Mitkoivanov's Weblog

януари 15, 2009

ПОЛТЪРГАЙСТ – окъс 5-ти от семейната сага ОРИС

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:17 pm

       След случката с обърната кола и съвместната работа на двамата мъже, мнозина в селото помислиха, че с противопоставянето мужду двамата е приключено.  Колю не мислеше така. Още повече, че и Марийка,  почна да го избягва и да се крие от него. Тогава той, намисли наказателна акция… Една светла августовска нощ, на Еньов ден, Колю поведе тайфата, в късни доби, към Стояновци. Луната осветяваше  притихналите къщи и дворове. Уморени от дългия  работен ден, стопаните на къщата и комшиите спяха дълбок сън. Даже песовете в махалата не усетиха приближаващите младежи. Само кучето на бай Ангел се опита да изджавка, но получило  поредната си порция  ухаеща, сварена мръвка месо, завъртя радостно,  опашка и предаде поста.  Колю го погали и преди да се усети, Шаро прекара до сутринта в един чувал,  със завързана муцуна и крака.  Тихомълком,  босата команда се вмъкна в двора на  Стояновци и се зае с изпълнението на своя пъклен план…

        Когато на сутринта, сънения бай Ангел мина зад къщата  в стопанския двор, първо се сблъска с прилежно подредени и стифирани цигли. След кратко същистване, стопанина дигна поглед към покрива на къщата и  ахна. Покрива на къщата лъщеше на утринната роса без нито една цигла. Някаква невидима сила, някакъв полтаргайст, като магьосник,  безшумно и акуратно бе свалил циглите и ги бе подредил на средата на двора…

        Още същия ден в селото се разчу какво е сторил полтаргайста с въпросния покрив, а понеже всички му знаеха и името, въобще не се учудиха, когато след два дни, бай Ангел си купи пушка. Селото замря в тревожно очакване…

         Неусетно мина  септември и дойде края на октомври. Полската работа поприключи. В селото зачестиха годежите.

         Колю стана предпазлив и внимателен. Пушката си е пушка, не е шега работа.  Колелото му започна да минава на повече от един изстрел разтояние.  Не я чакаше вече на чешмата. За пред хората и най вече за пред баща си и майка си и тя го избягваше. Само че според зорките очи на селските клюкарки в селото, полтъргасът продължавал нощем да броди из двора на Стояновци.

          Една  топла есенна нощ, в дъното на големия Стояновския двор, в сълкъмовата горичка се провел, приблизително, следния разговор.

         Ох Кольо, страхме е! Татко и нощем излиза с пушката.

         Не бой се!  Той само плаши. И баща ми вика кряска, но е разбран. „То облаци дето много гърмят, малко дъжд пускат”.

         Казвам ти страх ме е! Не знам какво ще правим. – споделя отново  Марийка гушната в обятията на  Колю.

         Нали ти казах, че тати ходил в  Левски и ме беше записал в гимназията там. Даже квартира ми беше намерил. Иска да уча, човека. Ама аз му отказах!

         Ами що не отиваш бе човече? Ех, златен баща имаш! – въздъхна тя и продължи –  Да те карат да учиш и ти да не щеш. Акъл нямаш! Ей, де мен да ме пуснеха на училище…

         Няма да уча. Казах и на теб, казах и на баща си. Ще продължа да работя и ще се оженим.

         А бе будало, не бъди толкова глупав. Върви учи, аз няма къде да ти избягам. Пък като си учен, аз сама ще тичам след тебе.

         Ти на други ги разправяй тези. Тя и  Варка на  Башковци тъй казваше на Черния, пък той като отиде в  Плевен и тя се омъжи.

         Къде ще се жениш, бе човече, че ти войник не си ходил още. Кзарма ти предстои.  Ще  ме захвърлиш у вас и ще идеш войник. Какво да ме правят вашите.

         Ти остави на мен. Аз ще се разбера с тако. Само се съгласи да те заведа у нас. Наша стая ще си имаме. Аз вече съм купил пруженен креват и маса в горната стая. Семейство ще си създадем. Идваш ли?

         Стига, бе Кольо! Малка съм  още. Няма да стане, избий си го от главата.  Няма да ти пристана, не разбра ли? То тъй не става.  Да тръгна със тебе и знам ли де ще ме заведеш? Да стана за смях на хората? Казах ти, няма да стане. Отивай си, изкарай си казармата, аз ще те чакам! Няма къде да ти избягам.

         Да ида войник и докато са върна ти ще се ожениш. Ти не щеш да се оженим, ама аз ще те открадна.

          Стига бе Коло, не говори така. Знаеш, че няма да се омъжа за друг, ще те чакам. Не ми ли вярваш? Че аз съм само на 16 години пък ти на 18. Малки сме още.

         Да бе, вярвам ти?  Той и Лачкоса и вярваше на Донка, пък не минаха и няколко месеца и тя скочи та се омъжи. Не! Ща пристана, ща открадна, ща заведа у нас да ме чакаш и тогава отивам войник. Разбра ли! – отсича категорично Колю и я притиска в обятията си.

         Щом говориш тъй, да знаеш, че няма да излезна от къщи.

Така си говорили двамата млади , но не се разбрали. На шега, на майтап, но

Марийка наистина въобще спряла да излиза по центъра. Тя и до сега не излизала кой знае колко, но като гледала и чувала какво става из селото, как почнали да се женат и сгодяват акраните на Колю, чрез преставане и крадене на момите, уплашила се.  Хептен се скрила в къщи и станала още по предпазлива.

            Както се сещате, това не се понравило на кандидат жениха. Обикалял той и колкото по-трудно ставало да я зърне поне за миг, толкова повече желанието му за женене  и наказание на несговорната  му изгора, растели.

            Към края на октомври, след като бил нощна смяна на работа и цяла нощ мятал черните каменни въглища в ненаситната уста на парната машина, Колю забелязал на гарата баща и да разтоварва колата със захарно цвекло. Той, бай Ангел бил един от малцината земеделски стопани, дето възприемал новото и под влиянието на д-р Хаскел, отглеждал вече технически култури. Памукът и рицина били  прибрани, а сега ведели захарното цвекло. Още нещо, той като производител на захарно цвекло и член на сдружението на цвеклопроизводителите станал и акционер на Горнооряховските захарни завод, което от своя страна му гарантирало изкупуване на продукцията. Но това е друга тема.   Думата ми, сега е, че  Колю, като видял бай Ангел на гарата си помислил: „Марийка е сама на нивата”. И запрашил напред с колелото. Само, че от далече още се разочаровал. Марийка не била сама. Задно с нея вадели цвекло майка и и още две-три възрастни жени от селото.  Този факт, го принудил не без колебание, целомъдрено да се откаже от намислената среща и „без да разлайва кучетата”, подкарал колелото от другата страна на линията, за да не срещне бащата.

           Вечерта,  Стояновци се прибрали по тъмно. Костадина хукнала да готви в къщи, бай Ангел нахранил добитъка, а  Марийка, след като напоила  кравите , опалила голяма зидана пещ пред къщата и се заела да приготви тикви за печене. В тази пещ, дето печели хляб за цяла седмица, ставали страшно сладки печени тикви. Както казвали докторите,  тиквите са много полезни за бъбреците. За това в Стояновци често ги използвали, печени, варени или на супа от тикви. Пък и не само тикви, но и други плодове: ябълки, круши, дюли и орехи.  А плодове дал бог. Освен в големия, цели 3 декара двор с дръвчета лозе и зеленчуци, само на 100 метра на изток от селото имали и 4 декара овощна градина. С една дума  плодовете били на почит в този дом, къде пресни, къде на компоти или пък нарязани и сушени. Вие яли ли сте сушени, череши, ябълки, сини сливи или кайсий?

           Та, тази вечер Марийка, наклала огъня в пеща,  нацепила няколко големи бели тикви, събрала тлъстите бели скемки за печене през зимата, поставила белите тикви в тенекиени тави, а жълтите и десетина глави захарно цвекло, приготвила да се пекат цели. Ама вие, май че и печено захарно цвеклио не сте яли? От мен да знаете, много сте загубили! Но както и да е.

           Навечеря ли се, бай Ангел набиколил животните да и сложи храна за през ноща, жена му Костадина се заела да мие съдовете в кухнята, а Марийка наредила в нагорещената до червено пещ,  приготвените тикви и глави захарно цвекло, после подпряла плътно ламаринения капак  и оставила съдържанието на пеща да се изпече до сутринта.

         Добър вечер, Марийка! Хляб ли печеш толкова късно? – попитал през оградата минаващия в този момент комшия Асен Пачков.

         А, не! Тикви и захарно цвеклосложих да се пекът през ноща, чичо Асене. А ти къде толкова късно? -попитала на свой ред тя? –  Хората вече се прибират, а ти сега излизаш?

         Позакъснях малко, но свърших цигарите, та ще ида да си купя. Айде лека нощ и да се опекат сладки тиквите!

          Лека нощ, чичо Асене и поздрави на сред село. –  рекла на майтап Марийка и се прибрала та си легнала.

          Притихнал Стояновския двор, заспали всички сладък сън и само тиквите в пеща цвъркали и съскали от горещината.

          В това време, Асен  отишъл на центъра и като срещнал  Колю рекъл му:

            – Ей, Кольо, комшийката сладки тикви ти пече, ти семки на центъра люпиш!? От  Марийкините ли са?

            – А бой де! – заканил се  Колю, а в пъстрите му очи припламнали хитровати пламъчета…

           Тази нощ в Пордим, минала тихо и спокойно. Зазорявало вече, когато ненадейно в Стояновци се вдигнала невъобразима дандания. Пред къщата летели ламаринени тави, подскачали по плочника, по керимидите на къщата и дрънчели многократно. Цвеклови глави и цели тикви политали към къщата и пльоскали като разпръскващи се бомби, оставяйки  жълтокафяви петна по стените и прозорците на моминския дом.. Зад стъклото  на единия прозорец се мярнала за миг, неразбиращата от любовни обяснения, сънената глава на бай Ангел. После се чуло едно:

         Бягайте !  – и тупордията се втурнала към улицата. В този момент, стопанина се появил пред къщи по наполеонки, широка нощна риза,  бос с развети на пет страни, четири проскубани косъма на главата… и с пушка в ръце. Проехтял истрел. Страшния стопанин се озовал на улицата и проехтели още 2-3 гърмежа. От изстрелите, като разпръскващи се фоерверки, по всички посоки на селото, приятелите на Колю „политнали” на бегом, в безпорядък и уплаха… След настъпилата олелия, лай на кучета и наискачали сънени съседи, чак вечерта в селото се разбрало – че като по чудо и това произшествие с полтъргайса в къщата на Стояновци, минало без жертви.

                   (следва продължение)

Advertisements

2 Коментари »

  1. Ха сега де. Хвърли фитила и кой знае кога ще продължиш сагата, а тя се оказа интересна 😉

    Коментар от вили — януари 15, 2009 @ 8:32 pm

  2. Вили, амбицията ми е изказана още в първата публикация на този блог, в About! А докога ще продължи? До като съм жив и по скоро до като живота продължава. Кой знае, може и след това, вярвям че моя внук ще я продължи!…

    Коментар от гравитон — януари 16, 2009 @ 8:40 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: