Mitkoivanov's Weblog

март 13, 2011

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – ч.ІІ

        

                    Част втора  АФРИКАНСКИ МИРАЖИ

        … Един ден, в ранната пролет на 1985 година, когато природата се събуждаше за нов живот и хората започнаха да свалят топлите  зимни палта (то пък в Пловдив, ако може да се каже, че има зима); Митака, както обикновено спря „Шкодата“ на паркинга пред лабораториите. В двора вишните току що бяха цъфнали и птичи хор прославяше уханията  на пролетта. Служителите на групи си тръгваха за в къщи, а Красьо Пастърмаджиев, Захари Джевизов, директора Димитров и още двама трима eнтусиасти, се отправиха към тенис корта зад дирекциата. Болшинството, свикнали с ежедневното му присъствие го поздравяваха и си пожелава приятна вечер.

            Ето я и  Маргото!  Облечена в пъстра тревирена блузка – лодка деколте и опнати дънки,  извива  стройно  тяло през широко отворения вход, претупва  с високите си обувки по петте стъпала и влиза в колата.

–          Здрасти Мацко! – поздрави тя и се настани на предната седалка.

–          Здравей Мацка! (Те така си викаха – Мацко и Мацка, което беше хем чудно на сина и  Николайчо, хем го радваше.)  – На къде?  Към нас ли? – попита  Митака.

–          Не !  Спри на някое бистро!

Митака я погледна очуден, но като срещна веселия и доволен поглед, попита?

–          Що? Станало ли е нещо? – попита, макар,че се случваше често,  вземайки я от работа, да спрат в някое кафене на чаша кафе или натурален плодов сок.

–          Трябва да поговорим!  – отговори му тя и с още по сериозен тон го подкани- Карай!

–          Добре,  кажи за какво става въпрос!?  За добро ли е, за лошо ли е?

–          Не знам. Точно за това искам да обсъдим.

–          Какво да обсъдим?

–          Карай! Ще си кажа.

Митака запали двигателя, включи на скорост и  потеглиха. С излизането на булеварда, Маргото не се стърпя и започна да споделя:

–          Днеска идва при мен  Зам.директора на Захарния завод, Апостолов.

–          И какво като е идвал? По работа ли беше?

–          Не! Специално дойде да говори с мен.Направими предложение.

–          Чакай бе жена, ти си семейна, какви ги говориш? – обърна го на майтап  Митака- Не ме стряскай!

–          Не говори глупости! Дъщеря му ми е състудентка.  Направи ми предложение за работа!

–          Какво? Да си напуснеш хубавата работа и да минеш в производството? Вярно, че заплащането в комбината е къде, къде по високо, но не ми се вярва да ти е интересно. Нали си била на стаж в комбината, знаеш какво е в производството, че има и смени даже. Сигурен съм, че за 50 лева повече няма да се съгласиш. – Сподели Митака и спря пред първото бистро.

          Двамата слезнаха. По пътя до една  свободна  маса събраха благосклонните погледи на присъстващите. Бяха хубава двойка. Млади, стройни и красиви, наистина хващаха око. Седнаха, поръчаха си по една паста „Витошка” и Пепси кола и продължиха разговора.

–          Мите, работата е сериозна. Става въпрос заработа в чужбина.

–          Какво? – наостри слух Митака и ръката му спря на половината път за отпиване.

–          Казах ти, че днес, при мен  идвазам.директора на Захарния комбинат. И то не служебно, а в личен план. Паокани ме човека на работа в Мозамбик.

–          Чакай малко. Какви ги говориш?  Я обясни по-подробно.-настоя той и остави чашата си без да отпие.

–          Апостолов е получил предложение от ДСО

„Българска захар” – София, да оформи група от 5 човека специалисти, за 2 години работа в Мозамбик.

–          Че какво ще правите там? Те захано цвекло или поне захарна тръстика имат ли?

–          Слушай сега! Условията са прекрасни.Миналата седмица са го водили в Мапуто – столицата на  Мозамбик. Там се е запознал на място  с всички подробности. Завели са го в току що построен от португалците завод за захарни изделия. Толкова нов и така добре оборудван завод даже и в Европа няма, но не работи.

–          И какво се иска от вас? До сега не са ли работили?

–          Първо,нали ти казах, че завода е нов и още няма разработено и внедрено производство.И второ, след идването на власт на  Самора Мишел и освобождаване на Мозамбик, в страната е извършена национализация. До скоро  Мозамбик е бил португалска колония. Като си тръгнали бившите португалски собственици, са забрали със  себе си и всички  подготвени кадри. Сега завода стои, но няма образовани, технически кадри, които да внедрят в производството поне няколко вида бисквити.

–          И пак те питам, какво се иска от вас?

–          Предложението е да заминем: Апостолов като технически директор, аз като инженер-технолог, вземаме с нас и майстора на бисквитения цех с още двама работника и необходимата документация . От  групата се иска по-най бързия начин да разработим и внедрим в производство, поне 4-5 вида бисквити.

–          А, стига бе! А ние с Ники, какво ще правим?

Можеш ли да ни оставиш тук и да заминеш чак в Южна  Африка?

–          Ама и вие идвате!- възмути се ощепо-разпалено  Маргото.- Ти ще бъдеш втори член и ще работиш по специалността си, като учител по български език и литература.  Николайчо ще учи в същото училище към посолството ни в  Мапуто.

–          А Португалски език не се ли иска?

–          На първо време не. Ще имам на разположение преводач, личен шофьор с автомобил „Тойота”, а семейно, по наш избор, можем да живеем в хотел или в самостоятелна къща с готвач и градинар.  Къщите с дворчета са били на избягалите португалци… Какво ще кажеш?

–          Че нямаш акъл… Дай да помислим малко.Значи си готова  да оставиш тук, току що обзаведен апартамент, кола, приятели, устроен живот и мекия климат на  Пловдив,  че  да се запилееш бог знае къде и при какви хора.- Последва неловка пауза и митака колебливо продължи. – Заплащането поне струва ли си?

–          Договора е за 2 години, със  задгранична заплата 3000 долара, като до 1000 долара се изплащат в техни пари – метекаиши.  Имай предвид, че там всичко е много ефтино. Едно богато, четиричленно семейство спокойно живее с около 400-500 метекаиши… Имаме право и с парите които там ни остават да си купим и изпратим в тук каквото ни хареса.  Останалите 2000 от мойта заплата и още поне 1000 от твойта заплата, ще се привеждат всеки месец  директно в България…

–          Жена, ти не си в ред. Да си нарушиш рахата, да оставиш питомното и да хукнеш да гониш дивото чак в Африка!?

–          Мите, не бързай да реагираш! Помисли! На всичко отгоре и работните ни места тук ще се пазят. Ще ни водят два пъти по една година в неплатен отпуск.

–          И какво си нямаме сега? Що не си гледаме спокойствието и да се радваме на живота, дакато сме млади?

–          Че какво лошо ли ще ни е да видим свят, език да научим и ние с детето! И най-важното да се хванем в „зелено”. С доларите можем да обиколим света.

–          Остави, бе Марго!  Това е друг свят.  Да няма и канибали там?

–          Я не говори глупости! Вярно, че населението е предимно чернокожи, но за 90% от тях официалния език е португалски. Пак 80-90% са мюсюлмани но не много религиозни.  Португалската култура им е останала в наследство от колониализма. Апостолов каза, че местното население е много отворено, гостоприемно и изпълнително.

            Срещал се е със семейство български лекари,  вече 8-ма година работят там. Много са доволни. Този лекар му разказал един случай, от който е видно колко са изпълнителни.

–          И какъв е този случай – полюбопитства Митака?

–          Този лекар, разказал как една сутрин, по време на визитация, изпратил един фелдшер (Там няма  медицински сестри а фелдшери, щото жените им не работят).  Та изпратил го да му донесе една спринцовка с игла, за да постави някаква инжекция на един от болните… Заговорил се лекаря с другите болни в стаята, минали 10-15 минути , фелдшера никакъв го нямало. Станал доктора и минал на визитация п о другите стаи на етажа – фелдшера пак го нямало.   Ядосал се доктора и напук на всички правила запалил в коридора цигара. Когато допушвал втората цигара, изпратения преди повече от час фелдшер, ухилен до уши и добродушен като дете, се появил  напълно доволен от себе си. В този момент доктора, вътрешно бил толкова ядосан, че му идело не да удари ухиления фелдшер, а направо да го зарита. Но в този момент, с безкрайната невинност и чистосърдечност на дете на природата, фелдшера се приближил  и му поднесъл толкова чакания поднос.  Безкрайно изненадан от  акуратно подредените на подноса: 3 различни по големина спринцовки, с 10 различни по големина игли и още 3 различни по цвят памучета, доктора не успял да направи нищо. Напушило го на смях  и като успял само да благодари на фелдшера за положеното старание и акуратно изпълнената задача, се заел с поставянето на инжекцията…

          На Митака му стана смешно и любопитно.

          –    Мъж – медицинска сестра! Виж ти. А  жените им какво правят? – попита той провокиран от ненадейно изплувал в подсъзнанието му образ на млада, грациозна мулатка, кавито бе виждал само по филмите.

–          Нали ти казах, че жените им не работят,а също, че са придимно мюсюлмани. Любопитното е, че  там многоженството е разрешено. Всеки мъж може да си вземе до 4 жени.  И на-интересното, което съм сигурна, че ще ти хареса, е че от него не се иска почти нища. Достатъчно е само да направи колиба за жената, която иска да вземе за жена.  Ако иска и втора жена, трябва да направи и втора колиба, ако иска и 3 и 4 жена, пак е достатъчно само да направи и 3 и 4 колиба.  От тук нататък, негово задължение е горе долу по ред да преспива по ред с жените си. Като се родят деца, жените ги гледат. Жените се грижат  и за неговата прехрана. А,  там климата е топъл и влажен от океана. Целогодишната температура е 17-21°С. Цитросови плодове, банани и др. дал бог.

–          С една дума прави кооператив с четирите си жени, те осигуряват прехраната, гледат децата,  че се „грижат” и за мъжа си.  Започна да ми харесва. Но това отнася ли се и за чужденците?

–          Ще ли ти се? Не позна. Само за местните е.

 Няма да ти се отвори парушата. Вече са цивилозовани. Многоженството е било по рано, а сега и те имат право само по на  една жена. А сега плащай и да тръгваме, че детето в къщи ще се притесни – закъсняваме.

        От този разговор, месеци наред, семейство Иванови, заживя с мисълта за гурбет в онова райското кътче на Африка – наречено свободен Мозамбик.   Идеята единодушна бе приета и от тримата. Не минаваше вечер през която в семейството да не се говори на тази тема. Всеки търсеше информация за обичайте и нравите на мозамбиканците и охотно я споделяше с другите.

        Едновременно с подготовката по заминаването, семейство Иванови направи и пълна промяна в гардероба си.  За кратко време в Дома за красота и мода им ушиха скъпи, летни костюми.  Една вечер видяха и подписания над 20 страници договор. С него се гарантираха всички изброени по горе клаузи. Гарантираше се работата на втория човек, заплащането, устройването в къща с иконом, градинар и шофьор с антомобил „Тойота”. Получиха новите задгранични паспорти и зачакаха деня на заминаването. Първо беше 1 месец, после стана, 15 дена, а когато остана  една седмица и бяха утишли на гости в Колежката на  Маргото – Ваня  Неделчева, се случи нещо неочаквано…

         Тази вечер у Ваня  завариха и чичо и от София. Над петдесет годишния мъж, с богат житейски опит и като офицер от ДС  ги познаваше и симпатизираше на младото семейство. От  дума на дума стана въпрос и за тяхното заминаване в Мозамбик.   Тогава, неппринудено, ей така между другото той благосклонно попита:

–          Какво чувам, заминавали сте за Мозамбик?

–          Да! – отговори му весело Маргото. – Остава седмица.

–          Маргаритке, а дадохте ли  2000 лева? – попита той.

–          Как да дадем 2000 лв. – очуди се  Маргото.

–          Ама не сте ли намери на кого да дадете 2000 лв.

–          Не, не сме давали на никого , никакви 2000  лв.- отговори Маргарита озадачена и очудена.

–          Ох, мойто момиче невярвам да заминете за Мозамбик, щом не сте намерили на кого да дадете 2000 лв. Хич не се надявайте да стане заминаването  ви.

–          Как няма да заминем?  Договорът е подписан,

 паспортите вече да готови. Няма начин да не заминем.

–          Дано да не съм прав, но щом не сте намерили

на кого да дадете 2000 лв., опасявам се, че няма да заминете.

       След това разговора премина на друга тема и макар и с посято зрънце на съмнение, семейство  Иванови продължи да очаква заминаването си в приказната страна  Мозамбик…

      Два дни преди заминаването се получи телеграма от София:

      „Съобщаваме Ви, че поради  невъзможността на новото мозамбиканско правителство да осигури сигурнастта на българските специалисти в Република Мозамбик,  заминаването на групата за столицата Мапуто, се отлага за неопределено време!”…

       Така, през далечната 1985 година, заминаването на семейство Иванови се отдалечи за винаги. По едно време се чу: група чешки специалисти  били отвлечени от бунтовници. На края се разбра – заминала друга група, от София. Тогава, с надеждата за заминаване,  семейство  Иванови се прости за винаги…

                                                   (Следва част ІІІ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО)

Advertisements

има 1 коментар »

  1. […] (Следва част ІІ – АФРИКАНСКИ ВЯТЪР) Like this:LikeBe the first to like this post. Вашият коментар […]

    Pingback от ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА – малка повест, ч.Іва « Mitkoivanov's Weblog — август 13, 2011 @ 8:56 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: