Mitkoivanov's Weblog

май 4, 2009

ГРЕШНИК – разказ за една любов – част първа СЪН

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 1:25 pm

Тази пролетна  нощ, неведомите божи пътища на съня и  Купидон, отведоха Готин Коцкаров   45 години  назад.  Събуди се от собственото си пеене на песента “Зеленоокото момиче”.

              Събуди се,   Ви казвам, пеейки тази песен на популярния в ученическите му години Боян Иванов. Песента му бе любима защото по онова време,  в далечната 65 година ,  бeше влюбен в едно малко зеленооко цвете. Всички в класа, техникума и малкото крайдунавско градче знаеха, че “ходят” вече три години. Знаеше и той, но още не знаеше как. Знаеше и тя . И не само това. Тя вече знаеше и как.   Както разбра по късно,  те момичетата се развиват по бързо от  момчетата и се усещат като жени с години по рано отколкото  момчетата като мъже.

             Но това е друга научна тема и няма нищо общо с този чуден сън, закодиран дълбоко в подсъзнанието му още през онези юношески години.

              И така: сънува  той, преди да се събуди  от собственото си пеене, че  отново  е в онова малко крайдунавско градче, но вече мъж. Някъде е на площада в  магазин за дамски рокли. Пред магазина  автомобил, а край него другите    съучинички си избират тоалети. Всички са там, само нея я няма. Той и избира три рокли и ги носи в колата. Красиви са, широко разкроени в синьо и бяло… На площада фонтан с вода и малко момченце…

         После се вижда в някаква стая, в легло с бели, много бели чаршафи, приятна топлина и Нея. Стаята няма стени. Край тях постоянно минават хора, те се крият, гушкат се и се опитват да правят секс…Целува  я, целува я буйно и страсно, тя отговаря на ласките му…

          Сънят отлита така ненадейно, както идва. Събужда се превъзбуден и треперещ от желание да продължи…  Държи очите си затворени,  но уви,  неистовото желание довежда само до изтегляне от дълбините на изтерзаното му подсъзнание нови спомени за някогашната действителност.

             Ето един от най ярките… Севернякът  вече е  прехвърлил Дунав и обикаля вечерните улици на Белене.   Късната ноемврийска есен  обсипва небето с безбройните си звезди.  Луната   като излъскана тепсия  се хили,  безмилостно осветява улици и дворове и ги подучва да греят издайнически  от небето.   Хората вече са се прибрали по къщите .    Болшинството  беленчани  спят  първи сън.  Къщата на неговото цвете е на главната  и   две електрически лампи се клатят заканително от вятъра така, че   осветяват  безмилостно не само портата, но и дворчето пред бащината и къщата.  Прозорецът на стаята в която спят майка и и баща и от половин час е тъмен.Заспали са за разлика от дъщеря си. Тя уж чете, а цялата е в очакване да  и чукне на светещия прозорец от към  задния двора.  Имат среща. Трети път обикаля квартала с  надежда да се промъкне по някоя сянка при нея. Заради студа е облякъл огромения  кожен кожух на хазайна. Дълъг е до земята, а  рошавата гугла се мята от вятъра над остриганата му ученическа глава. С едната си ръка наддига дългите пешове от нестригани овчи кожи, а в другата стиска огромен букет от едри бели хризантеми. Носи ги  от село –  за нея.

      Най-после му писва да обикаля. Събира кураж,    въоръжава се с безразсъдство  и се впуска да превземе крепоста от  към задната улица. Там е по тъмно. Пресмята  къде трябва да премине и тръгва. Прескача някакъв дувар на непознат двор, после една, две огради от телени мрежи и когато  все пак  успява да се  добера  до стратегически поставената цел, двора зад  къщата на неговото цвете,  всички  кучетата  в  квартала са разлаяни, че и няколко отатък  Дунав.

       Тук вече, изпопотен от притеснение и неосъзнат страх,  започва да мисли. Свива се в големия овчи кожух, сред снопите царевични кочени, в най- отдалечения  ъгъл на двора.   Стиснал букета, бели хризантеми, притихва в грамадния,   нестриган овчи кожу, до сами купата със сено  и зачаква. След цяла вечност, от десетина минути, кучетата и наизкачалите по бели гащи разтревожени стопани се успокояват и прибират. Градчето притихва отново. Чак сега се приближава до заветния прозорец и още не подраскал, като котарак на стъклото, залепилата носле на стъклото изгора му отваря. Поднася и огромния букет и тя е щастлива.

–         Влизай! – подканя го тя и не съблякъл още кожуха,  Готин получава  първата целувка- Гладен ли си? – пита го тя, като че това е най важоното,  но   на масата  наистина  е сложено половин варено пиле и две апетитни парчета  сметанова торта.

–         Не благодяря, не съм гладен- притеснено се опитва да откаже той, но  още не затворил усни,  тя закачливо пъха в гладната ми уста най- сладкото парче бяло месо което е ял някога.

–         И тортата аз съм я правила – похвалва се тя.

        Така си говорият прегърнати, тя е седнала в скута му и  не спира да го храни като малко бебе майка си.

        В коридора зад врата се чува отваряне на друга  врата, после дръжката на бравата изкърцва и навежда надолу.

–          Не си ли легнала още? – пита гласа на майка и.

–         Не съм майко имам малко за четене – ей сега си лягам.

–         Що си заключила?

         –     Нещо се бяха разлаяли кучетата та се уплаших. Сега си лягам. –отговаря спокойно неговото Цвете и затиска  устата му с длани.

–         Хйде гаси и лягай! Баща ти каза да спираш да четеш. Заспивай, стига  си чела на глас, че се чува – дава последни нареждания майка и и се оттегла в покоите  на родителското ложе.

Необяснимо за него,  домакинята му е обзета от  веселост, а  той от   безпокойство  и притеснение. Представя  си, че и баща и може да дойде…

–         Хайде да идем в двора.. Ще те увия и гушна в кожуха – предлага и неочаквано за самия него, тя се съгласява.

      Гасят. Изхвъргат грамадния кожух под прозореца, след него слиза     и той, тя се спуска при него и обвива врата му с нежните си топли ръце. Изправя я на земята, овива я в дебелите овчи  кожи и я понася на ръце навътре в двора… Купата  сено ги омайва с аромата си, луната, звездите и цялата вселена изчезват, вятърът се запилява надругаде,  природата   стихва надвесена над тях,  за да се отдадат на великото тайнство – любовта. Дъхът и го пари, крехкото и тяло го изгаря, ръцете и краката и го овиват,   като  бръшлянови лиани,  кадифената и кожа го докосва нежно, а зеленоокия и поглед се забива дълбоко в сърцето му и то затрептява, като лист в буря. Гали  я, притиска я , целува, по лицето, очите  и шията, и когато поведен от страста и инстинкта я доскосва по бедрата,  тя се разтреперва  в несвяст. Тялото и  притихва в очакване. Само  мускулчетата по нежните и крехки бедра,  започват да потрепервата, като на женско сърне пред самец.  От сочните и малинови устни  излизат  неепознати за него стентания.  В очите и бликват сълзи и тя заплаква…

          Объркан,  уплашен, състрадателен,  загрижен, неопитен и глупав,    Готин завива бедрата и с нощницата, започва да я милва по косите и лицето. Бърше нежно с длани сълзите и и потупвайки я по раменете и говори:

          –         Спокойно пиле, спокойно! Успокой се! Няма да правим нищо. Недей    да плачеш.    Успокой се.

         От думите му или от действията, но постепенно тя се успокоява… и виновно се прибира в къщи…

          След време,  както  се пееше в песента, той замина войник за цели три години и тя се омъжи за друг.  От тогава до днес, често му  се е случва да си спомня, на сън и наяве,  неосъществената  ученическа любов. Сега вече знае, тогава още не беше готов за нея,  но това не го кара, да се чувства по малко виновен  и грешен…

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: