Mitkoivanov's Weblog

октомври 15, 2010

ЗЪБОЛЕКАРСКИ НЕВОЛИ – разказ

           

                                                                                                                                                           Да ви кажа честно, в миналото трябва да е имало умни  и предвидливи хора. Потвърждение на това мое подозрение е факта, че транспортна болница в Пловдив до скоро се беше гушнала до централна жп гара. Ще рече до сами коловозите. Спре значи парния или дизеловия локомотив под прозореца на зъболекарския кабинет на д-р Коджабашева на втория етаж  и пациента на зъболекарския  стол зарее уплашен поглед в мъглата и саждите на пухтящия пред потегляне парен локомотив. Посегне към бормашинката сто и тридесет килограмовата зъболекарка и още преди да се чуе „свиренето на славейчето”, преди още да осмислите жуженето и страстния трепет на остарелия зъболекарски стол, сградата почва да се тресе от преминаващ тежкотоварен влак. Неусетно вибрациите на огромните дизелови мотори нахълтват от всякъде и се преборват с породените  трепети на уплашения пациент. Започват да му действат като пълна упойка пред операция на забрал палец. Горкия пациент. Трети път отлепената коронка изкача от неопитните  пръстчета на стажантката в кабинета. Заиграва се  на гоненица по току що измития, протъркан теракот с нея и  чак четвъртия път стажантката успява да залепи коронката на оголения кътник. После с гордост от успешната маниполация  предава пациента на грижите на докторката. Напрегнал  съм се на стола, като бирена бутилка във фризер и вперил невиждащ поглед на перона не чувствам нищо.

           Докторката  разширява отвора от кариеса на предпоследния горен ляв кътник, почиства поставеното преди седмица лекарство за умъртвяване на нерва на зъба и навива в канала миниатюрна спиралка. До тук добре. Болния съм аз. Чувствам  болка, но вниманието ми си остава приковано от изгледа и шума пред прозореца. Търпи се. И ето тук става нещо необичайно. Парния локомотив изпухтява, изпуска пара, стоманените му колелета преодоляват сцеплението с гладките релси и превъртат на място. В този миг д-р Коджабашева дърпа  с двата си пръста спиралката с навития нерв.

Локомотивната свирка изпищява. Локомотива потегля. Изпищявам и аз. Усещането  е като, че ли потеглящия локомотив тегли здравия като рибарска корда нерв, направо от мозъка. В следващия миг аз, злощастния пациент се опитвам  да надвикам от болка писъка на локомотива и осъзнал обречеността на този си опит се предавам. Пред очите ми притъмнява от болката и без да се каня припадам…

          –  Хайде ставай, стига си се глезил! – изваждат ме от това  състояние два три шамара по бузите и  гласа на доктора от първия етаж. Доктора ме пръска   с  още малко вода и като вижда, че вече съм се  свестил и даже опитвам да стана, ме спира.-  Чакай малко сега да свестя и нея.

         Дошъл на себе си  извръщам глава и поглежда към приведения  към земята д-р Нанов. На пода, на влажния теракот, сто и тридесет килограмовото тяло на зъболекарката д-р Коджабашева се е проснало като спящ тюлен с облещени очи. Доктор  Нанов поръсва с вода прижълтялото като узрял пъпеш лице на колежката си, шляпа и на нея два-три шамара и и помага да стане.

        Не дошла още на себе си, д-р Коджабашева се оглежда замаяна и като спира погледа си върху мен  се развиква:

      – Ставай! Ставай!   Излизай веднага от кабинета и повече да не си стъпил при мен, като знаеш, че ти става лошо. Изкара ми акъла! Знам ли може да си алергичен нещо! Помислих си, че умря.

       … Така напъден и наплашен от д-р Коджабашева, години наред след този ми злощастен досег със зъболекарския стол  не посмах да отида на зъболекар…

       Мислех си, че никога вече няма да отида на зъболекар. Само, че зъбът не мислеше така. Отворен, прелъстен и изоставен като лековерна девица, прелъстена от стар коцкар, в един неискан ден, най-неочаквано за мен, той започна да ми създава проблеми. Бузата ми се поду, челюстта ми се схвана, болката забъка в главата ми, като буталата на онзи парен локомотив – ту бавно и тежко, ту забързано и ситно, като боксуващите му колела.

      Нямаше накъде. Още повече, че правех медицинско за работа в чужбина и се искаше устата ми да е септична. С една дума да няма в нея развален зъб. И мечка страх – мене не, престраших се. Само, че пак не смея да отида в транспортна болница, щото знам ли, д-р Коджабашева може да ме познае.

      И отивам, значи, във ВМИ. Сядам пред първия зъболекарски кабинет и треперя от болка и страх, като последен лист в студен есенен  вятър. Излиза по едно време една около 45 годишна зъболекарка, усмихва се и пита:

      – За мен ли сте?

      – Не знам – казвам и.

      – Влизайте – казва тя и се усмихва приятно.

      – Докторке, ама на мен ми става лошо на зъболекарски стол – мънкам аз.

      – Така ли? Няма страшно! Такива сте вие мъжете. Пъзлювци. Я сядай тука. А отвори устата да видим за какво става въпрос.

     –  Ами ако ми прилошее – не се предавам аз.

     –  А ти прилошее, а съм те ошамарила! – заканва се тя на майтап и пак се усмихва.

        Така ми говори тя, а  увереноста и  се превръща в спокойствие. Забравям че ми става лошо, забравям болката, спокойствието и  ме превзема, отпускам  се на зъболекарския стол и се оставям в ръцете и. Срещам погледа на добродушните и усмихнати очи и  почти не усещам боцкането за упойката. Тя продължава да ми говори. От приказките и разбирам, че е от Момчиловци. – Родопчанка и половина!  – мисля си аз и усещам как бузата ми изтръпва.  После… докато се усетя, зъболекарските клещи захващат болния, скапан зъб и силните и нежни ръце, с лекота ме освобождават от болките.

–        Готово!… Ето го!…Трябваше да дойдеш по рано.

Ако беше дошъл по рано можеше да го спасим. Виж каква фистола е направил. Това всичко се отразявало и на сърцето ти и е тровило организма ти…

       Така завърши тази история за разваления ми зъб и зъболекарката, която върна вярата  и доверието ми в медицината и професионализма на медиците.Само, че тогава здравеопазването беше безплатно, а сега вече загубих доверие в държавата.

Но на Графа имам доверие !

Advertisements

2 Коментари »

  1. В държавата – да, драги приятелю, но в хората – не!
    Нали виждате, такива зъболекарки не са дефицитни, щом ние двамата събрахме вече две… 🙂
    Чудесен разказ!

    Коментар от Графът — октомври 17, 2010 @ 11:13 pm

    • Викам да са ни живи и здрави всички здравни работници по призвание, а ние да си пазим зъбите, щото в живота е нужно понякога и да се озъби чевек – сиреч, да покаже характер! Че те и охлювите имат зъби! Само червейте нямат?

      Коментар от гравитон — октомври 18, 2010 @ 8:49 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: