Mitkoivanov's Weblog

януари 19, 2009

СГОДЯВАНЕ – откъс 6-ти от семейна сага ОРИС

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 4:04 pm

 

    В резултат от тайно проведените по нататъшни  преговори, било в акациевата горичка или на други скришни места, полтъргайста явно се предал, щото се случило следното.

imgp24792

    

 

В двора на Стояновци, било тихо и спокойно. Хора и животни се занимавали с обичайните си дейности. Бай Ангел, целомъдрено четял и коментирал на глас поредните новини от източния фронт, а жена му Костадина и Марийка, чепкали и чистели от семките, собствено произведен  памук.   Отделяла  Марийка, черните памукови семки от белите меки влакънца,  а  очите и  все към улицата. По едно време, една железничарска шапка се мярнала над кирпичения дувар.

                  – Е, на  Колю баща му идва! – рипнала тя и се спуснала да пребира разхвъргания памук.

       Баща и преместил поглед от международното положение към вътрешносемейното  и изненадан, фиксирал отворената порта. Там  в рамката на широко отворената врата, като на фотографска снимка, достолепно стоял Иван Монков   бащата на Колю. Избръснат,  с висока бяла якичка  и весело проблясващи метални копчета на най новата му железничарска униформа, усмихнатия бай Иван уверено влизал към къщата последван от даскалицата  Атанаска и Мара на Панталашите – жена известна като професионална  сватовница и роднина на  Колю по майчина линия. Работата е ясна за какво идват. Скача бай Ангел, разтваря вратите и въвежда гостите.

         Заповядайте, влезте, седнете . – посреща ги и Костадина и ги настанява на

 засланите с шарени калъфчета столове.

      Разменят по няколко общи думи, за времето за реколтата, за войната. През това време, Марийка чевръсто доизнася навън чувалите с памука  и влиза отново, сресана, преоблечена и с поднос в ръце.

         Заповядайте! Почерпете се със сладко от дюли. Сама съм го правила.-

 срамежливо продумва тя и поднася на застлания с бродирано от нея каре поднос. В подноса подредени чаши  вода и стъклени чинийки с кехлибарени кубчета в гъст като мед сироп.  Всяка чинийка с листенце индрише за аромат.

         Браво  Марийке, много ти е ароматно и вкусно сладкото! – похвали я 

даскалицата Атанаска, като вкуси от наистина хубавото сладко.

           Да не остане по назад и лелята се заглежда в карето на подноса.

         Много ти е хубво каренцето, ти ли си го шила. Че то много ситен бод, ма леля!

 О, аз тъй не мога. Нямам това търпение, да се кьорам на толкоз ситно, пък и с колко цвята си го ушила!? Ей туй синичкото, като синчец си го нанизала. Синчец, пък зад него червени палампуци. Браво леля, златни ръце имаш.

           И докато жените си говорят за сладката, за шевиците и готвенето, двамата мъже подхващат разговор за реколтата и данъците.

           – Как е Ангеле? Как беше реколтата?- захваща бай Иван.

           – Ами, сполай на бога, роди се. Друго си е , все пак с воловете като вас, по надълбоко се оре, повече влага се задържа за през  лятото. То аз, с двете крави само драскам отгоре земята. Ама и мляко имам и ей пак юничка отгледах. Учим я вече да се впряга, че да сменям старата крава. Сполай на бога, здраве да има, че много я бяхме закъсали. Той сина малък още, тя  Марийка оттърваше за всичко. Добре че туй лято позакърпихме здравецето, че лошо нещо.Много я бяхме закъсали и аз и Костадина. Ами вий как я карате. Гледам през гарата бая влакове минават.

           – За източния фронт Ангеле. Един след друг минават. Войска и провизии. В складовете на  манджиците пред нас, нали немска войска има, пълно и с жито, с вълна, с кожи, с тенекии сирене,  товарят ти казвам и на гарата на вагоните, за Германия, за войната.- споделя и бай Иван, но оцелила кратката пауза мужду две изречения на мъжете, думата взема отново лелята, последвана от Даскалицата  Атанаска.

           – Я оставете световните проблеми, ами да си кажем за какво сме дошли. – и продължава.- Като гледам каква ви е убава и работна момата, пък и ние какъв личен ерген имаме за женене, да вземем  да ги оженин.

            Направо да си кажем Ангеле,  дошли сме да искаме  Марийка за жена на Колю.

            А не! Малка ни е още момата. – „скочила” майката на Марийка.- Не я давам още, малка ни е момата. Докато не си  приготви чеиза и завивките не я пущам.

            Колю ни е пратил и ние сме дошли не за чеиз а за  Марийка.

            Иване, ти остави тая. Дето се вика преди месец 17 години захвана и булка?. Нека не бързаме.- кротко и авторитетно предлага бай  Ангел.

             Да се захваща да си тъче прикята, пък като стане готова, да се женят младите.Аз тъй гола я не пуска. – отсича  Костадина.

            Добре, и тъй става. Сега е късна есен, друга работа няма. Да не бързаме.- кандисва лелята, усетила, че преговорите се запичат.

            Туй са неща, дето ще си ги договорите по сватски. Сега е ясно, нямате нищо против. Всички знаят, че и те се искат. Значи ще ги женим. Е месец по-рано, месец по-късно, вий ще се разберете. Те младите толкова са траели, ще изтраят още малко, имат време. Ама аз нямам време, че имам тетрадки да преглеждам на учениците. За туй викам, ние с Мара  да си тръгваме, пък ти  Иване остани та се доразберете със свата Ангел.- разбързала се даскалицата.

             – Я Костадино, дай една кърпа, както си му е реда, да минем през селото, да викнем едно И-Х-У-У-У…, че да се знае, че са сгодени. – поела инициатавита лелята на  Кольо и викнала тъй силно, че минаващите хора на пътя чак чули.

              Не, никаква кърпа не давам! – опънала се пак Костадина. – Казах! Докато не си приготви чеиза не я пускам. – и добавила.- Като иска от утре още да почва. Като иска да се жени, да сяда в горната стая на стана и да си тъче завивките. Мъж и деца да има с какво да завие. Война е, сама вижда ни пари имаме ни по магазините има какво да се купи.  Поне памук и вълна имаме,  като стане готова да  се женят.

              Добре тогава! – рекла даскалицата.- Да не дигаме много шум из селото, но да си знаем, че са сгодени. То и цяло село  знае… Важното е, че и вие сте съгласни. Дума сме си дали. Тъй да бъде, како  Костадино. Хайде  Маро да вървим, ний пък Иван да остане, да си поговорат по сватски. И без нас могат да се разберат за подробностите. Да е честито на младит!

               Не е то така. – възпротивила се лелята на  Колю и като се надигнала неохотно  рекла –   Хайде, хайрлия да е  годежа и! Да са живи и здрави младите да се обичат, да се спогаждат и щастлива челяд да отгледат!

              Тръгнали си доволни двете сватовници, но макар и много да не дигали врява,  де кого срещнали все му казвали, че Марийка на Стояновци и Колю на Монковци са вече сгодени.

              Изпратили Марийка и майка и сватовниците, но не се прибрали при мъжете, дето вече свойски си говорили, а се качили на горния кат, разровили дрешника и като наизвадили  кросна и вътъци, започнали да сглобяват  тъкачния стан. Марийка засияла още повече, като подочувала как весело и притятелски си говорят баща и и свекъра.

              Нямало връщане назад.  Била сгодена! Най-после, ставало нещо дето и тя го искала…

 

            (следва )

 

 

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: