Mitkoivanov's Weblog

септември 2, 2009

Финт-винт

Финт –винт Разказ  по По Антон Павлович Чехов     
 

Една неприятна есенна нощ   Гойко Полицов се връщаше от медийна изява. Той седеше в правителствената лимузина и мислеше за ползата, която би имало от медийте, ако от тях се излъчваха предавания с нравствено съдържание. Когато минаваше покрай Министерския съвет, престана да мисли за ползата и загледа прозорците на сградата, в която, да се изразим с езика на поетите и капитаните на кораби, държеше кормилото. Прозореците на заседателната зала бяха ярко осветени.
“Нима досега се мотаят с проверките? – помисли си Полицов. – Като  глупаци са там и досега още да не свършат! Не е чудно хората да кажат, че и нощем не им давам мира. Ще ида да ги подканя…”
– Спри, чакай малко!
Той слезе от лимузината и тръгна към Министерския съвет. Главният  вход  бе заключен, но задният, който имаше само едно повредено резе, зееше широко отворен. Той се възползва от това и след около минута стоеше вече пред вратата на заседателната зала. Вратата беше открехната и като погледна през нея,  видя нещо необикновено. Около голамата заседателна масата, затрупана с големи счетоводни листове, под светлината на всички осветителни тела, седяха четирима министри и играеха на карти. Съсредоточени, неподвижни, със зеленикави от абажурите лица, те приличаха на приказни гномове или, не дай Боже, на фалшификатори на пари… Още по-голяма тайнственост им придаваше тяхната игра. Ако се съдеше по действията им и по картоиграческите термини, които от време на време изричаха високо, това бе покер; а ако се съдеше по всичко, което чу Полицин, тази игра не можеше да се нарече нито покер, нито изобщо игра на карти. Това беше нещо нечувано, странно и тайнствено… В играчите  Полицин позна  Метан Метанов,  Светеон   Банков, Посен Регеонлиев, Можемор Здравев  и   Можекяр Криянов.                      
– Как излизаш бе, дърт дяволе – ядоса се Можекяр Кроянов и впи яростен поглед в своя партньор vis-а-vis. – Така ли се излиза? Тъкмо имах Прокуроров и още един, Съдийски  и жена му и Милокрав Гайденов, а ти хвърляш  Истренов. И сега останахме без две! Тъпчо, трябваше да хвърлиш  Мостов!
– Е, и какво щеше да стане тогава? – наежи се партньорът му. – Щях да изляза с Доганкин, а  Светоен Банков има Полицов.
“Моето име нещо намесиха… – сви рамене Полицов. – Не разбирам!”
Метанов  раздаде отново и чиновниците продължиха:
– Държавна банка…
– Две – данъчно управление…
– Без коз…
– Играеш без коз? Хм!… Митническо управление – две… Като ще се мре, да се мре, дявол да го вземе! Миналия път с народната просвета останах без една, сега с митническото управление ще се накисна. Поврага!
– Малък шлем на народната просвета!
– Не разбирам! – прошепна Полицов.
– Излизам с Богатски… Хвърляй, Банков, някой кметски или областен.
– За какво ни е областен? Ние и с Полицов ще бием…
– А пък ние на твоя Полицов един в зъбите… в зъбите… Ние имаме Истренов. Ще останете без три! Давайте  Полицовица! Няма какво да я криете под маншета, хубостницата!
“Жена ми подкачиха… – рече си Полицов. – Не разбирам.”
И като не искаше да остава повече в недоумение, разтвори вратата и влезе в стаята. Да беше се показал пред  министрите самият дявол с рога и с опашка, не би ги слисал и уплашил така, както ги уплаши и слиса техният началник. Да бе се явил пред тях починалият  Справедливов, да бе им заговорил с гробовен глас: “Следвайте ме, сатани, в място, отредено за мошениците”, и да ги бе лъхнал с мъртвешки хлад, нямаше да пребледнеят така, както пребледняха, когато видяха Полицин. На  Можемор Здравев от уплаха дори му потече кръв от носа, а на Можекяр Кроянов дясното му ухо защрака и вратовръзката му сама се развърза. Министрите хвърлиха картите, бавно станаха, спогледаха се и устремиха очи към земята. Една минута в заседателната цареше тишина…
– Добре проверявате бюджета! – започна Полицов. – Сега разбирам защо толкова обичате да се занимавате с него… Какво правехте сега?…
– Ние само за малко, ваше-ство… – пошепна Регеонлиев. – Снимки разглеждахме… Почивахме си…
Полицов се приближи до масата и бавно вдигна рамене. На масата имаше не карти, а снимки обикновен формат, отлепени от картона и залепени върху карти за игра. Снимките бяха много. Като ги разглеждаше, Полицов видя себе си, жена си, много свои подчинени, познати…
– Каква глупост!… Та как играете така?
– Това не сме го измислили ние, ваше-ство… Пази Боже… От други го научихме…
– Я обясни, Здравев! Как играехте? Аз всичко видях и чух, като ме бихте с Истренов?  Хайде де, какво се двоумиш? Няма да те изям! Разправяй!
Здравев  продължаваше да се стеснява и страхува. Най-после, когато Полицов взе да се ядосва, да пухти и да се зачервява от нетърпение, той се подчини. Събра снимките, размеси ги, нареди ги на масата и почна да обяснява.
– Всяка снимка, ваше-ство, както и всяка карта, си има своя същност… значение. Както в тестето, така и тук има петдесет и две карти и четири цвята… Държавниците от данъчното са купи, от  съдебната власт – спатии, служителите от ведомството на народната просвета – кари, а пики ще бъде клонът на държавната банка. Тъй… примиерите при нас са аса, министрите – попове, съпругите на лицата от областните управи – дами, кметовете – валета, регионалните прпедседатели  – десетки и така нататък. Аз например – ето моята снимка – съм тройка, понеже като министър…
– Виж ти… Аз значи съм асо?
– Спатия, ако позволите, а нейно превъзходителство е дама…
– Хм!… Оригинално… Я да изиграем една партия! Да видя…
Полицов съблече палтото си и с недоверчива усмивка седна на масата. Министрите също седнаха по негова заповед и играта започна…
Прислужникът Препатилов, който дойде в седем часа сутринта да измете стаята, остана смаян. Картината, която видя, когато влезе с четката, бе така поразителна, че той я помни дори и тогава, когато пиян лежи в несвяст. Полицов, блед, сънлив и разчорлен, стои пред Можекяр Кроянов, държи го за копчето и му говори:
– Ама разбери, че не можеше да хвърлиш Прокуроров, като знаеш, че имам себе си и още трима. Светоон  има Истренов  и жена му, трима гимназиални учители и моята жена, Метанов – банкови служители и трима дребни от  областните управления. Трябваше да хвърлиш Ревизоров! Не гледай, че излизат с данъчното! Те са хитри!
– Аз, ваше-ство, хвърлих титулярния, защото мислех, че имат действителен.
– Ех, приятелю, ами че така не бива да се мисли! Това не е игра! Така играят само тъпите. Разсъждавай!… Когато Метанов сложи надзорния от държавното управление, ти трябваше да хвърлиш Светеон Банков, понеже знаеше, че той държи Тетка  Сметанова, себе си и  Зъбяна Гелева… Ти провали всичко! Сега ще ти докажа. Седнете, господа, ще изиграем още една партия!
И като отпратиха смаяния Препатилов, чиновниците седнаха и продължиха играта.

 

 1884 и 2009 г.

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: