Mitkoivanov's Weblog

април 24, 2010

БАЙ ВЕРГИЛ – по действителен случай

             

         Живота го бе огрухал до толкова, че изглеждаше на години поне калкото мен. Ама аз  вече гонех шейсеттака, а той нямаше петдесет. На мен ми викаха Митак или майсторе, а на него,  бай  Вергиле.

        Бяха минали няколко години  от  както  се   пренесохме от централна гара в новата техническа на  Пловдив. Обслужвахме пътническите вагони, технически прегледи, ремонти, почистване, композиране на съставите и зареждане с  вода на тоалетните им.  Бай Вергил, години наред, отговаряше за последното, беше водар. С една дума маловажна работа. Работеше  на денонощни смени,  с  такова пословично усърдие,  изключително  отговорно и стриктно, че началството му влезе в положение и макар да нямаше образование го преназначи от общ работник в шлосер, та да взема някой лев повече. За петнайсетината години трудов стаж в ЖП-то, човека зиме и лете, не знаеше какво е закъснение, да не говорим за отсъствие от работа…

        Често момчетата от бригадата  имаха навика да поседнат на почивка. Запалят  по цигара, а като няма нещо спешно, отплеснат се да коментират я мачове, я политика и дочакат края на работното време. А годините тежки, смутни, преходни. Момчетата млади, не и пука. Седят си, не мога да ги вдитна като седнат. Седят, а бай  Вергил хване нещо. Я калодки  вземе да подрежда, уборка прави, все   работи.

–         Бай Вергиле  –  викам му един ден, като гледам, че часове наред другите се размотават, а той не спира да работи,-  спри малко бе човек, стига си се бъхтил, не си давай толкова зор! Гледай другите какво правят, седни и ти, почини си, на моя отговорност.

–         А немой тъй Мите,  – отговаря ми чистосърдечно той и продължава да си работи. – Как ще седна да не работя в таз безработица? Ами ако ме види някой началник, че стоя и не работя, нали ще си рече:”Щом е седнал и не работи значи няма нужда от него? Я да съкратим бройката .” Нали ще остана без работа! Какво ще правя тогава. В къщи,  само аз работя. Сина механотехникума завърши, стругаро-фрезист е, ама като няма работа, какво да  прави. Безработен е!

–         Ми жена ти? Не работи ли и тя?

–         Че къде да работи? В Текстилния комбинат „Марица” работеше и добри пари вземаше, ама стана 2 години как я съкратиха с още 1200 жени от завода. Търси и тя работа; няма.  На всичко отгоре и баща  ми трета година е болен на легло.

–         Кооперация в селото нямате ли?

–         При социализма имаше ТКЗС и бая народ работеше в него.И аз съм работил в  кооператива, каруцар съм бил години наред, по зеленчуковите градини съм работил, лозар съм бил. Не плащаха много, но пак получавахме и в натура,  па и в края на годината, при приключването и пари накуп вземахме. Не бяха много, но пак успяхме и къщи та направихме, с нови мебели ги обзаведохме, като градски къщи ги направихме. От как дойде „демокрацията” разбиха всичко. Върнаха земята и сега половината стой изоставена. Виж, че изпозатвориха и заводите та няма работа никъде.

–         Двора ти как е? Зеленчуци  не може ли да се гледат в него.

–         Гледам, бе майсторе, не съм се спрял. Декар  двор имам и кладенец с бол вода съм изкопал в него,  та с работа и в двора се бъхтя. Свърши ми смяната, приключим работа тука и бягам до късно в двора и по полето.Земя нямам много, десетина декара е.  Рано напролет спанак изкарам, после картофи, домати и пипер, лук и чесън  насадя, пък  есента и зеле. Поизкарвам и за продан на борсата, щото до пазара не мога да стигна.Там само прекупвачи. На борсата за жълти стотинки ми вземат стоката;  на пазара за  тройна цена я  продават. Последно време по борсите се напълни все с вносни зеленчуци: от Турция, от Гърция, от  Македония, че гледам чак от Аржентина, от Австралия и  Египет докарват  и то ефтини.  Виж, че и овощните градини съсипаха, в  ТКЗС-то  с вагони ябълки сме товарели и чак за Америка, пък сега от там целогодишно внасяме…Но сполай на бога пак се изкарва по нещо…

        Тъй ми говореше бай Вергил и не спираше да работи. Дигаше глава за момент, подигаше с лявата ръка железничарската шапка и с ръкава на дясната избърсваше потното си чело. После слагаше пак фуражката и  продължаваше да работи.

         –    Ей Мите, тука на гара разпределителна до 89 година се композираха , 28 – 32 влака в денонощие. Болшинството все за износ. Вагони се товареха от обувния завод „Петър Ченгелов”, дрехи от от завод „Българи”, от мотокарния „Рекор” – цели композиции с мотокари за по  света, от ЗДМ-то – дървообработващи машини, отсреща Завода за запаметяващи машини, Завода за пишещи машини, че последните години и завода за автоелектроника, денонощно бълваха продукция. Сложи от  Северната индустриална зона и продукция от Стъкларския „Дружба”,  пасти за зъби, шампоани и кремове от „Ален мак”, консерви от „Първи май”, добави  и от „Агрия” – химикали, от КЦМ-то, цветни метали и ламарини, че и злато… и си представи какво нещо се произвеждаше и се изнасаше  от Пловдив… Ами като почнеше есента износа на селскостопанска продукци!? Домати, чушки, грозде, ябълки  –   все подредени и  нагласени в хартийки и щайги. Дини с цели вагони сме товарели и   пак продукция по полето оставаше, не можеше да се прибере всичко… А кажи ми сега какво произвеждаме и какво изнасяме?… Гледам каква разруха е и сърцето ми се свива…

       Такива  ми ги споделяше през 1993-4   железничаря бай Вергил от Златитрап и без да се е занимавал някога с политика  се пържеше в собствения си ад.

       … Една сутрин, още не бяхме започнали работа. Както обикновенно, началника ни  събра за анализ и поставяне на задачите. Инструктора, ръководител смяната на ревизорите, технолога, енергетика и аз  – майстора по ремонта,  обсъждаме работата през изминалата смяна и поемаме задачите за предстоящата. Момчета още се събираха за ежедневния инструктаж  в стъкларното. То беше едно по голямо помещение в същата барака, а изглеждаше по голямо, щото в него освен  столове и една закачалка, имаше само един по-голям плот, на който стъкларя режеше стъклата за прозорците на вагоните. В стаята на началника се чуваше редовната гълчава и майтапи на чакащите в стъкларното и нищо не предвещаваше какво ще се случи. Изведнаж, момчетата притихнаха, създаде се някаква суматоха, нещо се разтичаха и в стаята прибледнял и разтревожен нахлу Иван Костадинов – Черничевеца.

–         Викайте „Спешна помощ”, бай Вергил,  умря!

–         Как умрял бе? – същисахме се ние.

–         Ей тъй,  както си стоеше седнал на стола, гътна се на земята и умря – натърти  Черничевеца, дето нямаше болест  да не е изпробвал или месец без болнични да изкара.

Скочихме ние! Тичаме в стъкларното! Момчетата се скупчили над  Вергил и всеки, акъл дава   .

–         Разкопчейте му ризата – съветва един.

–         Напръскайте го с вода  – предлага друг.

–         Обади ли се някой на спешна помощ – пита трети.

–         Че от де да  се обадим, нали премахнаха градските телефони за икономия? –тюхка се четвърти.

        –    Началника – Владо Аргиров, в този момент вече набира на мобилния си спешна помощ. Обяснява на дежурната телефонистка от къде да мине линейката и като прибира джи ес ема си – нарежда:   – Я го дигнете горе на плота, да не стои на циментовия под!

        Момчетата се спуснаха да вдигнат човека, но технолога   Марин  Илиев ги спиря.

–         Чакйте, не го местете, трябва да стои неподвижен – предлаожи  и опита приклекнал над бай Вергил да опипа пулса му.- Няма пулс –  констатира  объркан Марин и се изправи.

–         Вдигнете го, дайте го горе на плота? – намеси се и  инструктура и заедно с още 4-5 момчета вдигнаха  тежкото,  бездиханно тяло на бай Вергил, горе на облицования с кече, дълъг плот.

–         Я излезте навън! Дайте въздух. Разтворете стъклената врата! – разпореди се Аргиров и момчетата  излязоха оклюмали.

        Марин Илиев се наведе над проснатия по гръб, разгърден  Вергил, сложи ухо на гърдите му и като не чу нищо отсече: – Утишъл  си е!

–         Как  умрял бе?… Недейте тъй… дай да му направим изкуствено дишане –предложих аз и почнах  да му правя изкуствено дишане. Правя му изкуствено дишане – ефект никакъв. Бай Вергил си стои все така блед и изстиващ, кротък и неподвижен като като музеен експонат.

–         Какво се мотат – негодува Ангел, ревизора и поглежда часовника си. –Минаха  15 минути. То вече няма смисъл от нищо.

        В този момент пристига отсреща, от триажна гара  медицинската сестра, дето ни мери кръвното и ни проверява сутрин за алкохол.  Заварва ме като се опитвам  с тласъци на двете си длани да направя сърдечен масаж… Отмествам се… Тя взе китката  на  проснатия като спукан балон,  помъчи се да напипа пулса му, а като не напипа нищо, попита:

        –  От колко време е така?

        –  Повече от  25 минути –   обясни единственния останал  от момчетата,  Наско Бодурски. Другите са навън, пушат и коментират ядосани, че линейката не идва.

        –  Няма смисъл – обърна се към мен медецинската сетра, като ме видя, че пак почвам да правя масаж на спрялото сърце. – Нищо не може да се направи, той си е умрял човека,  мигновенно. Нещо оплаквания имал ли е?

         –    Бе оплаквания не е имал, но си имаше високо кръвно обясни Бодурски и с просълзени очи излезе навън да запали цигара, макар че не пушеше от години.

         Продължих  да натискам ритмично по разгърдените изстиващи гърди на човека  и усетих  как  едрото,  тренирано с физически труд  тяло,  стана на труп.

–         Казах ти безмислено е, нищо не може да се направи. Човека е получил масивен инфаркт. Остави го.  – съветва ме сестрата и поглежда часовника си…

        Отвън става някакво раздвижване,  чува се бръмчене на линейка и в стъкларното пристигна  медицинския екип от „Спешна помощ”. Оставиха апаратурата си на плота до проснатия. Лекарят провери и той  за пулс и като не напипа нищо, отвори клепачите на „заспалия”,  погледна в зениците му и на  свой ред попита:

–         От колко време е така?

–         От 35 минути – информира Марин Илиев.

–         Ми какво го мъчите тогава той си е умрял човека,  мигновенно. Нищо не може да се направи. Качвайте го в линейката, трябва да го закараме в съдебна медицина. Там ще му направят аутопсия, но още сега мога да кажа, че е получил много масивен инфаркт. Това е!   Дайте носилката, нарежда доктора. Някой трябва да дойде с нас.

–         Ще дойда –  казва  Аргиров и се качи с доктора в линейката.

        Линейката замина. Медицинската сетра от триажна си отиде, също. Бригадата и техническа гара останаха за винаги без бай Вергил – един от най съвестните си работници…

         Отвън  момчетата пушеха   и   коментираха  опечалени.

–         Какво става  на таз техническа гара ? Много зачестиха смъртните случай. –зачуди се енергетика Пампов.

–          Наистина за две години от как сме дошли тука,  колко? Пет човека си отидоха.- пресметна   Иван Костадинов.  –  и допълни –  Болшинството все млади. – Най-напред Цецо от маневрата – трийсет и колко годишен  беше, бута го жена му сутринта „ Ставай Цецо за работа, ама Цецо не става – изстинал човека. После бай Иван, бай Илия,  Гочето,  Ангел….  и все в съня си…

–         Трябва да направим нещо, моного станаха. Има нещо. Това място е прокълнато.

–         Говореха, че тука  било някакво турско гробище на малки деца.

–         Мисля, че трябва да извикаме поп и да направим курбан  – предложи  Пампов.

–         Прав си, да съберем пари и да купим агне.

–         Наско, ти виж та потърси кой поп е на този район, да отстлужи служба,  па

 дано спрат тез умирачки, че почвам да се плаша. Ще вземат да напускат хората….

        … Така коментираха, момчетата,па щат не щат почнаха работа, щото графика не чака и влаковете по разписание трябваше да се движат, живите да щъкат  по земята а умрелите да си спят от долу вечния сън.. 

        … На обед,  като се върна началника  и каза, че бай Вергил е починал от разрив на сърцето, споделихме  решението си. На другия ден почти целия колектив отиде на погребението на бай Вергил в Златитрап и почнаха организация за отстлужаването на служба.    Още на 40 ден, намерихме  поп, опекохме  цяло агне. .. То българина и за добро и  за лошо,   все на софра  сяда, та  отстлужи  и  служба. Попа освети помещенията и стана голяма софра. От попа ли, от какво ли но да чукна на дърво, от тогава със  смъртните случай в техническа гара  се приключи…

         … На другия ден,   като се върнаха момчетата от погребението  на бай Вергил,   коментираха кое как е минало.  Всички казваха колко добре били подредени двора и къщата му. Бяха се запознали и със сина му Любчо, та коментираха и него. Като ги слушах и си спомних  скорощния разговор с бай Вергил,   ми хрумна нещо та им рекох:

–         Момчета, какво ще кажете да  говоря с началника на Вагонния район Щерев.

 Тъй и тъй се освободи бройка, да назначи Любчо сина на бай Вергил на неговото място.  Да го вземем в бригадата. Нали безработен бил.

–         Да бе! Говори с Щрев. Момчето е завършило механото. – подкрепи ме веднага Дянков.

–         Ей,  хубаво е да го назначат при нас,  видяхте на погребението,  и майката на момчето  болна и безработна, за дядо му да не говорим,  втора година на легло бил. И той като е безработен за къде са. Нали сега сина му  трябва да поеме всичко.- подкрепи идеята и  Ицо Спирачката.

–         И  аз съм за. То хубаво, че събрахме и по някой лев та му  дадохме за погребението, то са си разходи…. Говори майсторе, пък дано  Щерев да се съгласи…

        …Така и стана. След два-три дни, Щерев  дойде нещо на проверки в депото. Позавъртях се  край проверяващите и като видях, че началството е в добро настроение, приближих   внимателно, издебнах  го по насаме:

–         Господин Щерев, – казвам му  аз хрисимо и кротко –  нали знайте, че бай

Вергил почина.  Свестен и работен човек беше.  На погребението целия колектив ходи. Никак не му е било леко на човека. Само той работеше. Жена му  безработна и болна, баща му е на легло от 2 години, а има и син на 24 години без работа. Момчето е свястно, завършило е и Механотехникума.. Молбата ни е  да го назначите  за шлосер на мястото на баща му.

Щерев, ме погледна изпитателно и рече:

–         Човешко  е!  Хубаво, че сте се сетили. Кажете му да си  подаде молбата за назначение. Щом бригадата поема  отговорността за него, ще го назнача. Нека дойде.   То наистина,  при таз криза  къде да иде, пък и бай  Вергил заслужаваше, хрисим  и изпълнителен човек беше.

        След няма и седмица,  Любчо, сина на починалия бай Вергил, почна работа  на мястото на баща си – замести го!

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: