Mitkoivanov's Weblog

юни 26, 2009

СВАТБАТА – откъс 8-ми от семейната сага Орис

Filed under: разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 11:23 am

       Тази нощ, май, никой не спа. Все имаше  нещо да се донаправи, да се доизкусури. Когато  все пак,   си легнаха,  нито младоженеца, нито младоженката можаха да заспят. Превъзбудени от очакването и дневното напрежение, те отново се отдадоха на спомени и  премисляха  хиляди пъти блянове и  мечти.

        Легнала по гръб в моминското си легло Марийка подпря с поглед  снежнобелия варосан таван и  потъна в мисли.

–         Имах ли детство? – попита се тя.

Като извехтели парцали от дъното на изстраданото и детство се появиха

 картини, една от друга по-тъжни и сиви. Спомни си как 7-8 годишна , разпалва огъня на бащиното огнище,  вари първото си гърне боб за вечеря. Дима люти в очите,  косата и слаба,  като на засъхнала царевична реса, полепва по потната суха кожа и се вмирисва на пушек,  за седмици напред.  Боба и цялата къща се вмирисват на пушек, а  тя пак забързана да измете, да нахрани птиците и зайците в двора, завижда на комшийските деца, че играят на воля по поляната. Стиска  Марийка очи да прогони неприятния спомен, а  в ушите болезнено и тревожно се впива бебешкия плач на малкото и братче. Майка и и баща и, орат с двете дръгливи крави чак  на другия край на спечената нива и не чуват нито бебешкия плач, нито детския и писък, камо ли съскането на приближаващата змия.

        Марийка потръпва от ужас и страх и опита да отхвърли преживяния кошмар.Картината избледнява.   На нейно място се появява друга. Тя боса, с окървавени от бодланки и остри царевични кочени момичешки нозе, върви по напуканата, като старческа кожа земя и води  орящите крави. Ралото се запъва в коравата земя и сухите корени, и отмята ту на ляво- ту на дясно дребното слабовато тяло на баща и. Стиснал непослушното дървено рало,  бай Ангел неистово се бори със земята и живота.

       Ето го пак,  скрил се в купата с есенна слама,  дебне с пушката Колю. Ще го гръмне, като нищо ще го гръмне. Тя наднича от прозореца и сърцето и се свива от страх и обич.

–         Ехххх! – въздиша дълбоко  Марийка. – Свърши се с този нерадостен живот.

От утре сме мъж  и жена с Кольо.

      Неочаквано за нея самата, едновременно с тихата усмивка  на лицето и  в гърдите и се надига топла вълна от мъка и жал, за баща и за къщата, за по малкия и брат и майка и, за кравите, птиците и цветната градинка пред къщи,  а  от очите и,  като кротък пролетен дъжд потекоха сълзи – последните и момински сълзи.

       На сутринта суматохата в Монковци започна при зори. В къщата дрънчаха тави и посюда. Пилешката супа  беше сварена, пълнените чушки  се допичаха, а на сварените кокошки и трябваше само да се притоплят. Ранното пролетно слънце, се опита  отчаено  да пробие  тежките априлски облаци и като не успя, скри се  и зачака. Бай Иван,  нахрани и напои воловете и овцете, премина през изметения двор и се спря пред опънатите  за маси и пейки  салкъмови талпи.  Вече се беше пременил с най-новите си  железничарски дрехи. Снежно бялата памучна якичка и лъскавите железничарски копчета му даваха сериозен и празничен вид.  Погледа му инспектира   целия двор, спря се на няколко  стари кратуни, окачени по върбовите леси на овчарника и като ги махна и скри да се не виждат, погледна към небето.

–         Само да не завали! – притесни се той.  После влезе в къщи и се обърна към

 жена си Костадина . –  До къде я докарахте, Костадино?

–         Готови сме. Сложихме и яденето да се пече. Има време ще стане!

Докато идем за кръсника, па после до Ангеловци за булката, па да се върнем за венчавката в църквата, яденето ще стане. Баба Яна и дядо Никола ще се оправят тука. Има и комшийки да им помагат.

–         Иване, ний са оправим, ми вий тръгвайте да не  Ви чака кръсника и попа–

нарежда и дядо Никола- и додава – Ми петел хванахте ли?

–         Ей олисахме се. Забравих – сеща се старата баба Яна и хуква към курника,

да лови гребенчестия пернат символ на мъжествеността.

       -Ей сега ще хвана оня червения. Той е най едър. Я Костадино дай един бял пешкир па му го вържете на краката. Да са знай, че петел ще кукурига в тая къща…

       Изнизват се всички през широко отворените порти и процесията тръгва край високите кирпичени дувари,  към къщата на  кума. Тя е само след двора на Данаилите, на по малко от  петедесетина  метра  към гарата.Комшийска му работа.  Глъчкатата в двата двора се смесва  и сватбарите още не спрели пред отворената и украсена с зеленина порта,  биват  посрещнати, още на пътя,  от засмените та чак ухилени,  Христо Томов и Рада Томова, и то  барабар с децата им Иванка и сина и Митко.    Дядо  Иван носи украсена със здравец и  бяла кърпа  бъклица с блага ракия и я подава на кума.

–         Айде куме, наздраве и поемай парада.Дошли сме да те каним за булка да

ходим, кръщелника ти да женим – провиква се сватовницата, Мара на Панталашите и с грамогласното и ИХХУУУУ,  над селото се понася веста, че сватбата е започнала. Музиката засвирва тежкарска мелодия, като за пред кръсник и звуците и се понасят по влажния сутрешен въздух, чак до Стояновци.

        Снежина, лелята на булката, дето снощи стоя последна при нея, докато не изпрати Колю към  Монковци, наостри слух,  дочу тръгващата духова музика и сега като отговорник за външния вид на булката, се разбърза притеснена.

–         Марийке, закъсняваме, леля. Ела тука, идват. Облече ли се? Дай да те видя! Я

 чакай, дай тука да ти сложа малко червило, по малко руж на бузките, че виж са каква си ми бледичка, ма леля  – нарежда лелята и посяга да оправи грима на булката.

       – Не! – опъва се  Марийка. –  Недей лельо, нищо няма да ми слагаш! Не чу ли снощи какво рече Кьолю?”Да ни си посмяла да си слагаш червила и пудри, че връщам музиката! Искам та и та взимам такава каквато си си!”

       – Ма само малко, за ружче на бузките, ма леля!

– Лельо казах ти! Да върни музиката ли искаш? Ти не го познаваш!

И така булката си остава натюр, без мазила и цапала,  чиста и естествена, като

полско цвете, при зори на  Еньов ден.

       Свйрнята на музиката приближи и заедно с нея напрежението в дома на  Стояновци нарастна. Комшийки и роднини се засуетиха и забързано  прибирах  булката в къщата. Пред вратата на предната, окичена с венец, кьошка останаха двете празни обувки – булчените обувки. Митко, братът на булката и чичо и, подкрепени и от други роднини застанаха,  на страж пред вратата. Духовата музика нахълта с мощните си звуци, блъсна ги в  стените на къщата и надвесените облаци  и изтика на преден план Кольо, баща му и кума с кумата.  Колю посягна да отвори вратата, но брата на  Марийка не го пуска. Колю го хваща и отмества, но вратата е заключена.

–         Плаща се, плаща се, булка се продава!Плащай, плащай за булката- подвикват

весело насъбраните роднини.

–         Не му я давай Митко! Сестра ти е, да ти я плати! – подсказват други.

–         Айде да те видим колко ти е скъпа, Кольо! Като я искаш за булка, колко пари

 даваш за нея? – подвиква трети.

Колю вади пари и подава на брат и. Митко ги показва на множеството и като ги

 прибира застава още по твърдо пред  заключената  врата, с думите:

–         Малко са ! За толкова малко пари не давам сестра си!

–         Малко са, малко са! – пригласят сватбарите. Колю пак вади пари и пак  подава

на брат и. И така няколко пъти докато най-накрая Колю се обръща към множествето,  прави знак на музиката за тишина и напълно сериозен ,  достатъчно високо казва:

–         Куме,  аз викам, като не я дават, да връщме музиката, пък те да си

я държат.  Няма да я вземаме!

–         Прав си, толкова скъпа булка не можем да купим.

–         Хайде куме да си ходим! – предлага напълно сериозно и високо  Колю, ама

така, че да го чуе Марийка от вътре.- Тръгва ме си! – и тръгва надолу по стъпалата…

      В този момент вратата се отваря и отвътре разтревожена излиза Марийка.

       –    Чакай Кольо, идвам с тебе! – провиква се тя, а множеството сватбари се залива от смях.

       –    Чакай, ма Маро, къде хукна боса! – подвиква чичо и и и подава обувките!

       Колю се връща, Марийка потъва в прегръдките му, а чичото и сватбарите продължават.

–         Я са обуй булка, няма да ходиш боса, я!

–         Охо, Кольо, че те и много големи обувките и, тя няма да може да ходи с тях!

–         Трябвя дя се уплътнят! Пари трябва да се сложат вътре.

–         Кольо сложи пари вътре.

       Колю слага книжни пари в обувките и помага на  Марийка да се обуе.

–         Големи са и, големи са и!… Малка е булката,  за това са и големи – подмятат

 отстрани.

–         Още, още пари трябва да и  се подложат, та да стане по висока – подвиква трети.

       Колю се навежда и слага пари в обувките,  още два три пъти, пък накрая протяга мускулестите си ръце, грабва булката и докато се усетят брат и, чичо и и цялата и рода,  под общия хор  от закачки, смях и ръкопляскания, си я  изнася, като сърничка над ручей, та чак на пътя. Духовата музика засвирва весело и тръгва със сватбената процесия към църквата. От където  минат сватбарите, по портите излизат стари и млади селяни, да видят булката и младоженика. Най любопитните от жените,  приближават и обстойно оглеждат  натоварената до горе каруца с дюшеци, юргани, черги, постели, ковьорчета, пищимали, кърпи  и друга прикя и дарове приготвени от Марийка. На площадчето пред румънския музей,  процесията  спира, музиката  засвирва  и най-игривите  се хващат на  сватбеното хоро.  Няколко жени роднини,  минават до зяпачите и ги черпят  с бонбони и тестени сладки. Дечюрлига тичат весело през хорото и веселието продължава, до момента в който  кума  се изправя сред хорото и  нарежда на музиката да продължи. 

       Марийка, елегантна и стройна,  държи  хваната подръка с красивия си жених и двамата  уверено, като извадени от моден журнал, вървят и разговарят  непринудено с кума и кумата, по пътя  към църквата.  Марийка сияе,   лицето и цъфти в лъчезарна усмивка, а  Колю сериозен, делово я води  напред. Ненадейно Марийка спира уплашено. Лицето и прeбледнява. Пуска се от Колю и застава пред него, като  виновно дете пред майка си. Плахо, през сълзи проронва:

–         Кольо, пръстена ! Загубила съм го.

      За миг веста, че булката е загубила пръстена на младоженика  покруси сватбарите. Усмихнатото до преди малко слънце, се скри  засрамено над бухлатите облаци. .

Музиката млъкна. Смут обзе и деца и възрастни.Покрусата е всеобща. Започна едно търсене! Мнозина тръгват назад по пътя, други наобикалят булката и я зярязпитват,  но инстиннктивно   навели глави, всички почват да търсят.   Марийка, объркана, оплашена,отчаяна и нещастна   гледа   Колю  в очите на спасител и не може да  проумее,   как можа да  загуби, така скъпия и венчален пръстен. С колко труд намериха сребърните пари (от къде ти злато) !  На нейния, Колю беше дал да  гравират  неговата буква -Н, а на неговия, нейната – М. Марийка поглежда през сълзи малкото пръстче на Колювата ръка и вижда,  нейната халка е там вярна и истинска. Огледа, за кой ли път ръцете си и за сетен път  се увери, че голямата мъжка халка с неговата буквичка се е изхлузила, кой знае къде. „Господи, не можем да се оженим !” –помисли си тя , цялата като кълбо калчища от нерви и нещастност.

       В този момент до нея и Колю се изправя бащата  му:

       – Я не плачи булка, какво толкова е станало! Изхлузило се е някъде. Да даде господ с него да  Ви се загуби и лошото в живота! Митко, я ела тука – обърна се свекъра към по малкия си син и и му нареди:

       – Бягай напред до магазина на дядо си Моше. Кажи, че аз те пращам, да ти даде друга халка за бати ти. Той знае колко голяма, нали  прави и тези. Бягай,  докато дойдем до църквата да си ни посрещнал.

        Брат му на Колю, не чака втора покана, понесесе  като вятър  към дюкяна на стария еврейн  и само след няколко минути  присрещна булката с новия пръстен.  Макар да нямаше гравирана буквата  на младоженика, пръстена си беше приличен и същи като първия. Сватбата отново си тръгна по  каноничния  ред. Само, че когато попът  понечи да поеме за размяна  пръстените, множеството в църквата притихна отново същисано. Булката пак  го беше загубила и то в църквата.. Слава богу,   този път конфузията, своевременно  прекъсна, щото две дечица много бързо го откриха  на земята зад патрахила на попа.

         От тук на татък  дядо поп пое божите дела. Няма и за половин час ритуалът беше извършен. Пред очите на роднини и сватбари, под строгия поглед на господ и със свидетелстването на кумовете,  попа  Кутуев,  на 4 април 1942 година, венча рабина божия Марийка и раба божий Никола,  за всеобщо успокоение на пордимската кротка общественост и безкрайната радост на възлюбените с техните роднини и приятели.

 

4 април 1942 г. Марийка и  Колю са вече мъж и жена

4 април 1942 г. Марийка и Колю са вече мъж и жена

          Така, тази тригодишна любовна одисея,  продължи с  подготвения сватбен обед в Монковци.  Марийка – едва седемнадесет годишна,  стана част  и продължител на Монковия  род. Предстоеше война, а Колю още не беше ходил войник.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: