Mitkoivanov's Weblog

февруари 24, 2009

КЪМ СОЛНЕЧНИ – спомен за разходка

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , , , — гравитон @ 7:31 pm

Лято е! Вървим по рядко използваната  железеопътна линия   и се наслаждаваме на  топлия летен ден. Небето се е отворило и ни обсипва с простора си. Ухае на смола и папрат.  От двете страни на три  километровата линия, Долен склад на  Благоево към  посьолека  Солнечни, е безкрайна тайга. Очите ни се радват на белокорите нежни брези и червените като кръв рябини. Движим  си тримата: аз, жена ми,  сина и двете кучета. Минават  те ту напред, ту назад, или се отдалечават на двадесетина метра в ляво и дясно из гората. Весело им е! Особено на  Фъца и сина. Толкова нови усещания и ухания се носят с чистия горски въздух,  че главата ти просто се замайва и се разтваряш пред майката природа.

         Мамо, виж тук отстрани има боровинки! – забелязва сина.

Спираме. Ники се спуска по ниския насип и бере. След нег

и жената – Тате, страшно са сладки.

         Ела си откъсни. – подканя ме и жената и се насочва навътре. Кучетата хукват след тях.

         Я се прибирайте към линията! – нареждам аз и обяснявам – Няма да усетите как ще се изгубите.

         Цезар нали е с нас! Няма  страшно. – опонира ми сина.

         Абе като излезе някоя мечка, ще видиш дали няма страшно! – Подхвърлям на шега и жена ми, спомнила си за мечката пред вила България, на река Вашка, блогоразумно се връща на жп.линията.

         Ники, ела тука. Баща ти е прав в гората има и други зверове.

Дали от страх или от подканата  ми но и  Дето с кучетата се  качват при нас и продължаваме към Солнечни.

         Мамо, голямо селище ли е Солнечни? – пита сина и ни догонва по импрегнираните дървени траверси.

          Не, не е голямо! И е на близо. Има-няма,   3 километра.

         Тате, по тази линия може ли да ни застигне влак?

         Едва ли! Погледни релсите

         Те са ръждясали. Не са като на  Пловдив на гарата – лъскави.

          Не са, защото по тях рядко минават влакове.

         Ама колко влака минават за денонощие? – пита пак детето.

         На седмица по един два влака с товарни вагони, натоварени с дървен материал от Долен склад.

         А къде ги карат?

         Или в Сыктывкар – столицата на Коми, където има едни от най големите в Европа  дървопреработвателен комбинат за целулоза и хартия, или за износ на дървесината към Финландия, а голама част и направо за България, чрез ферибота Варна – Иличьовск.

         Само дървесина ли карат? – не спира с въпросите си сина.

         Предимно дървесина. Но по тези линии се прекарва и военна техника. Говорят, че по тези места  има ракетни установки, дето могот да изстрелят ракети до всяка точка на земното кълбо.

         Тате по човек и природа учихме и за поминъка на местното население. Знаеш ли какъв е?

         Предимно дърводобив, освен лов и риболов има  подземни богатства.- Отговарям аз, но явно вече се отегчавам от безкрайните му въпроси,  щото се намесва и жена ми.

         Ники, има и уранови находища  и предстои изграждане на атомна електроцентрала именно край Солнични или близо на река Мезен.- споделя дочутото и жена ми.

         А тя  Мезен колко е голяма?

         Кажи, речи колкото  Дунава.

         Ники, забелязваш ли, че междурелсието – разстоянието между двете релси е по-голямо отколкото в  България? – сменям темата аз.

         Да бе тате , ама каква е разликата и защо?

         Ами нашите и европейските  линии е 1435мм, в   Русия, Украйна, Белорусия и другите страни от СССР е 1524 мм,  а в Испания, , Партугалия (иберийските)  са широки 1656 мм. Индия са 1000 мм. Има и няколко по тесни, като в България е 760 мм. Тук са по широки за да лежат на по широка основа. Защото тук земята не е като в България, отдолу със скали и стабилност, а върху пясък и блата.  С увеличената широчина, железницата става по-стабилен железния път и позволява, по-големи количества товари да се превозват – разяснявам аз, навлизайки в собствени води. А като виждам, че сина ми слуша с интерес, пояснавам. –  Поради по-голямото розстояние между релсите и разстоянието на колелетата при колоосите е различно.

         Е как тогава вагоните преминават от  Русия в България? – усеща се сина ми.

         Ами подменят се . В Украйна, на гарата в Унгени, се подменят целите талиги.

         И на пътническите ли?

         Да и на пътническите вагони! Вагоните се вдигат с  с големи стационарни крикове и отдолу целите талиги се подменят с другите за по-голямо или нормално  междурелсие.

         Ей, колко е интересно тате!…

В този момент, пред жена ми, която върви напреди бере цветя , някъде от тайгата се изпречва, изплезил език Цезар.

     Цезаре, що си сам?- пита го  жена ми, едва сега осъзнала, че от доста време не сме виждали кучетата.

    Цезаре, какво  направи? Къде загуби  Фъцка? – пита го и детето, а песа навежда

Виновно глава.

         Не гледай виновно, ами бягай да я доведеш! – нареждам му аз.

Кучето не чака втора покана. Спуска се по насипа и потъва в Тайгата.

         Мамо тя се е загубила в гората. Ами ако я срещне някоя мечка?! Как да я намерим сега?! – разтревожен се затюхва  Ники.

         Толкова близо до селището няма мечки. – заоспоява го жената и виждам, че и тя почва да гледа неспокойно към  леса.

         Не бойте се! Цезар ей сега ще я намери и ще ви я доведе  – успокоявам аз   и двамата    Нали си чувал, как кучетата в Коми извеждат от гората загубили се хора , та една  Фъцка ли няма да ни доведе? Нали знаеш как се върнал в Благоево и после завел татковците при загубилите се в тайгата  деца   и то през зимата. Сега е лято няма страшно.

И като говоря така, пак вървим, но  малко по-бавно. Оглеждаме се назад и встрани,     напрягаме слух да чуем от гората загубения кучешки лай. Тихо е.  Най после,  две три съчки немощно изпукват в тайгата и пред нас пробласва изплезения език на Цезар,  бухлатата весела опашка на  малката  Фъцка   и веселото настроение на семейството тръгнало на среща с истинското Коми..

ФЪЦКА И ЦЕЗАР – спомен

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:20 pm

    

           Както се очакваше, Фъцка си остана миньонче. И още сега да сме наясно, тя нямаше нищо общо с афишираното за нея аристократично потекло, за някаква  малтийска болонка.  Е, може би някоя  прабаба от времето на  Петър І-ви е имала  връзка с френска болонка, но нашето кученце – не.

          На външен вид, по скоро приличаше на мърляв, черен пикинез. От  някой  далечен прадядо пикинез, бе наследила малко сплескана муцунка, изпъкнали черни очи, ситни  криви зъбки и свиреп нрав. Нрава и цялата и вътрешна същност пък  бяха скрити  от големички клепнали, космати уши –  наследени от друг, още по-далечен роднина,  кокершпаньол. Всичко  описано до тук  се побираше в  една космата къделя и  едно чудато единство.

           Именно,  на козината и си заслужава да обърнем по специално внимание,  заради нейната уникалност. На цвят – неповторима. Ще рече, нямаше два  еднакви на цвят, дължина и дебелина на косъма. Като се започне от най-тъмните нюанси на черното по главата и колкото по назад и надолу се придвижва погледа Ви, преминава през тъмнокафяво, светло кафяво, червеникаво и стига до светло сламено-жълто най отзад и отдолу. Ей това сламеножълтото беше върхът.  Точно по-тънките и от коприна косъмчета, бухваха под вирнатата на куйрук опашка и от двете страни на дупето  и.   Там оформяха две красиви, бухнали букли.  Трябва да признаем, че така изглеждаше само, когато е изкъпана, разресана и изсушена със сешуар. Тогава жена ми я наричаше: моето огнено облаче. О, ако можехте да я видите  в такъв момент! С какво самочувсдтвие и достойнство се движи, независимо дали в Далечния север, Сверна  България или в слънчевия Пловдив. Едва тогава бихте разбрали от къде идва и самочувствието на водещия я член от нашето семейство!

           Трябва да признаем, че самочувствито и водеше след себе си и прекалена агресивност и боен дух. Макар и малка на ръст, Фъцка притежава едно присъщо  за дребните индивиди свойство – колкото по голям индивид среща, с толкова по-голяма стръв и ярост се нахвърга вурху него. Така и тя като при хората, избива с бойния си дух комплекса  от своята природна миниатюрност.

            Справедливостта изисква да признаем, че не винаги  се намира в такава форма. Както споменах вече, в това си състояние се намира,  когато е прясно изкъпана, изсушена, разрясана и дезодорирана. Сигурно се питате вече  как  е изглежда, когато е мърлява и поизоставена? Няма да се разпростирам  надълго и нашироко за да не страда авторитета и.  Ще  Ви кажа само, че когато беше поизоставена и омърляна, а недай си боже и  с изцапано дупе, Фъцка се превръща в друго кученце. Посърва, гледаше виновно, крие се някъде  на тъмно и прави  отчаени опити да се изчисти. Как става това? Обикновено търси чиста тревичка, което може да се осъществи  само в България, щото в Коми земята е покрита с пясък, асфалт или в най-добрия за нея случай с мъхове. Та тогава тя заема някаква йогийска поза, чието наименование не знам, но мога да кажа, че прилича на седнала жаба с вдигнати нагоре и в страни задни крака и теглена от предните. Така тътри измърсения си задник по земята, докато ко избърши или протрие. Успе ли да се почисти я обзема свойственото за нея състояние на  призната кучешка принцеса, обичана от деца, възрастни и кучето  Цезар.

              Вижте, това куче  е друга работа.  Едър, светлокафяв, в унисон с добродушните си кафяви очи, той притежава  заоблена масивна глава, едър ръст  и напълно заслужава своето име Цезар.   Децата в селището го обичаха, играеха с него и коментираха, че бил кръстен от  живяло там преди години, семейство  българи.  Заминали си тези дърводобивници за  България и го оставили на произвола на съдбата.     По наше време,  Цезар, не спеше като другите кучета по подвалите на блоковете, а  се беше принесъл на втория етаж, пред вратата на нашия апартамент Още по-точно казано, върху посланата от жена ми вълнена изтривалка. Отвътре, обикновено лежеше и  Фъцка. Простната по коремче,  с разперени на четири страни лапи, като разпъната кожа,  лежи  и посреща с изплезено изиче нахлуващия под входната врата чист въздух.  Какво си говореха под вратата двете кучета, не знам! Но когато, след аварията в Чернобил, с продоволствието в селището нещо се беше пообъркало, а и зимата  студа стигна минус 52 градуса, започнахме да пускаме  и Цезар в апартамента. Оказа се, че с Фъцка са вече приятели.  Когато я извеждахме или се прибирах с нея от дома на културата, често ни нападаха скитащите като глутница кучета. Беше достатъчно само веднъж Фъцка да изджафка и тутат си от някъде се появяваше Цезар. Той се спускаше и с авторитет и сила разгонваше песовете.  Пазеше я като по-голям брат. 

      Случвало се е, тъй като често се хранехме  по столовете на ГПП-то, щото там  готвеха хубаво и за 1 рубла получавахме избор на първо, второ и трето, в къщи да няма кой знае какво за кучетата. Тогава жена ми надробяваше хляб в голямата кучешка купичка, чупеше отгоре няколко яйца и ги разбъркваше с хляба. Колкото и да беше гладен, Цезар стоеше  търпеливо и изчакваше  дребната  Фъцка да се  нахрани.

               Ей тук, колкото и да не ми се иска, трябва да спомена:  На горния етаж, самостоятелно живееше, главния готвач на най-близкия стол. Но не си мислете, че хранеше животинката. Още по лошо. Всяка сутрин, когато слизаше по стълбите за работа и  Цезар още спеше на нашата изтривалка, този касапин риташе злобно и безчувствено горкото животно. Съмнявам се, че в Благоево имаше втори човек да мрази Цезар, но омразата на този стигаше за всички.

                Всички го познаваха. Често можеше да чуете:”Здрасти Цезаре! Как е?”  Или„ Ей  Цезаре, ти вчера какво правеше чак  в  Усогорск ?  По кучки ли ходиш, бе мръснико?”

                Наистина  Цезар ходеше до Усгорск. И аз съм бил свидетел. Чака на автобусната спирка, после като дойде рейса тихомълком се вмъква вътре, свива се под някоя седалка и пропътува незабележим 40-те километра път до  областния  за българите град. В Усогорск слизаше и чак след 3-4 дни, отново с автобуса се връщаше в Благоево. Освен, че там има приятелка с малки кученца, за Цезар се разказваха и други истории и легенди.

                Преди години, група деца излезли със ски в тайгата.  В Коми дните през зимата са къси. Започнало да смрачава. Лаял Цезар и подканвал децата да се връщат, но улисани децата навлизали все по навътре в тайгата. Загубили и пътя. Смрачило напълно.  Децата се скупчили под едно дърво, начупили клонки, насядали върху тях и заплакали. Тогава  Цезар ги оставил и хукнал към селището. И направо под прозорците на едно от децата дето имало брат. Лае Цезар та се къса. Тича на вратата на апартамента, драска с нокти по нея и пак лае.  Излязъл брата на детето, излязъл и баща му,  кучето тръгва по стълбите надолу и пак лае. Разказал брата на баща си, че брат му е излезнал със ските. Разтревожили се хората и набързо се събрали. Екипирали се, взели фенери и тръгнали след Цезар. Тича кучето пред тях към тайгата и лае.  Щом се отдалечи от тях спира и пак лае докато го настигнат. После, отново хуква с лай напред и пак спира, а хората след него. След час ги завел до скупчените плачещи деца. Спасили ги.  Мнозина от възрастните хора признали, че ако не бил Цезар и те са щели да се загубят в тайгата и суровата комска зима.

 

февруари 22, 2009

ФОТОГАЛЕРИЯ – кучета

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 2:10 pm

   Останал съм с впечатление, че болшинството блогъри (най вече дамите),  обичат повече котките от кучетата.   Чувал съм, че КУЧЕТО Е ВЯРНО НА ЧОВЕКА    –  КОТКАТА НА  КЪЩАТА.  Аз  май повече обичам  кучето  като домашен любимец и макар да има реална опасност,  в не малка част от дамите,  да предизвикам неприязан, ще си позволя да  Ви предложа малко направени от мен снимки на КУЧЕТА:

Почивка

Почивка

Чакам

Чакам

Пазачът от  Горубляне

Пазачът от Горубляне

Безпризорен

Безпризорен

 Сам
Сам  в  спорта

 

Не съм ли готин

 

Обгрижване

Обгрижване

 

Клепоухия чака

Клепоухия чака

 

Служител

Служител

 

 Чопър

Чопър

 

Гонитба

Гонитба

 

Ще ида да си я монтирам

Ще ида да си я монтирам

 

Аристократ

Аристократ

 

 Портрет за поколенията

Портрет за поколенията

 

Джони  Вълкодав

Джони Вълкодав

 

Ще падна от смях

Ще падна от смях

                                          Какво ми е сдмешно ли ? Я вижте това!

Закусваме с мама

Закусваме с мама

Блаженство

Блаженство

февруари 19, 2009

РАЗКРИХ Я – откровението на един семеен мъж

Filed under: кулинария — Етикети:, , — гравитон @ 9:10 am

   

         И да ми се чуди човек, как не съм могъл през толкова годи семеен живот да я разкрия!  Не че се е крила от мен. Не че е действала тайно и конспиративно. Напротив, изобщо не се е крила. Всичко е правила пред очите ми. Даже, честно да си кажа и мене е включвала…. И аз пак да не забележа.

        Да ме пита човек къде са ми били очите да я видя, къде ми е било обонянието да я подуша, къде ми е бил акъла да проумея как го прави. Излиза, че  за нищо не съм ставал. Излиза, че съм бил сляп какво прави, цели 39 години брачно съжителство. И то по някога  по три пъти на ден – сутрин,  на обед и чак вечер. Пък това за празничните дни, какво да Ви разправям? Просто нямам думи да го опиша.

        Що гости сме посрещали, все дволни са оставали. А бе и пред мен са казвали, че е майсторка и за първото и за второто, че и за третото. Че тя и от приятелите ми не криеше как го прави. Ти остави, ами и жените им съветваше, рецепти как да го правят и даваше, с една дума.

        Но край вече! Разконсперирах я напълно!  Разбрах  как го е правила толкова години. И да  Ви кажа, не ме е яд за друго,  а  за това, че едва сега  успях. Когато остарях и се пенсионирах, почнах и аз. Ама сладостта която изпитвах на млади години я няма вече.  Почнах и аз като нея.  Опитвам като нея да го правя, ама вече не става. Кръвното ми се  вдига, горещо ми става, чак сърцето ми се разтупва, а като се отплесна и нямам спиране. И пак не става както го прави тя.

        За това, онази вечер като се върна от работа  и я оставих  да го направи. Въоръжих се с търпението на 39-те години семеен живот, събрах цялата памет дето ми е останала и задебнах. Следя я значи, запаметявам и анализирам. И я разкрих. Всичко ми се изясни. Работата била много простичка.  При готвенето жена ми влага винаги много зеленчуци и подправки на …

 

февруари 16, 2009

КОПНЕЖ – произволни снимки на цветя

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 8:25 pm

Оказа се, че пролетта се отлага!   А  душата ми копнее за цветя. Надничам във вълшебната  си фотокамера и  виждам:

 

 

recovered_jpeg-digital-camera_1089  recovered_jpeg-digital-camera_1801

recovered_jpeg-digital-camera_1357recovered_jpeg-digital-camera_1778

ЗА ФЪЦКА и другите комски кучета

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 12:41 pm

  

      Не че съм написал всичко за хората в Коми, но като гледам софийските и пловдивските помияри, в главата ми нахлуват безброй спомени от тамошните кучета. За това да започнем по ред.

      Когато през есента на 1985 година пристигнах на работа в Благоево, и в една от първите ми вечери на комска земя, гостувах на многодетно семейство българи, аз се сблъсках със следната картина. В тристайния апартамент,  за който впрочем, с наема, тока, парното и топлата вода,  семейството плащаше цифром и словом 5 рубли, живееха: стопанина, стопанката, трите им дъщери, двамата и сина, а наред с тях щастливо съжителстваха и двете и кучета ( санбернар и коли) и трите им котки (сиамец, персийка и някаква местна подобрена). В първия момент, признавам бях шокиран.  Нещо повече, най твърдо и непреклонно, въоръжен с решителност съперничеща с  безкрайността на комската тайга, аз се зарекох – никога, ама никога в  жилището си да допусна подобна менажерия.

      Само че, още през късната пролет  от България, при мен дойдоха  жена ми с нашия син, току що завършил  6 клас. Не измина и месец от тяхното пристигане и те се адаптираха, по бързо  от мен към особенностите на комските обичай и нрави. Казвам, комските обичай и нрави, имайки в предвид  и  отношението на населението към кучетата. За четириногите приятели на човека в Коми, се разказват легенди и поверия.  Само от последните години има достатъчно случай и  истории на изгубени в необятната тайга хора,  намерени и изведени от кучетата и спасени от дивите животни. Но зя тях може да стане въпрос в следващи постове. Сега ще  Ви разкажа следното:

      Прибирам се една вечер от работа в къщи и още от стълбите след входната врата ме пое приятното ухание на пържен черен дроб.  Жена ми готвеше. Мигновено апетита ми се увеличи стократно и устата ми се изпълни със слюнка, като на кучето на  Павлов пред светната крушка.

      -Добър вечер! –  поздравих аз и още преди да получа отговор опитах едно топло и сочно парченци.

      – Здравей! – отговори жена ми усмихната, а в очите и  някакви хитровати пламъчета.

       – Какво има? Детето къде е ?

       – Изпратих го до магазина, сега ще си дойде. – отговори жена ми и продължи да се усмихва загадъчно.

       – Какво се подсмихваш? Станало ли е нещо? – продължих да разпитвам аз, но в този момент синчагата се прибра и постави на масата една бутилка червено вино. Не нарадвал се още на гроздовия елексир, склед сина в кухнята се шмугна  и една  черна космата топка, с черни като въгленчета очи.

       – Какво е това? Марго, бях те предупредил! Не искам в къщи кучета! Утре да го няма!

Жена ми само се усмихна и продължи съсредоточено  с приготвянето на вечерята.

         Татко виж какво е сладичко. – заомилква се около мен сина.- Нека го оставим, бе татко! Всичко деца в класа си имат животинче в къщи, само оз си нямам.

         Не! Казах, утре да го няма!

         Моля те бе тате – замоли се детето, а от детските му очи бликнаха искрени сълзи.

         Не ми реви! Не ми трябват помияри в апартамента.

         Не е помияр. – намеси се и жената, заставайки твърдо и убедено на страната на детето и малкото пале.

         От където сте го взели там го и връщайте! Мен питал ли ме е някой?

         Ако те бяхме питали, щеше ли се съгласиш? – контрира  Маргото.

         Нямаше.

         Е за това и не те попитахме.

         Нека остане, бе тате! – замоли се още по енергично детето, усетило зараждащото се колебание в мен и твърдостта на майчината подкрепа.

         А бе помияри в апартамента не ми трябват.- заоправдавах се аз преценявайки съотношението на силите като 3 към 1.

         Не е помияр! – оживи се сина.- Това е малтийска болонка.

         Не е помияр. – потвърди и жена ми и продължи – Днеска  Таня  Вълчинова си дойде от Москва. Купила ни го е от  Птичия пазар, и паспорт си има кученцито. Ние я бяхме помолили да ни купи кученце. Не някой голям пес, а малко кученце като за апартамент.

         Малко, голямо, куче си е-продължих да упорствам аз.

         Тате, виж го какво е беззащитно и симпатично. –продължи да ме обработва сина, а сълзите ха отново да потекат в очите му.

         Ще остане. Той татко ти само така си приказва. Ще видиш, че   най-много ще го обича.

    Затиснато от напрежението в гласа ми, кученцето стоеше свито зад дивана и ме гледаше  уплашено, с най-виновния поглед в планетата.  Двете му невинни   очички блеснаха  над влажното  малко носле  и ме парнаха дълбоко и трайно. Непреклонността ми започна да се топи. Усетило промяната и най- вече примамено от носещия се аромант на пържен дроб, кученцето пристъпи, изправи се на задните си крачета, събра предните  си лапички в молитвена  поза  и застина пред мен.Погледнах го отблизо в очите. Зай миг суровата ми строгост потъна в океана от невинност, плахост  и доброжелателност на невръстния кучешки поглед. Бях победен.

    Разтопило леда между двама ни,  кутрето завъртя игриво опашака и радостно затича из апартамента. Радостта му се пренесе в усмивки по лицата на детето, жена ми … и мен.  Завършило поредната обиколка, кученцето дойде пред мен, побутна ме с предните си лапички и изправено на задните крачета се замоли за нещо.

              Какво искаш, сега?  То се е видяло, че оставаш! – попитах го аз.

             Тате , иска дробче.- поясни вече радостен Ники.

       Взех едно парченце, не пържен черен дроб и му го поднесох отгоре. Кутрето поскочи още 2-3 пъти на задните си лапи и щом пуснах дробчето още във въздуха го захапа със ситните си криви зъбки. После се провря между краката ми и изчезна към спалнята. Само след секунди пак се озова в молитвена поза пред мен  и разбира се пак му подхвърлих дробче, което то с още по голяма скорост и  ловкост улови и изнесе от кухнята. Упражнението беше повторено още, не знам колко пъти, включително през времето в което вечеряхме. После погледахме телевизия,поговорихме и то все за кученцето.Тогава  жената подрече:

         Ники, на кученцето май трябва да се измисли име!

         Олеся, Топчица, Бела,  Кривозъбка…- запредлага от хубави по хубави имена сина.

       По това време кученцето, надуто като топка от преяждане, все още обикаляше около нас.  Натежалото му пухкаво дупе се полюляваше над укрепналите му крачета  ту на ляво, ту на дясно.

         Вижте го какво си фъцка дупето    обърнах и внимание аз и предложих- Аз ще му викам Фъцка.

fqcka2

Така станах и кръстник на четвъртия член от нашето семейство-  дребничкото , не толкова красиво, но безкрайно  симпатично, уж комско кученце  Фъцка.  В прочем и то като нас вече бе рожба на глобализацзията.  Така и до ден днешен не знам, комяче ли беше, москавчанка ли или благоевка  превъзходна. Не разбрах като каква точно порода се  беше пръкнало нещото от пикинез, френска болонка и улична подобрена, но разбрах, че е кученце с характер. За това, обаче, друг път. Сега да завършим  първата вечер.

        Панирания черен дроб и бутилката червено вино допълнително уплътниха  настроението и на четирима ни.  След телевизията и майтапите по адрес на Фъцка си легнахме да спим. Кученцето колкото и пъти да го сваляхме на пода, все се покатерваше на леглото  зад краката ми.  Най-накрая го оставих да спи там. Усещах малкото телце как диша и ми беше приятно. Преди да заспя, по навик мушнах ръце под възглавницата и  … усетих нещо лепкаво. Опипах… пък станах и светнах. О господи? Ръцете ми бяха целите в кръв.

       Жена ми се събуди, детето стана , кучето скочи от леглото.

         Митко какво ти е? Каква е тази кръв? – попита разтревожена жена ми, вторачила поглед в ръцете ми.

          Не знам! – казах аз и вдигнах възглавницата. Под нея се мъдреха  скрити, десетина окървавени парчета черен дроб.

         А бе и аз се чудя, къде това малко кутре може да побере такова количество  храна? – сподели жената.

         Тате, Фъцка си е скрила  храната за по гладни дни. Виждаш ли колко е умничка, пък ти не я искаше.

         Не я исках, ама сега кой ще пере  окървавената постела?

         Е хайде стига! Ще ги изперем Така е животинчето ти дава топлина и радост, но си иска и грижи.- заключи жена ми сменяйки  боядисаните чаршафи и възглавници.

         Мамо, просто няма да и даваме такива големи количества храна.

         И още от утре ще си я извеждаш за тоалетна навън- разпореди жената.- Сега всички да лягат. Фъцо къде си?

 Кутрето се показа виновно зад фотьола и с подвита опашака се зафъцка към леглото на  Ники. imgp32541

февруари 14, 2009

ИСТИНА ИЛИ НЕИСТИНА – от наука за махмурлука

Filed under: кулинария — Етикети:, , — гравитон @ 7:09 pm

ЧЕРВЕНОТО ВИНО Е НУЖНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ,   А ЗДРАВЕТО Е НУЖНО ЗА ДА ПИЕТЕ ВОДКА !

                                               „Умност“ от Йосиф Кобзон – писател

февруари 11, 2009

МУЗИКАЛЕН ТРИПТИХ

Filed under: музика, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 6:35 pm

За тъгата, носталгията, противопоставянето, руската душевност, надеждата и любовта…

Поручик Галицин

Ваше Благородие

Александра, Александра

февруари 10, 2009

БЯЛА ТОПЛОТА – снимки

Filed under: Фотография — Етикети:, , , — гравитон @ 8:42 pm

То се е видяло, че зимата не иска да си иде толкова бързо. Гледам и на хората вече и писна от нея. За това Ви предлагам няколко снимки на отгледана от мен през зимата ОРХИДЕЯ:
imgp2293
imgp2503
imgp2500
imgp2290
imgp2505

февруари 7, 2009

ПРЕДПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ – ТРИПТИХ

Filed under: Фотография — Етикети:, , — гравитон @ 6:00 pm

Пробуждане

Пробуждане

Раздвижване

Раздвижване

Импресия

Импресия

Older Posts »

Create a free website or blog at WordPress.com.