Mitkoivanov's Weblog

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – малка повест, ч.Іва

      

         Първа част  – ЕЖЕДНЕВИЕ 

         Тази  година кокичетата нацъфтяха рано. Наближи  8-ми март.  Пролетта   се осмихна, като влюбена двойка на годеж. Съблазнителни  пловдивчанки защъкаха с високи токчета, а  сторойните ѝ кокетно разголени снаги се засуетиха по магазините за конфекция. Избираха си нови рокли за празника. Цветарските магазини край гарата вече ухаеха на зюмбюл, фрезии и  карамфили. Въздухът измит от  сняг и  пролетни дъждове,  изпълни Пловдив със свежест и празничност. Обед е. От  училището, като ято врабчета излитат рояк деца  и се разпиляват в двете посоки на улицата. Понесли тежките си ученически чанти,  три хлапета – 9 годишни четвъртокласници, спират  пред кино „Гео Милев”. Погледите и приковава голямата рисувана реклама за новия филм.

–          Ей Ники, хайде да ни вкараш!? Татко ти нали

 рабо ти в Дома на културата? – обърна се  едното към най-високото.

–          Страхотен е. „Зоро” с Ален  Делон, велик е ти  казвам – присъедини  се към навивката и второто.

–          Отиваме само да обядваме и идваме.  Става ли? – попита пак първото.

–           От два  няма как – виновно обясни Ники.- От два съм  на урок по пиано. Пък трябва да питам и татко. Той няма да ни откаже, ще ни вкара, но нека е от четири.

–          Става! –  отговариха почти едновременно двете хлапета и радостни завиха на бегом в уличката край ЖП управлението.

         Третото  дете влезе през големите портални врати във фоаето на киното,   като у дома си.

–          О,  Николайчо, колко двойки получи днеска? – Закачиха  го с усмивка,  насядалите в гардеробната   разпоредителки  .

–          Аз и двойки? – изпъчи се малчугана и не без гордост  добави – Днеска имам две шестици.

–          Браво, леля, само така! – похвали го Стоилица и продължи. – Той ни е умен и добър като татко си.

–          Отивай леля, отивай,  татко ти те чака.

Сигурно  ще обядвате в стола – напъти го и най- възрастната, леля  Зорка,  па  добави към другите. – То сега за празника бая работа се отваря. Чувам, че и тука в салона два концерта ще има за 8-ми март: за Автото и  за ЖП-то, пък по поделенията колко тържества ще има…

           Ники въобще не я чу. Помъкнал тежката ученическа чанта, вече правеше успешни опити във вземането по две стъпала нагоре по стълбите. На втория етаж,  премина през театралната репетиционна зала и нахлу весело в отделена с дървени рамки и стъкла малка стайчка.Това е „кабинета” на татко му. Обозначен е с авторитетна,   пластмасова табела – КУЛТУРНОМАСОВИК.

–          Татко, днеска имам две шестици! – нахълта хлапето и  като захвърли с облекчение чантата на дивана, се просна върху фотьола  пред бюрото на баща си.

–          Браво сине! Гордея се с теб! По какво са? –попита таткото, но още не получил отговор, единия от двата телефона  извъня.

–          Да! Митко Иванов е! Кажете…   Добре… Нямапроблем. Както говорихме предварително…да 1200 лева за 70 минути концерт. Да,  в петък от 17 часа… Не, не,  в никакъв случай. Заплащането ще си стане чрез Концертна дирекция. Лично съм се разбрал с Иван Цанков и превеждаме парите – 1200 лв за хонорари и 15% импресарско право на  Концертна дирекция… Не , не няма да ходите в Концертна дирекция. Цанков ще изпрати касиерка да  Ви изплати хонорарите тук на място. …Да, да! Ще дойде, защото след концерта на Богдана  Карадочева  пред колектива на  Автокомбината  от 17 часа,  имам и концерт на дует „Ритон”. От 19, в същата зала. Втория е за за колективите от железопътния транспорт…   Разбира се… и с Катя и с Здравко съм говорил… Не .. при мен през седмицата са с още 6 участия в отделните Автостопанства. Там са в залите на поделенията в смесени програми. Ще имат само 20 минутни участия.   Ще бъдат с наши самодейци и хумористите  Илия Добрев и Петър Цоцин….Добре, добре… Очаквам Ви направо за концерта…   Не, не няма билети. Публиката е организирана от профсъюзните им организации  с покани…Да чакаме Ви. Дочуване.

           Още не сложил слушалката и другия телефон извънява на пресекулки.

          –    Да! … Здрасти Владо. Всичко е  готово. Уговорено е с „Ритон” за   19.00 и с  Концертна дирекция всичко е уточнено… Както говорихме, промени няма. Добре,  дочуване.

          Докато се провеждаха тези разговори Николай се бе преместил на свободното бюро отляво на татко си и съсредоточено си рисуваше.  Върху  няколкото машинописни листове А4,  вече се мъдреха   реактивен самолет в полет, устремен стрелящ танк и цял взвод воюващи войничета.

–          Ники, извинявай тате! Само ще звънна още  един телефон и отиваме на стола да обядваме.

–          Ало, Цанков ти ли си?   Да бе, аз съм, от Дома на транспортните работници се обаждам….   Не няма никакви проблеми.  Лично съм се договорил и с певците и с артистите… Да парите са подсигурени, но държа да изпратиш касиерка за изплащане хонорарите за двата концерта тук,  в  Дома. Няма да и отнеме и  час… Още по добре щом и имате хонорарните листове, подгответе си ги предварително… Значи до петък. А,  за другите по малки мероприятия по поделения, както сме се разбрали,  правим ги по план-програмата и план-сметката,  която съм ти представил.   Добре, добре, дочуване… сега ще се обадя…

        Николайчо продължаваше да рисува. Баща му го погледна и отново взе телефона.

–          Ало, Автостопанство 5 ли е? Митко Иванов от Дома на културата на транспортните работници съм. Свържете ме с Профпредседателя…   Ало, Дженьо, здравей. Как си? Как върви подготовката? … Не бе, при мен всичко е в ред. От  всякъде е потвърдено. Сега ще звънна само и до външно озвучавен да потвърдя за озвучаванията по твойте поделения и превършвам…   Не всичко е в ред. Получих материалите с първенците и наградените и имам грижата за сценариите. Не се притеснявай… Само да не забравиш да ни пратиш превоз за самодейците…    Добре, хайде, приятен обед.

Бащата пак погледна притеснено рисуващия си син, погледна и големия стенен часовник, свързан с цялото ЖП  Управление и отново вдигна слушалката.

        –   Ало, външно озвучаване…  Здравейте! Митко Иванов от Дома на траспортните работници съм. Бяхме се разбрали да ви потвърдя осмомартенските ни концерти.  Да, да, потвърждавам!   По графика без никакви изменения.

         –     Татко, няма ли да обядваме?  Ще стане два. Нали съм на урок по пиано от два? – укори го малкия с молещ поглед.

        –     Хайде ставай, че пак ще звънне някой!  Какво ще обядваш? Да не ми кажеш, че пак ще ядеш боб с кюфтета.

        –     И какво да правя тате, като обичам боб с кюфтета и за десерт пак крем-карамел!? Ям каквото ми се яде.

       –  Добре, добре. Яж каквото искаш, само, че по бързо слизай, щото имам много работа. –  Подкани го тоткото и двамата  забързаха надолу  по стълбите към стола. – Та по какво каза,  си изкарал шестици? – сети се бащата, че не е чул отговора и двамата влезнаха в просторния стол на ЖП Управлението  …

        …  Към три, пишештата машина в кабинета на културномасовика тракаше, досущ картечница на бойно поле.    Иванов се бе привел над нея и пръстите му по бързо от гладен кълвач, шареха забързано по клавишите… Вратата плахо се отвари и завърналия се от урок  Николай тихо седна в далечния фотьойл. Последва кратка пауза и таткото изпитателно погледна „пианиста”.

–          Какво става? Нещо унил ми се струваш?

–          Писа ми двойка.

–          И защо ти писа двойка? Ти беше ли се подготвил?

–          Разбира се, че бях се готвил.

–          Аз не те питам беше ли се готвил, а беше ли се подготвил?

–          Бях ами…

–          Бил си пък ти писа двойка?

–          Писа ми двойка, щото ти си и казал да ми пише двойка.

–          И от къде на къде ще и казвам?  – подсмихна се лукаво таткото. – Тя  Пеева не вижда ли сама, че не си с научени упражнения, та аз да и казвам каква оценка да ти пише? Я  по-добре се замисли дали полагаш достатъчно труд!? Няма ли да ти е неудобно от баба ти и дядо ти?  Помисли! За какво са се трепали цяла година на работа? Нали за да ти съберат пари за пиано! Е, купихме ти пиано, какво искаш повече? Защо не свириш достатъчно?

–          Свиря!

–          Какво свириш?

–          Упражненията, какво свиря.

–          Свириш, пък пък ти писа двойка.

–          Писа ми двойка защото сте се наговорили. А кажи, ако не съм свирил достатъчно и ако не съм си научил упражненията, другарката   Пеева щеше ли да ме включи в осмомартенския концерт? А? Значи не съм за двойка.

–          Я стига  философства, ами вади учебницитеи си пиши домашните за утре!  Довечера сигурно ще закъснем!

       Ники послушно извади  учебници и тетрадки, но продължи да мърмори:

–          Тате, не мога да разбера какъв зам. директор си ако не можеш да я накараш в края на годината да ми пише поне петица.

–          Ха! Ти на това въобще не се осланяй! Захващай сериозно да учиш и да се упражняваш и по пиано, да не си разваляме приятелството!

–          Добре де, добре! – обеща детето и погледна към стенния чаковник. Часа е 4 без 25. – Тате имам само по математика домашно, ей сега ще си реша задачите, но може ли да гледаме от четири „Зоро”?

–          Какво значи да гледаме?

–          Тате,  обещах на Ванчо и  Петьо да ги вкарам без пари.

–          Ама ти знаеш ли колко си нахален? Имаш двойка по пиано, а искаш на кино да ходиш?

–          Да, но двойката, е защото сте се наговорили с Пеева? А нали ти нося днеска и две шестици от училище? Математиката и историята са по важни от пианото, нали?

       – Ники…! – погледна го баща му строго и пак се замисли над сценария.

       -Вече съм и обещал .  Кажи, че ни пускаш! Моля те, бе тате! Никой няма да ни усети. Ще минем като други път от тук през ложата зад прожекторите.

–          Добре, добре! Обади се на чичо ти Стоил портиера и се качете от тук. – съгласи се таткото и отново потъна в работата си…

          Николайчо, това и чака. За отрицателно време реши задачите по матиматика и щом часовника показа 4 без 10, напъха чевръсто учебниците в чантата и хуква надолу. Пред входа на киното,  двамата му приятели, нетърпеливо го чакаха да ги вкара без пари на кино. Най-скъпия билет за ученици е 25 стотинки. Не че ги нямат, но така е по интересно  – с „връзки”. Минавайки край Стоил разпоредителя, Ники му намигна  съзаклятнически:

–          Чичо  Стоиле, ние отиваме горе… при татко.Той знае!

–          Добре! – отговори на намигваното му разпоредителя и добави – и по тихо да не пречите!

       Трите деца се изкачиха нагоре по стъпалата, и като минаха предпазливо край театралните прожектори, тихомълком се настаниха в дясната ложа, за да потънат, за кой ли път, в магията на това велико изкуство – киното. Филма започна, за да отмери още два часа от работното време на таткото и щастливото детство на децата…

         Останал сам, таткото  намери мисълтта си и старата пишешта машина отново запя познатата си ритмична мелодия.  Някъде след час, ЖП телефона прекъсна  по старшинство  тракането на пишештата машина.

–          Да, Митко Иванов съм, кажете…

–          Иванов, честито! Ще черпиш! Георгиев съм от отдел „Социално битов”. Качи се при мен да си получиш решението за тристаен апартамент в ЖК”Тракия!

        –  Благодаря много! Може ли да дойда сутринта? – понечи да каже Иванов и не толкова, че имаше работа, а защото не му се искаше да ходи с празни ръце.

        – Ела веднага, че имам излизане. И не се притеснявай, има време да почерпиш. Ти си един от 102-та щастливци – успокои го Георгиев, сякаш прочел мислите му…

                                 …..

         Следващите два месеца отминаха, като утринен хлад в горещо лято. Определените за всеки получаващ нов апартамент,   500 часа   работа в строителството, оставиха  по още един напълно довършен апартамент.  Ама не техния.Техния го довършваха други хора.На тях и даваха  да довършат в бл.100, пък те получиха в 131. Малко  тъпичко беше това решение, но радостните новодомци, изтерзани от очакване и ходене по мъките, най безропотно получаваха строителните материали за довършване на „другите” апартаменти и с помоща, къде на платени от тях майстори, къде с роднини, за няма и месец изработиха  необходимите часове. Правиха замазки, лепиха балатуми и тапети, боядисваха врати и прозорци, с една дума усвоиха нови професии за поддържане на  бъдещите си жилища. В края на краищата, Митко и Маргарита получиха толкова мечтания,  от всяко младо семейство, ключ.

        Изгубили вече спомените за  честите смени на квартири в  мазета, тавани и апартаменти, едва сега,  с десетото пренасяне, те  имат свой дом. В голямата си радост забравиха, ходенето по мъките и предпоследната битка, когато тя редовна студентка и  млада майка , а  той – техник в колоосния цех на вагонното депо  и студент  задочник във Великотърновския университет, в един студен ноемврийски ден се оказаха на улицата… Просто хазяйна им ненадейно, без предупреждение се върна с жена и две деца от тригодишен гурбет в Мадан… Точно, тогава обстоятелствата направиха от Митко решителен мъж и глава на семейство!

        Работещ  по разпределение от ЖП института, придобил Пловдивско жителство и  години   лъган за държавна квартира, Митака удари едно рамо върху входната врата на освободената от 6 месеца гарсониера на инж. Атанасов   и внесе 5 месечния си болен  син. Въведе жена си и старата си майка, дошла да помага в гледането на детето –  самонастани се…Морално право му даде и факта, че началниците от Вагонния район го лъжеха за тази квартира повече от година. Но това е друга, дълга история, която иде да потвърди, че ако си от далечен край и нямаш в големия град близки и роднини ще ти е много трудно.  За това не си струва да се коментира и да се помрачава радостта на младото семейство, още повече, че  началника на ЖПУ Желязко Петков, сам учил някога задочно, пък и секретаря на Възловия комитет на  Партията симпатизираха на младото  семейство и бяха на тяхна страна… Ще добавя само, че  през далечната 1970 година Митака, дойде в Пловдив с един спортен сак багаж.  После,   с всяка следваща квартира, освен чантите с книги, започна да се увеличава и обзавеждането от етажерки, табуретки, пружини с крачета  за легла,  нафтова печка,  телевизор, кухненски диван и маса , а накрая се стигна до нов трикрилен гардероб, в лакираните врати на когото се огледа ново-новиничко пиано. С една дума събраха покъщнина с помоща на бабите и дядовците и даже успяха да завършат и висшето си  образование…

     И ето ги сега, Маргарита, Митко и техния 9 годишен син Николай, весели и възбудени пътуваха в един грамаден „Икарус”  към  десетото си Пловдивско  жилище. Претъпкания автобус  зави   наляво до ВСИ и веднага след стадион „Локомотив” сме шмугна по криволичещия асвалтов път  на крайградската гора, наричана, кой знае защо – „Парк Лаута”. Разлистени,  увисналите клони на дърветата се преплитаха оттгоре и образуваха прохладен тунел. По точно, една дълга и огласена от птичи песни, триумфална арка.  Пътниците в автобуса, все млади хора, попотени от  лятната жега и напрежение, разговаряха по двама – трима, понесли строителни инструменти и покъщнина. Марга беше облечена в бяла памучна риза с  колосана остра яка и тъмно син, клош панталон. Високото и скрито от широчината на крачолите сабо,  изопваше и без това  строината и красива снага на младата майка.Тъмните и усмихнати очи обливаха с любов детето и съпруга и. С едната си ръка  държеше елегантна дамска чантичка, а с другата, най-скъпото –  детето си. До готиното дете,  съпруга и носеше нов новиничък полилей, като поличба за светлината в новия дом. Вече цял месец  беше идвал сам в апартамента. Лепеше гипсови корнизи, доизкусуряваше кухнята и банята, сглобяваше новите мебели.

        Неусетно автобусът излезе от прохладната гора. Озова се в огромно, равно, вече наполовина застроено с нови жилищни сгради,  бивше военно летище. На югозапад силуетът на новопостроените блокове повтаряше  спокойните извивки на Родопа планина и простора на Тракийската низина. Слънцето прижуряше и само проблясващи от всякъде електрожени се опитваха  да го конкурират.  Протегнали към небето,  ажурните си крехки ръце, множество високи кранове пренасяха увиснали, бетонни панели с проозорци и врати  и като в детска игра, с прецизността на роботи ги поднасяха за сглобяване. Край първите блокове,  строители редяха  по тротуарите плочи , а други засаждаха и дръвчета. Беше просторно и оживено. Жилищните блокове за броени часове издигаха към небесния купол прави панелни снаги. Огромни самосвали с бръмчене и пепел разкарваха и разтоварваха  строителни материали и събрания най-горен, хумусен слой земя. Като пролетни  кълнове, по доскоро трънливото поле, израстваше град…

       … От как получи ключа, цял месец, нашия новодомец беше идвал сам. Довършва, боядисва, лепи гипсови корнизи и сглобява новокупените мебели.   Днес пренесе с приятели автоматичната перална, печката, телевизора и пианото и, когато всичко беше подредено, доведе  жена си и детето.

     Асансьора още не работеше. Тримата  се изкачиха припряно до 4 етаж и замаяни от възбуда и мириса на хоросан, лепила и блажна боя, спряха пред вратата на 126 апартамент. Митака отключи, натисна дръжката на врата и като отстъпи на жена си и детето, отвори. С отварянето на входната врата очите им примижаха от наситената  слънчева светлина. Цветни отблясъци кръстосваха   балатума и  стъклените  витрини на четири, нозакупени холни секции. Изящна,  лакирана масичка се кипреше до кокетна холова гарнитура  –  диван с разтегателен механизъм, две  тапицирани в същата семпла дамаска табуретки и два елегантни фотьойла. На масичката голяма кристална ваза, подарък от сватбата им, прегръщаше огромен букет цветя и създаваше настроение…

       Двамата млади, стояха прегърнати под вратата на просторния хол.  По средата на хола детето се спря. Изправено сред сноповете светлина,  като излъчващо сияние ангелче, то се оглеждаше с трескав, невярващ поглед и с един плонж се хвърли на близкия фотьойл. После заопипва с детските си длани гладката, плюшена дамаска на фотьоила и изтегнат, като „американски директор” (както обичаше да казва сам), превъзбуден и невярващ попита:

–          И това всичко е наше?  Имаме си апартамент?

–          Да  Ники, наше е! – отговориха му в един глас, прегърнатите в началото на хола родители.

–          Ама и фотьойлите ли са наши? – продължи да се съмнява детето.

–          Наши са! – отговориха му двамата, после протегнаха  по ръка, за да го прегърнат между тях, в средата на новия си дом и настина бяха щастливи…

                                ……….

         …   Минаха, цели три години. Тесния, криволичещ път през „гората” стана алея за разходки, а между парка и новите сгради на изчислителния център, Акададемията за обществени науки и стопанско управление (АОНСУ) и Центъра по стандартизация, метрология и контрол на качеството, изникна широк булевард. Двете платна, прави, като партийна линия,   се стрелнаха  от кръстовището пред Селскостопанската академия, та чак до новопостроения хотел SPS.  По тях започнаха да се надпреварват все повече леки коли и препълнени с новодомци автобуси  и екологично чистите тролейбуси. С тях Маргарита пътуваше за броени минути до работата си в ЦСМКК или както беше популярен –  „Мерки и теглилки”. В колектива, болшинството специалисти бяха все млади, образовани колеги и колежки и цареше разбирателство. Профсъюзната организация  организираше, наред с благородно социалистическо съревнование,  посещения на театър, концерти и спортни празници, като „Мама, татко и аз”. Организацията разпределяше карти за почивка на море и планина. Дирекцията разполагаше и със собствени бази в Приморско и Чепеларе в които младите семейства не само почиваха през лятото и зимата, но и посещава организирани срещи за обмяна на опит със сродни колективи, провеждаха обучения и симинари. Всеки по-опитен служител бе обхванат в движение за предаване на по-младите своя  опит и знания, познат като движение „Наставничество”. Хората споделяха радостите и семейните си тревоги. Памагаха си. Мъжете и жените им също се познаваха.

            Направо казано,  цареше разбирателство, взаимопомощ и  ведро настроение. Колектива живеше като едно голямо, задружно семейство.

         Пролетта на 1984 година Митко премина на изборна длъжност  Зам.председател на новосъздадения VІ Районен  съвет за култура „Тракия”. С остатъка от дванайсетте хиляди лева, дето бяха спестили и получили от родителите си, работещи млади пенсионери,  семейството си купи и автомобил. Вярно, не беше с вноската за „Лада”, но имаха късмет. Едно младо инженерче от ЮГ Енерго, замина на работа в Алжир и им продаде току що купена, последен модел „Шкода 120 Л”.

        Така Митака на 37 години и  Маргото под 35, вече имаха висше образование, престижна работа, нов апартамент, автомобил, домашен телефон и най-важното: прекрасен 13 годишен син…

Кликни на връзката за да се пренесеш в:

(Следва част ІІ – АФРИКАНСКИ ВЯТЪР)

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: