Mitkoivanov's Weblog

март 31, 2011

1-ви АПРИЛ – МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ПТИЦИТЕ

                                                                             Денят на птиците се празнува в международен план от 1906 г. Тогава е била подписана международната конвенция за защита на птиците.

        И преди това, и сега, човекът винаги е завиждал на птиците, за техния волен полет и достойнство!

       Днес, човекът лети по-високо, по-далече и по бързо  от птиците  – лети  в космоса!

        Но красотата на волната летяща птица, грациозността и величието с които лети,  си остават за завиждане!

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – малка повест, ч.Іва

      

         Първа част  – ЕЖЕДНЕВИЕ 

         Тази  година кокичетата нацъфтяха рано. Наближи  8-ми март.  Пролетта   се осмихна, като влюбена двойка на годеж. Съблазнителни  пловдивчанки защъкаха с високи токчета, а  сторойните ѝ кокетно разголени снаги се засуетиха по магазините за конфекция. Избираха си нови рокли за празника. Цветарските магазини край гарата вече ухаеха на зюмбюл, фрезии и  карамфили. Въздухът измит от  сняг и  пролетни дъждове,  изпълни Пловдив със свежест и празничност. Обед е. От  училището, като ято врабчета излитат рояк деца  и се разпиляват в двете посоки на улицата. Понесли тежките си ученически чанти,  три хлапета – 9 годишни четвъртокласници, спират  пред кино „Гео Милев”. Погледите и приковава голямата рисувана реклама за новия филм.

–          Ей Ники, хайде да ни вкараш!? Татко ти нали

 рабо ти в Дома на културата? – обърна се  едното към най-високото.

–          Страхотен е. „Зоро” с Ален  Делон, велик е ти  казвам – присъедини  се към навивката и второто.

–          Отиваме само да обядваме и идваме.  Става ли? – попита пак първото.

–           От два  няма как – виновно обясни Ники.- От два съм  на урок по пиано. Пък трябва да питам и татко. Той няма да ни откаже, ще ни вкара, но нека е от четири.

–          Става! –  отговариха почти едновременно двете хлапета и радостни завиха на бегом в уличката край ЖП управлението.

         Третото  дете влезе през големите портални врати във фоаето на киното,   като у дома си.

–          О,  Николайчо, колко двойки получи днеска? – Закачиха  го с усмивка,  насядалите в гардеробната   разпоредителки  .

–          Аз и двойки? – изпъчи се малчугана и не без гордост  добави – Днеска имам две шестици.

–          Браво, леля, само така! – похвали го Стоилица и продължи. – Той ни е умен и добър като татко си.

–          Отивай леля, отивай,  татко ти те чака.

Сигурно  ще обядвате в стола – напъти го и най- възрастната, леля  Зорка,  па  добави към другите. – То сега за празника бая работа се отваря. Чувам, че и тука в салона два концерта ще има за 8-ми март: за Автото и  за ЖП-то, пък по поделенията колко тържества ще има…

           Ники въобще не я чу. Помъкнал тежката ученическа чанта, вече правеше успешни опити във вземането по две стъпала нагоре по стълбите. На втория етаж,  премина през театралната репетиционна зала и нахлу весело в отделена с дървени рамки и стъкла малка стайчка.Това е „кабинета” на татко му. Обозначен е с авторитетна,   пластмасова табела – КУЛТУРНОМАСОВИК.

–          Татко, днеска имам две шестици! – нахълта хлапето и  като захвърли с облекчение чантата на дивана, се просна върху фотьола  пред бюрото на баща си.

–          Браво сине! Гордея се с теб! По какво са? –попита таткото, но още не получил отговор, единия от двата телефона  извъня.

–          Да! Митко Иванов е! Кажете…   Добре… Нямапроблем. Както говорихме предварително…да 1200 лева за 70 минути концерт. Да,  в петък от 17 часа… Не, не,  в никакъв случай. Заплащането ще си стане чрез Концертна дирекция. Лично съм се разбрал с Иван Цанков и превеждаме парите – 1200 лв за хонорари и 15% импресарско право на  Концертна дирекция… Не , не няма да ходите в Концертна дирекция. Цанков ще изпрати касиерка да  Ви изплати хонорарите тук на място. …Да, да! Ще дойде, защото след концерта на Богдана  Карадочева  пред колектива на  Автокомбината  от 17 часа,  имам и концерт на дует „Ритон”. От 19, в същата зала. Втория е за за колективите от железопътния транспорт…   Разбира се… и с Катя и с Здравко съм говорил… Не .. при мен през седмицата са с още 6 участия в отделните Автостопанства. Там са в залите на поделенията в смесени програми. Ще имат само 20 минутни участия.   Ще бъдат с наши самодейци и хумористите  Илия Добрев и Петър Цоцин….Добре, добре… Очаквам Ви направо за концерта…   Не, не няма билети. Публиката е организирана от профсъюзните им организации  с покани…Да чакаме Ви. Дочуване.

           Още не сложил слушалката и другия телефон извънява на пресекулки.

          –    Да! … Здрасти Владо. Всичко е  готово. Уговорено е с „Ритон” за   19.00 и с  Концертна дирекция всичко е уточнено… Както говорихме, промени няма. Добре,  дочуване.

          Докато се провеждаха тези разговори Николай се бе преместил на свободното бюро отляво на татко си и съсредоточено си рисуваше.  Върху  няколкото машинописни листове А4,  вече се мъдреха   реактивен самолет в полет, устремен стрелящ танк и цял взвод воюващи войничета.

–          Ники, извинявай тате! Само ще звънна още  един телефон и отиваме на стола да обядваме.

–          Ало, Цанков ти ли си?   Да бе, аз съм, от Дома на транспортните работници се обаждам….   Не няма никакви проблеми.  Лично съм се договорил и с певците и с артистите… Да парите са подсигурени, но държа да изпратиш касиерка за изплащане хонорарите за двата концерта тук,  в  Дома. Няма да и отнеме и  час… Още по добре щом и имате хонорарните листове, подгответе си ги предварително… Значи до петък. А,  за другите по малки мероприятия по поделения, както сме се разбрали,  правим ги по план-програмата и план-сметката,  която съм ти представил.   Добре, добре, дочуване… сега ще се обадя…

        Николайчо продължаваше да рисува. Баща му го погледна и отново взе телефона.

–          Ало, Автостопанство 5 ли е? Митко Иванов от Дома на културата на транспортните работници съм. Свържете ме с Профпредседателя…   Ало, Дженьо, здравей. Как си? Как върви подготовката? … Не бе, при мен всичко е в ред. От  всякъде е потвърдено. Сега ще звънна само и до външно озвучавен да потвърдя за озвучаванията по твойте поделения и превършвам…   Не всичко е в ред. Получих материалите с първенците и наградените и имам грижата за сценариите. Не се притеснявай… Само да не забравиш да ни пратиш превоз за самодейците…    Добре, хайде, приятен обед.

Бащата пак погледна притеснено рисуващия си син, погледна и големия стенен часовник, свързан с цялото ЖП  Управление и отново вдигна слушалката.

        –   Ало, външно озвучаване…  Здравейте! Митко Иванов от Дома на траспортните работници съм. Бяхме се разбрали да ви потвърдя осмомартенските ни концерти.  Да, да, потвърждавам!   По графика без никакви изменения.

         –     Татко, няма ли да обядваме?  Ще стане два. Нали съм на урок по пиано от два? – укори го малкия с молещ поглед.

        –     Хайде ставай, че пак ще звънне някой!  Какво ще обядваш? Да не ми кажеш, че пак ще ядеш боб с кюфтета.

        –     И какво да правя тате, като обичам боб с кюфтета и за десерт пак крем-карамел!? Ям каквото ми се яде.

       –  Добре, добре. Яж каквото искаш, само, че по бързо слизай, щото имам много работа. –  Подкани го тоткото и двамата  забързаха надолу  по стълбите към стола. – Та по какво каза,  си изкарал шестици? – сети се бащата, че не е чул отговора и двамата влезнаха в просторния стол на ЖП Управлението  …

        …  Към три, пишештата машина в кабинета на културномасовика тракаше, досущ картечница на бойно поле.    Иванов се бе привел над нея и пръстите му по бързо от гладен кълвач, шареха забързано по клавишите… Вратата плахо се отвари и завърналия се от урок  Николай тихо седна в далечния фотьойл. Последва кратка пауза и таткото изпитателно погледна „пианиста”.

–          Какво става? Нещо унил ми се струваш?

–          Писа ми двойка.

–          И защо ти писа двойка? Ти беше ли се подготвил?

–          Разбира се, че бях се готвил.

–          Аз не те питам беше ли се готвил, а беше ли се подготвил?

–          Бях ами…

–          Бил си пък ти писа двойка?

–          Писа ми двойка, щото ти си и казал да ми пише двойка.

–          И от къде на къде ще и казвам?  – подсмихна се лукаво таткото. – Тя  Пеева не вижда ли сама, че не си с научени упражнения, та аз да и казвам каква оценка да ти пише? Я  по-добре се замисли дали полагаш достатъчно труд!? Няма ли да ти е неудобно от баба ти и дядо ти?  Помисли! За какво са се трепали цяла година на работа? Нали за да ти съберат пари за пиано! Е, купихме ти пиано, какво искаш повече? Защо не свириш достатъчно?

–          Свиря!

–          Какво свириш?

–          Упражненията, какво свиря.

–          Свириш, пък пък ти писа двойка.

–          Писа ми двойка защото сте се наговорили. А кажи, ако не съм свирил достатъчно и ако не съм си научил упражненията, другарката   Пеева щеше ли да ме включи в осмомартенския концерт? А? Значи не съм за двойка.

–          Я стига  философства, ами вади учебницитеи си пиши домашните за утре!  Довечера сигурно ще закъснем!

       Ники послушно извади  учебници и тетрадки, но продължи да мърмори:

–          Тате, не мога да разбера какъв зам. директор си ако не можеш да я накараш в края на годината да ми пише поне петица.

–          Ха! Ти на това въобще не се осланяй! Захващай сериозно да учиш и да се упражняваш и по пиано, да не си разваляме приятелството!

–          Добре де, добре! – обеща детето и погледна към стенния чаковник. Часа е 4 без 25. – Тате имам само по математика домашно, ей сега ще си реша задачите, но може ли да гледаме от четири „Зоро”?

–          Какво значи да гледаме?

–          Тате,  обещах на Ванчо и  Петьо да ги вкарам без пари.

–          Ама ти знаеш ли колко си нахален? Имаш двойка по пиано, а искаш на кино да ходиш?

–          Да, но двойката, е защото сте се наговорили с Пеева? А нали ти нося днеска и две шестици от училище? Математиката и историята са по важни от пианото, нали?

       – Ники…! – погледна го баща му строго и пак се замисли над сценария.

       -Вече съм и обещал .  Кажи, че ни пускаш! Моля те, бе тате! Никой няма да ни усети. Ще минем като други път от тук през ложата зад прожекторите.

–          Добре, добре! Обади се на чичо ти Стоил портиера и се качете от тук. – съгласи се таткото и отново потъна в работата си…

          Николайчо, това и чака. За отрицателно време реши задачите по матиматика и щом часовника показа 4 без 10, напъха чевръсто учебниците в чантата и хуква надолу. Пред входа на киното,  двамата му приятели, нетърпеливо го чакаха да ги вкара без пари на кино. Най-скъпия билет за ученици е 25 стотинки. Не че ги нямат, но така е по интересно  – с „връзки”. Минавайки край Стоил разпоредителя, Ники му намигна  съзаклятнически:

–          Чичо  Стоиле, ние отиваме горе… при татко.Той знае!

–          Добре! – отговори на намигваното му разпоредителя и добави – и по тихо да не пречите!

       Трите деца се изкачиха нагоре по стъпалата, и като минаха предпазливо край театралните прожектори, тихомълком се настаниха в дясната ложа, за да потънат, за кой ли път, в магията на това велико изкуство – киното. Филма започна, за да отмери още два часа от работното време на таткото и щастливото детство на децата…

         Останал сам, таткото  намери мисълтта си и старата пишешта машина отново запя познатата си ритмична мелодия.  Някъде след час, ЖП телефона прекъсна  по старшинство  тракането на пишештата машина.

–          Да, Митко Иванов съм, кажете…

–          Иванов, честито! Ще черпиш! Георгиев съм от отдел „Социално битов”. Качи се при мен да си получиш решението за тристаен апартамент в ЖК”Тракия!

        –  Благодаря много! Може ли да дойда сутринта? – понечи да каже Иванов и не толкова, че имаше работа, а защото не му се искаше да ходи с празни ръце.

        – Ела веднага, че имам излизане. И не се притеснявай, има време да почерпиш. Ти си един от 102-та щастливци – успокои го Георгиев, сякаш прочел мислите му…

                                 …..

         Следващите два месеца отминаха, като утринен хлад в горещо лято. Определените за всеки получаващ нов апартамент,   500 часа   работа в строителството, оставиха  по още един напълно довършен апартамент.  Ама не техния.Техния го довършваха други хора.На тях и даваха  да довършат в бл.100, пък те получиха в 131. Малко  тъпичко беше това решение, но радостните новодомци, изтерзани от очакване и ходене по мъките, най безропотно получаваха строителните материали за довършване на „другите” апартаменти и с помоща, къде на платени от тях майстори, къде с роднини, за няма и месец изработиха  необходимите часове. Правиха замазки, лепиха балатуми и тапети, боядисваха врати и прозорци, с една дума усвоиха нови професии за поддържане на  бъдещите си жилища. В края на краищата, Митко и Маргарита получиха толкова мечтания,  от всяко младо семейство, ключ.

        Изгубили вече спомените за  честите смени на квартири в  мазета, тавани и апартаменти, едва сега,  с десетото пренасяне, те  имат свой дом. В голямата си радост забравиха, ходенето по мъките и предпоследната битка, когато тя редовна студентка и  млада майка , а  той – техник в колоосния цех на вагонното депо  и студент  задочник във Великотърновския университет, в един студен ноемврийски ден се оказаха на улицата… Просто хазяйна им ненадейно, без предупреждение се върна с жена и две деца от тригодишен гурбет в Мадан… Точно, тогава обстоятелствата направиха от Митко решителен мъж и глава на семейство!

        Работещ  по разпределение от ЖП института, придобил Пловдивско жителство и  години   лъган за държавна квартира, Митака удари едно рамо върху входната врата на освободената от 6 месеца гарсониера на инж. Атанасов   и внесе 5 месечния си болен  син. Въведе жена си и старата си майка, дошла да помага в гледането на детето –  самонастани се…Морално право му даде и факта, че началниците от Вагонния район го лъжеха за тази квартира повече от година. Но това е друга, дълга история, която иде да потвърди, че ако си от далечен край и нямаш в големия град близки и роднини ще ти е много трудно.  За това не си струва да се коментира и да се помрачава радостта на младото семейство, още повече, че  началника на ЖПУ Желязко Петков, сам учил някога задочно, пък и секретаря на Възловия комитет на  Партията симпатизираха на младото  семейство и бяха на тяхна страна… Ще добавя само, че  през далечната 1970 година Митака, дойде в Пловдив с един спортен сак багаж.  После,   с всяка следваща квартира, освен чантите с книги, започна да се увеличава и обзавеждането от етажерки, табуретки, пружини с крачета  за легла,  нафтова печка,  телевизор, кухненски диван и маса , а накрая се стигна до нов трикрилен гардероб, в лакираните врати на когото се огледа ново-новиничко пиано. С една дума събраха покъщнина с помоща на бабите и дядовците и даже успяха да завършат и висшето си  образование…

     И ето ги сега, Маргарита, Митко и техния 9 годишен син Николай, весели и възбудени пътуваха в един грамаден „Икарус”  към  десетото си Пловдивско  жилище. Претъпкания автобус  зави   наляво до ВСИ и веднага след стадион „Локомотив” сме шмугна по криволичещия асвалтов път  на крайградската гора, наричана, кой знае защо – „Парк Лаута”. Разлистени,  увисналите клони на дърветата се преплитаха оттгоре и образуваха прохладен тунел. По точно, една дълга и огласена от птичи песни, триумфална арка.  Пътниците в автобуса, все млади хора, попотени от  лятната жега и напрежение, разговаряха по двама – трима, понесли строителни инструменти и покъщнина. Марга беше облечена в бяла памучна риза с  колосана остра яка и тъмно син, клош панталон. Високото и скрито от широчината на крачолите сабо,  изопваше и без това  строината и красива снага на младата майка.Тъмните и усмихнати очи обливаха с любов детето и съпруга и. С едната си ръка  държеше елегантна дамска чантичка, а с другата, най-скъпото –  детето си. До готиното дете,  съпруга и носеше нов новиничък полилей, като поличба за светлината в новия дом. Вече цял месец  беше идвал сам в апартамента. Лепеше гипсови корнизи, доизкусуряваше кухнята и банята, сглобяваше новите мебели.

        Неусетно автобусът излезе от прохладната гора. Озова се в огромно, равно, вече наполовина застроено с нови жилищни сгради,  бивше военно летище. На югозапад силуетът на новопостроените блокове повтаряше  спокойните извивки на Родопа планина и простора на Тракийската низина. Слънцето прижуряше и само проблясващи от всякъде електрожени се опитваха  да го конкурират.  Протегнали към небето,  ажурните си крехки ръце, множество високи кранове пренасяха увиснали, бетонни панели с проозорци и врати  и като в детска игра, с прецизността на роботи ги поднасяха за сглобяване. Край първите блокове,  строители редяха  по тротуарите плочи , а други засаждаха и дръвчета. Беше просторно и оживено. Жилищните блокове за броени часове издигаха към небесния купол прави панелни снаги. Огромни самосвали с бръмчене и пепел разкарваха и разтоварваха  строителни материали и събрания най-горен, хумусен слой земя. Като пролетни  кълнове, по доскоро трънливото поле, израстваше град…

       … От как получи ключа, цял месец, нашия новодомец беше идвал сам. Довършва, боядисва, лепи гипсови корнизи и сглобява новокупените мебели.   Днес пренесе с приятели автоматичната перална, печката, телевизора и пианото и, когато всичко беше подредено, доведе  жена си и детето.

     Асансьора още не работеше. Тримата  се изкачиха припряно до 4 етаж и замаяни от възбуда и мириса на хоросан, лепила и блажна боя, спряха пред вратата на 126 апартамент. Митака отключи, натисна дръжката на врата и като отстъпи на жена си и детето, отвори. С отварянето на входната врата очите им примижаха от наситената  слънчева светлина. Цветни отблясъци кръстосваха   балатума и  стъклените  витрини на четири, нозакупени холни секции. Изящна,  лакирана масичка се кипреше до кокетна холова гарнитура  –  диван с разтегателен механизъм, две  тапицирани в същата семпла дамаска табуретки и два елегантни фотьойла. На масичката голяма кристална ваза, подарък от сватбата им, прегръщаше огромен букет цветя и създаваше настроение…

       Двамата млади, стояха прегърнати под вратата на просторния хол.  По средата на хола детето се спря. Изправено сред сноповете светлина,  като излъчващо сияние ангелче, то се оглеждаше с трескав, невярващ поглед и с един плонж се хвърли на близкия фотьойл. После заопипва с детските си длани гладката, плюшена дамаска на фотьоила и изтегнат, като „американски директор” (както обичаше да казва сам), превъзбуден и невярващ попита:

–          И това всичко е наше?  Имаме си апартамент?

–          Да  Ники, наше е! – отговориха му в един глас, прегърнатите в началото на хола родители.

–          Ама и фотьойлите ли са наши? – продължи да се съмнява детето.

–          Наши са! – отговориха му двамата, после протегнаха  по ръка, за да го прегърнат между тях, в средата на новия си дом и настина бяха щастливи…

                                ……….

         …   Минаха, цели три години. Тесния, криволичещ път през „гората” стана алея за разходки, а между парка и новите сгради на изчислителния център, Акададемията за обществени науки и стопанско управление (АОНСУ) и Центъра по стандартизация, метрология и контрол на качеството, изникна широк булевард. Двете платна, прави, като партийна линия,   се стрелнаха  от кръстовището пред Селскостопанската академия, та чак до новопостроения хотел SPS.  По тях започнаха да се надпреварват все повече леки коли и препълнени с новодомци автобуси  и екологично чистите тролейбуси. С тях Маргарита пътуваше за броени минути до работата си в ЦСМКК или както беше популярен –  „Мерки и теглилки”. В колектива, болшинството специалисти бяха все млади, образовани колеги и колежки и цареше разбирателство. Профсъюзната организация  организираше, наред с благородно социалистическо съревнование,  посещения на театър, концерти и спортни празници, като „Мама, татко и аз”. Организацията разпределяше карти за почивка на море и планина. Дирекцията разполагаше и със собствени бази в Приморско и Чепеларе в които младите семейства не само почиваха през лятото и зимата, но и посещава организирани срещи за обмяна на опит със сродни колективи, провеждаха обучения и симинари. Всеки по-опитен служител бе обхванат в движение за предаване на по-младите своя  опит и знания, познат като движение „Наставничество”. Хората споделяха радостите и семейните си тревоги. Памагаха си. Мъжете и жените им също се познаваха.

            Направо казано,  цареше разбирателство, взаимопомощ и  ведро настроение. Колектива живеше като едно голямо, задружно семейство.

         Пролетта на 1984 година Митко премина на изборна длъжност  Зам.председател на новосъздадения VІ Районен  съвет за култура „Тракия”. С остатъка от дванайсетте хиляди лева, дето бяха спестили и получили от родителите си, работещи млади пенсионери,  семейството си купи и автомобил. Вярно, не беше с вноската за „Лада”, но имаха късмет. Едно младо инженерче от ЮГ Енерго, замина на работа в Алжир и им продаде току що купена, последен модел „Шкода 120 Л”.

        Така Митака на 37 години и  Маргото под 35, вече имаха висше образование, престижна работа, нов апартамент, автомобил, домашен телефон и най-важното: прекрасен 13 годишен син…

Кликни на връзката за да се пренесеш в:

(Следва част ІІ – АФРИКАНСКИ ВЯТЪР)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІ

        

                    Част втора  АФРИКАНСКИ МИРАЖИ

        … Един ден, в ранната пролет на 1985 година, когато природата се събуждаше за нов живот и хората започнаха да свалят топлите  зимни палта (то пък в Пловдив, ако може да се каже, че има зима); Митака, както обикновено спря „Шкодата“ на паркинга пред лабораториите. В двора вишните току що бяха цъфнали и птичи хор прославяше уханията  на пролетта. Служителите на групи си тръгваха за в къщи, а Красьо Пастърмаджиев, Захари Джевизов, директора Димитров и още двама трима eнтусиасти, се отправиха към тенис корта зад дирекциата. Болшинството, свикнали с ежедневното му присъствие го поздравяваха и си пожелава приятна вечер.

            Ето я и  Маргото!  Облечена в пъстра тревирена блузка – лодка деколте и опнати дънки,  извива  стройно  тяло през широко отворения вход, претупва  с високите си обувки по петте стъпала и влиза в колата.

–          Здрасти Мацко! – поздрави тя и се настани на предната седалка.

–          Здравей Мацка! (Те така си викаха – Мацко и Мацка, което беше хем чудно на сина и  Николайчо, хем го радваше.)  – На къде?  Към нас ли? – попита  Митака.

–          Не !  Спри на някое бистро!

Митака я погледна очуден, но като срещна веселия и доволен поглед, попита?

–          Що? Станало ли е нещо? – попита, макар,че се случваше често,  вземайки я от работа, да спрат в някое кафене на чаша кафе или натурален плодов сок.

–          Трябва да поговорим!  – отговори му тя и с още по сериозен тон го подкани- Карай!

–          Добре,  кажи за какво става въпрос!?  За добро ли е, за лошо ли е?

–          Не знам. Точно за това искам да обсъдим.

–          Какво да обсъдим?

–          Карай! Ще си кажа.

Митака запали двигателя, включи на скорост и  потеглиха. С излизането на булеварда, Маргото не се стърпя и започна да споделя:

–          Днеска идва при мен  Зам.директора на Захарния завод, Апостолов.

–          И какво като е идвал? По работа ли беше?

–          Не! Специално дойде да говори с мен.Направими предложение.

–          Чакай бе жена, ти си семейна, какви ги говориш? – обърна го на майтап  Митака- Не ме стряскай!

–          Не говори глупости! Дъщеря му ми е състудентка.  Направи ми предложение за работа!

–          Какво? Да си напуснеш хубавата работа и да минеш в производството? Вярно, че заплащането в комбината е къде, къде по високо, но не ми се вярва да ти е интересно. Нали си била на стаж в комбината, знаеш какво е в производството, че има и смени даже. Сигурен съм, че за 50 лева повече няма да се съгласиш. – Сподели Митака и спря пред първото бистро.

          Двамата слезнаха. По пътя до една  свободна  маса събраха благосклонните погледи на присъстващите. Бяха хубава двойка. Млади, стройни и красиви, наистина хващаха око. Седнаха, поръчаха си по една паста „Витошка” и Пепси кола и продължиха разговора.

–          Мите, работата е сериозна. Става въпрос заработа в чужбина.

–          Какво? – наостри слух Митака и ръката му спря на половината път за отпиване.

–          Казах ти, че днес, при мен  идвазам.директора на Захарния комбинат. И то не служебно, а в личен план. Паокани ме човека на работа в Мозамбик.

–          Чакай малко. Какви ги говориш?  Я обясни по-подробно.-настоя той и остави чашата си без да отпие.

–          Апостолов е получил предложение от ДСО

„Българска захар” – София, да оформи група от 5 човека специалисти, за 2 години работа в Мозамбик.

–          Че какво ще правите там? Те захано цвекло или поне захарна тръстика имат ли?

–          Слушай сега! Условията са прекрасни.Миналата седмица са го водили в Мапуто – столицата на  Мозамбик. Там се е запознал на място  с всички подробности. Завели са го в току що построен от португалците завод за захарни изделия. Толкова нов и така добре оборудван завод даже и в Европа няма, но не работи.

–          И какво се иска от вас? До сега не са ли работили?

–          Първо,нали ти казах, че завода е нов и още няма разработено и внедрено производство.И второ, след идването на власт на  Самора Мишел и освобождаване на Мозамбик, в страната е извършена национализация. До скоро  Мозамбик е бил португалска колония. Като си тръгнали бившите португалски собственици, са забрали със  себе си и всички  подготвени кадри. Сега завода стои, но няма образовани, технически кадри, които да внедрят в производството поне няколко вида бисквити.

–          И пак те питам, какво се иска от вас?

–          Предложението е да заминем: Апостолов като технически директор, аз като инженер-технолог, вземаме с нас и майстора на бисквитения цех с още двама работника и необходимата документация . От  групата се иска по-най бързия начин да разработим и внедрим в производство, поне 4-5 вида бисквити.

–          А, стига бе! А ние с Ники, какво ще правим?

Можеш ли да ни оставиш тук и да заминеш чак в Южна  Африка?

–          Ама и вие идвате!- възмути се ощепо-разпалено  Маргото.- Ти ще бъдеш втори член и ще работиш по специалността си, като учител по български език и литература.  Николайчо ще учи в същото училище към посолството ни в  Мапуто.

–          А Португалски език не се ли иска?

–          На първо време не. Ще имам на разположение преводач, личен шофьор с автомобил „Тойота”, а семейно, по наш избор, можем да живеем в хотел или в самостоятелна къща с готвач и градинар.  Къщите с дворчета са били на избягалите португалци… Какво ще кажеш?

–          Че нямаш акъл… Дай да помислим малко.Значи си готова  да оставиш тук, току що обзаведен апартамент, кола, приятели, устроен живот и мекия климат на  Пловдив,  че  да се запилееш бог знае къде и при какви хора.- Последва неловка пауза и митака колебливо продължи. – Заплащането поне струва ли си?

–          Договора е за 2 години, със  задгранична заплата 3000 долара, като до 1000 долара се изплащат в техни пари – метекаиши.  Имай предвид, че там всичко е много ефтино. Едно богато, четиричленно семейство спокойно живее с около 400-500 метекаиши… Имаме право и с парите които там ни остават да си купим и изпратим в тук каквото ни хареса.  Останалите 2000 от мойта заплата и още поне 1000 от твойта заплата, ще се привеждат всеки месец  директно в България…

–          Жена, ти не си в ред. Да си нарушиш рахата, да оставиш питомното и да хукнеш да гониш дивото чак в Африка!?

–          Мите, не бързай да реагираш! Помисли! На всичко отгоре и работните ни места тук ще се пазят. Ще ни водят два пъти по една година в неплатен отпуск.

–          И какво си нямаме сега? Що не си гледаме спокойствието и да се радваме на живота, дакато сме млади?

–          Че какво лошо ли ще ни е да видим свят, език да научим и ние с детето! И най-важното да се хванем в „зелено”. С доларите можем да обиколим света.

–          Остави, бе Марго!  Това е друг свят.  Да няма и канибали там?

–          Я не говори глупости! Вярно, че населението е предимно чернокожи, но за 90% от тях официалния език е португалски. Пак 80-90% са мюсюлмани но не много религиозни.  Португалската култура им е останала в наследство от колониализма. Апостолов каза, че местното население е много отворено, гостоприемно и изпълнително.

            Срещал се е със семейство български лекари,  вече 8-ма година работят там. Много са доволни. Този лекар му разказал един случай, от който е видно колко са изпълнителни.

–          И какъв е този случай – полюбопитства Митака?

–          Този лекар, разказал как една сутрин, по време на визитация, изпратил един фелдшер (Там няма  медицински сестри а фелдшери, щото жените им не работят).  Та изпратил го да му донесе една спринцовка с игла, за да постави някаква инжекция на един от болните… Заговорил се лекаря с другите болни в стаята, минали 10-15 минути , фелдшера никакъв го нямало. Станал доктора и минал на визитация п о другите стаи на етажа – фелдшера пак го нямало.   Ядосал се доктора и напук на всички правила запалил в коридора цигара. Когато допушвал втората цигара, изпратения преди повече от час фелдшер, ухилен до уши и добродушен като дете, се появил  напълно доволен от себе си. В този момент доктора, вътрешно бил толкова ядосан, че му идело не да удари ухиления фелдшер, а направо да го зарита. Но в този момент, с безкрайната невинност и чистосърдечност на дете на природата, фелдшера се приближил  и му поднесъл толкова чакания поднос.  Безкрайно изненадан от  акуратно подредените на подноса: 3 различни по големина спринцовки, с 10 различни по големина игли и още 3 различни по цвят памучета, доктора не успял да направи нищо. Напушило го на смях  и като успял само да благодари на фелдшера за положеното старание и акуратно изпълнената задача, се заел с поставянето на инжекцията…

          На Митака му стана смешно и любопитно.

          –    Мъж – медицинска сестра! Виж ти. А  жените им какво правят? – попита той провокиран от ненадейно изплувал в подсъзнанието му образ на млада, грациозна мулатка, кавито бе виждал само по филмите.

–          Нали ти казах, че жените им не работят,а също, че са придимно мюсюлмани. Любопитното е, че  там многоженството е разрешено. Всеки мъж може да си вземе до 4 жени.  И на-интересното, което съм сигурна, че ще ти хареса, е че от него не се иска почти нища. Достатъчно е само да направи колиба за жената, която иска да вземе за жена.  Ако иска и втора жена, трябва да направи и втора колиба, ако иска и 3 и 4 жена, пак е достатъчно само да направи и 3 и 4 колиба.  От тук нататък, негово задължение е горе долу по ред да преспива по ред с жените си. Като се родят деца, жените ги гледат. Жените се грижат  и за неговата прехрана. А,  там климата е топъл и влажен от океана. Целогодишната температура е 17-21°С. Цитросови плодове, банани и др. дал бог.

–          С една дума прави кооператив с четирите си жени, те осигуряват прехраната, гледат децата,  че се „грижат” и за мъжа си.  Започна да ми харесва. Но това отнася ли се и за чужденците?

–          Ще ли ти се? Не позна. Само за местните е.

 Няма да ти се отвори парушата. Вече са цивилозовани. Многоженството е било по рано, а сега и те имат право само по на  една жена. А сега плащай и да тръгваме, че детето в къщи ще се притесни – закъсняваме.

        От този разговор, месеци наред, семейство Иванови, заживя с мисълта за гурбет в онова райското кътче на Африка – наречено свободен Мозамбик.   Идеята единодушна бе приета и от тримата. Не минаваше вечер през която в семейството да не се говори на тази тема. Всеки търсеше информация за обичайте и нравите на мозамбиканците и охотно я споделяше с другите.

        Едновременно с подготовката по заминаването, семейство Иванови направи и пълна промяна в гардероба си.  За кратко време в Дома за красота и мода им ушиха скъпи, летни костюми.  Една вечер видяха и подписания над 20 страници договор. С него се гарантираха всички изброени по горе клаузи. Гарантираше се работата на втория човек, заплащането, устройването в къща с иконом, градинар и шофьор с антомобил „Тойота”. Получиха новите задгранични паспорти и зачакаха деня на заминаването. Първо беше 1 месец, после стана, 15 дена, а когато остана  една седмица и бяха утишли на гости в Колежката на  Маргото – Ваня  Неделчева, се случи нещо неочаквано…

         Тази вечер у Ваня  завариха и чичо и от София. Над петдесет годишния мъж, с богат житейски опит и като офицер от ДС  ги познаваше и симпатизираше на младото семейство. От  дума на дума стана въпрос и за тяхното заминаване в Мозамбик.   Тогава, неппринудено, ей така между другото той благосклонно попита:

–          Какво чувам, заминавали сте за Мозамбик?

–          Да! – отговори му весело Маргото. – Остава седмица.

–          Маргаритке, а дадохте ли  2000 лева? – попита той.

–          Как да дадем 2000 лв. – очуди се  Маргото.

–          Ама не сте ли намери на кого да дадете 2000 лв.

–          Не, не сме давали на никого , никакви 2000  лв.- отговори Маргарита озадачена и очудена.

–          Ох, мойто момиче невярвам да заминете за Мозамбик, щом не сте намерили на кого да дадете 2000 лв. Хич не се надявайте да стане заминаването  ви.

–          Как няма да заминем?  Договорът е подписан,

 паспортите вече да готови. Няма начин да не заминем.

–          Дано да не съм прав, но щом не сте намерили

на кого да дадете 2000 лв., опасявам се, че няма да заминете.

       След това разговора премина на друга тема и макар и с посято зрънце на съмнение, семейство  Иванови продължи да очаква заминаването си в приказната страна  Мозамбик…

      Два дни преди заминаването се получи телеграма от София:

      „Съобщаваме Ви, че поради  невъзможността на новото мозамбиканско правителство да осигури сигурнастта на българските специалисти в Република Мозамбик,  заминаването на групата за столицата Мапуто, се отлага за неопределено време!”…

       Така, през далечната 1985 година, заминаването на семейство Иванови се отдалечи за винаги. По едно време се чу: група чешки специалисти  били отвлечени от бунтовници. На края се разбра – заминала друга група, от София. Тогава, с надеждата за заминаване,  семейство  Иванови се прости за винаги…

                                                   (Следва част ІІІ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІІ

           

                     Трета част – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

            …Не бяха изминали и три месеца от злополучното „заминаване” за Мозамбик и в един приятен августовски ден, Митака срещна на главната Тодор Горинов. Не бяха се виждали цели две години. Тошо работеше четвърта година, като Директор на дома на културата в Благоево,  Коми АССР. Знаеха се още от периода в който и двамата работеха в Окръжния профсъюзен дом на културата „Стефан Кираджиев”, та седнаха в бистрото пред кино „Балкан”. Радваха се на минаващата пъстрота от  красиви пловдивчанки и споделяха, кой, какво е изживял през изминалите 2 години. Информираха се взаимно; Горинов за културния живот в  Пловдив, а Митко, за живота и художествената самодейност в Коми. По едно време, Горинов рече:

–          А бе Митак, като гледам, натрупал си достатъчно опит в Дома на транспортните работници. Завеждал си художествената самодейност, а сега вече и като Зам председател на районен съвет за култура си набрал и още организационен опит. Що не си помислиш върху едно мое предложение?

–          Какво предложение? – заинтерисува се Митака.

        –    Виж какво, – продължи  Горинов – изградил съм за 4 години художествена самодейност, дето и редица окръжни градове в България  само ще мечтаят.  Три поредни години сме с най-много златни медали на прегледите на художествената самодейност в Коми. Имам танцов състав, вокално-инструментален,  битов оркестър,  хор за народни песни, още  два акапелни хора, сатеричен състав, колективи за художествено слово, за приложно изкуств и колектив за изобразително изкуство.    Към дома имам библиотека с над 20000 тома литература, радиовъзел със собствени радиопредавания с мрежа в целия посьолек и не на последно място кино с кино-салон и сцена за над 500 зрители. За ученическите състави няма да ти говоря. Дома вечер гъмжи като кошер. Не можеш да си представиш какво удоволствие е да се работи с толкова млади хора и то с безрезервната помощ на партийно, административно, профсъюзно и комсомолско ръководство. Денем хората са на работа в гората, в долен склад,   детската градина, трите стола, магазините и аминистративните сгради, а вечер… вечер са в репетиционните зали на репетиции или на концерти.   И да ти кажа откровенно, идват не само защото няма къде да отидат (там нямаме ресторанти и кръчми), а зощото им е приятно. Участваме или изнасяме сборни концерти в Москва, Сыктывкар- столицата на  Коми или чак по  Тюмен   и  Воркута. Имаме записи в телевизионни предавания. Кипи културен живот, братче!

        –    Е, каквото и да е, не е  Пловдив.  Тук само по улиците като вървиш, от афишите ще се изпълниш с култура.

        –  Така е, но там има пълно самоотдаване и наслаждение. Понякога се чудя как тези обикновени работници, шофьори, чистачки, магазинерки и разкройчици  се потапят в света на изкуството, толкова пълноценно и продуктивно. И знаеш ли, това ги прави не само по весели, задружни и добри, но и щастливи и благодарни,  за възможността да се занимават с онова което имат в себе си!

         Честно да ти кажа чувствам се удволетворен от работата си, когато срещна   откритите, щастливи и признателни погледи на самодейците.   Всичко това ми е по-мило и свидно от  ордена „Кирил и Методий”, дето ми връчиха на 24 май!

–          Искаш  да кажеш, че не съжаляваш  дето остави прекрасния Пловдив и се запиля със семейството си в оня далечен мраз?

–          Какъв ти мраз!  Физическата минусова температура се изпарява, стопена от постигнатите естетическа и духовна близост между хората.   Толкова различни по етнически признак, образователен ценз и материално състояние, а безкрайно близки и единени в общото си желание да се покажат на сцената,  като изкусни танцьори , певци и музиканти, да се почустват част от едно голямо семейство, да си помагат и постигнат общ успех –  първото място в прегледа на художествената самодейност.  Но това е трудно за разбиране.  Трябва да отидеш и да го изживееш! 

         Тук  Горинов спря да говори, запали нова цигара, отпи от изстиналото  кафе и като погледна неразбиращия поглед на събеседника си продължи:

–          Виж какво, не ми е безразлично на кого ще  оставя изграденото от мен през изминалите четири години.   Жената с право настоява да се пребираме в България, заради децата.   Ако започнат и тази учебна година там, трябва да останем поне още 7-8 години, докато завършат и висшето си образование.

Пак ти казвам: Не ми е безразлично в какви ръце ще оставя изграденото с толкова усилия и безсънни нощи. Мисля, че съм си изградил авторитет и от мен до голяма степен ще зависи кой ще ме наследи като Директор на Дома на културата в Благоево. Думата ми се чува.  Само ми кажи, че си съгласен изаминаваш на мястото ми.

–          Тодоре, ти се майтапиш. Как ме виждаш, да зарежа тук всичко и да замина някъде си?  Какво ми трябва тук?  Имам вече нов апартамент,  нова кола, жената и аз сме на хубава работа,  имаме условия и переспективи за развитие и ти ми предлагаш да зарежа питомното и да хукна в диви Север, в дън гори Тилилейски,  да гоня дивото. Няма да стане!

–          Добре, не те карам да ми отговаряш веднага.Помисли си, обсъдете го с  Маргото в къщи, аз до 1-ви септември съм тук. Обади се.

       …   Още същата вечер, в уютния нов апартамент (от предложения за Димитровска награда  ЖК Тракия), се случи следното:

        След вечеря, семейство Маргарита, Митко и техния чаровен син  Николай,  гледаха телевизия. Гушнат до татко си, шестокласника не само слушаше с интерес разговорът между родителите си, но и както обикновено, най-компетентно вземаше  отношение.

         Маргото пак споделяше как е минал деня в колектива от красиви, около 30 годишни  жени и млад – 42 годишен директор… и дойде ред на таткото.

–          А,  Марго, имаш много поздрави от Тошо Горинов!

–          Мерси! Че той нали беше в Коми с Ваня и децата?   Как са?

–          Добре са! Видяхме се на главната. Седнахме в едно бистро. Поговорихме на дълго и на широко.

–          Е как са ? Доволни ли са от гурбета?

–          Тя и  Ваня е работила там – в  икономическия отдел на ГПП-то. Доколкото разбрах, за четири години са си изплатили апартамента, купили си „Лада 06” и са заделили рубли за образование на дъщерите.

–          Струва си! И ние, ако бяхме заминали за Мозамбик,  щяхме да си изплатим апартамента и да караш западна кола или поне „Лада”.

–          Че какво ни е ? За апартамента плащаме по 15 лева на  месец. Имаме си кола. Няма лято дето да не сме били на море. Зимата сме на Чепеларе, в станцията на слежбата ти или по Пампорово. Поне по един-два пъти в месеца сме на ресторант с приятели. Няма театрална и  оперна постановка или концерт на които да не сме ходили, че и до  София организирано или самостоятелно ходим   веднъж месечно. Така ли е?

–          Знам, че така ще кажеш! Тя и лисицата като видяла, че гроздето е високо, казала : Зелено е!… Ние да се бяхме хванали в „зелено”, че и с детето португалски щяхме да научим…   Какво друго разказва Горинов?

–           Ще се връщат есента. Записват децата за новата учебна година тук.   Тошо ще си иде само за месец за да предаде дома на новия директор и се пребира окончателно.  Предложи ми!

–          Какво ти предложи? – погледна го Маргото и спря да плете бутиковия, трицветен пуловер на сина си.

–          Казва, че му се чувала думата там, извоювал си е авторитет, а понеже не му е безразлично на кого ще остави четирите си години денонощен труд, ми предложи, да ме препоръча за неговото място.

       Маргото се замисли за десетина секунди, Николайчо наостри слух и после двамата, едновременно възкликнаха:

–          Ами защо да не отидем?..

–          Стига бе, това да не  ви е  Мозамбик, с  целогодишната си пролет… Да си оставим тук апартамента с парното и да тръгнем сред студовете на Сибир. Не сте в ред.

–          Ние сме си в ред, ами ти не си.  Стой си тука и се дръж в полата на жена си.  На хората мъжете са мъже, за всичко мислят, а ти? – и продължи да плете…

        От тук нататък спокойствие нямаше. Атаката за работа в чужбина не спря, нито от страна на жена му, нито от страна на сина му. Всяка вечер темата се подхващаше от жената и довършваше от сина.На всичко отгоре Маргото се сети, че най-добрата им семейна приятелка има състудент от Киев, дето сега бил партиен секретар в Главката в Усогорск. Двете му писаха и той взе, че отговори: „Ще помогна!”

        Митака се предаде.  Ден преди да замине Горинов за Коми, му дадоха на ръка готовите документи и др. Иванов, официално кандидатства за освобождаваната длъжност – Директор на Дом на културата към ГПП Благоево в Коми АССР… След няма и месец вече летеше към един далечен и напълно непознат за него свят….

(Следва част ІV –  ВПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА)

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА -ч.ІV

Filed under: повест — Tags: , , , , , — гравитон @ 12:48 pm

 

Четвърта част –  В ПРЕГРЪДКАТА НА УДОРА

Не бяха минали и два месеца от пристигането му в Коми и една зимна, съботна вечер в края на 1985 година, след цяла седмица репетиции за предстоящия концерт в съседното селище Вендинга, пред служебния вход на дома спряха три  Ка Ве Зе –та. Ще рече три малки рейсчета от ония с които караха сутрин и връщаха вечер от сечищата, горяните. Горяни, тука викаха на горските работници: риначи, вилкаджии, секачи и чокеристи. Тези рейсчета, мисля само за 25 човека, имаха малки прозорчета и изглеждаха недодялани, но за сметка на това се отличаваха от лазките с мощни дизелови двигатели и силно парно. Нощно време ги прибираха в топъл гараж до Ремонтно-механичния цех, а навън стояха на „топъл режим”. Сиреч двигателите им не се гасяха и за миг… Та спряха трите, изпитани в мразовете рейсчета и със смях и закачки, от дома наизлизаха облечени в руски и български народни носий самодейците. Студения, свеж въздух затрепера весело и за броени минути автобусите се изпълниха с песни и закачки.  Като се качиха в първия директора Иванов и ръководителя на танцовия състав Слав Петров, колоната потегли. Песните и смеха се понесоха край Главката и Долен склад, плъзнаха се по замръзналия път, залюляха се по завойте  ту наляво,  ту на дясно, разтърсиха  високите заснежини върхари на безкрайнана замръзнала тайга и в края на краищата, като в улей насочиха гълчавата, към скритото в тишината на дълбокия сняг, местно селище Вендинга.

Когато шумния, весел керван, спря в центъра на селището, то ги посрещна с оцъклено  звездно небе и минус 25 градусов студ.

Поведени от местни хора, самодейците, понесли игрални костюми и инструменти, се шмугнаха с веселостта си в една четирикуполна дървена сграда. И макар по куполите от давна да нямаше кръстове, по всичко личеше, че тук някога месни в хрисияни са  палили свещ с молитва към суровия бог.

Когато самодейците нахлуха в дървената постройка, някой,   за първи път влизаха в църква. Въпреки това с изненада установиха, че отдавна, отдавна тук не е  църква, а истински дом на културата.  От стените и иконостаса, гледаха портретите на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Максим  Горки, Есенин , Маяковски и др. духовни светила на  Русия и СССР.

Малкото пространство пред иконостаса бе оформено като сцена. Зад нея, през затворения с червена плюшена завеса свод, се влизаше в импровизирана гримьорна.  Това беше мястото в църквите,  дето всеки християнин знае, че не влизат жени, а ревностни попове са подгатвяли своите служби и проповеди. Сега в единия край на това малко помещение, възбудени девойки започнаха да се пребличат без да обръщат внимание на момчетата около тях. От разтварянето на  вратите и завесите, сибирския студ нахлу между дървените стени и защипа разголените им снаги.

Усетила нахлулия студ, стопанката – миловинна, над 60 годишна старица с валенки, късо кожено палто и плетен руски шал, изненадващо чевръсто за годините си, се спусна към голямата зидана печка в средата на помещението. Жената развърза големия си вълнен шал и от бялото и като снега, чистосърдечно лице, погледнаха две загрижени, небесно сини тюркоазeни очи.

–          Детки, подождите!  Сейчас вам будеть тепло.-

каза тя и се засуети край зиданата печка.

Съсредоточеността и отговорността, с която започна да отваря и затваря множеството от жалузи, вратички и клапи, бе толкова магична, че прикова погледите на присъстващите млади хора и предизвика усещането у тях, че жената управлява космически кораб. Само за броени секунди, като от огромна акумулираща елекрическа печка, помещението се изпълни с приятна топлина…

Концерта започна. Приглушената гълчава  неусетно се превърна във  взрив от слово, музика и танци. Емоция от добродушие, приятелство и естетическа наслада препълниха някогашната църква, преминаха през уплътнените  с горски мъх дървени стени, заиграха се над 500 годишното руско селце и разтворили звездния купол на Коми се отправиха към бог.

Присъстващите забравиха разликата от хилядите километри до родните места, мразовития студ, трудните условия за труд. Говореха на някаква смесица от български, руски и комски и се разбираха. Лицата им се смееха, ръцете им пляскаха, телата им подрипваха под игривите звуци  и радостни от срещата, се превърнаха в една нова националност – националността на щастливите хора.

Концерта за отбелязване 500 годишнината на комския селище Вендинга, завърши след полунощ. Тогава настроението се пренесе в домовете на местните хора. Автобусчетата останаха да работят на „топъл режим” в центъра на селото. Всяко семейство от местните заведе в дома си по двама-трима  български гости.   Тази паметна нощ на 1985 година, във Вендинга никой не спа.

Когато отидоха в дома на Елляй Дехтяров, Иванов влезе за пръв път в типичен комски дом. Огромната зидана печка в средата на къщата, разпръскваше  от дървената жарава с години събирана слънчева топлина. Меката чистота на дървения под беше застлана с пътеки и трофейни  животински кожи. Освен проснатата като килим, огромна кожа на лос, госта веднага различи и пухкава кожа на кафява мечка. От стените го гледаха със замислените си очи, препарина глава на озъбен мечок, хитрия поглед на полярна лисица и дългоух заек.  Между двата малки прозореца, авторитетно се простираха разклонените рога на огромен лос. Най-широката стена, зад широко двойно легло висеше огромен, пъстър килим, тип „персийски”, но с местни мотиви. Червена покривка с ресни  застилаше  наобиколената от шест стабилни  стола  маса, а на средата и се усмихваше с лъскавината си старинен руски самовар. Парата от ароматния чай  и топлината от зиданата печка допълваха създадения от завески и пердета уют.

Още докато сваляха дебелите си кожени ушанки и подплатени с кожа, непроницаеми шуби; стопанката  нареди на масата 200 милилитрови стакани,  пълна със сок от черни боровинки  кристална графа  и широка като поднос чиния с разнообразни пирожки. Интериора на масата завърши бутилка „Столичная”… И се започна. Още с първото разливане по чашите се заредиха тост, след тост:  за дружбата, за приятелството, за любовта, за семействата и добротата и т.н. и т.н. И макар, 1985 година   да  беше  първата от „Перестройката” на  Горбачов и неговия сух режим, то на масата се появи втора бутилка водка, после трета.

Разговорът вървеше непринудено и задушевно. Когато стопанина смени първата празна бутилка с пълна, жена му отвори в килера някаква, около 50 литрова дървена каца и извади ухаещо на риба мезе.  Митака  погледна с любопитство и недоверие поднесеното. Такова съдържание беше виждал само, когато бе  кормил риба… Несъмнено това бяха вътрешности на риба престояли в солена саламура. Опита горчиво-соления вкус,  силния запах на рибна мас най-напред го сепна, после погъделичка вкусовите му рецептори  и на третото опитване от алкохолното му замайване не остана и следа… Това бе най-хубавото мезе, което бе опитвал някога…

… Когато призори го настаниха да спи отгоре на зиданата печка,  приятната топлина го обля като тракийско лятно слънце и  тялото и духът му изпитаха истинско блаженство.

Навън белотата се простираше до безкрая. Сибирския студ сковаваше тайгата, луната надничаше през стъклата.  Беше тишина. Само в центъра на селището КВЗ-тата напяваха все така ритмично на „топъл режим” и очакваха да свърши дългата зимна нощ, оказала се само миг за домакини и гости.

Тази нощ, Митака сънува! Сънува  слънчевия Пловдив,Стария град, жена си и детето, сцените с представата си за Мозамбик и южноафриканските плажове. Отпусна се и спа, спа като щастливо дете на природата, подчинило се на превратностите на съдбата. Почувства се у дома!

март 9, 2011

В ПРЕДВЕРИЕТО НА РАЯ – еротичен разказ

        

        Коцкар Мераклийски  не можеше да трае  повече. Най-свидния му орган все по-често започна да прави засечки. Ту се задъхваше със забързана пулсация, ту се укротяваше и заспиваше та чак му притъмняваше. Дъхът му се събираше в гърдите и придружен от тежест и болка се опитваше да политне. За това от  години, Мераклийски се канеше да го наприви. Най-после  се реши. Събра смелост,  проучи какво трябва да извърши, какви действия и подготовка бяха нужни от негова страна и в една студена февруарска утрин, пропътува от  Пловдив до  София с влак. После слезе от автобус 120 сред лъскави сгради и  офиси. Още от самата  спирка видя  търсения надпис и се запъти на там. Премина през няколкото  двора с бариери на паркинги и междублокови улички.  Паркираните  лъскави возила му се подсмихваха съучастнически. Когато се изправи пред главния  вход на заведението, автоматичната стъклена врата „му направи реверанс” и широко отвори двете си изчистени  до огледален блясък крила. Измръзнали от утринния мраз лъснатите му обувки, го понесоха плахо и неуверено по дебелия мек килим и той се озова в не чак толкова голямо фоае. Беше уютно. Зад четирите постоянно светкащи с указателните си табели асансьора, Мераклийски видя не много широк коридор. След още десетина метра, в дъното, неговия проницателен поглед потъна в приятната атмосфера на луксозно кафене. Тиха дискретна музика и приглушена светлина го подмамиха към модерни стъклено-метални масички и столове. Той не се подаде дори, като видя двете изключително красиви барманки  и спокойните доволни физиономии на клиентите. Беше дошъл по друга работа и още не знаеше къде да отиде. Огледа се. Сред мека светлина и зеленината на разпръснати  зелени фикуси, нашия герой видя семпли надписи „Информация” и „Рецепция”. Забелязала неувереността му,  едната от двете прави,  около 30 годишни, симпатични служителки се запъти към него.

–                 Заповядайте Господине! С  какво можем да Ви бъдем полезни?

–                 Извинявайте, но идвам за първи път. Имам уредена среща и  не знам къде да намеря нужното отделение.

       Лъхаща на чистота и деловитост служителката,  погледна листа в ръката му и с присъщата и сдържана усмивка го насочи:

–                 Ето там, в дъното на централното фоае, в ляво, на 10 метра е рецепцията на отделението което търсите. Обърнете се към двете момичета и те ще ви дадат нужната информация. Приятен ден! – пожела му тя и го придружи още няколко крачки.

      Като измина  посочения от информаторката път, Мераклийски се озова в ново, 10х10 м фоае. През големите  алуминиеви прозорци нахлуваше обилна светлина. Погалени от нея, боядисаните в съчетание бледо синьо-сиво и млечно-жълто стени, столове и врати,  внушаваха спокойствие, чистота и деловитост.   Пода блестеше като огледало. Само растящите в центъра вечно зелени растения опитваха да хвърлят сенки и още свежест.

      В дясно и пред прозорците се кипреха два кокетни офиса. Както информацията и рецепцията в голямото фоае и те имаха подходящи по цвят  и размер компютри.  Хармонията се допълваше от три чаровни девойки. Белите им като сняг блузки контрастираха с тъмносините поли и сака и допълваха свежия цвят на младата и плът.

      По столовете край вратите наоколо и в карето по средата стояха видимо различни по народност  мъже и жени. Чуваше се българска, румънска, английска, македонска, гръцка и каква ли още не реч. Сред присъстващите изпъкваха  двойка индийци и трима араби. До дях млада влюбена двойка си говореше на френски.

      Щом се изправи зад двете, разговарящи със служителката жени от първия офис,  към Мераклийски дискретно, се приближи още по симпатична, трета служителка.

–                 Господине заповядайте! Елате! Ето седнете.  Сега ще ви обслужа. – Покани го тя непринудено и като го доведе до бюрото си пред прозорците,  го настани да седне. – За приемане сте, нали? – попита тя и пое от него подадения документ.

–                 Да ! – отговори и той и погледа му попадна най-напред на чевръсто галещите  по клавиатурата на компютъра изящни пръсти, после на свободно падащата тъмна коса, а когато срещна и топлите и кадифяни очи, беше готов на всичко.

–                 Бихте ли ми показали личната си карта?.. Ето сега ще оформим документите Ви…

       В този момен се приближи среден на ръст и години господин и прекъсна заниманието и на английски.

       –     Простете, само секунда! – извини се тя на Мераклийски и на перфектен английски, без да сервилничи, акуратно и делово упъти чужденеца.

       „Натрапника” се оттегли доволен от упътванията и двамата останаха пак „сами”. След минута  беше готова.

–                 Ето, заповядайте! – подаде му тя папка с документи  и продължи с усмивка. –  Седнете пред трети номер и изчакайте.   Ще  Ви извикат.Приятен ден!

–                 Благодаря Ви! Спорен ден! –  отговори и той и се настани пред посочената врата.

      Наоколо цареше уживление. Беше тихо и спокойно. Хората разговаряха приглушено. Вратите на стаите се отваряха ритмично и облечни в бледо-синьо и бяло  жени извикваха поредния чакащ. Дойде и неговия ред. Младо, около 20 годишно миньонче с права руса коса и бистри сини очи го извика по име и го въведе.

–                 Заповядайте. Дайте документите.   Съблечете се до кръста и седнете на леглото.

      Докато Мераклийски се събличаше и окачаше дрехите си на настолната метално-сива закачалка,  девойката разтвори папката и започна да вкарва някакви данни в компютъра на бюрото. От вътрешноста на стаята,  водейки по лъснатия под апарат за кръвно налягане,  се присъедини още една красавица.

–                 Нека ви измерим кръвното, –  и като грижовна майка постави нежно апарата на лявата му ръка.- Добре е! – информативно каза тя и продиктува данните на миньончето.

–                 Имате ли някакви алергии към храни и лекарства? Някакви заболявания? Пушете ли? Пиете ли? Други вредни навици? Вземате ли наркотици? Коя кръвна група сте?– продължи да пита тя.

      В същото време миньончето чатеше и отразяваше отрицателните му отговори в компютъра.

      –      Висок 184 см и тежи 94 кг – записа след  отговора му миньончето

       –  Ето тук имам карта със кръвната група – каза Мираклийски и докато красавицата с апарата неусетно, както и бе дошла, изчезваше  навътре в прехода към съседната стая, той стана и извади от портмонето си, останала му от младежки години, карта-листче с кръвната  група.

–                 Здравейте! – поздрави появила се от джоба  на стаята около 30 годишна добродушна дама…Съблечете се до кръста и легнете на кушетката! – нареди авторитетно тя, хвърли поглед на документите и като придърпа от вътрешността някакъв апарат с монитор и накрайник, като микрофон, приближи.  – Легнете  на лявата си страна, като за сън.  Поставете лявата си ръка под главата, а дясната ще поставим тук отгоре. –  обясни тя и като хвана с топлите си пръсти китката му  я постави върху десния му хълбок.

–                 Тази поза не съм я правил до сега! – помисли Мераклийски, а тя постави до него бяла, мека хартия за бърсане и го намаза с непознат гел.

–                 Я сега,  да го разгледаме по подробно – каза спокойно дамата и като седна от външната страна на леглото,  надвесила се над него,  започна да го опипва с „микрофона” .

              Светът  се изпари. Той усещаше само топлината на допряното и  тяло, нейното ухание и грижовна нежност,  с която надничаше в душата му. За миг погледна към прекрасното и лице и видя всеотдайността, с която  се взираше в монитора, преди всяко изщракване на апарата за снимка…

            … Когато свърши заниманието си, тя стана и обясни на токущо влязлото ново девойче:

–                 Ето,  свърши си работата с останалите документи. – после се обърна към него и продължи.- Госпожицата ще  Ви заведе за проба на кръвта и ще Ви обясни какво трябва да правите по-нататък. Довиждане! – завърши дамата и дискретно излезе.

–                 Господине прочетете тези документи и ако  сте съгласен ги подпишете.

      Мераклийски с усилие свали поглед от симпатичната госпожица, погледна по диагонала на документите и макар да срещна думи като „ кръвна проба”, „летален изход” и съгласие за теглене от сметката му, подписа с готовност.

–                 Облечете се и елате с мен за проба на кръвта.

Ето  Ви тази електронна карта – каза тя и му подаде елегантна зелено-бяла електронна карта с баркод, адреса и телефоните на „заведението” и неговите имена.

       На картата със ситен шрифт  пишеше:”Носете картата при посещение при нас.Това улеснява Вашето обслужване. Преиздаването на тази карта се заплаща.”

–                 Благодаря Ви! – отговори  Мераклийски поемайки картата, а докато се обличаше госпожицата подреди всички листове и го поведе.

       –    Елате с мен. Сега ще ви заведа за изследване. После ще се качите на шестия етаж, с който и да е асансьор (електронната  Ви карта важи и за  асансьорите). Документите  Ви ще бъдат там и ще  Ви очакват.

       Като му обясняваше всичко това, дружелюбната  водачка го преведе през централното фоае, двамата влязоха в първата врата на големия десен коридор.

–                 Господина е за кръвна проба – представи го тя на двете най-близки лаборантки, подаде папката с документите му и като допълни към него, – Качете се след това направо в отделението, резултатите Ви ще бъдат там.-  каза – Довиждане! – и излезе.

       От самото вземане на кръв, Мераклийски запомни, само мекия наставнически тон на лаборантката, грижата и за неговата вена и ефирното ухание на оригинален парфюм Lancom…

       На етажа наистина го очакваха. Посрещнаха го приветливо и само след няма и минута, нова придружителка го настани в стая 616. Показа му още преди да влезнат външния, просторен санитарен възел, личното гардеробче и шкафчето,  осветленията, телевизора с 30-тина кабелни програми,  приятната умивалня с фотореле и не на последно място възможностите на леглото. Изтегна се Мераклийски, направо на бледосининята, колосана завивка по ефектно карирано долнище на пижамата и бяла памучна тениска,  досущ охранен котак на руска печка и зачака.

      Най-напред в стаята влезе 20-25 годишно, тъмнокосо създание от женски пол. Погледа и  толкова спокоен и дружелюбен, го предразположи така, че  щом  го заговори приятелски и непринудено, забрави всяко притеснение и мисли по онова което му предстоеше.

       –   Здравейте! – усмихна се девойчето.-   Как е настроението?

       –   Като пищов съм! Чувствам се прекрасно.

       –  Така и трябва да бъде. Продължавате да не се храните и да не пиете нищо. Дайте сега лявата си ръка да Ви подготвим. Ще усетите само едно малко убождане от вътрешната страна над китката. От тук ще ви вливаме „коктейлчетата”.   Ето така. Готово – каза девойчето и като стана леко от стола до леглото му, се изнесе заедно с вещите на подноса навън.

        Мераклийски още разглеждаше цветовете на поставения му, така наречен абокат, когато пак така леко и непринудено влезе друга „снежинка”. И тя придърпа леката, бледо-жълта завеса около леглото, остави подноса си на шкафчето и седна на стола до него. Спуснатата завеса приглуши светлината и като  отдели  стаята от леглото, създаде интимност и уют за еротичните му мисли.

–                 Подайте ми  дясната си ръка! Трябва да е избръсната  десетина сантиметра над китката,  а след това ще Ви избръсна  и в областта на двете ингвинални гънки (слабините) – поясни тя.

–                 Не знаех, че трябва да се избръсна и над китката. – заоправдава се той, без до сваля поглед от лицето ѝ.-   Иначе  вчера  май се подготвих за „порноактьор”?

      Девойката се усмихна приветливо и като продължи усърдно да бръсне ръката му, непринудено каза – Нека свършим тук, ще проверим и „там” какво сте направили!

–                 Надявам се,  да съм свършил работа,   с часове се щавих и  стъргах в банята?

      –      Свършвам вече. – отговори все така непринудено и дружелюбно девойчето и като завърши с бръсненето над китката, остави самобръсначката на подноса .    –  Хайде сега свалете долнището до коленете!

      Мераклийски, като че ли това и чакаше. Без никакъв свян, както беше легнал по гръб,се надигна в кръста и  без да бърза ( уж заради абоката), свали леката памучна материя на тъмносино-червеното си квадратно долнище до коленете. Несилния ластик и язящната връзка за декоративен колан, раздвижиха достойнството на Мераклийски надолу и като  подминаха го освободиха. Залюля се „Той” и макар спокойно,    подскочи по гладката бяла кожа на дългото мъжко бедро, па се спря авторитетно на 1 часа, с цялата си прелест и потенциал.

–                 Добре сте се подготвил! – закачливо се усмихна девойчето и все още попивайки с галещ  поглед меката, като кадифе „картинка”,  го погледна съучастнически. – Добре е!  Готов си.

     Мераклийски придърпа с неухота  долнището си. После, придобил мисионерски вид, с благодарност и  разочарование,  изпрати с поглед излизащата сродна душа и зачака…

      Времето потече бавно и отегчително. Не го разведряваха нито двата работещи на различни програми телевизори, нито влизащите с храна при другите трима. Не посегна и към донесеното от него томче с разкази на Чехов. По едно време му дойде наум да извади записващото си устройство Sony и да послуша музика. Тогава влезе жена му. Беше дошла с по-късен влак, макар че и беше казал да не идва. Вече се  беше настанила и за през ноща в хотела към заведението, като придружител. Поприказваха за пътуването, за сина и внука и за разговорите и със специалистите. Такава си беше. Преди да се оженят я следваше той. От както се ожениха, преди 40 години, започна да го „преследва” тя. Силен, доминиращ  характер, не го оставяше дори и в съня му. Така и сега, когато искаше да остане сам, да надникне вътре в сърцето си, тя пак бе до него –  обичаше го…

       Привечер, когато от обслужващия персонал минаха да мерят кръвното и да оставят по шкафчетата  поредната доза хапчета, половинката му го целуна и се оттегли в своята стая на хотелската част на заведението… Кръвното му показваше 180 на 120. Това не беше добре. Явно имаше нужда от допълнителни грижи. Получи ги.

    Облекчението му обаче беше пълно едва, когато вратата се отвори и в очертанията и с ведро настроение и стройна фигура, се изправи, като ангел-спасител дългокоса снежинка и каза:

–                  В четвърто легло, как сте? Хайде, елате с мен! Ваш ред е!

–                  Добре съм. Само бях вдигнал малко кръвното. – отговори Мераклийски и с готовност тръгна с девойчето.

–                 Това е от притеснение. Наложи се да почакате, но имаше по напористи случай. Изпихте ли си хапчетата които  Ви дадоха?

–                 Изпих ги.

–                 Значи сега всичко е в ред. Как се казвахте?

      Мераклийски и отговори машинално. В главата му нахлуха безброй мисли и разсъждение. Беше му приятно. Вървеше  до това мило създание, то поддържаше непринудения  им разговор и го водеше към неговата вътрешна същност.  Минаха по осветен дълъг коридор, завиха през оформен, като зелена градина с елегантни столове и широк плазмен телевизор  кът и влезнаха в безшумен асансьор. Когато девойката го въведе в предверито на помещението за „сеанса”, той вече не знаеше къде се намира.

–                 Хайде момичета, почивката свърши. Има ли някой тук. – провикна се бодро девойката и от вътрешното помещение се усети раздвижване.

–                 Готови сме! – отговори и уверен женски глас и от вътре излезе висока около 175, елегантна, късо подстригана синеока дама. –  Я да видим кого ни водиш?

–                 Ето го! Господина е  Ваш! Предавам Ви го. –отговори водачката му и допълни към него. – От тук на татък те имат грижата за  Вас. В сигурни ръце сте.  Довиждане ! – и си тръгна обратно.

–                 Заповядайте господине.  Тук е женско царство.

          Съблечете се гол. Оставете си дрехите  и елате вътре. Не се притеснявайте само четири сме. – поясни през смях госпожицата.

          Запазил самообладание Мераклийски съблече с готовност бялата тениска, събу и долнището  и се изправи по чехли. Приглушената неонова светлина се отрази  в обескосменото му, все още мускулесто тяло на бивш лекоатлет и баскетболист  и подчерта стройната му фигура.

–                 С чехлите си ли да влезна? – попита без притеснение Мераклиски.

–                 С чехлите! – отговори второто от девойчетата и като се изправи пред него му подаде синьо-зелено парче плат –   Увийте го като кърпа за баня и елате с мен.

      Мераклийски я последва. Озова се в широко и високо помещение с множество мигащи разноцветни лампи, апаратура и видеоекрани. Приличаше му на бара в бургаския хотел „България”  от който имаше приятни спомени за  младежките си години.

–                 Елате, няма от какво да се притеснявате. – присъедини се усмихната чернокоска и го поведе към средата на помещението.- Малко сме много, нали! – присъедини се към постоянните шеги и тя.

–                 От какво да се плаша, от неща дето най ги обичам! – отговори на шегите Мераклийски  и допълни по тихо – Само, че като бях по млад. Сега вече е времето на  сина  ми.

       –    Женен ли е – наостри слух и четвъртото момиче?

–     Готин е, с положение и живее в  София. – избягна отговора,Мераклийски и спря до издигнато в средата на помещението високо легло.

–                 Сега седнете първо. Ще оставете  чехлите на  пода и леко легнете по гръб. Внимавайте да не си ударите главата. – посочи му първата дама и постави ръката си между главата му и  висящото над него,  огромно око на непознато  съоръжение. Ръката и предпазваше главата му, но не и развихрените еротични мисли.   Усещаше всяко докосване до тялото си, независимо дали беше по ръцете или от специалните завивки, с които момичетата нежно го повиваха.

–                 Значи е женен, – отговори си сама,  задалата  въпроса – жалко.

–                 Всички мъже са женени! – въздъхна, къде на шега, къде на истина  третата.

–                 Като е женен, да не е минал трамвай през него? – философски заключи синеоката и продължи да дава нареждания на другите три, който и без това си знаеха задълженията.

       Личеше, че са добре сработен екип.  Между шеговитите подмятания се чуваха отревисти команди, а когато синеоката, явно тяхна шефка  каза:

–                 Ето, идва ти и още едно момче на помощ! –

Двете ръце на  Мераклиски бяха захванати за леглото и не мърдаха.

      –     Здравейте!   Готови ли сме? – присъедини се свеж мъжки глас и  притежателят му,  около 40 годишен мъж застана на отстъпеното от синеоката място, до дясната  ръка на лежащия.

      С идването на „помощника” една метална ръка стисна крепко бръсната част над дясната китка на Мераклийски.

     –    Браво! Я каква хубава пулсация! – изкоментира  той.- Ще усетите само едно леко боцване.

       Чу се шум на задвижени механични части, засветкаха още лампи и големия екран над него се просветли. „Голямото око”  се задвижи  застана между очите  и големия висящ екран от ляво на Мераклийски.    Ръководството на целия „сеанс” пое мъжа.

–                 Хайде сега да  Ви почерпим с едно „коктейлче” – каза мъжа, а девойчето до лявата ръка на лежащия, извърши  почти незабелижимо някакви действия  около абоката на лявата му ръка. Кръвта  му се раздвижи още повече.

–                 Сега ще усетите  леко затопляне.   Спокойно!

 Мъжа и жените си говореха, чуваха се отревисти команди, извършваха се маниполации, говореха му и  Мераклиски  отговаряше.

–                 Дайте тук от дясно най-напред. Искам да видя как влиза…Увеличете  малко… Браво. Много добре… ето влизаме… Бас ловя, че няма да има нужда от никаква интервенция. Ето… чудесно. Браво, много хубаво… Точно така.   Хайде  сега на втора позиция. Така… Влизаме и тука .     О, тя работата ни е вече свършена. …. Преместете на трета….. така …. добре …. Още малко и свършваме…  Прекрасно… няма никакви изменения… За всеки случай нека минем и на 4 та и 5 та. Всичко е перфектно…  Готови сме…

–                   Свършвамеее!..    Намали … малко в повече си му поставила … Личи си, че човека е образован  и по чувствителен.

–                   Горещо ли Ви е . Потите ли се?  Приключваме… Добре ли сте?

      Мераклийски усети по челото си избилите капки пот и сподели:

–                 Добре съм.   Само малко челото ми се опитва да се поти.

–                 Втората девойка от ляво се премести от дясната страна на Мраклийски и напръска челото му с вода, напомняйки му за самодивите и  Хаджи Димитър.

             Просветна му… Усети свежест в гърдите  си. Мъжът прибираше инструментите си… Девойката от ляво започна да освобождава абоката…Без да иска, нежна ръка или нещо поставено върху Мраклийски, чукна достойнството му и конвулсията от реакцията предизвика в чувствителната му душа нови еротични мисли.

      Сеанса беше приключил. Нямаше място за безпокойство. Трите девойки му помогнаха да се прехвърли на подвижно легло, завиха го грижовно да не изстине и разговаряйки с него и между себе си  го подкараха  по коридорите към  „неговата” стая.

–                 Какво сте работил? – запита го синеоката в издигащия се асансьор.

–                 Какво ли не! – отговори осиферения  Мераклийски. –   Половината ми трудов стаж мина в областа на културата. Бил съм директор на дом на културата и Коми АССР.

–                 Че то това работа ли е?

–                 А другата половина от трудовия си стаж съм бил железничар, работил съм какво ли не.

–                 Е това е работа. И баща ми е железничар. Питате ли го как се чувства с майка ми и с две дъщери…

     Непринудения приятелски разговор се носеше по дългия коридор. Трите девойки тикаха леглото му напред, едната носеш банка с някаква  течност и вливаше свежест във вените му. Само до преди часове непознати, сега  Мераклийски ги чувстваше безкрайно близки. От подсъзнанието му изплува предверито на операционната и онзи умен, решителен, уморен поглед на  лекаря със зачервени  от взиране в болките на хората очи…

      Когато го изпратиха в стаята,  той чистосърдечно и благодари и остана сам със своите еротични мисли.

       Замисли  се за същността на желанията,  секса и доверието. За желанието човек да се радва на живота, природата и хората със своите толкова различни усещания.. За онова преминаване на невидимата граница между физическия допир на влюбените пръсти, устни и „съединяването” , за размяната на жизнени сокове и допира на вътрешната нежна плът между мъжа и жената. За доверието между тях и щастието да се слеят.

     Тогава прозря, че доверявайки се, разрешавайки  да влизат в неговите вени, артерии, сърце и мисли, вече ги обича. И тази обич, е не само неговата благодарност, а и гордостта,  че  е бил сред тях – медиците от БОЛНИЦА ТОКУДА СОФИЯ!

Блог в WordPress.com.