката е ръководство, ама става каквото каже директора.

         Ти момче, за какво си дошъл в Коми? – пита обикновено Цинцев.

         Ами аз, другарю Директор, къща  съм започнал да правя, но парите свършиха. Не мога да я довърша. Нямам пари за майстори.

         Добре момче! Утиваш ли в гората? Там се изкарва най-много. Още първите  шест месеца ще почнеш да изпращаш, а до година ще се оправиш майсторите.

Така новопристигналия е назначен в гарата като секач.

         А, ти бе момче,, семеен ли си? О къде си? Кяакво те води насам? – пита  Цинцев следващия.

          Аз др. Цинцев съм от Пловдив. Женен съм с две деца. Под наем живем и парите не стигат. Иска ни се за апартамент да съберем.

          Колко са големи децата? – пита директора.

         Малкия е втори клас, а големия в пети.

          С какво образование е жена ти?

          Хранително-вкусовия техникум е завършила.

     Тук вече се включва и комсомолския.

         С художествена самодейност нещо да се е занимавала?

          А, в танцовия състав на градския профсъюзен дом  играехме и двамата. Там се запознахме.

          Тя не иска ли да дойде на работа тук в Коми с децата? Имаме две детски градини и  руско училище с изучаване и на български език.- пита и профсъюзния.

           Е иска, подадохме документи, но в София, в ДСО „Дърводобив и строителство” ни казаха, че няма места за жени.

          Ясно отсича Цинцев.- Пишете го  на Длен склад и да и  изпрати телеграма, щея назначим от тука. Ще видим в столовете или в магазинната мрежа.

         Ами ти бе,  за какво си дошъл? Семеен ли иси? – обръща се  Цинцев към  следващия.

          Не съм семеен, другарю Директор, но съм дошъл да уча и  кола да си купя.

           Добре! Какво ти е образованието?

           Механо-техникум съм завършил.

            Пишете го в Ремонтно-механичен цех! – разпорежда Цинцев и минава към следващия младеж. – Та за какво си дошъл?

            Аз апартамент  и кола си имам. Не съм женен. Два ма приятили  тръгнаха и аз с тях тръгнах.

Не довършил още младия наконтен младеж и  Цинцев го прекъсва:

         Ти момче, тука, работа нямаш. Най-добре си вземай пътя и обратно за България, докато е време. Да не стане тъй неустойюки на договора да изплащаш.  Просто няма да издържиш. И го отпраща.

     Ей така, директора на ГГП Благоево Любомир Цинцев,  беседваше с  новопристигнали и разпореждаше, кой в гората, кой на долен склад, кой в асфалтовата база или на щипите, кой в пароцентралата  или в РМЦ-то да се труди през следващите  години. Потичаше времето за новоназначения,  като  водите на пълноводната река  Вашка.  Белите нощи се сливаха с дните, и на повече от 4000 километра, над 30 хиляди Българи, осъществяваха мечтите си.

     На работа, в квартирата, в дома на културата и докато се усети минали първите шест месеца – той свикнал . Минава лято, минава есен, проточва се зимата. Притръпва. Гледа посъбрал рубли. Хайде вика си да остана още една година и като се огледа 3-4 години минали, а за някои даже и 20.

 Така неусетно Коми става съдба на хилядите българи  и остава завинаги в сърцата и!

(Ще последват „Есен в Коми“, „Северно сияние“  или „Зима в  Коми“ и „Разпутица“)

Със следващата снимка: „Белите нощи на Тракия“- Пловдив- България, си позволявам да поздравя, всички, бивши, настоящи и бъдещи, местни и български дърводобивници!      Градът спи, но спомените не заспиват! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

      

 

 

 

 

 

 

 

октомври 11, 2008

НАСЛЕДНИК НА РАФЕ КЛИНЧЕ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , — гравитон @ 9:45 pm

Познавам  съвременния Рафе Клинче! Завършил е дърворезбарство в училището за стари занаяти,  гр.Котел. Ето го! Ето и работен вариант на иконостасът, който правеше за новооткритата църква в с.Злати трап обл. Пловдив. И трябва да ви кажа, че го направи!

    ФЕДЯ,  ДА ТЕ ПОЖИВИ ГОСПОД!    

   Какво, Вие имате нужда от реставриране на старинни и уникални мебели?  И това го може! И то как! Обадете се!                                                                         

                                                                           

октомври 10, 2008

ИМПРЕСИЯ – снимка с въпрос

Filed under: Фотография — Етикети:, , — гравитон @ 9:32 pm

                                                                             

  Поседнах на пейка в парка.

 До мен кацна гълъб загледан в своята гълъбица!

 На втората пейка, млада майка обгрижва бебето си!

 На третата пейка,  влюбена двойка се целува!

 Това е прекрасен есенен ден в Пловдив!

 Не е ли достатъчно за да съм щастлив?

 

 

 

октомври 7, 2008

ТРУДЪТ КРАСИ ЧОВЕКА – приказка

Filed under: внуче, Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:48 pm

     

„Трудът ни избавя от трите най-големи злини: скуката,  порока и бедността.”

 

                                                    Волтер                                                                                                                                                                              

 

 

 

      Имало едно време един работлив и умен старец.  Дошло време да умира.  Събрал той  тримата си сина  и им казал:

 

–                             Синове мои,  дойде време да  поемете своя

 

път сами в живота. Ще ви разделя каквото имам. На най-големия , оставям къщата, която  градих с много труд и обич. На  средния оставям кръчмата с  виното. На най-малкия оставям земята  с която се борих цял живот.

 

       И заживели  тримата братя с бащиното имане, кой както разбира живота. 

 

      Най големия се разположил в просторната къща и заживял спокоен, че има сигурен покрив над главата си. Спял си  до късно, топлел се на бащиното огнище и не подхващал никаква работа. Скуката го обхванала още повече и той станал още по мързелив. Но времето си летяло. Идвали  есен и зима, ветровете брулели къщата, дъждове и снегове я затрупвали, лятото слънцето я напичало и обгаряло боята по фасадата и прозорците.  Най-големия брат само скучаел. Не се хващал да я  стегне, да поправи покрива, оградата, да постегне вратите и прозорците, само  лежал и скучаел. Малко по малко къщата  овехтяла и  се разрушила.  От мързелуване и скука, тялото на най-големия син залиняло, мускулите   му отслабнали, а лицето му погрозняло от завист и страх, че ще остане на улицата.

 

      Втория брат, дето получил кръчмата и виното, се настанил в нея.  Започнал да продава от виното и най вече да пие с приятели и женски компании, да играе на комар с надеждата, че изведнъж ще спечели много пари. С една дума отдал се на пороци и не усетил кога бащиното вино и готовите пари за търговия се стопили. Постепенно, доскорошните му приятели, мъже и жени се оттеглили. Останал  сам и оглупял от многото пиене. Лицето му почерняло и се набръчкало от алкохола и цигарите. Нещо повече. Стигнало се до там, че от алчност и неразумност,  лъжливите му приятели го изиграли на карти и той загубил и кръчмата.

 

       Най-малкия, дето получил нивите , макар и да бил слаб и още неукрепнал се захванал здраво за работа. Спретнал  си една малка колиба и започнал с труд и пот да обработва земята. От тежкото рало и работа тялото му заякнало. Станал здрав и силен, красив и умен. Постоянно се учил как да обработва земята, какви зеленчуци и плодове да произвежда, как да ги съхранява. Намирал  време в  кратките почивки  и книжка да прочете. Научил  се, как най-добре да продава плодовете от своя труд. Започнал  да търгува!  Спечил пари. Разширил  стопанството си.  Построил си нова и красива къща,  ходел  чист и спретнат  и не спирал да се учи,  да въвежда новости.  Станал най- личния  момък на селото. И както си му е редно, се оженили с най красивата мома. Родили им се три деца и те заживели  влюбени и щастливи. Всички го уважавали и обичали.

 

      Той бил потвърждение на народната мъдрост: Трудът краси човека!

 

 

 

                                                     

 

октомври 6, 2008

СЪВИПУСКНИЦИ – една среща

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , , — гравитон @ 10:38 pm

Тази година, като ми тръгна на срещи с приятели от миналото… Пък то минало дал бог, ама бъдеще май няма?  Та през лятото се срещах със съученици от прогимназията, после със съученици от техникума и сега в събота 4 октомври 2008 година и със съкурсистите си от ВТУ „Тодор Каблешков” в София. Остава да направим  една среща на състудентите  от университета и ще затворим цикъла.

      Пък вие да не си мислите, че сега ще започна да Ви разправям как протече срещата в събота. Няма! И не за друго, а защото  и от снимките  се вижда, че се поразходихме из института, че ни беше приятно да потънем в спомени и да се почерпим по мъжки. По скоро, няма да ви разказвам за срещата, защото не могат да се опишат спомените  за младежи от преди 39 години, сега мъже и човеци с характери,  запазили по нещо от някогашната душевност и привързаност.

      Животът ни разпиля из цялата страна. На едни трудовия път премина в железопътния транспорт, други станаха кадрови офицери, трети бяха професионални спортисти, четвърти организационни работници  и управленци, пети телевизионни работници, шести бизнесмени в частния сектор, но всички с малък или по-голям принос за растежа на майка България през изминалите 39 години. Всички със своите семейства, деца и внуци и увереността, че не са живели напразно и могат да бъдат още полезни…

     

Блог в WordPress.com.