Mitkoivanov's Weblog

февруари 16, 2009

ЗА ФЪЦКА и другите комски кучета

Filed under: разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 12:41 pm

  

      Не че съм написал всичко за хората в Коми, но като гледам софийските и пловдивските помияри, в главата ми нахлуват безброй спомени от тамошните кучета. За това да започнем по ред.

      Когато през есента на 1985 година пристигнах на работа в Благоево, и в една от първите ми вечери на комска земя, гостувах на многодетно семейство българи, аз се сблъсках със следната картина. В тристайния апартамент,  за който впрочем, с наема, тока, парното и топлата вода,  семейството плащаше цифром и словом 5 рубли, живееха: стопанина, стопанката, трите им дъщери, двамата и сина, а наред с тях щастливо съжителстваха и двете и кучета ( санбернар и коли) и трите им котки (сиамец, персийка и някаква местна подобрена). В първия момент, признавам бях шокиран.  Нещо повече, най твърдо и непреклонно, въоръжен с решителност съперничеща с  безкрайността на комската тайга, аз се зарекох – никога, ама никога в  жилището си да допусна подобна менажерия.

      Само че, още през късната пролет  от България, при мен дойдоха  жена ми с нашия син, току що завършил  6 клас. Не измина и месец от тяхното пристигане и те се адаптираха, по бързо  от мен към особенностите на комските обичай и нрави. Казвам, комските обичай и нрави, имайки в предвид  и  отношението на населението към кучетата. За четириногите приятели на човека в Коми, се разказват легенди и поверия.  Само от последните години има достатъчно случай и  истории на изгубени в необятната тайга хора,  намерени и изведени от кучетата и спасени от дивите животни. Но зя тях може да стане въпрос в следващи постове. Сега ще  Ви разкажа следното:

      Прибирам се една вечер от работа в къщи и още от стълбите след входната врата ме пое приятното ухание на пържен черен дроб.  Жена ми готвеше. Мигновено апетита ми се увеличи стократно и устата ми се изпълни със слюнка, като на кучето на  Павлов пред светната крушка.

      -Добър вечер! –  поздравих аз и още преди да получа отговор опитах едно топло и сочно парченци.

      – Здравей! – отговори жена ми усмихната, а в очите и  някакви хитровати пламъчета.

       – Какво има? Детето къде е ?

       – Изпратих го до магазина, сега ще си дойде. – отговори жена ми и продължи да се усмихва загадъчно.

       – Какво се подсмихваш? Станало ли е нещо? – продължих да разпитвам аз, но в този момент синчагата се прибра и постави на масата една бутилка червено вино. Не нарадвал се още на гроздовия елексир, склед сина в кухнята се шмугна  и една  черна космата топка, с черни като въгленчета очи.

       – Какво е това? Марго, бях те предупредил! Не искам в къщи кучета! Утре да го няма!

Жена ми само се усмихна и продължи съсредоточено  с приготвянето на вечерята.

         Татко виж какво е сладичко. – заомилква се около мен сина.- Нека го оставим, бе татко! Всичко деца в класа си имат животинче в къщи, само оз си нямам.

         Не! Казах, утре да го няма!

         Моля те бе тате – замоли се детето, а от детските му очи бликнаха искрени сълзи.

         Не ми реви! Не ми трябват помияри в апартамента.

         Не е помияр. – намеси се и жената, заставайки твърдо и убедено на страната на детето и малкото пале.

         От където сте го взели там го и връщайте! Мен питал ли ме е някой?

         Ако те бяхме питали, щеше ли се съгласиш? – контрира  Маргото.

         Нямаше.

         Е за това и не те попитахме.

         Нека остане, бе тате! – замоли се още по енергично детето, усетило зараждащото се колебание в мен и твърдостта на майчината подкрепа.

         А бе помияри в апартамента не ми трябват.- заоправдавах се аз преценявайки съотношението на силите като 3 към 1.

         Не е помияр! – оживи се сина.- Това е малтийска болонка.

         Не е помияр. – потвърди и жена ми и продължи – Днеска  Таня  Вълчинова си дойде от Москва. Купила ни го е от  Птичия пазар, и паспорт си има кученцито. Ние я бяхме помолили да ни купи кученце. Не някой голям пес, а малко кученце като за апартамент.

         Малко, голямо, куче си е-продължих да упорствам аз.

         Тате, виж го какво е беззащитно и симпатично. –продължи да ме обработва сина, а сълзите ха отново да потекат в очите му.

         Ще остане. Той татко ти само така си приказва. Ще видиш, че   най-много ще го обича.

    Затиснато от напрежението в гласа ми, кученцето стоеше свито зад дивана и ме гледаше  уплашено, с най-виновния поглед в планетата.  Двете му невинни   очички блеснаха  над влажното  малко носле  и ме парнаха дълбоко и трайно. Непреклонността ми започна да се топи. Усетило промяната и най- вече примамено от носещия се аромант на пържен дроб, кученцето пристъпи, изправи се на задните си крачета, събра предните  си лапички в молитвена  поза  и застина пред мен.Погледнах го отблизо в очите. Зай миг суровата ми строгост потъна в океана от невинност, плахост  и доброжелателност на невръстния кучешки поглед. Бях победен.

    Разтопило леда между двама ни,  кутрето завъртя игриво опашака и радостно затича из апартамента. Радостта му се пренесе в усмивки по лицата на детето, жена ми … и мен.  Завършило поредната обиколка, кученцето дойде пред мен, побутна ме с предните си лапички и изправено на задните крачета се замоли за нещо.

              Какво искаш, сега?  То се е видяло, че оставаш! – попитах го аз.

             Тате , иска дробче.- поясни вече радостен Ники.

       Взех едно парченце, не пържен черен дроб и му го поднесох отгоре. Кутрето поскочи още 2-3 пъти на задните си лапи и щом пуснах дробчето още във въздуха го захапа със ситните си криви зъбки. После се провря между краката ми и изчезна към спалнята. Само след секунди пак се озова в молитвена поза пред мен  и разбира се пак му подхвърлих дробче, което то с още по голяма скорост и  ловкост улови и изнесе от кухнята. Упражнението беше повторено още, не знам колко пъти, включително през времето в което вечеряхме. После погледахме телевизия,поговорихме и то все за кученцето.Тогава  жената подрече:

         Ники, на кученцето май трябва да се измисли име!

         Олеся, Топчица, Бела,  Кривозъбка…- запредлага от хубави по хубави имена сина.

       По това време кученцето, надуто като топка от преяждане, все още обикаляше около нас.  Натежалото му пухкаво дупе се полюляваше над укрепналите му крачета  ту на ляво, ту на дясно.

         Вижте го какво си фъцка дупето    обърнах и внимание аз и предложих- Аз ще му викам Фъцка.

fqcka2

Така станах и кръстник на четвъртия член от нашето семейство-  дребничкото , не толкова красиво, но безкрайно  симпатично, уж комско кученце  Фъцка.  В прочем и то като нас вече бе рожба на глобализацзията.  Така и до ден днешен не знам, комяче ли беше, москавчанка ли или благоевка  превъзходна. Не разбрах като каква точно порода се  беше пръкнало нещото от пикинез, френска болонка и улична подобрена, но разбрах, че е кученце с характер. За това, обаче, друг път. Сега да завършим  първата вечер.

        Панирания черен дроб и бутилката червено вино допълнително уплътниха  настроението и на четирима ни.  След телевизията и майтапите по адрес на Фъцка си легнахме да спим. Кученцето колкото и пъти да го сваляхме на пода, все се покатерваше на леглото  зад краката ми.  Най-накрая го оставих да спи там. Усещах малкото телце как диша и ми беше приятно. Преди да заспя, по навик мушнах ръце под възглавницата и  … усетих нещо лепкаво. Опипах… пък станах и светнах. О господи? Ръцете ми бяха целите в кръв.

       Жена ми се събуди, детето стана , кучето скочи от леглото.

         Митко какво ти е? Каква е тази кръв? – попита разтревожена жена ми, вторачила поглед в ръцете ми.

          Не знам! – казах аз и вдигнах възглавницата. Под нея се мъдреха  скрити, десетина окървавени парчета черен дроб.

         А бе и аз се чудя, къде това малко кутре може да побере такова количество  храна? – сподели жената.

         Тате, Фъцка си е скрила  храната за по гладни дни. Виждаш ли колко е умничка, пък ти не я искаше.

         Не я исках, ама сега кой ще пере  окървавената постела?

         Е хайде стига! Ще ги изперем Така е животинчето ти дава топлина и радост, но си иска и грижи.- заключи жена ми сменяйки  боядисаните чаршафи и възглавници.

         Мамо, просто няма да и даваме такива големи количества храна.

         И още от утре ще си я извеждаш за тоалетна навън- разпореди жената.- Сега всички да лягат. Фъцо къде си?

 Кутрето се показа виновно зад фотьола и с подвита опашака се зафъцка към леглото на  Ники. imgp32541

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: