Mitkoivanov's Weblog

май 8, 2009

ЗАЙЦИ – разказ

Filed under: разкази — Етикети:, , , , , — гравитон @ 10:55 pm

         В Пордим около 1967 година ТКЗС-то беше национален първенец , с трудоден над 5 лева. Кооператорите си  стъпиха на  краката , дето се вика, щото вече си бяха построили нови къщи,  пообзаведоха ги и почнаха да мислят  за оборудване с битова  техника. Техническия прогрес настъпваше. Най-напред радиоточки, после радиоапарати и телевизори и след като се пообзаведоха и с електрически печки, бойлери и хладилници, започнаха да сменят и велосипедите с мотоциклети.  Едни от първите дето си купиха нови мотори бяха  брат ми –  Иван Монков и Колю Скицата.  Монковци ни викаха в селото, щото сме имали някакъв прадядо  Симеон, та от  Симеон – Монката и накрая  Монковци. А вижте,  Колю Скицата си беше извоювал прякора сам. Той си беше, а  и сега е,  да е жив и здрав още дълги години, голяма скица – майтапчия, с една дума зевзек и половина. Брат ми бял и почти рус, а Скицата като всички от техния род – Бекирите,  с черна гарванова коса, че и  с възголям нос като клюна на гарван. И двамата високи и стройни, малко буйни и юрнати, бяха приятели. Приятелството им беше подкрепено и от факта, че изкараха казармата заедно, като моряци, щото преди това пък бяха завършили машинотракторни училища, а по това време вече работеха като млади, переспективни трактористи в ТКЗС-то. Което ще рече, че бяха много добре заплатени, а като прибавим, че родителите им вече бяха направили нови къщи, на тях не и оставаше нищо друго освен да работят с младежки интусиазъм, да ядат и да пият, да гонят момите  и да се носят като волни птици с новите си ижета. ИЖ-ето беше голяма работа  за времето си.  Здраво, тежко, голямо и мощно като Съветския съюз,  цели 350 кубика. Какви състезания ставаха, не е за разправяне. Как ги караха, сами ще си представите, щото сигурно сте ходили на цирк. Само че те бяха по-добри и от цирковите артисти.

        Една топла есенна вечер Скицата и Монковия, след като по сред село не остана никой си тръгнаха към горния музей, ама май не им се спеше, щото пред музея  захванаха следния разговор.

      –         А бе Монковия, гледай каква луна се е оцъклила,  вари че спи.

       –         Майтап на страна, ама и на мен не ми се спи  – признава Иван

Монков и предлага – А да запалим моторите и да се разкараме малко,

знайш ли какъв кеф е на този хлад!

        –         Мани, аз днеска изгорях  на садината. Доокосихме големия блок с люцерната  и я прибрахме. Голямо  гонене на зайци падна с вилите, ама бягат скокливците му. Нищо  не можахме да ударим. Бягат пущините и като идат на педесетина метра спрат, обърнат се, вирнат уши и озъбили бели зъби, като че ли ти се хилят и ти викат” Ще ми хваниш… на босия цървулите?.”

           –         А бе Кольо,  знайш ли на фарове как не могат да виждат. Хваниш ли

го на фара, стои и не мърда, чака да го хванеш за ушите. Тръгваме ли?

Речено сторено. Само след няколко минути тишината над моста до

кольовата къща е резстреляна от пърпоренето на мотора  му  и  пукота се понася нагоре по баира, край музея. При Монковци към него се прибавя и пукота на второто  ИЖ-е и двете пърпоренета се понасят с бясна скорост  нагоре към гарата,  прелитата над железопътната рампа и се устремяват по 150 метровите светлинни лъчи на фаровете,  на север към Садината. Не са минали и десет минути и стигат блока с люцерната .  Равен като летище, осветен като циркова арена от пълната луна, стои учуден и чака. Двамата мотористи спират на единия край на окосената люцерна и като рицари пред бой оглеждат бойното поле.  Разклащат кормилата на моторите и светлините лъчи плъзват ту на ляво, ту на дясно по равноокосената  люцерна, навътре в километровите  редове  люцерна.

       –         Ега ти зайчарника! Това все заешки очи ли са дето присветват? –учудва се Монковия.

       –         Скивай ги какви се прескачат, като че ли играят на прескочи кобила-констатира Скицата и подканя – Подхваща ме ли ги?!

       –         Колъо, като го стигнещ един ритник му стига! – нарежда Монковия  и се провиква – Напред!

Едновременно двата мотора се изфорсират, предните и колелета се  вдигат и първите двадесетина метра ижетата като рицарски коне се понасят само на задните си колела. Ревът на мощните мотори раздира нощния кър. Зайците, уплашени, объркани също се изправят като лалугери на поляна на задни крака, оглеждат се невиждащи заслепени от силните фарове и хукват без ред, напред, назад, наляво, на дясно, някой се блъскат един в друг, а други стоят изправени като парализирани и беззащитни живинки. Мотористите са безмилостни, насочват се  към тях.

          –         Иване давай след левия от тез двата дето бягат пред нас- провиква се

Кольо.

          –         Иес, към  левия от двата  – отвръща по морски  Монковия и се  понасят към  подскачащите пред тях зайци.

           Последните бягат от светлината, опитват   на зиг заг, па се понасят в люцерновото междуредие, като по заешка магистрала. Моторите връхлитат след тях, повтаряйки техните движения.  На няколко пъти, там където зайците се доближават и моторите  ха да се одарят. После и  моторите поемат успоредно по заешките магистрали със скорост над  60 км/в час.  Битката е оставена единствено на скоростта.  Разстоянието между зайците и мотористите е сведено до някакви си 2-3 метра. Тогава. Ненадейно. Двата заека, заедно подскачат и със скок от 4-5  метра прелитат над люцерната. Почти едновременно предните колелета на моторите хлътват в прясно изкопан канал, моторите спират, като коне пред препятствие и   двамата матористи излитат. Летят над кормилата  и още двадесетина метра във въздуха, после още толкова, плъзгайги се по прясно окосената люцерна и Иван се стоварва върху настигнатия заяк. До него тупва и Колю, притъркулва се още няколко пъти и настава тишина…. Моторите мълчешком продължават  изкосо да  да бръснат с полегналите си фарове.  Пръв се окопитва  Скицата.   Оглежда се, отупва се и поразтъртен става.

          –         Абе, Монковия жив ли си? – Пита Колю,  не на шега  загрижен за   още проснатия  си приятел.

                –         Аз съм жив, но от това мотор не става – констатира  Монковия   – Гледай,  как предната  капла е обвила като полумесец картера на     мотора.

        Двамата приятели оглеждат  легналите, като презобени овце мотори,   изправят ги и даже мотора на  Скицата запърпорва още  от първото ритане.     Монковия също се мъчи да вдигне мотора, но като се убеждава, че нозете на ижето са  потрошени, рухва на земята с подкосени колена  до ранената машина.

        Скицата приближава до него, гаси мотора  и  обзет от  от неканен смях, ни в клин –  ни в ръкав,  пита:

           –         Та  Монковия що викаш,  скочи от мотора? Заяка ли да   хванеш ?

           –         Наборе не се бъзикай! Не ми е до смях. 

           –         Не бе, не че се бъзикам ма голям летеж му направи. Поне заека да     беше хванал, а тя каква стана,   голям скок направи’ , голям заек не хвана. Сега каква ще  я къдрим? Големи зайци излезнахме!

          –         Пали мотора да си ходим. Моя го оставям тука. Утре нали  сме в   отсрешния блог, ще го приберем  с ремаркето. Пали – отсича Иван Монков, присяга се та изключва светлините на своя притихнал мотора  и се изправя до Колю.

         Скицата запалва   мотора си, Монковия сяда зад него и двамата потеглят безславно към  Пордим.  Черния кърски път се устремява  под гумите назад  към притихналия изоставен мотор, насред  люцерновата нива, прострелян   на  бойното поле  танк.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: