Mitkoivanov's Weblog

юли 12, 2009

ПРОКЪЛНАТОТО ЗЛАТО – откъс от семейната сага „ОРИС“

Filed under: разкази, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 2:20 pm

         Не знам от годините ли,  от времената ли дето настъпиха или от обстоятелството, че  вече остаряха,  но все по често, двамата братя на Монковци,  започнаха да имат  нужда един от друг.

          Пет години по-голям, Иван и по характер и по мироглед е различен от Митко. Макар и с четири  байпаса, вече към десет  години след сърдечната операция при д-р Чирков и съученика му д-р Венко Христов (да ги поживи господ),  баткото си остана работохолик.  Израстнал от малък по нивите, край животните и машините, животът му премина все в работа, все да крои планове как да сътвори нещо  и да увеличи материалното си състояние. На една работа с 5 лева повече да му предложеха  и я захващаше. Какво ли не е бил? Бачонкаджия –  да кара вода на жътварите, прикачвач и тракторист, машинист,  хладилен техник, заварчик, преподавател и организатор в  ПУЦ, че и той самия строител на бетон помпа та и зидаро-мазач чак в крайпустинния Губкин.  С една дума беше и си остана истински реалист – разбирай, ценител на материалното.

         Митата, по-малкия,  е  друга работа. Добряк и наивник до глупост, още от малко бебе – водолейче,   живее в някакъв свой духовен свят на мечти и блянове.  Далече от хорските борби и препирни за насъщния и земните блага,  все си витае сред  художествени герой и виртуални сюжети.  С   ЖП института и задочната Българска филология, съдбата го посади в Пловдив. Устрои  го с жена и  син,  апартамент и нова кола „Лада”,    изплати  ги след три години работа в Коми и го превърна,  като батко му  в  представител на реалната средна социалистическа класа, че даже  и с някоя друга  спестена пара.

         Достатъчно далече от родния Пордим, че да не се виждат често, още повече, че  баткото пък се устрои в Плевен с жена, двама сина,  кола и малко спестени парици, ама  тогава, двамата  братя,  сега вече пенсионери, използваха всеки удобен случай да се срещнат в родния Пордим  на домашна ракия, вино и биричка,  по братски.

       

   И тази юнска вечер, след като вечеряха и му удариха по 2 ракийки с майка си и стринка си, двамата  Монковски братя, нарязаха мезенце, извадиха охладена биричка и заседнаха да  рздумват,на хладно ,  под лозата на предния двор.   Тука е място да разясня, че предния двор с къщата и стопанските постройки е преписан на Ваньо направо от дядо му  Иван. Тъй като  господ не беше дал деца на чичото, племенника   след морската служба  се премести гледач на чичо си. Задния двор с  къщата  пък беше преписан преживе от баща им  Никола на малкия, на  Митата, с презумцията,  че той  ще е гледач на по големия дядо Иванов син Никола и жена му Мара.  Така и двамата братя си имаха на тяхно име селски имоти. Свързани с бетонирана пътечка и минушка между тях, двата двора си стояха  обединени, както от дълбокия пълноводен кладенец и сянката на стария Монков орех, така и от разбирателството и толерантността между живеещите в двете къщи, издигнати едновременно със строителството на социализма.

          – Мита, заключи ли оттатък къщата?- попита маика им понесла за поредна  вечер  своите 85 години към седянката на пътя.

         – Заключих майко-  оговори  малкия и син  и като я изпрати с проверяващ поглед, как е облечена,  продължи да слуша батко си.

        –  Брат ми видя ли днеска дървения материал, чамовите матрачета. Нали ти казах миналия път, че ще вдигна и покрива на стопанските постройки, почвам. Писна ми да си удряме главите.

       –  Видях ги, батко.От децата ли иска пари? То бая материал.

      –   Не бе, миналата седмица, като направих една чистка из двора из гаража,  по кошовете и сайвантите, хем изчистих, хем над 500 лв. взех от вторични суровини.

       –   Аз знам, че щом си се хванал ще го направиш.   А бе батко, що толкова ниски са ги правили на времето? Гледам и отатък, татко толкова ниско е правил всичко, че все трябва да се кланяш на стоката  като влизаш?

       –  Щото, брат ми, нямаше материали. Дядо за тези ниските постройки, кочина, курник, за магарето, все сам си правеше кирпича.  Върне се вечер от работа по линията и почва да прави кирпич.Знаеш ли как се прави кирпич?

      –   Е, все пак и аз  на село съм израснал. Помня! Малко ли  съм обикаляли  край него та съм му помагал. Спомням си като накопаеше пръст, наливаше вода, размесваше и ни пускаше, нас децата, да газим из калта та да я размесим. Нареждаше дървените калъпи и ги запълваше с омесената  плява  и кал. Помня, че на другия ден внимателно ги вадеше от калъпите и ги редеше на слънце да съхнат. Ама  това не може да е причина за толкова ниско строителство.

      –   Не е само това. Преди 50-60 години имаше големи зими.С яки  студове и дълбок сняг. Мисля, че са строили помещенията за животните ниски, за да могат да се затоплят от телата на животните.  

     –   Гледам колко са различни тез дето ти ги прави по късно, е телчарниците…тухлени и високи.

     –   А, то вече имаше и тухли да се продават. Ама до тогава? Не помниш ли, че някъде 57 година, като строиха първо таз  къща, после задната, тухлите за тази ги правихме тука в двора. Куптора за печене на тухлите беше ей там,  пред саманлъка. В  задния двор бяха камарите с рапица от ТКЗС-то. С рапицовата слама се печаха тухлите.Какъв труд беше, какво изнемогване и немотия, но две къщи се направиха.

     –   Да бе, така беше!Виж  така човечеството, за два века се е измъкнало от землянките до небостъргачите.

     –   Е аз за това се  ядосвам, като гледам отсреща на Цветанови тухлите. Това са 20-30 хиляди тухли, четворки. Някъде 89 година ги купиха. Ценко къща щеше да прави. Гледай ги, 20 години вече стоят на пътя. Както са обрасли с  търнаци и шипки, една тухла не може вече  да   се извади здрава. Язък за тухлите! Аз да бях, с лъжица да съм копал и  зидал, щях да я направя тая  къща.

      На това място, Иван Монков, видимо ядосан отваря нови бирички,  отпива и млъква замислен.

      – Брат ми, вчера, дето  стана въпрос,  поразрових из нета,  може да стане. Не се искат много средства, щото и посадъчния материал, ореховите фиданки, можем да си  създадем сами. Тя майка  малко ще  мрънка, но оттатък в двора  има място. И без това вече е стара, колкото да се сили, горката, вече не може да гледа зеленчуци.На магазина и на пазара има целогодишно. Така, че има място,  там пред къщи,  да си чопли двадеситина корена домати, една две фитарии чушки и  десетина корена краставици. Сам виждаш,  повече от десетина години един домат не съм взел от тук за Пловдив.   Но трябва да подберем хубав сорт  орехи.

          –  Ей този нашия няма грешка.  Забелязал ли си какви са яйцевидни, тънкостенни  и вкусни- подхваща Иван темата?

         –  Само, че батко трябва да не са всички от един сорт, за да могат да се опрашват. Съгласно евро директивите за отглеждане на орехи само   до 10%   от площа може да бъде засадена с друг сорт. Можем да се включим в схемите за подпомагане на производство  на черупкови плодове в Европейския съюз. Аз ще имам грижата да ги изуча подробно и да запозная децата.

        –   И  колко дръвчета ще ни трябват? – пита баткото, като почва да смята- На декар казваш,  трябват  колко?

       –   В един декар влизат 10-12 ореха – отговаря Митата.Садят се по на 10-12 метра.  Впрочем  аз ще направя цялостен проект с пълна финансова обосновка.

      –   Значи ние правим 30 декара  орехова градина. Нужни са ни, над 300  дръвчета за цялата градина. Не са малко. А след колко години ще почнем да берем орехи?

     –    За бране на орехи я сме живи я не сме.Има   друго батко. Първите години до плодоотдаването, между редовете може да се отглеждат други култури. Вишни, праскови,кайсии,  лешници,  удобни са и бобови култури.  Според мен най- лесно и ефективно ще стават бели тикви, дини, лук,  било за продан като плод или за тиквени семки. Помниш как хубаво вирееха тези култури там. Но не знам,  как ще се оправим с циганите?

    –    Те след няколко години нещата ще се канализират. Само работа им трябва както беше при социализма. Нали ги гледам вчера и днеска  двете циглета, дето ги карах в Плевен да работят в новата къща на сина. Работят хората, като има работа и кой да и плати не правят зулум. От полето  товарихме чувалчета с хумусна пръст  и я разстилахме в двора на къщата,  подравнявахме за басейна на снахата.

    –   Не знам, батко,  колко ще се оправят нещата, ама днеска гледах пред къщата на братовчеда Румен,  има две големи липи. Изпосекли са ги с брадвите. Няма управия. Това ме обезсърчава,  Знам,   правим градината за внуците, с добро да ни споменават,  щото орехова градина се прави за следващото поколение, но лошото е, че в тия времена нямаш сигурност за собствения си труд.

     Тук Ваньо, отваря  поредните бири, казва „наздраве” и подхваща нова тема.

–         Брат ми, помнишли  стария кош  с  върбовите леси?

–         Помня го, беше ей там на метър-два до оградата с  Манджиците. До него

имаше една много сладка бяла черница.

–         Зад него, от южната страна, пазеше  сянка на коша. Ама мисълтна ми е за друго,   

   за внуците дето викаш. Аз навремето като се пренесох да живея тука у чичо,  дядо  Иван  беше още жив. Нали тогава строих тези телчарници, телета гледах, прасета развъждах, със зайци се занимавах, Беше необходима много храна за животните. Тогава строих и саманлъка за сено и слама и тъй като ми трябваше по голям кош за фуража, засилих се  да развалям стария кош с лесите, за да строя нов, по-голям. По това време работех в РПК-то като хладилен техник и за материали проблеми нямах. Тръгвам да развалям, значи коша, а дядо Иван насреща.” Стой – вика – не разрешавам да разваляш коша!. Ти кош строил ли си та да разваляш? Този кош ми е от дядо и няма да ти дам да го развалиш!” Ами сега? Стои стареца насреща и не ме пуска да мина към коша.

–         Дядо,  разбери ме,  искам на неговото място да построя друг кош, по голям, по-

хубав, сега и материали има по хубави. Разбери, че ми трябва по-голям кош за храната на животните. Ти не даваш, защото бил построен от дядо ти.  Добре де, мил ти е, ама  нали и аз искам  един ден мойте внуци да могат да  кажат: „Този кош го е  построил  още от моя дядо”…Дядо Иван помисли, помисли, усмихна се и като махна с ръка, отиде на страни,  па след малко дойде да  помага  в развалянето на коша от дядо му…  Златен старец беше дядо Иван –заключи  Иван Монков, отля от бутилката  и изпи  остатъка до дъно.

–         Златен старец беше – потвърди и малкия брат и направи същото.

В този момент, малкото рошаво пале заджавка и  напусна позицията си на седянков

подслушвач. Залая предупредително и виновно, като доносник,  понесе  мръсната си рошава козина от портата към двамата братя  и се скри под масата. Красивата желязна порта се отвори безшумно и леко и по плочите приближи единия  от комшийските братя  близнаци . Не твърдя кой от двамата, по простата причина,  че  бяха еднакви като две капки роса. Високи и стройни, с бяла кожа и къдрави руси коси, и двамата гледаха винаги усмихнато с чистите си сини очи. Наистина бяха толкова еднакви, че  даже и през деня, хората ги разпознаваха единствено по  това,  че единия имаше един, а другия два върха на главата, ама не отива на вече 50 гдишни мъже да заничаш по главите.

–         Ооо  маалата, влизай, сядай на масата- посрещна го, весело  Иван Монков.- Той

е ракиджия,  брат ми. Стринке я нарежи и салатка – обърна се той към стринка си Величка, която предвидливо беше напуснала  седянката и влизаше вече в кухнята.

–         Не гледате ли мача? – попита близнака и погледна към работещия на

верандата телевизор.

–         А бе какво да му гледаме, като не играят нашите. Ей го  върви си музичка. Ако

искаш прехвъргай на друга програма. Ний с брата си пием пиенето и си приказваме, даже и не го гледаме. Сядай, сядай! – настани го Ваньо, и като пое от стринка си Величка  заскрежена бутилка  ракия, се присегна та я сложи  до шопската салата пред госта  – Наливай си колкото ти е сладко, не си на чуждо място. Аз наливам само първия път.

    Уверила се с поглед, че на масата има всичко, стринката пак така тихо и незабелижимо, за своите 80 години, се изнизва   към седянката на жените. 

     Тримата мъже си  казаха  наздраве и разговора продължи в друга насока.

–         А бе, маалата, какво се беше разбръмчал цял ден из двора? –  подпита Митата.

–         Окосих тревата  – с готовност заразказва близнака. – Сина купи електическа

косачка за 150 лева и днеска окосих навсякъде .Много гладко и хубаво става с машината. На ръка дето не може тъй гладко ами и без ръце и кръст оставаш. Т’ва само вървиш след машината и тя сама си работи. Голямо удобство и удоволствие е. Бати Ваньо, знайш ли какъв хубав стана двора?

    Под влияние още от предишния разговор за тухлите Иван Монков го захвана.

–         Ти остави тревата в двора, ами виж бодилите и храстите в тухлите.

Съсипахте ги, ей. Една тухла не можеш използва вече.

–          Знам, бе бати Ваньо. Ама какво да правя?

–         Как какво да правиш? Да беше почнал. Почвай да копаеш за мазата, па викай ще

 дойдем  да ти помагаме. Какво чакаш?

–         Какво чакам, ми аз план не мога да изкарам. Като дойде демокрацията и всички

хукнаха да си търсят дялове. Сестра, лели, роднини, всеки с претенции и искания. Те събраните пари за къща  отидоха по съдилища. 

–         Бе  да беше почнал да копаеш, пък както ти идваш да ми помагаш и ние  ще

дойдем да ти помагаме…Ти да не мислиш, че тука дето виждаш построеното все  с планове е правено?  Не ми са оправдавай. От как  си е отишъл дядо ти, в тази къща един гвоздей не е забит. Все чакате нещо. Баща ти и той  кадърен анвтомонтьор в МТС-то беше, но тъй си отиде, без в къщи нещо да направи. Дядо ви  Цветан в гроба ще се обърне, ако може да види как сте оставили с брат си всичко да се руши и съсипва. Че поне с него се разбирате. Всяка вечер сте заедно в кръчмите. Ма той брат ти си има къща,  приведен зет е, работи си в ЖП-то и си се оправя там.  Значи няма на кого да се надяваш, хващай сина си, уволни се вече  момчето и почвай.

     – Не мога бе бати  Ваньо. С две леви ръце съм. Нищо не мога. Некъдърен съм. Ей

 и жената не ме гледа. Все сърдита, все недоволна.Неще да ми готви, нито ме пере, за леглото да не говорим.

–         Чакай сега. За какво да те гледа женицата, къщата и двора ли си подредил,

заплата ли си и донесъл като хората или добра дума е чула от тебе? Всяка вечер на кръчмата с брат ти. Като си дойдеш, мислиш ли, че си и приятен – намесва се и Митата.

–         Какво да правя, като нищо не мога и за нищо не ставам,  бати Митко?

–         Не е вярно, че нищо не можеш- опитва се да го успокои Митата и да му вдъхне

малко кураж, щото го гледа че  дига чашата  с ракия, като човек дето са му потънали гемиите. – Кажи сега,  днеска  окоси ли тревата в двора?

–         Окосих я! – отговаря натъртено и не без  гордост Цената.

–         Приятно ли ти е, че си свършил работа? – продължава да го пита Митака.А той

хитро се усмихва.

–         Приятно ми е!

–         Добре тогава. Що не вземеш утре да свършиш нещо друго? Просто вземи

решение утре да свършиш  друго из двора. Както днеска си окосил, утре засади дръвче, поправи покрива или каквото си намислиш.  Пак те питам: приятно  ти е, че си окосил, нали? Кажи си сега, утре  ще направя еди какво си, ама утре на всяка цена го направи. Вечерта и ракията ще ти е по сладка и на душата ще ти е по хубаво.  Няма да се оплакваш от себе си а ще си горд със себе си. Ще видиш, че можеш. Ти просто не се хващаш. Реши, че ще направиш нещо и го направи. Днеска едно, утре друго, в други ден,трето,  едно по едно.

–         Ама бати  Митко, аз ще го намеря това злато.Ще го изкопая това прокълнато

 злато – ни в клин – ни в ръкав,  забива на друга страна близнака.

–         Сега пък   злато. Какво злато? Остави златото на мира. Не ти трябва злато.

 Погледни колко джанки и зарзали имаш из тоз голям двор. Ми вземи утре и събери, сега тъкмо зреят, знаеш ли каква ракия става от тях.? Че ти стотина литра ракия можеш да свариш. Сто литра ракия по 5 лева са 500 лв.

–         Те и ябълките петровки са узреяли- потвърждава Цената –   И крушите и са

узрели, земята се е заринала под дървото. Ама аз ще я изкопая  крушата и ще го намера това имане – зацепва пак Цената за златото и продължава – Тя държавата ще ми го вземе, нали бати Ваньо? Дали ще ми оставят нещо на мене?

–         Не знам, не мога да ти кажа,  все ще ти платят и на  тебе – отговаря Ваню и

надига биреното шише. Пйе няколко големи глътки  и  без да пуска шишето от ръката си го опира на масата, навежда се към Ценко и заговорнически  продължава –  Аз не мога да разбера що трябва да те разберат всички, като го намериш? Изкопай си го, прадавай си го по малко и си живей живота.

–         Ша ма хванат бе бати Ваньо, страх ма е. Аз като го намеря ще искат и брата и

кака, че и лелите.Какво ще остане за мене?

–         Чакай сега, колко мислиш, че е това злато? – подхваща го големия брат.

–         Златото е цяло медно котле. Дядо Цветан го е заровил.

–         Какво е ? – намесва се заинтригуван и малкия. – Много важно е какви са

златните предмети. Дали са някакви древни монети  или турски пендари без особена историческа стойност.

–         Бати  Митко, пендари са,  цяло котле – обяснява Цената с такава убеденост, като

че ли ей сага  ги е прехвъргал из ръцете си и тогава е дошъл.

–         Тогава няма нищо страшно. Щом  нямат особена историческа стойност, не е

страшно- обяснява,  като че ли всеки ден пък   е изкопавал иманета Митата. – Можеш да си ги продадеш най-спокойно,  щом са само златни пендари.  А и  да е имане с историческа стойносто,  като го обявиш пред държавата,   в най-лошия случай ще ти платят,   доколкото знам,  25% от стойността на на цялото имане.Може и повече пари да получиш.

–          Възможно е да има имане у вас – потвърждава Иван Монков. –  Аз си спомням

баба Цветана,  стои на пътя пред кръчмата и командва ратайте и слугите. Помня, че на гърдите и висяха три големи гердана с жълтици.  Дядо Цветан, и сега е пред очите ми, стои седнал на един стол, брои с броеница внесените кошове  грозде и ги записва на един голям тефтер. Ей  вътре в задната къща, до скоро, дето се вика, стояха поставите и големите бурета  за вино. Тя за това е направена мазата на полуетаж, та да има височина за каците и бурета. И после цяла зима дядо ти и баба ти продаваха вино и ракия в кръчмата. Ти знайш ли дядо ти от къде е дошъл, как е почнал?

–         Не знам, бати  Ваньо,знам че не е от  Пордим – почти без интерес споделя  

 Цената и след като си налива нова ракийка от шишето  пред него, надига поредната чаша монковска усойница.

–         Дядо ти Цена  е от Згалево. Дошъл е на времето чираче в кръчмата на Иван

Станев. При него се е учил на кръчмарство и лозарство.  Когато го напуснал със събраните пари отворил кръчма и се оженил за баба ти Цветана. Не била кой знае колко богата мома но била вече позастаряваща, та и дали малко земя зестра. Докато другите в селото сеели ръж, ечемик и жито и гледали животни, дядо ти започнал да гледа лозя, да прави вино и ракия и да  си ги продава в кръчмата. Помня че имаше  към 30 декара лозя. С парите от кръчмата построи тези  5-6 склада и стопанството му разрастна. Ама  от как е умрял един гвоздей, дето се вика не е забит у вас, нито от баща ти, нито от тебе с брат ти.

–         С една дума брат ми , дядо Цветан цял живот е събирал. Хората  идвали в

кръчмата и оставяли.С коли и каруци са влизали в двора и  внасяли – обобщава целомъдрено малкия  Монковец като по учен –  А вие  Цена,  с брат си всяка вечер по кръчмите…   изнасяте. Докато дойде заплата, трябва да си платите версиите с нея  и пак нямате.Така ли е!

–         Така е бати Митко!.. Ма то е прокълнато това злато. Ти знаеш ли, че съм

повтарял? Некъдърен съм за нищо не ставам.

–         Че какво като си повтарял? Аз също съм повтарял. Още в подготвителното.

  Ходих с 46 набор до Нова година. После места ли нямаше достатъчно или си бях още недоразвит, като бях роден  47  година и ме върнаха в подготвителното. И какво от това? Та неможах човек  да стана , че и с висше образование ли? Всичко от теб си зависи. Казах ти и одеве, реши си какво искаш да направиш и го направи. 

–         Наздраве бати  Митко – вдигна чашата с ракия Цената, изпи парливата течност

 до дъно и без да се кани стана прав.  Високото му здраво тяло леко се залюля  напред. Той  се подпря с ръце  за облегалката на стола и  зае вертикално положение.   После махна с ръка ядосано и нещастен си тръгна пак така ненадейно, както дойде. Изниза се   криволичейки по пътеката през портата. Жените от седянката отдавна  си бяха  легнали. На пътя бе е тихо и пусто. Пресече улицата и влезе у тях. Старата желязна порта проскърца злокобно и тъжно. Немазаните от десетилетия панти пророниха ръжда и заглушиха напевното му мърморене „ Прокълнато е това злато, прокълнато е. Знам си че е прокълнато!”

        Братята останаха сами. Боднаха  си салам и отвориха нови бирички. Малкото дрипаво куче се сви  под масата, притвори очи и се заслуша в по-нататъшния им разговор.

–         А бе батко? Цената друг път говорил ли е за туй имане?

–         Не! За първи път  говори на тази тема.

–         Мислиш ли, че има нещо вярно? Аз доколкото си спомням това е втори брак на

баща му, после като сложиш че майкаму се самоуби като изпи бирено шише със сода каустик, пък и кака му по едно време беше превъртяла, може и да има нещо вярно за прокълнато злато в двора?

–         Възможно е брат ми, щото като се замисля сега  вече вързвам какво си говореха

баба и дядо.  Баба  споменаваше, че дядо Иван и дядо Цветан са били войници заедно в Балканската война. Воювали са чак до Одрин. Дядо ни си е дошъл по напред от дядо Цветан и тя все му натякваше:”За какво го занесе на  Цветана сичкото? Да беше оставил малко и за нас. Нищо не можеше да ти каже. Нали му го пренесе. Можеха да те убият за туй злато. Поне с две три жълтици да ти беше платил. Ма ти честен! Не си честен ами си будала!” А дядо и отговаряше: „Мен чуждо имане не ми трябва! Да сме живи и здрави пък с труд и имот и имане се събира”.

–         Значи е възможно да има нещо вярно?

–         Кой знай? Възможно е! То   почти във  всеки род се говори за скрито

имане. Хората си вярват в това дето и се иска да бъде. Ти не си ли чувал, че и унас е имало злато?

–         Чувал съм , но мисля, че ставаше въпрос за Гюзлеви. Че у тях като копали

за къщата  намерили злато.

–         Та  той двора на  Гюзлеви е  част от  нашия  двор. Гюзлев  дошъл

някъде от Велинград и го  купил от брата на дядо Иван. Симеон се е казвал, дето се е преселил  в Плевен.

–         Брат ми, ти утре кога ще пътуваш за Плевен?

–         Разбрал съм се към осем да ида да взема тез двете момчета от циганската

махала. Имаме още да изхвърлим боклук от новата къща на сина и да заравним в двора.  Снахата иска да слага басейн там. Що какво имаш пред вид. Какво трябва да направим? Да не пътуваш за  Пловдив?

–         Аз ще си тръгна с обедния влак, това не ми е проблем. Майка иска да идем до

маслобойната. Имаме да вземаме над 60 литра олио от миналогодишната реколта.

–         Ми ще го вземем. Докарвам момчета тука, стринка и прави по едно кафе и

докато те си изпият кафето и закусят,  ние ще идем до маслобойната. После може да те закарам с буса и до Плевен, с нас?

–         Не бе, няма да идвам с вас. С влака ще си тръгна, защо имам безплатна карта

 ако няма да я използвам. Пък  имам време сутринта да напръскам и лозите.

–         Както искаш брат ми!  Да ти отворя ли бира?

–         Не искам. Стига, че бая се „натоварихме”. Сутринта работа  ни чака. Айде, лека

нощ  батко! – пожела Митака и двамата братя се разделиха с готовите планове за утрешния трудов ден.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: