Наистина блогът ми прави тези дни една година. Обикновено децата около годинката прохождат. Слагат бабите и майките пред децата разни предмети и пускат детето към тях. От предмета към който се насочи на прощъпулника детенцето се съди какво ще стане като порасне. Значи сега трябва да преогледам блога и да видя към какво съм посегнал… Тук вече, драги ми читателю, както обикновено става в живота, нещата излезнаха от контрол. На входната врата се позвъни и като отворих гостоприемно, в цял целеничък ръст пред мен най-после се представи чичо Ви Минас, съседа, дето от десетина години дето живее в Лондон и гледа на терасата си
в торби с пръст за цветя. Ама за това вече съм писал през тази година в блога си.
Та дойде, най-после чичо Ви Минас , комшията от съседната врата и както си му е реда, започнахме я от около 16.00 часа, та до сега, в 2.00 през ноща. Ред ракийка – ред салатка, ред ракийка – ред от втората салатка, ред ракийка – трети вид салатка. Шопската салатка ни отвори приказка за неговите домати от лондонската терасаq, за цените там и за други работи. От там със пържолките и наденичките , дето ги изпекох на скарата на терасата, докато си пиехме ракията и минахме на червеното вино. Е тука вече захванахме и политиката, европейската общност и целия свят. Възмутихме се на алчността на богатите в западните страни и на нищетата на гладуващите в Африка и Индия. А когато той започна да ми обяснява, че те така искали да живеят и не искали цивилизацията (бедните де ), аз целомъдрено смених пиенето и минахме на 12 годишно whiskey Jack Daniel’s и фъстъци с бадеми от домашното барче, щото ми беше неудобно веднага да отварям бутилката , пак 12 годишно Glenfiddich, дето пък той ми донесе. Разприказвахме се, значи, и за социалната помощ дето получават с жена му и за това, че без трудов стаж той е със минимална пенсия тука, а тя даже не може и да се пенсионира, щото няма трудов стаж и как да живеят с тези мизерни пари и европейските цени тука. Поговорихме си значи и чичо Ви Минас ми се извини. Почувствал се виновен , дето на мен за над 40 години държавна работа пенсията не стига да си платя поне тока, парното и водата и дето майка България плаща членски внос за еврочленството си в размер на близо милиард. С една дума разгорещихме се доста. Говорихме още за какво ли не. Но като ударихме и по едно кафе с кола и торта гараш накрая, положението се поокроти и трезвите ни съвести казаха, че ние с него – пенсионерите и утре можем да си доспим до късно, но жена ми сутринта трябва да ходи на работа, та още половин час се изпращахме до съседния апартамент и като се зарекохме, повече да не говорим за преходния период в България и въобще за политика, всеки се отдели в покойте си за да се отдаде на сладък сън – прегърнал будната си съвест.
Само аз наредих мръсните чинии и чашите в съдомиялната машина, пуснах я и написах тези редове, дето уж трябваше да бъдат един критичен преглед на написаното в блога ми. Така и не разбрах към какво да посегна в прощъпулника си, но си обещах още до края на седмицата да поместя започнатия разказ „Грешник“ за да отбележа първата годинка на блога си. Дали съм проходил, ще кажете Вие!