Mitkoivanov's Weblog

септември 30, 2009

КРАСИВА БЪЛГАРИЯ – добринище

Светлината над  Пирин

Светлината над Пирин

Хоризонти

Хоризонти

В минералния плаж

В минералния плаж

Горещо лято

Горещо лято

Селище в полите на Пирин

Селище в полите на Пирин

Почивната станция на железничарите

Почивната станция на железничарите

Гара  Добринище

Гара Добринище

Близнаци - ябълка с круши

Близнаци - ябълка с круши

Самотната мечка

Самотната мечка

Хотела в центъра

Хотела в центъра

Кметството и читалището

Кметството и читалището

…Снимки от лятото. Снимки на приятни кътчета от Родината. Снимки които говорят сами…Добринище, август 2009 г.

септември 29, 2009

МЛЕЧЕН ПЪТ – среднощни разсъждения. посвещавам на БУ и batpep

(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ! – ДА НЕ СЕ ЧЕТЕ ОТ ЛИЦА ПОД 18 ГОДИНИ!)

          Опнал се оня ми ти млечен път от единия край на оцъкленото звездно небе над Пордим, та чааак до другия, че и напреко. Разсвирили ми се ония ти щурци, като музиканти на циганска сватба, песента и се носи на талази, като мексиканска вълна на футболен мач и уж е тихо! Нормалните хора отдааавна вече спят. Само кучетата залайват едно след друго, после на групи, а на края, хорово, си предават някакви тайни съобщения, дето колкото и да се силя не мога да разшифровам. Разпъвам си, мозъчните гънки и стигам до успокоителния извод: на 17 септември 2009 година има и други живи същества, дето в два часа след полунощ , като мен не спят. И какво правя толкова? Доя гроздето. Да, не се смейте, доя го. Днес обрах лозите в двора, щото толкова сладко стана тая година, че го нападнаха осите. Обрах го Ви казвам, набрах има няма 15 големи пластмасови щайги и сега бързам да го оронкам в 200 литровия пластмасов варел за ферментация. Хвана, значи с пръстите на лявата ръка над килограмовия кехлибарен грозд, за най-дебелото на чепката, с дясната длан го погаля от горе на долу и стисна плавно с палец и показалец, после с длан и среден, с безименен и накрая с кутрето.Гроздовите зърна се пукат в събраните ми пръсти и потича гроздовото мляко, наричано още гроздов сок или шира.   Какво става от тая шира след двадеситина дена сигурно всички знаете. Но съм сигурен, че не знаете за какво е използвала баба ми, на времето, прекипялото гроздово мляко . Ще кажете за пиене. Така е. Пийвала си жената. Ама хайде сега представете си я оставена денем в село, гледачка на 3-4 внучета, кое от кое по малко, кое от кое по буйно и гласовито? Мъж, синове и снахи на работа по полето, а тя гледачка. Гледачка, ама има и да изпере, да храни живите твари в двора, че и да сготви вечеря за многлюдната фамилия. Досещате ли се какво е правила… Изваждала голямата копанка баба ми и я пълнела със залъци хляб.После наточвала от червеното гроздово мляко и заливала залъците докато хляба шупвал хубаво. Връчвала по една дървена лъжица на хлапетата и се заемала с недовършената си къщна работа. Дечурлигата изяждали попарата и натъркаляли се като червени ябълки след буря, заспивали. Е, вярно, после гледали като пияни мисирки, но това са подробности. Ще Ви спомена само, че най-добре всички станали хора. Нещо повече. Ей брат ми. Такъв тренинг получил от тогава, че и до ден днешен, почти всяка вечер изсмуква 3-4 ракии и литър-литър и половина вино и то въпреки четирите му сърдечни байпаса. Ама той тях ги получи от ядове, не от виното. Синове, началници, че и топлофикация, дето още не може да се разведе с нея. Все си мисля, че точно бабината закваска го направи толкова силен и здрав, та го взеха в казармата моряк, и то водолаз. И да Ви кажа честно, през целия си живот почти не е боледувал. Е, като малък, се разболял от магарешка кашлица..
        Впрочем, магарешката кашлица е гадно нещо. Много трудно се лекува. Ей брат ми, да е имал 5-6 годинки. Като се разбухал от пустата магарешка кашлица, край няма. Напъвала го оная ми ти суха кашлица, та чак очите му изкачали като на настъпан жабок, кашля та чак посинява.
– Лалугери трябва да яде детето – предлагали едни.
     И баща ми хукнал към поляната над село, залагал се край дупките на  лалугерите…Капани правил, с котли вода носил, в дупките реки изливал, лалугери ловил, драл ги, пекъл ги, на брат ми мръвки от лалугер давал да яде та дано оздравее.
– Какво правите, бе ще натровите детето? – викнали втори.
– Я слушайте от нас изпитан цяр –посъветвали трети.- На детето трябва да дадете да пие магарешко мляко.
       И хукнал пак баща ми по поляните край село, къде магарица с магаренце види да пасе, прикотка я, погали я па я издои и на брат ми още докато е топло магарешкото мляко дава да пие. А брат ми пие с наслада, като че ли с магарицата една кръвна група имат. Ако щете вярвайте, ама оздравял. Само че, както знаете, то и от съвременните лекарства странични дефекти се получават, пък за магарешкото мляко, не питатйте. От мляко ли, от що ли, но брат ми заякнал, загладил козина като на презобена магарица, станал издържлив като спечено муле и як като полски катър. Само, че от магарешкото мляко ще да е и дето станал инат и работлив, та до днеска.
       Каквото обаче да си говорим, главна заслуга за неговото физическо здраве има майка ми и нейната кърма. Кърмила го жената до годинка и половина, пък после като поодраснал го научила и пресни яйца да пие. За меда и свинската мас дето ги ял няма да Ви говоря, но бъдете така добри да признаете, че са продукти натурални, като виното, следователно, много полезни. Даже и кога по цял ден на нивата с мотика и сърп се трепала, кога с комат хляб, глава лук и парченце сирене изкарвала жената, сутрин и вечер пак си го кърмила. За туй, когато се омъжила, и преди да роди брат ми, била 65 килограма, а кога се върнал баща ми от фронта, пролетта на 45-та година и заварил брат ми на 3 годинки, тя била само 45 килограма. Изсмукал я делишмето му с делишме. Но го отгледала.
      Ей тука ще отворя една скоба, без никакви намеци и ще ви спомена как след години, семейното ни кученце ( уж малтийска болонка) кърмеше малките си кученца. Раждаше по четири кученца и макар да ставаше кожа и кости ги отглеждаше с кърмата си, закръгленки като малки прасенца. Такава добра майчица беше, че повечето хранителни вещества и минерали от тялото си им даваше чрез кърмата си. Във всеотдайността си стигаше до там, че поради липса на минерали в организма си се паралезираше. Налагаше се да и слагат инжекции с минерали, майгнезии, най вече. А бе страшна майка Ви казвам. Успяваше да отгледа мъничетата си с едната кърма. Природна работа. И какъв е извода тогава? Безспорно, че майчиното мляко е най добрата, незаменима храна за малките бозайници.
         Е, сега да не мислите, че ще почна да Ви разправям за юнака що бозал 25 години. Не бойте се, няма. То за него народа е разказл. Аз ще Ви открехна за юнака що боза 5 години. Съсед ми беше.
        Та Гошо Гюзлев, беше най-малкото от трите деца на съседите леля Стойка и чичо Ангел. Той висок и слаб, строг пазач в складовете на държавен резерв, а тя набита, едрогърдеста стринка с усмихнати, честни сини очи, работеше с майка ми на полето в ТКЗС-то. Ще рече 1953 година. Купонна система. Немотия до шия. Основен проблем на всички изхранването. Преселили се година две преди това, някъде от Велинградско, по причини които ще станат ясни след малко, съседите бяха купили малката къща от нашия двор и живееха весело и щастливо, макар и в немотия. Тук е редно да кажа, че Гошо имаше и много по големи батко и кака. С една дума, петчленно семейство, на лапош, киселец, леща и боб,че и аз – постоянно присъствие. Щом се прибера от училище и у Гошо. Той е 2 години по малък от мен. Ще рече пет годишен, но винаги като се борехме, той ме побеждаваше. Ами как не!? Съдете сами.
      Прибира се Леля Стойка от работа и без да погледне на разхвърляната от борбите ни къща, ще се обърне към нас:
– Здравейте деца! Бихте ли се днеска? – питаше тя. – Гошо яде ли днеска нещо?
Я ела тука мама!
      И петгодишния Гошко, като малко тормаче, се присламчваше до нея. Леля Стойка задигаше блузата си, стаята се осветяваше от напръщялата и бяла гръд. Приковали светлината на стаята и момчешкия ми поглед, циците и, това чудо на природата, с нежните си заоблени и меки форми, с големите и навирени, като розови зурлички на малки прасенца зърна, ме хипнотизираха. Стоях изчервен и хипнотизиран, не отделях поглед от тях и не смеех да помръдна. Гошко се гушкаше у майка си и налапал зърното и, примижал от удоволствие, започваше лакому да сучи. Леля Стойка го гушкаше с любов, като малко бебе и за десетина минути се отпускаше забравила умора и грижи. После починала си, отблъскваше Гошо и стиснала с две ръце едрата си гръд ни пръскаше с мляко. Предпазвах се с ръце, потънал от неудобство. Гошо се изпречваше пред мен и опитваше от въздуха да хване с уста струйките мачино мляко, а леля Стойка се смееше весело, дяволито и доволна, че е нахранила здравото си 5 годишно дете, се заемаше с къщната работа.     Е, вече няма на къде, трябва да  Ви кажа и какво говореха злите езици в селото, за причината,  това петчленно семейство да напусне Велинград и да се пресели в Пордим!?
      Прибрал се веднъж чичо Ангел ненадейно в къщи. Децата му Коцко и Марийка, по големи брат и сестра на Гошко, били на училище.Самия Гошко, около годишен, спял сладък сън. Чичо Ангел влезнал внимателно и тихо, за да не го събуди и открехнал вратата на вътрешната стая. Пред очите му се разкрила неочаквана картинка… На широкото семейно легло, леля стойка лежала гола голеничка. Русата и дълга коса се разстилала като морска пяна по бродираната от нея възглавница, а тя затворила очи, стенела от удоволствие. Гърдите и като бели пордимски тикви се пъчели към тавана и поклащайки се методично и еднообразно приканвали дявола. Пооткрехнал още малко вратата чичо Ангел и вмъкнал глава в стаята. Погледа му се плъзнал по хлътналия и плосък корем и се спрял на двете и ръце, заровили сладострасно пръсти в къдриците на черна мъжка глава. Колената и, сочни и гладки, ту се разтваряли, ту стискали като менгеме главата на неизвестния прелюбодеец. Чичо Ангел се препотил, после замръзнал, дръпнал същисан глава и се отдал на размисъл. От страх да не събуди детето и прелюбодейците, притворил вратата и почнал трескаво да разсъждава.
– Господи, какво да правя? Как може да ми причинява това? С какво съм
заслужил? Какво ни липсва? – и понечил да вземе пистолета, но погледа му спрял на дълбоко заспалия Гошко.
– Горкото дете! Ще ги застрелям и двамата… Ако ги застрелям ще ме вкарат в
затвора. Ще оставя три деца кръгли сирачета. Как ще се оправят в живота? Никога няма да ми простят!… Не, ще убия само нея, той какво е виновен, тя го е прикоткала блудницата!… Ама ако я убия пак ще ме вкарат в затвора, пък и да ми се размине как ще гледам три деца сам?.. Не и така не става. По добре да гръмна него. Що ще в къщата ми? .. Пак ще ме съдят, вярно, но ще има смекчаващи вината обстоятелства. Ще ме осъдят на няколко години, без нищо няма да ми се размине…А ми тя сама, как ще ги гледа, три деца?… Веднага ще си намери друг мъж и като ме пуснат – няма семейство. Друг ще се радва на децата ми.. Не и така не става?… Я най добре да взема тихомълком да се измъкна и да се направя, че нищо не съм видял. И без туй те нищо не правеха още. Пък като му дойде времето ще и натрия муцуната…
И тъкмо взел решение да се измъкне тихичко,без да го забележат, го обзело някакво необяснимо желание да се увери, че нищо не правят. За всеки случай внимателно отворил чекмеджето на шкафа и извадил служебния си пистолет. Любопитството пак го обзело и той внимателно открехнал вратата. Надникнал отново и като се увери, че чуждия мъж не се проявява като мъж, понечил наистина да се оттегли скришом. В този момент обаче, мъжът плъзнал телешкия си език по корема на Стойка, зацелувал я по пъпа, описал една осморка вурху корема и, погалил с големите си длани гърдите и засмукал лакому едното и зърно…
Това вече, чичо Ангел, не можал да приживее. Нахълтал в стаята, необяснимо защо, почнал да стреля по тавана. После бесен, опрял дулото на пистолета в къдравата глава на изненадания прелюбодеец и както го е майка раждала, с един ритник по голия задник го изритал навън… Настанала олелия. Намерили се бдителни комшии за азър свидетели и от този ден, кой де го срещнел все се подсмихвал благодарен за предоставената комична картина. Стигнало се и до бракоразводно дело. На делото чичо Ангел разказал на дълго и на широко за разсъжденията си в онзи момент на прелюбодеяние от страна на жена му и нейния любовник. Преди да отсъди, съдията го попитал:
– Господине, уважаемия съд и съдебните заседатели разбраха вашите
преживявания, мислите ви, терзанията ви. Разбрахме как обзет от грижа за бъдещето на вашите деца, сте били готов да се оттеглите тихомълком. Но не разбрахме защо не го направихте. Какво ви извади от равновесие? Та вие надничайки и втори път сте се уверили, че в същност, няма полов акт и не се консумира прелюбодеяние? Би следвало да си запазите семейството в името на вашите прекрасни три деца!
– Господин съдия, всичко бях готов да простя, да се направя, че не знам, но като го видях върху гърдите на жена ми, като си помислих, че подяжда децата ми, не можах да простя…
Сами се досещате, че в името на трите им деца, чичо Ангел простил на леля Стойка. Само че, за да не му се подсмихват познатите и за да я предпази от нови изкушения с любовника и, се преселил с цялото си семейство от Южна та чак в Северна България. Но и тук продължил да пази храната на децата си!

септември 13, 2009

КРАСИВА БЪЛГАРИЯ – пазарджик

Снимки от лятото. Снимки на свидни кътчета от Родината и нейните хора. Снимки, които говорят сами! Представям Ви Пазарджик:

Водата,времето и часовниковата кула

Водата,времето и часовниковата кула

Минало и настояще

Минало и настояще


Хората на града

Хората на града


Зелена прохлада в градската градина

Зелена прохлада в градската градина


Пазарджик има бъдеще

Пазарджик има бъдеще

Настроение

Настроение

Драматичен театър "Константин Величков"

Мъдрост за продан

Мъдрост за продан


Паметника на  Маестро Атанасов

Паметника на Маестро Атанасов


Животът блика

Животът блика

септември 11, 2009

ЗА ДУПКИТЕ – разказ с размисъл

IMGP5188

–         Ей приятел, животът е дупка – ми каза веднъж един не много умен човек и допълни – Излизаш от дупка, бориш се за дупка и накрая влизаш в дупка. Да си призная, стори ми се, че е прав. Ама за времето!  То сега вече клонират и хора, пълно е със секс шопове и разните им  секс глезотийки, че и накрая изгорят го човека, разпилеят пепелта му и въобще не го погребват в гроб. Ще рече, философското му прозрение трябва да се ревизира. Това   обаче с нищо не отменя важността  на редица въпроси като: Що е дупка ?  Колко и какви видове дупки има? Какво е стопанското значение на дупките за земляните и  космоса?

        Такива едни размишления се завъртяха в главата ми вчера, след  като от късна сутринна дрямка, най-ненадейно, без предупреждение, ме изведе „картечен” шум и разтреперването от страх на  четвърт вековния панелен блок в който живея.

–         Бре  –  викам си –  пак ли земетресение стана  ( живея на някакви си 2-3 километра от епицентъра на последното земетресение край Ягодово, та съм наплашен)  или Бат Бойко  тръшна вече корупцията? 

           Скочих, значи, по долни гащи,  изправих се и коленете ми заприличаха на амортисьори от вибрациите на паркета. Чашите в бюфета и те, дрънчат и конкурират оглушителния шум. Поглеждам  полилея и той трепти, всеки момент ще  стане  летяща чиния.  Впервам уплашен поглед през стъклопакета на прозореца,  стъклата  се огъват и накъдрят пейзажа,  но срутени блокове  още няма.  Тази констатация ме поуспокоява  и събрал кураж  отварям прозореца. Шумът на талази се хвърга срещу ми и инстнинктивно се дърпам навътре. Стоя като парализиран  още десетина секунди, после и подтикнат от незадоволено любопитство, плахо поглеждам навън.

         Пред очите ми се разкрива „мила родна картинка”.   Само на два метра,  до моя прозорец, изправен като статуя във футористично изкуство,  на  още по-модерно алуминиево скеле, снажен строителен работник, в оранжев гащеризон и розова блузка  кърти панела. Къртача подскача в силните му мускулести ръце и като  тахан халва реже парчета  цимент и чакъл. Гледам и не вярвам на очите си.  На стената  вече се оформя квадратна дупка с размер 50 на 50 см. В горния край на дупката в носещия панел,  уплашено и плахо се подава арматурно желязо от конструкциата на  носещатата арматура. Едно голямо парче пада навътре  в изрязаната дупка,  къртача  спира неистовото си треперене, след секунда две и шума се запилява нанякъде. Още няколко секунди блаженна тишина и спокойствие,  и от дупката,  като в рамка на водевилен портрет се показа едрата, небръсната и разчорлена, циментова глава на съседа Запрян. Прашното му широко лице засиява в щастлива усмивка.

–         Стана бе! – обръща се той към работника и като ме вижда,  ми маха  доволен от себе си –  Здрасти!

–          Здрасти, ама не става така, Запряне! – подхващам укорително аз и и му се заканвам спръст.

–          А стана! Аз очаквах по трудно да е –  споделя той и осъзнал укора в гласа ми сменя усмивката с по сериозно изражение на  прашното си лице.

–          Запряне,  Запряне, какво правиш бе човече?  – подхващам аз.-  Може ли така да се кърти? Не виждаш ли, че това е носещ панел?  Утре като друсне едно земетресение към 6-та по  Рихтер и отиде панела и блока. Нали като срежеш тази дебела  арматура  и отслабва  конструкциято. При земетресение от таз дупка ще тръгнат най напред пукнатините.

–         Е, аз само прозорче на банята ще направя.Много мухъл се получава.

–         Мухъл, щото хората го направили с парно и банята ти суха и топла, и вентилация си има и никъде конденз нямаше, ама нали сме все по тънките сметки на твърдо гориво и на ток ще караме. Хубаво, че и саниране правиш, само че от мен запомни „Икономиата е майка на мизерията!”

      –    Е нищо няма да стане!

       –   Дано да не стане! То и на Охридското езеро за корабчето Илинден,  хората са си викали „Дано да не стане”,  ама стана!    Те стротелите  ако трябваше щяха да направят  прозорче, Запряне. Само, че са мислили за твойта безопасност, щото банята ти е земетръсната шайба.

–         Няма страшно – обажда се и работника. – Ние ще сложим подсилена рамка на прозорчето.

–          Каква подсилена рамка бе господине? От алуминиевата дограма ли? И  какво като срежете   стоманената арматура,  ще заварите алуминиевата дограма  за нея ли? Пък още повече това е фасадната страна на блока – негодувам аз и продължавайки да мърморя –    Всеки прави каквото си иска. ..Село селоооо, тя простотията по хората ходи… Свиня от кладенчова вода разбира ли?  – и се прибирам ядосан.

       Понечвам да вдигна  телефона, па да се обадя до кметството, че да дойдат да му лепнат на Запрян една глоба за дупката. Първом ми се прииска таз дупка да  допринесе за попълване дупките в бюджета на  кметството,  пък после реших да не отварям дупка в добросъседските си отношения и като махнах с ръка, продължих да философствам: за дупките по пътищата, за финансовите дупки, за дупките в законите и отговорността на хората, че даже и за черните и белите дупки в космоса!

септември 2, 2009

Финт-винт

Финт –винт Разказ  по По Антон Павлович Чехов     
 

Една неприятна есенна нощ   Гойко Полицов се връщаше от медийна изява. Той седеше в правителствената лимузина и мислеше за ползата, която би имало от медийте, ако от тях се излъчваха предавания с нравствено съдържание. Когато минаваше покрай Министерския съвет, престана да мисли за ползата и загледа прозорците на сградата, в която, да се изразим с езика на поетите и капитаните на кораби, държеше кормилото. Прозореците на заседателната зала бяха ярко осветени.
“Нима досега се мотаят с проверките? – помисли си Полицов. – Като  глупаци са там и досега още да не свършат! Не е чудно хората да кажат, че и нощем не им давам мира. Ще ида да ги подканя…”
– Спри, чакай малко!
Той слезе от лимузината и тръгна към Министерския съвет. Главният  вход  бе заключен, но задният, който имаше само едно повредено резе, зееше широко отворен. Той се възползва от това и след около минута стоеше вече пред вратата на заседателната зала. Вратата беше открехната и като погледна през нея,  видя нещо необикновено. Около голамата заседателна масата, затрупана с големи счетоводни листове, под светлината на всички осветителни тела, седяха четирима министри и играеха на карти. Съсредоточени, неподвижни, със зеленикави от абажурите лица, те приличаха на приказни гномове или, не дай Боже, на фалшификатори на пари… Още по-голяма тайнственост им придаваше тяхната игра. Ако се съдеше по действията им и по картоиграческите термини, които от време на време изричаха високо, това бе покер; а ако се съдеше по всичко, което чу Полицин, тази игра не можеше да се нарече нито покер, нито изобщо игра на карти. Това беше нещо нечувано, странно и тайнствено… В играчите  Полицин позна  Метан Метанов,  Светеон   Банков, Посен Регеонлиев, Можемор Здравев  и   Можекяр Криянов.                      
– Как излизаш бе, дърт дяволе – ядоса се Можекяр Кроянов и впи яростен поглед в своя партньор vis-а-vis. – Така ли се излиза? Тъкмо имах Прокуроров и още един, Съдийски  и жена му и Милокрав Гайденов, а ти хвърляш  Истренов. И сега останахме без две! Тъпчо, трябваше да хвърлиш  Мостов!
– Е, и какво щеше да стане тогава? – наежи се партньорът му. – Щях да изляза с Доганкин, а  Светоен Банков има Полицов.
“Моето име нещо намесиха… – сви рамене Полицов. – Не разбирам!”
Метанов  раздаде отново и чиновниците продължиха:
– Държавна банка…
– Две – данъчно управление…
– Без коз…
– Играеш без коз? Хм!… Митническо управление – две… Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с митническото управление ще се накисна. Поврага!
– Малък шлем на народната просвета!
– Не разбирам! – прошепна Полицов.
– Излизам с Богатски… Хвърляй, Банков, някой кметски или областен.
– За какво ни е областен? Ние и с Полицов ще бием…
– А пък ние на твоя Полицов един в зъбите… в зъбите… Ние имаме Истренов. Ще останете без три! Давайте  Полицовица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата!
“Жена ми подкачиха… – рече си Полицов. – Не разбирам.”
И като не искаше да остава повече в недоумение, разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред  министрите самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият  Справедливов, да бе им заговорил с гробовен глас: “Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците”, и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Полицин. На  Можемор Здравев от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Можекяр Кроянов дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Министрите хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в заседателната цареше тишина…
– Добре проверявате бюджета! – започна Полицов. – Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него… Какво правехте сега?…
– Ние само за малко, ваше-ство… – пошепна Регеонлиев. – Снимки разглеждахме… Почивахме си…
Полицов се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Полицов видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати…
– Каква глупост!… Та как играете така?
– Това не сме го измислили ние, ваше-ство… Пази Боже… От други го научихме…
– Я обясни, Здравев! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Истренов?  Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй!
Здравев  продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Полицов взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява.
– Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има своя същност… значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята… Държавниците от данъчното са купи, от  съдебната власт – спатии, служителите от ведомството на народната просвета – кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй… примиерите при нас са аса, министрите – попове, съпругите на лицата от областните управи – дами, кметовете – валета, регионалните прпедседатели  – десетки и така нататък. Аз например – ето моята снимка – съм тройка, понеже като министър…
– Виж ти… Аз значи съм асо?
– Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е дама…
– Хм!… Оригинално… Я да изиграем една партия! Да видя…
Полицов съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна на масата. Министрите също седнаха по негова заповед и играта започна…
Прислужникът Препатилов, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Полицов, блед, сънлив и разчорлен, стои пред Можекяр Кроянов, държи го за копчето и му говори:
– Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Прокуроров, като знаеш, че имам себе си и още трима. Светоон  има Истренов  и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Метанов – банкови служители и трима дребни от  областните управления. Трябваше да хвърлиш Ревизоров! Не гледай, че излизат с данъчното! Те са хитри!
– Аз, ваше-ство, хвърлих титулярния, защото мислех, че имат действителен.
– Ех, приятелю, ами че така не бива да се мисли! Това не е игра! Така играят само тъпите. Разсъждавай!… Когато Метанов сложи надзорния от държавното управление, ти трябваше да хвърлиш Светеон Банков, понеже знаеше, че той държи Тетка  Сметанова, себе си и  Зъбяна Гелева… Ти провали всичко! Сега ще ти докажа. Седнете, господа, ще изиграем още една партия!
И като отпратиха смаяния Препатилов, чиновниците седнаха и продължиха играта.

 

 1884 и 2009 г.

Блог в WordPress.com.