Mitkoivanov's Weblog

юли 31, 2009

СПИРТОМЕР – или защо не оженихме Злати – разказче

Filed under: Фотография, разкази — Етикети:, , , , — гравитон @ 7:52 am

Recovered_JPEG Digital Camera_1059  

                  Сирената на вагонното депо отбеляза официално края на работния ден. Железничарите, предимно мъже от околните пловдивски села, се изкъпаха, смениха омаслените работни дрехи и пременени си тръгнаха.  Асеновградската мотриса  ги изсипа на централна гара Пловдив.  Както обикновено,  повечето   поеха  към домашното огнище,  но  Злати, Сухия,  Кривия  и Рангел Бекира;  пак  не. Верни на традицията, четиримата се вмъкнаха в кръчмата отсреща. Всеки почерпи по едно. Така, по неотменимите математически закони, накрая  сметката излезе, че всеки е унищожил по 400 милилитра  ПГР. ПГР е кодовото название на пловдивска гроздова ракия,  а  400 милилитра от този твърд алкохол, си е количество сериозно, добавено и  още четири пъти  по едно малко, положението стна неспасяемо.  И така,   въпреки  поредния опит да го онищожат, щото  бил вреден,  алкхола   пак излезе победител  над въпросната четворка. Опита показа също, че твърдостта на алкохола е правопропорционална  на омекването на краката на унищтожителите.

                  Иначе вечерта си мина по многократно разигравания  сценарий. Отново, обсъдиха  организацията на труда  в  депото и БДЖ-то,  направиха необходимите предложения по  развитието  и переспективите на  световния  футбол,    избистриха вътрешната и външната  политика  и когато задъвкаха темата за жената, като необходимо зло за човека,  най-ненадейно за самите тях,   стигнаха   с консенсус до извода: „Семейния живот си е хубаво нещо”. Което идеше да рече, Злати –  единствения ерген между тях, трябва да бъде оженен  и то веднага! А тъй като си му беше време,   даже прехвърлилия четиридесетте лазарника  Злати, прегърна идеята с готовност.

                  По нататък, какво стана, как стана, кой предложи, какво предложи никой не разбра, но не беше минало още 22.00 часа  и едно такси телепортира  кандидат жениха и тримата сватовници пред авторитетния дом на  Иван Масалджиев. Последния, като  приятел на  бай   ви  Рангел  Бекира  и   човек сериозен, ловджия и носещ  майтап, ги посрещна както си му е реда. Настани ги  на масата под лозата. Жена му  и двете му дъщери, едри като баща си и хубавици, като майка си, бяха  далече под тридесетте и вече висшистки.    Разтичаха се  девойките,  наслагаха масата и ги оставиха.

                  – Иване – започна Рангел. – Както се знае  „Човек и  добре да живее се жени”!   Ей наш  Злати, свестно момче, електроженистче-паспортчик, гордостта на бригадата.   В Прослав има къща,  като прогимназия,  гараж с Лада  и двор за летище. Баща му и майка му пъргави,  като саански кози,  на ръце го носят,  всичко са му подредили,   че и парици настрани му спастрили, да има.   Виж го, здрав прав, гони двата метра, с голи ръце арматура 16 мм., на двоен възел вързва. И ни е  хубавец,  бял и рус,  жена да съм в сините му очи ще се удавя.

                 Тука Злати „пусна боята” от неудобство и скромност и придърпа нетърпеливо празната чаша. Масалджиев погледна   изпитателно  жениха, подсмихна се под мустак и  разви капачката на премръзналата  анасонлийка, па разля в кристалните чаши.

–         Та, както са досещаш Иване, дошли сме да ти искаме щерка  за жена на

момчето – изплю камъчето Рангел и също придърпа чашата си.

–         Ами коя от двете искате?   Нали видяхте,  две щерки имам – занесе ги

бащата. 

–         Злати, коя си избираш – пое пак инициативата Рангел и отложи за секунда

отпиването за да чуе отговора.

–         Ми те и двете хубави –почуди се Злати и след кратко колебание, додаде–

Която дадеш,  дядо! Аз съм съгласен.

–         Щом  е тъй,  тя работата лесна. Ха добре сте ми дошли и наздраве, че

ракията  се стопли,  пък ще видим – вдигна чашата бащата.

                 Всички вдигнаха чашите, и отпиха. Злати лисна в пресъхналото си гърло поредната порция „нафталинена” анасонлийка и като познавач дегустатор,  работил цял живот с материали на клиента,  доплувал до собствени води,  вече  освободен от всякакви задръжки,   имитира  замисляне   и определи:

–         Ей дядо,  страшана ракия си направил,   че  тя е  52 градуса!?

В тоз момент хитроватата усмивка,   по  спокойното  и хрисимо лице на домакина се  изпари  окончателно,  като алкохол на казанка,   веждите му се свъсиха, устните му се свиха в сериозно изражение и  с глас нетърпящ възражение ги подкани:

–          Рангеле, а сега, пийте си ракията и по живо, по здраво си отивайте. Мен

 спиртомер в къщата не ми трябва. Позна момчето!  Точно 52 градуса е!

юли 29, 2009

МОИТЕ МАЛКИ РАДОСТИ

   Vilford, благодаря ти за поканата  да се включа в Радост за душата (х6)… …Разказите по късно!

За сега:

               1.   ДА НАПРАВИШ ДОБРО   

IMGP4609        

Помогнах и да си направят гнездо. Пролетта замазах дупката над разваленото  от врабци и плъхове гнездо, после всеки ден разливах вода в градината за да имат строителен материал и те ми се отблагодариха.  Измътиха  си ластовичета   и  сега неспирно кръжат, изпълвайки  двора с веселото си чуроликане…..Така ластовичките в бащината стряха, душата ми сгряха.

       2. ДА  СИ  ПОЛЕЗЕН НА ХОРАТА

      Отидах  в селската аптека да взема животоподдържащите лекарства на бабите от махалата.  Съпруг от младо семейство ме заговори и каза:” Ти не ме познаваш, но ще ти кажа, че много вярно си описал  всичко. Така е както си го описал.  А помниш ли , че на улицата е имало и геран?”…

      Не помнех,  но се почувствах значим и полезен.

      Докосна ме  щастието,   че писаното от мен не е безмислено,   че има хора които ме четат и съм и полезен.

 

   3. Осъзнах какво е  ДА СИ УДВОЛЕТВОРЕН ОТ ТРУДА СИ!

       Тези дни си бях  на село. Поработих.

       Подстригах тревата на улицата зад къщата и родния ми дом заприлича на заресан  младоженец.

      Старата желязна порта блесна в  бяла  боя и сребърен феролит.

      Изпитах върховно удоволствие, когато видях, че бащината  55 годишна къща погледна с нови очи  на света, погледна ведро и весело,   погледна с  боядисаните от мен прозорци с бяла блажна боя, рамките с майско зелено и хоросановите фризове с варно мляко.

      Усетих райския вкус на засадените от мен зеленчуци, на сварената от мен ракия, на плодовете от посадените от мен ябълки и  сливи.

      Изпитах радостта от извършена  работа.

       4.     ДА  ОЧАКВАШ  ВЗАИМНО ЩАСТИЕ С ХОРАТА КОИТО ОБИЧАШ

        Очаквам от 1 август  да сме отново заедно с внука и съпругата на почивка , да плуваме , да играем тенис  и шах, да четем   художествена литература,   да съчиняваме разкази, да се разхождаме и радваме на  взаимността си,  да си признаваме, че се обичаме!

     5.     ДА  ОТКРИВАШ КРАСОТАТА В ЗАОБИКАЛЯЩИЯ ТЕ СВЯТ 

Поглед на юг

Поглед на юг

 

 и поглед овлака на север

и поглед от влака на север

            Радва  ме  пътуването из страната.   Ожънатите безкрайни блокове в Северна България. Радва ме изгрева и залеза,  стремежа за чистота и подреденост в родното ми градче Пордим, в Пловдивския жилищен район „Тракия” –  израстнал от нищото заедно с детето ми.

        6. ДА ИЗПИТВАШ РАДОСТ ОТ СРЕЩАТА С НАЙ БЛИЗКИТЕ СИ ХОРА

       Радват ме срещите с брат ми и майка ни, споделените спомени за изживения  им живот, равносметката и извода, че не напразно сме живели. Че децата ни са вече устроени и възпитани, че сме допринесли да станат човеци.

     7.  ДА ТЪРСИШ ПОЛОЖИТЕЛНОТО И НАДЕЖДАТА ВЪВ ВСЯКА ПРОМЯНА

           Радва ме, ако щете и това, че България   циливизовано  сменя своята   власт  и продължава пътя си към просперитет, въпреки грешките на растежа.

  8.   ДА   ТЕ   РАДВА  И  САМОТАТА

Picture 002

           Понякога се радвам и на  самотата. Тогава,  необезпокояван мисля и осъзнавам,

че съществувам!

юли 28, 2009

СЕРИОЗНИ СМЕШКИ

Filed under: Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 10:36 am

         IMGP4090

          Казах си Ви аз, че голям смях ще падне  след изборите!  Ама то смешното тепърва предстои! Пък на всичко отгоре почнаха и едни поличби? Ей на, вчера щом гласуваха в парламента правителството на Бойко Борисов  и земята се разтресе. Само не схванах от смях ли, от страх ли или ей тъй,   заради    самите  природни закони.Пък кой знае, може врящата земя да е разбрала, че я няма вече Емел Етем и министерството и да ни пази.

        Че и микрофоните при предаване на власта в Министерския съвет почнаха да правят смешки. За  Станишев работиха, а за Борисов прекъснаха. Както каза бат Бойко,  провокация му погодиха.  То това е най малкия му дерт. Представям си какво го чака по нататък!

         Гледам и  Костов побърза да се дистанцира от вече управляващите. Що ли? От стара коза яре е той!

        РЗС-то на Яни Янев  си каза,  6 месеца Ви даваме, пък после…  Ега  ти безрезервната подкрепа?

         Мартинчо с лимбата и той се изрепчи. Преглътна за Божидар  Димитров и неучастието  си във властта  и се изяви  като вълкодав-пикенезче.

         Само  Сидеров стои на твърди позиции, но с тях май само омекотява позиците  на  бат Бойко, както у нас, така и в ЕС?

         Гледам и какви подаръци си разменят старите и новите министри. Стария министър на енергетиката подари на новия макет на вятърна електроцентрала. С една дума, да ходи да гони вятъра! Пък новия програмата на ГЕРБ, като че ли  Петър Димитров ще я изпълнява?

         Но що са 100 дни пред нас, време са, ще видим на къде ще задуха вятъра.  Бат Бойко почна  вече обещания да прави пред Станишев. 

        И да Ви кажа честно,  почнах да го съжалявам човека. Не знам рожба на евгениката ли е бат Бойко,   но  колкото и на мачо да се прави,  взе да се усеща къде е попаднал. Започна да бие отбой нещо. Щял да им хвърли мандата,  та да ги види тогава. На кого? На онези дето дърпаха конците,  докато на единия крак глезена влезе в болница да лекува,  пък коляното на другия оперира?  Иска от народа и той ти даде!  Късно е чадо, резето падна!   Видя  депутатското си мнозинство в парламента и  групата си.   Е, последните,  гледаха в парламента, като мишки в трици, то и  болшинството  от тях не знаят,   къде са и за какво са там, ама нейсе, ще се научат. Политическото генно инженерство си е сериозна работа. Световната финансова криза, също, ще почака. Нали сме вече под опекунството на Световната банка. За сега не знам някоя държава да е прокопсала със Световната банка. Ама знае ли се, може да сме първите? Верен човек  ни изпрати,  в над 100 страни финансите е разглеждал и одитирал. Ама само документите, пък зад документите има реална икономика, реални хора и съдби.  Само не разбрах за Световната банка ли ще продължи да работи, както до сега, или за България?  Сигурно е, че и това ще разберем като се чуе ключовата дума. Не ме разбирайте криво, нищо не намеквам за зомбиране.

         За туй, бат Бойко, почна да ми изглежда като бик в скотобойна! Няма оттърване вече!  Вътре е! Щото е казано:“ Господи пази ме от приятелите ми, от враговете си аз сам ще се пазя“.  Тепърва ще чуем и разберем,  Божидар Димитров ли е приятел на Бойко Борисов или обратното.

         Ама какво Ви разправям смешки! Времето ще покаже!Несъмнено е, че идва есен и зима! А щом идват  eсен и зима,  идва и новата пролет!

юли 26, 2009

КАНИМ ВИ

СЪОБЩЕНИЕ  на http://www.komi-bg.com/

КАНИМЕ ВИ на 
СЪБОРА НА БЪЛГАРИТЕ РАБОТИЛИ В БИВШИЯ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ.
на 12.09.2009 г. на яз. КОПРИНКА

      Всички, които са учили и работили в СССР и техните приятели, са добре дошли на събора. Ще имат възможност да срещнат бивши свой колеги, приятели и съвипускници и ще могат да си припомнят спомени от пребиваването си в голямата съветска страна. За доброто настроение са се погрижили организаторите. Ще бъдете зрители на концерт с участието на художествени самодейни състави от двете братски страни. Ще бъде осигурен транспорт с начална точка от някой-градове в България. За всички които ще пътуват със свой транспорт ще има подсигурен паркинг. Има определени терени и за разпъването на палатки,  ако престоят е повече от 1 ден. За всички ни ще бъде незабравим празник!
ЧАКАМЕ ВИ !!!

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

Изпълнение на Фолклорен ансамбъл "Тракия" при ГПП Благоево, Коми АССР 1988 г.

 

 

 

 

 

 

 

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

Министър председателите на България и Коми АССР в дома на културата в Благоево

 

 

 

 

 

юли 15, 2009

ЗА ШЕЗЛОНГА И НАДЕЖДИТЕ

       IMGP4489  И аз като   някои набедени политици  реших да си вдигна  ненужния рейтинг, като се заям с някой,  който вече си  го има.  Допуснах, че Жоро  Пентаграма, макар и дясно ориентиран не е ченге, като половината депутати от парламентарното мнозинство и сателитните  клакьори  и  дупелизци,  с наточени зъби  и дебнещи погледи, та за това е най-безопасен.  Реших да си поговоря сам,  около споделеното от него  в първия ден на 41 Народно събрание и умозаключенията,   до  които стигнах,  изтърпявайки  угодническите  джавкания  на дребните палета.  Ще кажете: „Нали знаеш кои си говорят сами?”  Знам, но знам и че негово величество целокупния български избирател, ако е беден е ляво мислещ или следва да стане, след дясната политика, която му се готви от Световната банка  и  тепърва ще си говори сам.  Ще рече,  още  от  есента  бедния народец ще може да започне да тегли на ляво политическата люлка и така да я залюлее, че центробежните сили да запокитят извън управленческата ясла  случайно попадналите в политиката ( както се самоопредели  гербера Цветонов ). Ама това от есента и я бъде, я не бъде.

         Сега, обаче, за споделеното, че „  София, изглежда запустяла, мръсна, употребена и зарязана.” Пък аз питам защо е тъй като си има кмет-слънце, дето огря цяла България?… Питам се също дали няма  и  Майка България да стане такава, когато  човекът –слънце  види  зор и  реши да огрее  самите  президентски обори?

          Е, тука  е  мястото да споделя, че  хич не ми хареса дето Президента  и Ахмет Доган, казаха толкова много… с мълчанието си… но то не всеки може да го чуе. Виж Костов, като гърмян заек, мисля , че ги чу…

          Колкото до „бардак  с  240  члена от пет враждуващи банди,” дето започва  ли  да си разчистват сметките, ще кажа само, че сметката пак  ще си я платим ние, избирателите – данъкоплатци.  Нека не забравяме, че  „Когато се ритат атовете –  магаретата теглят!” Лошото е, че този път атовете са много големи  и  макар   далече от нас, копитата им ни стигат. А иначе старите хора казват:  „Народът е живял най-добре в години на мир, спокойствие и съзидание!”IMGP4527

           Питам се, наистина ли, „моментът е уникален с възможността  за пръв път да бъде потърсена отговорност  за извършени престъпления от хора, политици и партии които до вчера се считаха за незаменими и недосегаеми. Да бъде потърсено възмездие, което да върне доверието на  една отчаяна и уморена от лъжливи месии нация в институциите, законността и държавата като понятие.”IMGP4499

          Чудя се, кое му е уникалното?  По какво се различава от моментите  на издигането на нови правителства през цели преход? Нима е толкова трудно да се проумее, че особено днес, когато имаме демократични закони, когато сме част от демократична, правова  Европа, е сто пъти по трудно  за възмездие! Кой определя кое е престъпление?  Или се подаваме на общата  предизборна ария на клеветата,  като забравяме за разделението на властите?… Можем ли да си отговорим, как се връща доверието в институциите, законността и държавата,  когато  за  две десетилетия,  в желанието си да разрушим  социалистическите такива, ги разрушихме въобще. Може би трябва да се запитаме,  днес не създаваме ли  нови лъжливи месии за отчаяната и лъгана нация? Задаваме ли си въпроса  кои са новите месии, какъв е генезиса на техните капитали? …IMGP4484

           Намеренията са хубаво нещо, но  не бива да забравяме, че” Пътят към ада е послан с добри намерения”. А нека си спомним,  какво казваше народопсихолога Николай Хайтов:

„Едно е да искаш, второ е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш!”   И кой да го направи!  Нарцизираните     гербери „ под зоркото око на новия Дон”  ли?… IMGP4514                                                                              Копирование IMGP4510IMGP4516 

 

           Друг син шоумен беше казал „ Постоянно гледайки назад към миналото, се обръщаме със задните си части към бъдещето”!  За това е добре да гледаме напред и да надстрояваме най-после над построеното до тук.

            Да  най-много хора гласуваха за ГЕРБ, мнозина от тях  считат своята част за изпълнена!  Сега отиват на шезлонга на терасата,  защото смятат, че политиката  (за сега )  не е тяхна работа…     Но за съжаление те са работа на политиката!    За това, е хубаво да  слезнат  за миг от летящия във времето шезлонг и да видят какво направиха!  Дано да е за доброто на всички!!Копирование IMGP4493

Копирование IMGP4492IMGP4521IMGP4533IMGP4531

юли 13, 2009

УЖАС И РАДОСТ – откъс от семейната сага ОРИС

За  младото семейство Маргарита и Митко, тази квартира е девета. Представлява две стаи  3 на 3.30 м. Отделени  са от  съседни  квартири   в  един от онези жълти железничарски блокчета  до гара Пловдив, дето всички ги помнят. Намира се на първия етаж, обстоятелство, което си беше предимство при ползването на така наречената самостоятелна  тоалетна зад входната врата на блока. Друго удобство на въпросната квартира си е, че само на някакви, няма и 100 метра през коловозите на гарата,  се намира денонощно работещата  баня на локомотивно депо.  С  безспирно течащата топла и безплатна вода, това си е чист лукс.  В едната  стаичка има чешма с мивка.     Инсталирана е в нишата,  където е била вратата от първата квартира.  Тази придобивка позволява  да се използва за кухня, всекидневна , трапезария и хол, взети заедно. В нея се влиза направо от стълбището. Може да се излезе и в другата пригодена за спалня кутийка, със същите два високи и тесни прозорци от прастара дървена дограма и малки джамчета. 

            Обзавеждането, като обитателите, млади хора дошли от  интелигентното село  Пордим,   чисто и скромно, доколкото може да бъде чисто в една сто годишна вехта квартира с прояден от дървояд дъсчен под и цяла вселена хлебарки. Освен тежките плътни завеси на прозорците,   то  включва  бял кухненски диван – втора употреба,  малка холна масичка –  купена  за 15 лв.,от последната студентска стипендия,  четири четирикраки табуретки и две кокетни етажерки с височина метър и 15. Направени от  работещия във ВРД стопанин със стоманени тръбички и гетинаксови плоскости, те  са с подредени  книги,  учебници, ваза с осмомартенска китка люляк, два три парфюма „Шанел” и „Нина Ричи”, а с раздвижеността си показват  вкус и въображение. Като прибавите и скоро закупените -малък хладилник „Мраз” и печка „Мечта”, както и символичните 5 лв. наем, ще разберете защо в 1974 година това жилище се определя като сносно. Тук е редно да дадем заслуженото към родителите на двамата млади, тъй като по скъпите неща  закупиха с пари от приключването на финансовата година в текезесето  на  Пордим. Факт, обусловен от вековната традиция на българските родители, да помагат на децата си до последния  си дъх.

          Втората стая,  така  наречената спалня, включва  нов трикрилен гардероб, без  надстройки към високия таван , но с възможност да побира  отгоре безкрайно  количество дрехи и багажи.   Срещу гардероба  примамва легло. И то като етажерката е конструкция на вагонника и включва две пружини по персон, с по четири разглобяеми  крачета от тръба един цол. Върху купешките дюшеци   гладко лежат чисти бели чаршафи, двойна тъкана  завивка от приятно синя памучна прежда и две големи възглавници  с бродерии.

          От страни до стената, зад вратата,  стои купена с много връзки и лишения горнооряховска нафтова печка „Юг – супер”. След нея  се гуши и  небесно синьо, детско метално креватче. В него, с  поруменели от скорошно къпане бузки заспива  най-малкия член на семейството  – едногодишния  Николай.

–         Марго, заспа –  информира под сурдинка съпругата си бащата. Хайде!

–         Само момент – отговори тя и довърши  простирането на изпраните бебешки

 дрешки, върху саморъчно направения електрически радиатор. После внимателно влезе в спалнятя, чевръсто нахлузи тъмносините дънки, облече една блестящо бяла изгладена ризка и като се наведе и целуна детето, зави го нежно и ласкаво и се върна в пред етажерката. Тук си пръсна малко парфюм „Шанел №5”, обу  високото си сабо и подкани. – Хайде тръгваме!

        Двамата млади родители излязоха, заключиха, ослушаха се през вратата и забързаха  по булеварда.  Днес е 15 март 1974 година. Слънчев пролетен ден.Двадесет и четвъртия рожден ден на Маргарита. За подарък отиват на кино. Птиците чуроликат по клоните на дърветата.  Хората се обръщат с благосклонни погледи след забързаната красива двойка – радват им се. Светът е прекрасен.

        Железничарското кино „Гео Милев” ги посреща с притихналото си просторно фоае. Купуват билети от 25 стотинки. Под приглушените звуци на току що започналата следобедна прожекция, бай Стоил- разпоредителя им къса билетите, но тъй като Митко е актьор в самодейния театрален колектив  при Дома на културата, ги настанява  на първия балконски ред с думите: „ Мите, заповядайте! Главния филм  сега заепочва. Приятно гледане!” После придърпва хубаво плътната плюшена завеса на вратата, затваря отвън и ги оставя под режисюрата на  Франсис Форд Копола  и играта на актьорите  Ал Пачино, Робърт Де  Ниро и Даян Кийтън  в „Кръстника 2”.  Историята е  как фамилията Корлеоне се ориентира към Лас Вегас, но тук отново се намесват семейните им врагове  и Дон Майкъл Корлеоне (Ал Пачино) има неприятности със съдебните власти. Благодарение на изнудване извършено срещу главния свидетел, Дон Майкъл се измъква без присъда.Сюжетът е увлекателен, а    действието държи в напрежение. За броени минути нашите млади герой се пренасят в далечния свят на Америка в първоначалното натрупване на капитала през първите години на 20 век.  Потънали в ужаса на мафиотския живот ,  забравят всекидневните грижи по борбата за жителство,  предстоящите  студентски изпити и оставеното си заспало дете… Филмът свършва.    Не заглъхнали още последните акорди от музиката на филма,  Маргарита и Митко се изнасят навън.

–         Дано не се е събудил  – притеснява се тя! 

–         Няма страшно, нали го знаеш, че спи дълбоко –опитва се да я успокои той.

–         Ако изсвири под прозореца някой локомотив, няма начин да не се

събуди.   Мите,  моля те,  да се прибираме по бързо – притеснява се наистина тя.  

–         Марго ела тука – спира  Митака пред магазина  на колелото и я повежда за

ръка.  – Ела, днес имаш рожден ден, искам да ти купя подарък!

–         Моля ти се  Мите, няма нужда. – кокетно отказва тя, но влиза към щанда с

трикотажа.

–         Какво си избираш ? Не ти купих аз,  защото искам  да си го избереш   по

твой вкус. Имаш на разположение  до  50 лв. скъпа.

          След кратко  колебание Маргото си харесва една вталена бяла блузка  за 12 лв. Купуват я. Тя му благодари с целувка  и прегърнала скъпия подарък го повежда навън. На ъгъла пред цветарския магазин Митака се спира отново.

–         Скъпа спри за малко –  и без да обръща внимание на думите и „Нама

нужда.Ама недей моля те! Не харчи пари за цветя.”- Митака и поднася разкошен букет  червени рози.

–         Благодаря ти скъпи, много са красив – сияе рожденничката, а очите и искрят

от щастие,   галят ту розите, ту лицето на Митака.-  Мите моля те да се прибираме,  оставихме детето само, притеснено ми е!

–         Ей сега, само да купя  още нещо!Нали ще празнуваме? Ако искаш не влизай. –

предлага  Митака и само след броени секунди излиза от хранителните стоки с кутия шоколадови бонбони „Тримонциум”, бутилка  уиски „Жокей, солети, бисквити „Котешко езиче”, бутилка „Джин” и безалкохолно. Маргото е отминала на 20 метра и той с бързи крачки се понася да я догони. Настига я пред закусвалнята на гара  и отново се шмугва вътре. Тя пак забавя ход,  но мисълта за оставеното само дете я тегли неудържимо напред. Наближава блока. Митака я настига тъкмо като спира пред насядалите на пейката съседки, Джевизова, Лиляна,   Петка и младата Коленцова.

–         Добър ден – поздравява Маргото и преди да и отговорят разтваря  кутията

 шоколадови бонбони да почерпи. – Днес имам рожден ден!

–         О,Честито Маргаритке! Да си жива и здрава  и шестици на изпитите!

–          Айде за много години! И да се дипломираш.

–         Да ти е сладък живота!

–         Честито! На колко ставаш?  – честитят и съседките и си вземат от бонбоните.

–         Благодаря Ви! Сега ще се върна. Да видя Николай какво прави, че го

оставихме да спи – извинява се  рожденничката и неспокойна се втурва във входа. Митака след нея.

        Докато отключват се ослушват  още от вратата. Тихо е. Даже влаковете пред прозорците са заминали оставяйки неестествена тишина. Двамата млади слагат припряно покупките на  дивана.   Маргото   открехва вратата на спалнята, поглежда, влиза и застива. Детското легло е празно. Краката и се подкосяват. Нещо в гърдите и се обръща, притъмнява  и  и тя   рухва  на пода:

–         Детето!!! Митко, няма го.

–         Как го няма? – втурва се и Митака вътре. – Чакай, да не е паднал от

креватчето и да е под леглото?

         Двамата започват да пълзят и да надничат под креватите. Няма го. Митака отваря гардероба, Маргото трескаво рови и търси из дрехите. Детето го няма. Двамата стоят изправени  един срещу друг,  вцепенени от ужас и безсилие.  После  едновременно погледите и се спират на  полуотворения прозорец. Майка и баща  разтварят прозореца, надничат към  безкрайните релси на гарата и вселената ги затиска с празнотата си….

–         Господи, откраднаха ми детето – пропищява обезумялата майка и тича навън,

при съседките.

          –     Какво става, кой го е откраднал? – посреща я сериозна , дърта Лиляна, па като вижда изписания ужас в очите на младата майка, почва да я успокоява. – Спокойно, леля, не се притеснявай, тука  е детето. Никой не го е откраднал.

–         Че оставя ли се такова детенце само ма Маргаритке – укорява я и Джевизава –

па се провиква през прозореца  – Я ма Петке, изнеси детето, че  изкарахте акъла на булчето!

         Петка излизе на ръце с детето и се смее  доволна. Майката се спусна, притисна го до гърдите си и зарида  в  смесица от ужас и радост!

юли 12, 2009

ПРОКЪЛНАТОТО ЗЛАТО – откъс от семейната сага „ОРИС“

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 2:20 pm

         Не знам от годините ли,  от времената ли дето настъпиха или от обстоятелството, че  вече остаряха,  но все по често, двамата братя на Монковци,  започнаха да имат  нужда един от друг.

          Пет години по-голям, Иван и по характер и по мироглед е различен от Митко. Макар и с четири  байпаса, вече към десет  години след сърдечната операция при д-р Чирков и съученика му д-р Венко Христов (да ги поживи господ),  баткото си остана работохолик.  Израстнал от малък по нивите, край животните и машините, животът му премина все в работа, все да крои планове как да сътвори нещо  и да увеличи материалното си състояние. На една работа с 5 лева повече да му предложеха  и я захващаше. Какво ли не е бил? Бачонкаджия –  да кара вода на жътварите, прикачвач и тракторист, машинист,  хладилен техник, заварчик, преподавател и организатор в  ПУЦ, че и той самия строител на бетон помпа та и зидаро-мазач чак в крайпустинния Губкин.  С една дума беше и си остана истински реалист – разбирай, ценител на материалното.

         Митата, по-малкия,  е  друга работа. Добряк и наивник до глупост, още от малко бебе – водолейче,   живее в някакъв свой духовен свят на мечти и блянове.  Далече от хорските борби и препирни за насъщния и земните блага,  все си витае сред  художествени герой и виртуални сюжети.  С   ЖП института и задочната Българска филология, съдбата го посади в Пловдив. Устрои  го с жена и  син,  апартамент и нова кола „Лада”,    изплати  ги след три години работа в Коми и го превърна,  като батко му  в  представител на реалната средна социалистическа класа, че даже  и с някоя друга  спестена пара.

         Достатъчно далече от родния Пордим, че да не се виждат често, още повече, че  баткото пък се устрои в Плевен с жена, двама сина,  кола и малко спестени парици, ама  тогава, двамата  братя,  сега вече пенсионери, използваха всеки удобен случай да се срещнат в родния Пордим  на домашна ракия, вино и биричка,  по братски.

       

   И тази юнска вечер, след като вечеряха и му удариха по 2 ракийки с майка си и стринка си, двамата  Монковски братя, нарязаха мезенце, извадиха охладена биричка и заседнаха да  рздумват,на хладно ,  под лозата на предния двор.   Тука е място да разясня, че предния двор с къщата и стопанските постройки е преписан на Ваньо направо от дядо му  Иван. Тъй като  господ не беше дал деца на чичото, племенника   след морската служба  се премести гледач на чичо си. Задния двор с  къщата  пък беше преписан преживе от баща им  Никола на малкия, на  Митата, с презумцията,  че той  ще е гледач на по големия дядо Иванов син Никола и жена му Мара.  Така и двамата братя си имаха на тяхно име селски имоти. Свързани с бетонирана пътечка и минушка между тях, двата двора си стояха  обединени, както от дълбокия пълноводен кладенец и сянката на стария Монков орех, така и от разбирателството и толерантността между живеещите в двете къщи, издигнати едновременно със строителството на социализма.

          – Мита, заключи ли оттатък къщата?- попита маика им понесла за поредна  вечер  своите 85 години към седянката на пътя.

         – Заключих майко-  оговори  малкия и син  и като я изпрати с проверяващ поглед, как е облечена,  продължи да слуша батко си.

        –  Брат ми видя ли днеска дървения материал, чамовите матрачета. Нали ти казах миналия път, че ще вдигна и покрива на стопанските постройки, почвам. Писна ми да си удряме главите.

       –  Видях ги, батко.От децата ли иска пари? То бая материал.

      –   Не бе, миналата седмица, като направих една чистка из двора из гаража,  по кошовете и сайвантите, хем изчистих, хем над 500 лв. взех от вторични суровини.

       –   Аз знам, че щом си се хванал ще го направиш.   А бе батко, що толкова ниски са ги правили на времето? Гледам и отатък, татко толкова ниско е правил всичко, че все трябва да се кланяш на стоката  като влизаш?

       –  Щото, брат ми, нямаше материали. Дядо за тези ниските постройки, кочина, курник, за магарето, все сам си правеше кирпича.  Върне се вечер от работа по линията и почва да прави кирпич.Знаеш ли как се прави кирпич?

      –   Е, все пак и аз  на село съм израснал. Помня! Малко ли  съм обикаляли  край него та съм му помагал. Спомням си като накопаеше пръст, наливаше вода, размесваше и ни пускаше, нас децата, да газим из калта та да я размесим. Нареждаше дървените калъпи и ги запълваше с омесената  плява  и кал. Помня, че на другия ден внимателно ги вадеше от калъпите и ги редеше на слънце да съхнат. Ама  това не може да е причина за толкова ниско строителство.

      –   Не е само това. Преди 50-60 години имаше големи зими.С яки  студове и дълбок сняг. Мисля, че са строили помещенията за животните ниски, за да могат да се затоплят от телата на животните.  

     –   Гледам колко са различни тез дето ти ги прави по късно, е телчарниците…тухлени и високи.

     –   А, то вече имаше и тухли да се продават. Ама до тогава? Не помниш ли, че някъде 57 година, като строиха първо таз  къща, после задната, тухлите за тази ги правихме тука в двора. Куптора за печене на тухлите беше ей там,  пред саманлъка. В  задния двор бяха камарите с рапица от ТКЗС-то. С рапицовата слама се печаха тухлите.Какъв труд беше, какво изнемогване и немотия, но две къщи се направиха.

     –   Да бе, така беше!Виж  така човечеството, за два века се е измъкнало от землянките до небостъргачите.

     –   Е аз за това се  ядосвам, като гледам отсреща на Цветанови тухлите. Това са 20-30 хиляди тухли, четворки. Някъде 89 година ги купиха. Ценко къща щеше да прави. Гледай ги, 20 години вече стоят на пътя. Както са обрасли с  търнаци и шипки, една тухла не може вече  да   се извади здрава. Язък за тухлите! Аз да бях, с лъжица да съм копал и  зидал, щях да я направя тая  къща.

      На това място, Иван Монков, видимо ядосан отваря нови бирички,  отпива и млъква замислен.

      – Брат ми, вчера, дето  стана въпрос,  поразрових из нета,  може да стане. Не се искат много средства, щото и посадъчния материал, ореховите фиданки, можем да си  създадем сами. Тя майка  малко ще  мрънка, но оттатък в двора  има място. И без това вече е стара, колкото да се сили, горката, вече не може да гледа зеленчуци.На магазина и на пазара има целогодишно. Така, че има място,  там пред къщи,  да си чопли двадеситина корена домати, една две фитарии чушки и  десетина корена краставици. Сам виждаш,  повече от десетина години един домат не съм взел от тук за Пловдив.   Но трябва да подберем хубав сорт  орехи.

          –  Ей този нашия няма грешка.  Забелязал ли си какви са яйцевидни, тънкостенни  и вкусни- подхваща Иван темата?

         –  Само, че батко трябва да не са всички от един сорт, за да могат да се опрашват. Съгласно евро директивите за отглеждане на орехи само   до 10%   от площа може да бъде засадена с друг сорт. Можем да се включим в схемите за подпомагане на производство  на черупкови плодове в Европейския съюз. Аз ще имам грижата да ги изуча подробно и да запозная децата.

        –   И  колко дръвчета ще ни трябват? – пита баткото, като почва да смята- На декар казваш,  трябват  колко?

       –   В един декар влизат 10-12 ореха – отговаря Митата.Садят се по на 10-12 метра.  Впрочем  аз ще направя цялостен проект с пълна финансова обосновка.

      –   Значи ние правим 30 декара  орехова градина. Нужни са ни, над 300  дръвчета за цялата градина. Не са малко. А след колко години ще почнем да берем орехи?

     –    За бране на орехи я сме живи я не сме.Има   друго батко. Първите години до плодоотдаването, между редовете може да се отглеждат други култури. Вишни, праскови,кайсии,  лешници,  удобни са и бобови култури.  Според мен най- лесно и ефективно ще стават бели тикви, дини, лук,  било за продан като плод или за тиквени семки. Помниш как хубаво вирееха тези култури там. Но не знам,  как ще се оправим с циганите?

    –    Те след няколко години нещата ще се канализират. Само работа им трябва както беше при социализма. Нали ги гледам вчера и днеска  двете циглета, дето ги карах в Плевен да работят в новата къща на сина. Работят хората, като има работа и кой да и плати не правят зулум. От полето  товарихме чувалчета с хумусна пръст  и я разстилахме в двора на къщата,  подравнявахме за басейна на снахата.

    –   Не знам, батко,  колко ще се оправят нещата, ама днеска гледах пред къщата на братовчеда Румен,  има две големи липи. Изпосекли са ги с брадвите. Няма управия. Това ме обезсърчава,  Знам,   правим градината за внуците, с добро да ни споменават,  щото орехова градина се прави за следващото поколение, но лошото е, че в тия времена нямаш сигурност за собствения си труд.

     Тук Ваньо, отваря  поредните бири, казва „наздраве” и подхваща нова тема.

–         Брат ми, помнишли  стария кош  с  върбовите леси?

–         Помня го, беше ей там на метър-два до оградата с  Манджиците. До него

имаше една много сладка бяла черница.

–         Зад него, от южната страна, пазеше  сянка на коша. Ама мисълтна ми е за друго,   

   за внуците дето викаш. Аз навремето като се пренесох да живея тука у чичо,  дядо  Иван  беше още жив. Нали тогава строих тези телчарници, телета гледах, прасета развъждах, със зайци се занимавах, Беше необходима много храна за животните. Тогава строих и саманлъка за сено и слама и тъй като ми трябваше по голям кош за фуража, засилих се  да развалям стария кош с лесите, за да строя нов, по-голям. По това време работех в РПК-то като хладилен техник и за материали проблеми нямах. Тръгвам да развалям, значи коша, а дядо Иван насреща.” Стой – вика – не разрешавам да разваляш коша!. Ти кош строил ли си та да разваляш? Този кош ми е от дядо и няма да ти дам да го развалиш!” Ами сега? Стои стареца насреща и не ме пуска да мина към коша.

–         Дядо,  разбери ме,  искам на неговото място да построя друг кош, по голям, по-

хубав, сега и материали има по хубави. Разбери, че ми трябва по-голям кош за храната на животните. Ти не даваш, защото бил построен от дядо ти.  Добре де, мил ти е, ама  нали и аз искам  един ден мойте внуци да могат да  кажат: „Този кош го е  построил  още от моя дядо”…Дядо Иван помисли, помисли, усмихна се и като махна с ръка, отиде на страни,  па след малко дойде да  помага  в развалянето на коша от дядо му…  Златен старец беше дядо Иван –заключи  Иван Монков, отля от бутилката  и изпи  остатъка до дъно.

–         Златен старец беше – потвърди и малкия брат и направи същото.

В този момент, малкото рошаво пале заджавка и  напусна позицията си на седянков

подслушвач. Залая предупредително и виновно, като доносник,  понесе  мръсната си рошава козина от портата към двамата братя  и се скри под масата. Красивата желязна порта се отвори безшумно и леко и по плочите приближи единия  от комшийските братя  близнаци . Не твърдя кой от двамата, по простата причина,  че  бяха еднакви като две капки роса. Високи и стройни, с бяла кожа и къдрави руси коси, и двамата гледаха винаги усмихнато с чистите си сини очи. Наистина бяха толкова еднакви, че  даже и през деня, хората ги разпознаваха единствено по  това,  че единия имаше един, а другия два върха на главата, ама не отива на вече 50 гдишни мъже да заничаш по главите.

–         Ооо  маалата, влизай, сядай на масата- посрещна го, весело  Иван Монков.- Той

е ракиджия,  брат ми. Стринке я нарежи и салатка – обърна се той към стринка си Величка, която предвидливо беше напуснала  седянката и влизаше вече в кухнята.

–         Не гледате ли мача? – попита близнака и погледна към работещия на

верандата телевизор.

–         А бе какво да му гледаме, като не играят нашите. Ей го  върви си музичка. Ако

искаш прехвъргай на друга програма. Ний с брата си пием пиенето и си приказваме, даже и не го гледаме. Сядай, сядай! – настани го Ваньо, и като пое от стринка си Величка  заскрежена бутилка  ракия, се присегна та я сложи  до шопската салата пред госта  – Наливай си колкото ти е сладко, не си на чуждо място. Аз наливам само първия път.

    Уверила се с поглед, че на масата има всичко, стринката пак така тихо и незабелижимо, за своите 80 години, се изнизва   към седянката на жените. 

     Тримата мъже си  казаха  наздраве и разговора продължи в друга насока.

–         А бе, маалата, какво се беше разбръмчал цял ден из двора? –  подпита Митата.

–         Окосих тревата  – с готовност заразказва близнака. – Сина купи електическа

косачка за 150 лева и днеска окосих навсякъде .Много гладко и хубаво става с машината. На ръка дето не може тъй гладко ами и без ръце и кръст оставаш. Т’ва само вървиш след машината и тя сама си работи. Голямо удобство и удоволствие е. Бати Ваньо, знайш ли какъв хубав стана двора?

    Под влияние още от предишния разговор за тухлите Иван Монков го захвана.

–         Ти остави тревата в двора, ами виж бодилите и храстите в тухлите.

Съсипахте ги, ей. Една тухла не можеш използва вече.

–          Знам, бе бати Ваньо. Ама какво да правя?

–         Как какво да правиш? Да беше почнал. Почвай да копаеш за мазата, па викай ще

 дойдем  да ти помагаме. Какво чакаш?

–         Какво чакам, ми аз план не мога да изкарам. Като дойде демокрацията и всички

хукнаха да си търсят дялове. Сестра, лели, роднини, всеки с претенции и искания. Те събраните пари за къща  отидоха по съдилища. 

–         Бе  да беше почнал да копаеш, пък както ти идваш да ми помагаш и ние  ще

дойдем да ти помагаме…Ти да не мислиш, че тука дето виждаш построеното все  с планове е правено?  Не ми са оправдавай. От как  си е отишъл дядо ти, в тази къща един гвоздей не е забит. Все чакате нещо. Баща ти и той  кадърен анвтомонтьор в МТС-то беше, но тъй си отиде, без в къщи нещо да направи. Дядо ви  Цветан в гроба ще се обърне, ако може да види как сте оставили с брат си всичко да се руши и съсипва. Че поне с него се разбирате. Всяка вечер сте заедно в кръчмите. Ма той брат ти си има къща,  приведен зет е, работи си в ЖП-то и си се оправя там.  Значи няма на кого да се надяваш, хващай сина си, уволни се вече  момчето и почвай.

     – Не мога бе бати  Ваньо. С две леви ръце съм. Нищо не мога. Некъдърен съм. Ей

 и жената не ме гледа. Все сърдита, все недоволна.Неще да ми готви, нито ме пере, за леглото да не говорим.

–         Чакай сега. За какво да те гледа женицата, къщата и двора ли си подредил,

заплата ли си и донесъл като хората или добра дума е чула от тебе? Всяка вечер на кръчмата с брат ти. Като си дойдеш, мислиш ли, че си и приятен – намесва се и Митата.

–         Какво да правя, като нищо не мога и за нищо не ставам,  бати Митко?

–         Не е вярно, че нищо не можеш- опитва се да го успокои Митата и да му вдъхне

малко кураж, щото го гледа че  дига чашата  с ракия, като човек дето са му потънали гемиите. – Кажи сега,  днеска  окоси ли тревата в двора?

–         Окосих я! – отговаря натъртено и не без  гордост Цената.

–         Приятно ли ти е, че си свършил работа? – продължава да го пита Митака.А той

хитро се усмихва.

–         Приятно ми е!

–         Добре тогава. Що не вземеш утре да свършиш нещо друго? Просто вземи

решение утре да свършиш  друго из двора. Както днеска си окосил, утре засади дръвче, поправи покрива или каквото си намислиш.  Пак те питам: приятно  ти е, че си окосил, нали? Кажи си сега, утре  ще направя еди какво си, ама утре на всяка цена го направи. Вечерта и ракията ще ти е по сладка и на душата ще ти е по хубаво.  Няма да се оплакваш от себе си а ще си горд със себе си. Ще видиш, че можеш. Ти просто не се хващаш. Реши, че ще направиш нещо и го направи. Днеска едно, утре друго, в други ден,трето,  едно по едно.

–         Ама бати  Митко, аз ще го намеря това злато.Ще го изкопая това прокълнато

 злато – ни в клин – ни в ръкав,  забива на друга страна близнака.

–         Сега пък   злато. Какво злато? Остави златото на мира. Не ти трябва злато.

 Погледни колко джанки и зарзали имаш из тоз голям двор. Ми вземи утре и събери, сега тъкмо зреят, знаеш ли каква ракия става от тях.? Че ти стотина литра ракия можеш да свариш. Сто литра ракия по 5 лева са 500 лв.

–         Те и ябълките петровки са узреяли- потвърждава Цената –   И крушите и са

узрели, земята се е заринала под дървото. Ама аз ще я изкопая  крушата и ще го намера това имане – зацепва пак Цената за златото и продължава – Тя държавата ще ми го вземе, нали бати Ваньо? Дали ще ми оставят нещо на мене?

–         Не знам, не мога да ти кажа,  все ще ти платят и на  тебе – отговаря Ваню и

надига биреното шише. Пйе няколко големи глътки  и  без да пуска шишето от ръката си го опира на масата, навежда се към Ценко и заговорнически  продължава –  Аз не мога да разбера що трябва да те разберат всички, като го намериш? Изкопай си го, прадавай си го по малко и си живей живота.

–         Ша ма хванат бе бати Ваньо, страх ма е. Аз като го намеря ще искат и брата и

кака, че и лелите.Какво ще остане за мене?

–         Чакай сега, колко мислиш, че е това злато? – подхваща го големия брат.

–         Златото е цяло медно котле. Дядо Цветан го е заровил.

–         Какво е ? – намесва се заинтригуван и малкия. – Много важно е какви са

златните предмети. Дали са някакви древни монети  или турски пендари без особена историческа стойност.

–         Бати  Митко, пендари са,  цяло котле – обяснява Цената с такава убеденост, като

че ли ей сага  ги е прехвъргал из ръцете си и тогава е дошъл.

–         Тогава няма нищо страшно. Щом  нямат особена историческа стойност, не е

страшно- обяснява,  като че ли всеки ден пък   е изкопавал иманета Митата. – Можеш да си ги продадеш най-спокойно,  щом са само златни пендари.  А и  да е имане с историческа стойносто,  като го обявиш пред държавата,   в най-лошия случай ще ти платят,   доколкото знам,  25% от стойността на на цялото имане.Може и повече пари да получиш.

–          Възможно е да има имане у вас – потвърждава Иван Монков. –  Аз си спомням

баба Цветана,  стои на пътя пред кръчмата и командва ратайте и слугите. Помня, че на гърдите и висяха три големи гердана с жълтици.  Дядо Цветан, и сега е пред очите ми, стои седнал на един стол, брои с броеница внесените кошове  грозде и ги записва на един голям тефтер. Ей  вътре в задната къща, до скоро, дето се вика, стояха поставите и големите бурета  за вино. Тя за това е направена мазата на полуетаж, та да има височина за каците и бурета. И после цяла зима дядо ти и баба ти продаваха вино и ракия в кръчмата. Ти знайш ли дядо ти от къде е дошъл, как е почнал?

–         Не знам, бати  Ваньо,знам че не е от  Пордим – почти без интерес споделя  

 Цената и след като си налива нова ракийка от шишето  пред него, надига поредната чаша монковска усойница.

–         Дядо ти Цена  е от Згалево. Дошъл е на времето чираче в кръчмата на Иван

Станев. При него се е учил на кръчмарство и лозарство.  Когато го напуснал със събраните пари отворил кръчма и се оженил за баба ти Цветана. Не била кой знае колко богата мома но била вече позастаряваща, та и дали малко земя зестра. Докато другите в селото сеели ръж, ечемик и жито и гледали животни, дядо ти започнал да гледа лозя, да прави вино и ракия и да  си ги продава в кръчмата. Помня че имаше  към 30 декара лозя. С парите от кръчмата построи тези  5-6 склада и стопанството му разрастна. Ама  от как е умрял един гвоздей, дето се вика не е забит у вас, нито от баща ти, нито от тебе с брат ти.

–         С една дума брат ми , дядо Цветан цял живот е събирал. Хората  идвали в

кръчмата и оставяли.С коли и каруци са влизали в двора и  внасяли – обобщава целомъдрено малкия  Монковец като по учен –  А вие  Цена,  с брат си всяка вечер по кръчмите…   изнасяте. Докато дойде заплата, трябва да си платите версиите с нея  и пак нямате.Така ли е!

–         Така е бати Митко!.. Ма то е прокълнато това злато. Ти знаеш ли, че съм

повтарял? Некъдърен съм за нищо не ставам.

–         Че какво като си повтарял? Аз също съм повтарял. Още в подготвителното.

  Ходих с 46 набор до Нова година. После места ли нямаше достатъчно или си бях още недоразвит, като бях роден  47  година и ме върнаха в подготвителното. И какво от това? Та неможах човек  да стана , че и с висше образование ли? Всичко от теб си зависи. Казах ти и одеве, реши си какво искаш да направиш и го направи. 

–         Наздраве бати  Митко – вдигна чашата с ракия Цената, изпи парливата течност

 до дъно и без да се кани стана прав.  Високото му здраво тяло леко се залюля  напред. Той  се подпря с ръце  за облегалката на стола и  зае вертикално положение.   После махна с ръка ядосано и нещастен си тръгна пак така ненадейно, както дойде. Изниза се   криволичейки по пътеката през портата. Жените от седянката отдавна  си бяха  легнали. На пътя бе е тихо и пусто. Пресече улицата и влезе у тях. Старата желязна порта проскърца злокобно и тъжно. Немазаните от десетилетия панти пророниха ръжда и заглушиха напевното му мърморене „ Прокълнато е това злато, прокълнато е. Знам си че е прокълнато!”

        Братята останаха сами. Боднаха  си салам и отвориха нови бирички. Малкото дрипаво куче се сви  под масата, притвори очи и се заслуша в по-нататъшния им разговор.

–         А бе батко? Цената друг път говорил ли е за туй имане?

–         Не! За първи път  говори на тази тема.

–         Мислиш ли, че има нещо вярно? Аз доколкото си спомням това е втори брак на

баща му, после като сложиш че майкаму се самоуби като изпи бирено шише със сода каустик, пък и кака му по едно време беше превъртяла, може и да има нещо вярно за прокълнато злато в двора?

–         Възможно е брат ми, щото като се замисля сега  вече вързвам какво си говореха

баба и дядо.  Баба  споменаваше, че дядо Иван и дядо Цветан са били войници заедно в Балканската война. Воювали са чак до Одрин. Дядо ни си е дошъл по напред от дядо Цветан и тя все му натякваше:”За какво го занесе на  Цветана сичкото? Да беше оставил малко и за нас. Нищо не можеше да ти каже. Нали му го пренесе. Можеха да те убият за туй злато. Поне с две три жълтици да ти беше платил. Ма ти честен! Не си честен ами си будала!” А дядо и отговаряше: „Мен чуждо имане не ми трябва! Да сме живи и здрави пък с труд и имот и имане се събира”.

–         Значи е възможно да има нещо вярно?

–         Кой знай? Възможно е! То   почти във  всеки род се говори за скрито

имане. Хората си вярват в това дето и се иска да бъде. Ти не си ли чувал, че и унас е имало злато?

–         Чувал съм , но мисля, че ставаше въпрос за Гюзлеви. Че у тях като копали

за къщата  намерили злато.

–         Та  той двора на  Гюзлеви е  част от  нашия  двор. Гюзлев  дошъл

някъде от Велинград и го  купил от брата на дядо Иван. Симеон се е казвал, дето се е преселил  в Плевен.

–         Брат ми, ти утре кога ще пътуваш за Плевен?

–         Разбрал съм се към осем да ида да взема тез двете момчета от циганската

махала. Имаме още да изхвърлим боклук от новата къща на сина и да заравним в двора.  Снахата иска да слага басейн там. Що какво имаш пред вид. Какво трябва да направим? Да не пътуваш за  Пловдив?

–         Аз ще си тръгна с обедния влак, това не ми е проблем. Майка иска да идем до

маслобойната. Имаме да вземаме над 60 литра олио от миналогодишната реколта.

–         Ми ще го вземем. Докарвам момчета тука, стринка и прави по едно кафе и

докато те си изпият кафето и закусят,  ние ще идем до маслобойната. После може да те закарам с буса и до Плевен, с нас?

–         Не бе, няма да идвам с вас. С влака ще си тръгна, защо имам безплатна карта

 ако няма да я използвам. Пък  имам време сутринта да напръскам и лозите.

–         Както искаш брат ми!  Да ти отворя ли бира?

–         Не искам. Стига, че бая се „натоварихме”. Сутринта работа  ни чака. Айде, лека

нощ  батко! – пожела Митака и двамата братя се разделиха с готовите планове за утрешния трудов ден.

Блог в WordPress.com.