Mitkoivanov's Weblog

февруари 24, 2009

ФЪЦКА И ЦЕЗАР – спомен

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:20 pm

    

           Както се очакваше, Фъцка си остана миньонче. И още сега да сме наясно, тя нямаше нищо общо с афишираното за нея аристократично потекло, за някаква  малтийска болонка.  Е, може би някоя  прабаба от времето на  Петър І-ви е имала  връзка с френска болонка, но нашето кученце – не.

          На външен вид, по скоро приличаше на мърляв, черен пикинез. От  някой  далечен прадядо пикинез, бе наследила малко сплескана муцунка, изпъкнали черни очи, ситни  криви зъбки и свиреп нрав. Нрава и цялата и вътрешна същност пък  бяха скрити  от големички клепнали, космати уши –  наследени от друг, още по-далечен роднина,  кокершпаньол. Всичко  описано до тук  се побираше в  една космата къделя и  едно чудато единство.

           Именно,  на козината и си заслужава да обърнем по специално внимание,  заради нейната уникалност. На цвят – неповторима. Ще рече, нямаше два  еднакви на цвят, дължина и дебелина на косъма. Като се започне от най-тъмните нюанси на черното по главата и колкото по назад и надолу се придвижва погледа Ви, преминава през тъмнокафяво, светло кафяво, червеникаво и стига до светло сламено-жълто най отзад и отдолу. Ей това сламеножълтото беше върхът.  Точно по-тънките и от коприна косъмчета, бухваха под вирнатата на куйрук опашка и от двете страни на дупето  и.   Там оформяха две красиви, бухнали букли.  Трябва да признаем, че така изглеждаше само, когато е изкъпана, разресана и изсушена със сешуар. Тогава жена ми я наричаше: моето огнено облаче. О, ако можехте да я видите  в такъв момент! С какво самочувсдтвие и достойнство се движи, независимо дали в Далечния север, Сверна  България или в слънчевия Пловдив. Едва тогава бихте разбрали от къде идва и самочувствието на водещия я член от нашето семейство!

           Трябва да признаем, че самочувствито и водеше след себе си и прекалена агресивност и боен дух. Макар и малка на ръст, Фъцка притежава едно присъщо  за дребните индивиди свойство – колкото по голям индивид среща, с толкова по-голяма стръв и ярост се нахвърга вурху него. Така и тя като при хората, избива с бойния си дух комплекса  от своята природна миниатюрност.

            Справедливостта изисква да признаем, че не винаги  се намира в такава форма. Както споменах вече, в това си състояние се намира,  когато е прясно изкъпана, изсушена, разрясана и дезодорирана. Сигурно се питате вече  как  е изглежда, когато е мърлява и поизоставена? Няма да се разпростирам  надълго и нашироко за да не страда авторитета и.  Ще  Ви кажа само, че когато беше поизоставена и омърляна, а недай си боже и  с изцапано дупе, Фъцка се превръща в друго кученце. Посърва, гледаше виновно, крие се някъде  на тъмно и прави  отчаени опити да се изчисти. Как става това? Обикновено търси чиста тревичка, което може да се осъществи  само в България, щото в Коми земята е покрита с пясък, асфалт или в най-добрия за нея случай с мъхове. Та тогава тя заема някаква йогийска поза, чието наименование не знам, но мога да кажа, че прилича на седнала жаба с вдигнати нагоре и в страни задни крака и теглена от предните. Така тътри измърсения си задник по земята, докато ко избърши или протрие. Успе ли да се почисти я обзема свойственото за нея състояние на  призната кучешка принцеса, обичана от деца, възрастни и кучето  Цезар.

              Вижте, това куче  е друга работа.  Едър, светлокафяв, в унисон с добродушните си кафяви очи, той притежава  заоблена масивна глава, едър ръст  и напълно заслужава своето име Цезар.   Децата в селището го обичаха, играеха с него и коментираха, че бил кръстен от  живяло там преди години, семейство  българи.  Заминали си тези дърводобивници за  България и го оставили на произвола на съдбата.     По наше време,  Цезар, не спеше като другите кучета по подвалите на блоковете, а  се беше принесъл на втория етаж, пред вратата на нашия апартамент Още по-точно казано, върху посланата от жена ми вълнена изтривалка. Отвътре, обикновено лежеше и  Фъцка. Простната по коремче,  с разперени на четири страни лапи, като разпъната кожа,  лежи  и посреща с изплезено изиче нахлуващия под входната врата чист въздух.  Какво си говореха под вратата двете кучета, не знам! Но когато, след аварията в Чернобил, с продоволствието в селището нещо се беше пообъркало, а и зимата  студа стигна минус 52 градуса, започнахме да пускаме  и Цезар в апартамента. Оказа се, че с Фъцка са вече приятели.  Когато я извеждахме или се прибирах с нея от дома на културата, често ни нападаха скитащите като глутница кучета. Беше достатъчно само веднъж Фъцка да изджафка и тутат си от някъде се появяваше Цезар. Той се спускаше и с авторитет и сила разгонваше песовете.  Пазеше я като по-голям брат. 

      Случвало се е, тъй като често се хранехме  по столовете на ГПП-то, щото там  готвеха хубаво и за 1 рубла получавахме избор на първо, второ и трето, в къщи да няма кой знае какво за кучетата. Тогава жена ми надробяваше хляб в голямата кучешка купичка, чупеше отгоре няколко яйца и ги разбъркваше с хляба. Колкото и да беше гладен, Цезар стоеше  търпеливо и изчакваше  дребната  Фъцка да се  нахрани.

               Ей тук, колкото и да не ми се иска, трябва да спомена:  На горния етаж, самостоятелно живееше, главния готвач на най-близкия стол. Но не си мислете, че хранеше животинката. Още по лошо. Всяка сутрин, когато слизаше по стълбите за работа и  Цезар още спеше на нашата изтривалка, този касапин риташе злобно и безчувствено горкото животно. Съмнявам се, че в Благоево имаше втори човек да мрази Цезар, но омразата на този стигаше за всички.

                Всички го познаваха. Често можеше да чуете:”Здрасти Цезаре! Как е?”  Или„ Ей  Цезаре, ти вчера какво правеше чак  в  Усогорск ?  По кучки ли ходиш, бе мръснико?”

                Наистина  Цезар ходеше до Усгорск. И аз съм бил свидетел. Чака на автобусната спирка, после като дойде рейса тихомълком се вмъква вътре, свива се под някоя седалка и пропътува незабележим 40-те километра път до  областния  за българите град. В Усогорск слизаше и чак след 3-4 дни, отново с автобуса се връщаше в Благоево. Освен, че там има приятелка с малки кученца, за Цезар се разказваха и други истории и легенди.

                Преди години, група деца излезли със ски в тайгата.  В Коми дните през зимата са къси. Започнало да смрачава. Лаял Цезар и подканвал децата да се връщат, но улисани децата навлизали все по навътре в тайгата. Загубили и пътя. Смрачило напълно.  Децата се скупчили под едно дърво, начупили клонки, насядали върху тях и заплакали. Тогава  Цезар ги оставил и хукнал към селището. И направо под прозорците на едно от децата дето имало брат. Лае Цезар та се къса. Тича на вратата на апартамента, драска с нокти по нея и пак лае.  Излязъл брата на детето, излязъл и баща му,  кучето тръгва по стълбите надолу и пак лае. Разказал брата на баща си, че брат му е излезнал със ските. Разтревожили се хората и набързо се събрали. Екипирали се, взели фенери и тръгнали след Цезар. Тича кучето пред тях към тайгата и лае.  Щом се отдалечи от тях спира и пак лае докато го настигнат. После, отново хуква с лай напред и пак спира, а хората след него. След час ги завел до скупчените плачещи деца. Спасили ги.  Мнозина от възрастните хора признали, че ако не бил Цезар и те са щели да се загубят в тайгата и суровата комска зима.

 

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: