Mitkoivanov's Weblog

април 29, 2011

ГРАД НА ИЗКУСТВОТО – фото надникване

 

Може би няма човек в  Европа, който да не се досети, че ако в една компания се говори за кифлички, валс и колело, то   става въпрос за столицата на Република Австрия –  Виена!

        Основана  500 години преди Христа, Виена  и днес е уникално средище в Централна  Европа (между Чехия, Словакия и  Унгария).  С население над 2 милиона души, този уникален град, със своята история, култура и изкуство,  доказва, че духовните традиции, могат не само да се съхраняват, но и развиват  през хилядолетията.

         Тук са   творили : Бетховен, Брамс,Моцарт и Щраус – баща  и син, писателя Франц Кафка.

          Заради своята архитектура, скулптора, култура и уникалност, от 2001 година Градския център на Виена е включен в списъка на световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО

           Ето част от онова, което  видяха очите ми във европейската перла Виена и трите дворeца: Шонбрун, Хофбург и Белведере. Несъмнено най красив е Шонбрун.                 Катедралата „Св.Стефан”  е нещо друго!

 С едно кликане можете да видите снимките уголемени.

Advertisements

април 27, 2011

ЕКСТАЗЪТ И ДЪЛГОЛЕТИЕТО – две снимки за едно нещо

ВЪЗДИШКА ПО КОРФУ – фотоспомен

     

април 21, 2011

ПОП НА МОТОРЕТКА С ПЛОМБИРАН ЗЪБ

              /Три кратки  разказа  за Пордимския поп Матей/

                           ПО ЖЪТВА – първи разказ

             А бе вие виждали ли сте: поп на моторетка с пломбиран зъб? Аз съм виждал! Викаха му поп Матей. Беше  протоерей в Пордим по време на социализма. Злите езици говореха, че комунистите го били понатупали и „посъветвали” да се премести от Плевен в Пордим. Но това е друга тема. Не си струва да я ровя. Ще ви открехна само, че  времето е излекувало   доста стари рани и поп  Матей е приет радушно в селото.  По това време,  пордимските миряни  се бяха захванали да строят развит социализъм, а божите работи  оставаха за господ, сиреч за попа нямаше работа.                                                                                                                       

        Ама какъв поп? Красавец! Ей на,  и сега е пред очите ми. Около 40 годишен, среден на ръст, елегантен, синеок и рус,  усмихнат, чак  и с двете симпатични трапчинки  на светлите   бузи. Излиза поп Матей от  червено-бялата каменна църква и поглежда юлската мараня. На чешмата, пред малката къщичка, до строената още по турско  от уста Генчо Трявналиата камбанария, дъщерите му разресват  русокъдрави коси и  досущ русалки,  мятат свенливи погледи през ковано-желязната масивна порта. Улицата се е  опнала,  като струна през  селото от Руския до Румънския музеи, пуста и безлюдна.  Пордимчани са на полето. Кърската работа край няма. Само група младежи между които Игнат на Петровци, Боби на Манджиците , Ицо на Първаните, Мяцата и Станчо Бочев вървят мързеливо под сенките на дърветата към черквата, напук неудобрението на местната власт. Макар да са основата на баскетболния отбор в селото, всеки от тях си има собствена инивидуалност и характеристика. Игнат – русоляв поклонник на Битълс. С поддражание в обноските и външния си вид, наистина го докарва  на млад  английски благородник. В Боби пък прозира възпитаниито на немската школа.По строг, по въздържан, но и гледащ с превъзходство и ”от високо”, макар и неосъзнато,той  се мисли за балкански ариец и полубог. Баща  му, Анто Манджика е завършил икономика в  Германия  и до девети бе бирник на селото. Чичо му пък –  инженерство, също в  Германия и сега ряботи като главен инженер на ГОРУБСО в Родопите. Следващия,  Станчо Бочев, колкото и незнайно от къде, се увилича от  френската култура и философия. Навярно е повлиян от родителите и джинса си, бивши успешни търговци. Колкото до Мяцятя, мога да кажа, че е наследник от рода на Върбановци. Те имали над 600 декара земя  в землището на  Пордим, което си е много за района на Централна Северна България. Липсата на време за култура и образование, обаче не спряло на времето прадядо му Върбан и още преди Освобождението, човека дал на общинската власт собствен имот за първото училище в Пордим, дето после при обсадата на  Плевен бил настанен щаба на румънския крал КаролІ-ви, а днес е румънския музей..  А  Мяцата сега омагьосва женските сърца с чар и дрънкане на китара. За Ицо на  Първаните какво да ви кажа.  Като дете,  ножица го бе оставила с едно око и подтиснато самочувствие за цял живот. Като добавим, че и  родителите му си бяха обикновени земеделци, става ясно защо бе най-затворения и въздържан в компанията…

–        Тате, с кака ще ходим на Плевен. Майка ще ни чака!  –  Уведоми с чуроликащия си глас  по-малката щерка на поп Матей, дето е толкова  красива, че заслужено носи името  Капка.

–        Добре дъще! Кога ще си дойдете? – пита я попа, с  кроткост и  обич.

–        С влака довечера в осем, ще поръчаш ли нещо? –    пита го по голямата, подала се на вратата на къщичката,  и добавя – Капке, побързай, ще изтървем влака.

–        Кажете на майка си да ми вземе свещи! Тя знае  какви,- нареди поп  Матей, но  понечил да тръгне към тях, вниманието му ангажира ръждивото провлечено скърцане  на пътната порта.

–        Попе, може ли? – попита влизащия пръв, Игнат.

         Последва  го трепетния поглед на Станчо, към набързо прибралите се в къщичката сестри.

–        Ааа, Игнате, Станчо, заповядайте влезте. Вратите на храма и  душата ми  са отворени за вас.

–        Попе, Боби се е заканил да ти набие чемберите. Цяла      нощ е хвърлял зарове да тренира. Какво ще кажеш? – пита хитро Мяцата и намига съучастнически на поп Матей.

–        То ако ставаше само със зарове?… Игнат щеше да ни  бие всички, ама няма такова голямо корито в което да хвърля зоровете.   Иска се и акъл момчета.  Ей сега ще ви спретна едно турнирче.  Настанявайте се, сядайте докато донеса двете табли.

   Поп  Матей влезе чевръсто в къщичката. Зареданата  със състезателен хъс  група, със смях и майтапи  се настани на пейките около дългата дървена маса. От гъстите лозови листа над тях, се спусна прохлада и свежест. Попа излезе с двете табли под мишница, а след него накипрени и плахо поглеждащи към младежите, двете му красиви щерки се изнизаха по калдъръмената пътечка, последвани от скритите погледи на момчетат и дълбоката въздишка на  Станчо по голямата.

       Играта започна! Заровете забарабаниха,  като изсипан боб в дървена лемница, пуловете се заблъскаха по периферните бордове на таблите  и безгрижие и спортна страст изпълниха прохладния двор на църквата….

–        Отче, нощес дочетох  книгата, но много ми е тромав тоя Балзак. Изреченията му  едни такива, дълги и засукани, по цяла страница. Трудно се чете.

–        Така е  Станчо. Не е за всяка уста залък.

–        На мен пък Стендал много ми допада. „Пармския   манастир” го изядох с кориците за една нощ.- включи се в разговора и Мяцата.- Много леко се чете.

–        Другата седмица в Плевен ще прожектират „Червено и черно” с Жерар  Филип. Кой иска да го гледаме?- предложи  Ицо.

–        Кой иска? Че има ли някой дето да не иска? Отиваме  във вторник с обедния влак и в шест вечерта се прибираме – обобщи Боби и добави – Получих едни пари от чичо, ще ни свършат работа.

–        Момчета,  преди да си тръгнете,  елате с мен до   църквата, да ви дам и други  от библиотеката – каза поп  Матей и внимателно затвори таблата.

–        Отче, какво стана, що затвори толкова бързо таблата?  Май тренировките на Боби са дали резултат? Наби ли ти чемберите? – лукаво  попита Мяцата, мятайки умело заровете в другата табла. – Опааа, това ми трябваше… Епеци!… Гледайте сега как се играят епеци…Дю-бара …два от два, ето и Дю се-то….три  и три… сега и Дьорт-джехар  и   каква стана, до дю шеш не стигнах.. Че тя играта свърши…Хайде Ицо пребери таблата, пък поп  Матей ще ти я даде довечера да спиш с нея, за възглавница,  дано да се научиш как се играе табла…

–        Много приказваш бе човече. Що не приказваше вчера,  когато Гати те млати като маче у плет, пет игри поред? Онемял беше,  като иконите на дяда си поп – укори го Станчо с типичната си френска усмивка.

–        Отче, да донеса ли китарата?- попита Игнат и се  изправи.

–        Още нямам настроение за свирене. Пък ти Игнате,  ме  поддоми после ще ти дам една книга с поезия. Преведена е на руски. Поезията и е интимна и съзерцателна.Стиховете и  неозаглавени, главни теми са любовта, живота и смъртта. Поетесата е Емили Дикинсън и е родена в Америка  през първата половина на 19 век. Сигурен съм, че ще ти хареса.

–         Хубаво, ама аз пак да ти донеса китарата. Довечера  ще ти върна Есенин и ще я взема. Да я донеса ли?

–        Донеси я!… Къде бе? – подвикна поп Матей към  влизащия вече в малката къщичка  Игнат.

–        Да ти донеса китарата.

–        Нали ти казах, че нямам настроение за свирене…

–        А нали ми каза „Доне си я”?

–        Аз ти казах за стихосбирката на  Есенин.

–        Тъй де, че то стиховете на Есенин вървят ли без  китара и руски романс?

     Тук момчетата се засмяха и обръщайки гръб на таблите се скупчиха още повече около попа. Матей пое старата олющена  китара, запретна расото между краката си и широкия ръкав на дясната, па като раздвижи с дългите си  интелигентни пръсти струните  я настрои на руски стил… Засвири… А как пееше само!?.. Красивия му топъл тенор, погали душевните младежки струни, прикова замислените  погледи на момчетата… Песента се засуети около тях и намерила пролука в незакоравялите още младежки души,  предизвика у всеки благост и  доброта, състрадание и замечтаност. После  отекна в големите бронзови камбани, подарени от руския император  и освободена потъна в синевата на  жежкото пордимско небе…На полето хората жънеха…

                Втори разказ:

                ПРИЯТЕЛИ  или как поп Матей стана рокер

               Привечер,  табладжийската компания  се   запиля  на тренировка по баскетбол. Поп  Матей остана сам. Измете под масата и пейките, остави входа на църквата широко отворен, белким някоя бабичка се засили да запали свещ и седна отново под лозата. Тежки мисли, за смисъла на живота и безверието на хората, зажужаха като рояк пчели под килимявката му. Като зелените едри гроздаци афус,  те захлупиха с киселината си настроението  му,  меланхолия и тъга изпълни сърцето му, а  от левия джоб на расото, в ръцете му лъсна  „Пиколо”.  Малката устна хармоника въздъхна плахо.  Устните му я  „зацелуваха” плавно и нежно, като любовница,  с която обичащ мъж  споделя най-съкровенните си мечти. Под напора на диханието му  в църковния двор се разнесе мелодия нежна и романтична.

       Свиреше поп Матей унесено, а клепачите му затваряха образа на завързания с пътя на юг,  величествен и примамлив Балкан. Духът му се носеше  с мелодията над равното мизийско   поле.   Зеленината настъпваше синевата и пред него се откриваше все приближаващия и недостижим хоризонт…

     Ненадейно пред желязната порта на черковния двор спря мотор. Забързаното и  ритмично пърпорене първо позатихна, после изхлипа два три пъти и като въздъхна замря. По заградената с чемшири калдъръмена пътека се зададе с широки крачки, висок и слаб мъж. Поп  Матей свали хармониката и заинтригувания му поглед с изненада посрещна излизащия зад последния кипарис мъж. Беше по сандали на бос крак, а над  тях се спускаше бежов летен панталон с дълги крачоли и широки параменти. Кафяв кожен колан стягаше загащена в панталона бяла риза с къси ръкави. От издутото и  малко джобче висяха слънчеви очила, а вътре се мъдреха цигари и бензинова запалка. Над всичко това светеше широката усмивка на широко бяло лице със светлокестенява  сресана назад коса и две топло кафяви очи.

–        Помози бог, попе! – поздрави дошлия и подаде ръка на станалия да го посрещне домакин.

–        Дал бог добро, Митко! – посрещна го видимо зарадванпоп Матей! –  Добре си ми дошъл. Сядай, сядай, какво стърчиш!?

–        Ще седна, няма за къде да бързам. Ти как си, как я караш? Попадията и децата тука ли са?

–        Сядай де!… Няма ги. В Плевен са. Ще си дойдат с  последния влак. Какво да те почерпя. Ще удариш ли една сливова? От Троянския манастир съм я донесъл! Ей сега ще направя една шопска салата, имам и краставици и домати.- понечи да тръгне поп Матей към кухнята.

–        Не искам, с мотора съм. Седни да се видим.

–        Са видим видим, ама да ти направя едно кафе поне.    Имам и лимонада или ако искаш да те почерпя с бяло сладко или от дюли? Много е хубаво. Попадията го е правила.

–        Виж от кафе не отказвам никога. Нали ми е ниско   кръвното въобще не ми пречи. Таман ще запаля една цигара…Донеси един пепелник – помоли госта тръгналия вече домакин и запали.

Синкавия цигарен дим изпълни дробовете му, та чак  главата му се замая. Поп Матей се суетеше из кухнята и говореше:

–        Че що ги не зарежеш бе приятелю? Знайш ли колко е вреден тютюна? Само си вредиш на здравето.Грях е… Бонка и тя ли пуши още? Децата как са? Учат ли?

–        Учат ама малко на сила. Нямат си мерак и двамата. А Бонка е във Варна, на изпитна сесия. Нали ми е задочничка вече.

–        Тя нали икономика учеше като тебе? Ти завърши, тя  що закъса? – попита попа поднасяйки кафето с по една чаша студена вода.

–        С  жените е така. Наложи се да прекъсва  по   майчинство.

–        Ще го завърши, няма къде да иде.Поотложи   завършването, ама пък  двама сина ти отгледа, да са ти живи и здрави. Ей и мойте дъщери до гимназия опряха.Голямата я завършва, малката я започва.

–        Па хубаво кафе правиш Матейка, и силно,  ароматно.  Що не запалиш и ти една цигара. То кафе без цигара,  е като черква без камбанария.

–        Ти не ми ги разправяй на мене тия. Кажи как се сети  за мене. Откак се издигна от село хич се не сещате, че и на село хора живеят,- укори го попа. – Кога за последен път си виждал майка си и баща си? Гледам закъсват вече.

–        Е идвам си през седмица, две. Ама смених и ловната  дружинка, като минах на работа в Балкантурист, та  сега по малко свободно време  имам  за тука.

–        Митко, Миткооо, забравихте от къде сте се пръкнали.  Както растение от семка покарва и се устремява нагоре към  слънцето и вие. Ама като бърза много да израсте, стеблото му остава слабо и крехко, листата му се отдалечават твърде много от корените и  щом повее по силен вятър се скършва… Уж РЕМС-сит беше, партиец,  човек с грижа за бедните пък други приятели навъди.

–        Що бе Матейка, че то сега бедни и богати няма, всички сме равни. И директора на предприятието и чистачката, все наемни работници. И единия взема заплата, и другия също. Само, че дето единия е учил повече и пари за него са харчени, сега получава най-много три пъти повече. Не е ли така.

–        Така е, всичко е държавно,  ама смени ловната  дружинка, нали!?. По резервати тръгна да ловуваш. Не щеш с тракториста и с попа от  Пордим  къра да обикаляш. Други ти станаха приятели и с тях на гюме чакаш. А кажи ми сега, като ходиш на лов с големците, същото ли е като по миналата зима, кога тръгнахме по следите на един заек на изток, ей тука под село,  на баща ти от овошната градина, че до язовира на  Одърне,  после все по следите завихме на ляво, та чак до русенското шосе, от там през Садината и  Дрен, и накрая се върнахме до селото от запад. Какво стана? Утрепахме се от ходене. Двадеситина километра извървяхме на студения вятър и все ни се струваше, че ту от изток, ту от запад духа, пък той духаше срещу ни, щото вятъра духа винаги срещу движещия се напред и особено ако бързо се движи. Та викам ти,  какво стана?  Обикалял си заека,  храна да търси за да оживее, а ние го преследвахме за да го гръмнем за кеф. Ама ни избяга, нали. Изскочи, скокливеца на 50 метра пред  село, понесе се ту на ляво, ту на дясно и търти направо, воден от инстикта си за оцеляване…

–        Матейка…-  прекъсна го Митко, – много се   разфилософства приятелю. Кажи сега, тръгваш ли с мен, както едно време,  кога почнах работа тука в МТС-то?   Утре тръгваш ли с мен?

–        Къде?

–          Качвам те зад мен на „Явата” и на изток, към морето запрашваме.  Бонка е във  Варна на изпити. Хазайте и са готини. За  събота и неделя съседната стая е свободна, говорила е вече…

    Поп Матей се замисли за миг, едно хитровато пламъче просветна в морско сините му очи и рече:

–        То хубаво, ама попадията и децата какво ще кажат?

–        Ми питай ги. За два дена само. Компания ще ми  бъдеш. Кажи и, че на отиване ще посетим Килифаревския манастир, а на връщане църквите „Св.Николай” и „Успение богородично”. Идваш ли?  Ще мина сутринта в 5 да  те взема.

–        Струва си  Митко, ще ги убедя. Идвам. Света трябва да  се опознае. Господ за това ни е дал живота на земята, за да се радваме на природата и стореното от  бога. Ако знаеш как ми се пътува само. Ще взема и аз да си купя до напролет мотор.

–        Няма да сбъркаш. Хем до Плевен с него ще си   ходиш, до  Троянския манастир ще прескачаш, пък всяка пролет ще си правим по една обиколка из  България с моторите.

–        Мислил съм го, но малко ми е неудобно. Какво ще  кажат хората: „Поп на моторетка, с пломбиран зъб”. Ама ще го направя. Харесал съм си вече МЗ 125 .

–   А бе Матейка, като те гледам какви ги вършиш  и  колко начетен и умен човек си (говориш френски, руски, черковнославянски, философ си и от математика и икономика разбираш) се питам: „Ти в господ вярваш ли?”

    –   Митко, пък аз като то те гледам че си разсъдлив и  образован човек ще те попитам: „Ти знаеш ли друга служба, дето да ти плащат без да работиш?”…

        … На сутринта, малко след като пропяха първи петли и преди още ранните слънчеви лъчи да подгонят утринния хлад и росата,  от долния край на селото забръмча мотор. Първо далечно и тихо, после все по припряно и силно, бръмченето приближи, а когато изплаши врабчетата по камбанарията и гугутките от трите големи ореха зад църквата,  червената 250 кубикова „Ява” на  Митко  Ангелов,  внезапно, сякаш да не събуди някого, замлъкна пред тежката желязна порта на божия храм. Вратата на клисарската къща се отвори  внимателно и на прага, в цял ръст се изправи сънения поп Матей.  Още не бе успял да си сложи килимявката, та в лявата си ръка, заедно с нея държеше малък вързоп  за из път. Погледна поп Матей към църквата и се заслуша. Когато до ушите му стигна възобновената птича песен, а  зад кубетата надникнаха първите слънчеви лъчи, божия служител нахлупи килимявката и  се прекръсти припряно. Черните му кожени сандали прищрапаха по кълдаръма и го отведоха при мотора.

–        Добро утро Попе! Как е? Тръгваме ли? – попита  изправения до мотора Митко Ангелов и свали от гърба си голямата раница.

–        Дал бог добро, Митко! Тръгваме! Дай да си сложа  багажа в раницата. – После напъха внимателно в голямата раница  издрънчаването на пълно на няколкото шишета  Джинджифилова Троянска,  метна раницата  на гърба си и додаде –  Тръгвай  докато не се е събудила попадията…Хайде! Бог пред нас и ний след него!…

       След близо час пътуване на изток, към морето и слънцето, когато трудолюбивите кооператори вече бяха започнали работа по кооперативните блокове, мнозина се дивяха на една червена „Ява”с двама пътника. Вниманието им привличаше втория. Поп, с голяма раница и малка, глинена окарина.  В унисон с монотонното бръмчене на мотора и птичите песни,  над равното мизийско поле  се разнасяше мелодия след мелодия. Хората се заслушваха, вдигаха глави към свирача и се усмихваха. Малцина се прекръстваха. После, с отминаването на свирнята пак навеждаха глави и продължаваха да работят.

                    (  следва )

           (Трети разказ: ПАРИЖКА РАПСОДИЯ)

             В него се разказва за подвизите на поп Матей в Париж.

Неусетно лятото се изниза като смок в синор. Дърветата наметнаха  жълтокафявите си халати и навели клони със  златожълти круши и дюли,  се замислиха за предстоящата зима.  Настъпи плодородна, топла есен. Масата с пейките под църковната лоза опустя. Редовните посетители: Игнат, Боби, Ицо,  Станчо и Васко се запиляха по гимназиите в Плевен.  Попадията и щерките също се прибраха в града. Останал сам, поп Матей обра нависналите гроздаци, урони кехлибарените зърна, смачка ги и  като наложи ширата с ябълки дюли и пелин, запечата кацата в задната клисарска стая…

       До  Димитровден,  слънчевата  енергия в кацата бошува, кипя, прекипява и седмица пред събора на  Пордим се укроти и избистри, готова да посрещне храмовия празник „Св.Димитър” и традиционните гости.

      За искрящата исусова кръв,  тази година празника се  случи троен;  събора на селото; Димитровден и … на празника поп Матей  бе ръкоположен за протоерей на пордимската енория – сиреч, повишиха го. Заслужаваше!  Макар и почти да нямаше богомолци, светиня му най-добросъвестно изпълняваше задълженията си, подържаше църквата, биеше редовно камбаните за празник и тъга, и я беше докарал до там, че с благия си характер и богоугодна сърдечност,  хората и най-вече младежите го уважиха и обсипаха с обич. Пищно тържество стана. Чак от  Троянския манастир надойдоха, предвождани от самия владика и игумена на Троянския манастир,  сума ти духовни лица. От сандъците на църквата изкочиха и  погледнаха слънцето  хуругви, църковна утвар и  книги, подарени на пордимчани  лично от Руския император.   Отлятите в Подмосковието камбани, забиха  тържествено и весело, в надпревара с  нечувани до този момент изпълнения на църковен хор  от Плевен.  Храма и селото се изпълниха с черковни песнопения, тържественост и празничност.

      Хората не бяха дип вярващи, но привлечени от пищността и красотата на обшитите със сърма и позлата, празнични духовни дрехи и песни; любопитни, смирени и респектирани, сваляха шапки, палеха свещ и се кръстеха със светнали лица и удобрение…

      Такъв топъл и слънчев  ден, не бе се случвал от много есени. Беше толкова топло, че пордимчани посрещаха сборяните си  вън, на теферич. Поп Матей, също имаше сборяни.Веднага след ръкополагането попадията и дъщерите му наредиха софрата под рехавата вече лоза.  Дългата дървена маса, едва побираше наредените чаши и чинии със салати и мезета, макар, че сега беше три пъти по дълга от обикновено. Не липсваха нито традиционните пълнени  чушки, нито кюфтетата. За 45° гроздова и гъсттата, като меча кръв гъмза, да не говорим.  Превземаха  градусите  веселите и доволни лица на духовниците от Троян и  Плевен, зачервяваха бузите ивосовете им,  и колкото повече развързваха езиците на поповете, толкова повече „връзваха” натежалите и тела и глави към софрата.  Залепнаха по обед, като кърлежи на угоено агне, и чак привечер се надигнаха с мъка, да се прибират. Ама  едни  тръгваха,  пък други  идваха;  църковния двор заприлича на ресторант от Балконтурист.  

    Към 8 вечерта, на масата останаха само най-близките. Дойдоха и младежите. Честитиха на отец Матей,  назначението за протоерей, пийнаха по чашка, две и настроението стана още по весело. Станчо разменяше влюбени погледи с поповата щерка, Васко дрънкаше с китарата,  Боби и Игнат му пригласяха в  рокендролите  и песните на Битълс. Протоерей Матей поддържаше ритъма с чукане между две обърнати със заоблената част лъжици и също припяваше. Попадията и тя, поприключила най-после,  с целодневното слугуване и притеснение, се отпусна на пейката и прегърнала малката си дъщеря, заприглася в запятата от отец Матей, стара градска песен „Неразделни”.

     И така: песен след песен, спомен след спомен, закачка след закачка, компанията изкара до полунощ.Говориха за литература и спорт, за красивите кътчета на България. Опряха и до философията, но китарата не спря. Минеше ли от ръцете на протоерей  Матей в ръцете на  Васко, то отеца мигом изваждаше я кавал, я окарина или устна хармоника.  Голяма свирня стана. Но нали си беше есен, захладня.  Селото се умълча. Само тук там някое преяло куче, известяваше с лая си, че поредния закъснял сборянин си тръгва от комшиите. В полунощ момчетата помогнаха да съберат посюдата, масите,  столовете  и се разделиха.  Тръгнаха  си  с приятния спомен за още една интересна  и приятна среща с поп Матей и  ръкополагането му за протоерей. Господ,  гледаше от звездното пордимско небе без да възразява.  Звездите,  примигваха съучастнически.

                                                                   ……………………

            Зимата, като се заредиха едни празници: това Заговезни, Коледа, Нова Година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и дебелия сняг свърши. Докато се усети протоерей Матей, заедно с Великден и Цветница,  цъфна  пролетта. По Гергьвден,  Господ изсипа над широкото, вълнообразно пордимско поле, топъл благодатен дъжд. Цапна с жълто, усмихнато  слънце и като подхвана с голямата баданарка: най-напред с майско зелено грундира земята, опъна над нея  небе от синя коприна, тук таме пусна някое пухкаво  облаче и  още не дозавил  земята навсякъде, се мушна отдолу. Взе малките четки. Погали с белоцветно вишните, нашари прасковите и кайсийте, посипа ябълките и сливите с бялоснежно  и подхвана цветята. Примижа  Господ от удоволствие и зарисува. Топне четка в бялото и нарисува кокиче и момина сълза. Вземе с четката  жълто да нарисува минзухар, ама без да иска сложи и малко червено. Хване нова четка, с нея наситни сини зюмбюли, пък  му идва наум, че до синия зюмбюл трябва да има и розов. Вземе друга четка да нарисува лалета и се обърква. Че то какви ли цветове лалета нямат. Дето са бели, жълти, сини, червени лесно, ама и черни и шарани измислиха хората.Ей и люляка, свой цвят си има. Люляков. Ами за игликите,  цветовете как да направи? Мисли Господ, мисли,  цапна още няколко пъти с една уж чиста четка, бял шибой да нарисува и се предаде. Взе всички четки, топна ги наведнъж в дъгата и зашари със замах… Шари, шари, красота става,  ама усеща Господ – нещо липсва. Дъх и мирис няма. Живот липсва, тиха  му е картината… И се сеща: ластовичките и щъркелите от юга прибира, пчелите и другите насекоми пуска да свържат цветчетата с жужене, а славейте и другите пойни птици  изпълват с песните си свежия пролетен въздух чак до хоризонта.

        Ама то хоризонт без порив и мечти бива ли?… И като вижда  Господ, как протоерей  Матей, замечтан и замислен   гледа  на  юг  към  хоризонта, усмихва се, оставя на хората да си гледат земните грижи и се възнася  да си гледа божите работи.

        Тогава, протоерей  Матей свежда поглед от далечния Балкан и тръгва към подпряния до камбанарията мотор. Вчера го купи. ЕМЗЕТ 125 кубика. Чисто нов. От Димитровден до Гергьовден събира. Четири-пет стари бабички изпрати при началника си таз зима, та още някой лев получи за упокой и молитви. Три момчета на уроци по китара идваха цяла зима,  и от тях понади.Добави и 25 лева за един превод от френски.  Два чувала, дето събира от двата ореха зад църквата продаде и я натамани. Вчера ходиха с Митко Ангелов и купиха мотора. В събота тръгват: от Пордим, през Трапезица и  Царевец, в Дряновския манастир ще пренощуват, от там през  Трявна и Шипка, Калофер, Карлово  в Пловдив, Асеновград и Бачковския манастир пак с ношувка. Ще продължат през Смолян и  Велинград, та през Добринище и Банско ще посетят с нощувка и  Рилския манастир. Навръщане ще минат през Самоков и Кремиковския манастир. В София – цял ден и  след   посещение на Боянската църква, директно от запад, транзит през Плевен се прибират в Пардим.

      Тъй я намислиха двамата приятели, тъй и я направиха. Тръгнаха с двата мотора, за разлика от миналата пролет, когато се спуснаха от Видин и  Лом покрай градовете на Дунав, през Добруджа, та до  Варна. Бяха с мотора на  Митко Ангелов. Последния караше, а поп Матей на задната седалка развяваше расо и свиреше на кавал или окарина. Свирнята му се разнасяше по широкото пролетно поле и събираше  изумените,  добродушни погледи  на хората по пътищата на Майка  България…

       Тъй, без да познават още думата рокери двамата, пролет и есен, почнаха да правят по една обиколка из страната. Водеше ги девиза:”Опознай  Родината,  за да я обикнеш!”    И не само девиза. Щото,  онова присъщо на човека вътрешно неудържимо чувство,  да търси и открива, нови хоризонти и светове ги обсеби, като наркотик. Затуй, когато в края на май Митко Ангелов се изправи пред поп  Матей и му рече:

–        Матейка, тръгваме ли?

Поп Матей първо каза – Тръгваме! – а после попита

 –       Накъде?

–        Към Париж!

–        Какво? – изненада се попа.

–        Каня те на екскурзия до  Франция.

–        С моторите ли тръгваме?

–        А този път не позна! Тръгваме на екскурзия до Париж

 за цяла седмица, но с  Балкантурист. Със самолет. Идваш ли?

–        Митко, нее ли много скъпо бе? О къде ще взема пари?

–        Спокойно! Измислил съм я. Теглиш един заем от ДСК-

то и като се върнем го връщаш.

–        Как ще го върна,  човеко? Нали знаеш, че се обрах

 като църковна мишка за да  купя мотора. Няма начин!

–        Има! Аз съм водач на туристическата група от 22 души

туристи с  Балкантурист. Теб съм те включил за преводач. Като се върнем ще си получиш хонорара.

–        Ама то трябват франкове още за отиване?

–        Ще получим преди да тръгнем и командировачни.

–        Митко, майтапиш ли се?

–        Няма майтап. Цяла седмица в Париж. Групата си има  от страна на френскотото туристическо дружество и тамошен екскурзовод, който знае руски,  така, че няма да имаш кой-знае колко работа като преводач.

–        Пак та питам да не се майтапиш?

–        Какъв ти майтап! Имаш десет дена за подготовка. Визите ги вадя чрез Балкантурист. Тръгваме на 2 юни.

На трети юни си на  Айфеловата кула.  Ще разгледаме забелижителностите на Париж, ще се разходиш  из Монмартър и  Елисейския дворец, ще посетим Тюлери,  Бастилията, Марсово поле, в програмата има посещения на изложбени зали, концерт, театър. Но по принцип вечерите са свободни. Храната е в хотела в който ще нощуваме. Такава оферта не можеш да откажеш.

    – Не мога! –  призна протоерей Матей и се зае да осъществи тази си отдавнашна мечта, да посети  Париж!.

    … На 2 юни, с приятелската помощ и божата подкрепа, самолет на БГА „Балкан” излетя от  София по обед и кацна на летище „Орли”. Сред туристите беше и поп  Матей.

       Париж го прие в топлата си космополитна  прегръдка, така както бе приютявал над петстотин вековното си съществуване, хиляди емигранти от  френските колонии и разнолики туристи от целия свят. Поп Матей беше сънувал това посещение стотици пъти.В мечтите си  бе стъпвал по бреговете и мостовете на  легендарната река Сена и  сега за жадите му за път нозе,  това не беше ново. Модрия  му възторжен поглед се беше реял от Айфеловата кула и попивал красотите на Париж според представата която добиваше от прочетените книги, та сега, с една дума, само сравняваше представите си с действителността.  Още първата вечер, се потопи в неповторимата атмосфера на Париж.

        Настаняването на групата, в ангажирания от „Балкантурист” хотел,  беше приключило преди повече  от два часа. Туристите,  отпочинали от пътуването,  слизаха  във фоаето на хотела за вечеря. Поп Матей, не се беше стърпял и след като,  близо час обикаля пеша по парижките улици край хотела, влезе от външния вход,  одухотворен и възбуден от първия си досег с Париж. Митко Ангелов даваше някакви наставления на помошник водача на групата и като го видя се засили към него:

–        А отче, ето те и тебе.  Убих се да те търся бе човек .Къде се загуби? Викам си Поп Матей ми върза тенекия, емигрира още първата вечер! Френско гадже ли хвана?

–        Митко, Митко, такива неща не се казват  и на майтап! От мен такова нещо не може да очакаваш. Разходих се малко по улиците наоколо, да усетя атмосферата..

–        Знам бе, майтапя се! – засмя се Ангелов и  като го поведе навътре във фоатето, продължи.- Ела да те запозная с един приятел.

      Като ги видя, че идват към фотьойла на който беше седнал, един около 50 годишен, среден на ръст, облечен в светло сив костюм и бледо синя вратовръзка господин, стана прав  и се усмихна.

–        Запознайте се! – започна да ги запознава Ангелов. –  Отче това е господин Жан Пиер! Мой приятел и бивш търговски партньор на фирмата в която отглеждахме култивирани гъби в пещерите на Кайлъка… Господин Пиер, представям Ви отец Матей, мой приятел и  протоерей на енорията  в родния ми край.

 Французина и отец Матей си стиснаха сърдечно ръцете.  По откритите и усмихнати погледи пролича, че се харесаха.

    –  Пиер,  с отец Матей може да говорите без притеснение на френски или руски, той ги говори свободно. Попе Жан Пиер знае и руски, че даже и малко български.

    – Много добре, аз ще  опитва да говори български, а  Вие както   удобно… Е тръгваме? Тази вечер сте мой гости.

    Поп  Матей погледна многозначително Митко  Ангелов и последния се почувства задължен да обясни.

–        Мосю Пиер предлага да ни води на вечеря в старата  част на Монмартър.

–        Моля господа, заповядайте – направи им път Жан Пиер на изхода и като излезнаха пред хотела ги поведе към  сребристо син „Ситроен”.

    След не повече от двадесетина минути автомобила се изкачи на едно от най-високите парижки възвишения. Приятната юнска вечер, завиваше  с топлия си звезден воал милионния  град,  долу безброй електрически светлини и неонови реклами  примигваха небрежно разхвъргани,  от осветената  Айфелова кула, та чак  до края на хоризонта. Космополитния град бучеше от живот.

Жан  Пиер ги водеше по стара павирана улица и не спираше да обеснява:

–        Намираме се на площада на художниците. Ще минем  по най-старата улица на Монмартър – „Norvins” и  Ви предлагам да вечеряме в  един исторически ресторант, който съществува повече от петстотин години.  Днешната слава на този локал е само ехо от златното време на Монмартър и „Ла Бел Епок”  в края на 19 век.  Тогава това е мястото където са се събирали на чаша вино и приказки художниците импресионисти Писаро, Сисле, Сезан, Тулуз Лотрек, Реноар,  Моне и Дега. В него често се е  отбивал Емил Зола. Ван Гог, който е живял заедно с брат си, Тео, в съседство с ресторанта, овековечава неговата градина в своята известна картина „La guinguette” – рисувана 1886 година.

–        Прощавайте мосю Пиер, за “LA BONNE FRANQUETE”  ли става въпрос?

–        Да ! Посещава ли ли сте го? – отче.

–        О не! Само в мечтите си! Но съм чел доста за него. А доколкото си спомням,  тук рисуваната от Ван Гог картина „слушане с разбиране” и сега е експонат в Musee d’Orsay. За мен ще е чест и безкрайно удоволствие да посетя това забележително заведение, посещавано  от  Пабло Пикасо и неговия приятел, поета  Макс Яков, писатели като  Dorgeles  Роланд, Франсис  Carсо  и  Андре Салмон. Безкрайно съм  Ви благодарен мосю Пиер.

    Така разговаряйки, неусетно тримата мъже минаха още стотина метра по продълговатите, изгладени от времето павета и  стигнаха „Добрия французин”. Настаниха ги на предварително резервирана маса с четири  красиви дървени стола. Стените  на 100 местния салон, бяха облечени в потъмняла от времето и цигарения дим орехова ламперия с дърворезби на лозови и листа и гроздове.  Нежните топли цветове, създаваха уют.На всяка маса наред с оливиерата имаше и саксия с цъфнало цвете. Пода от глечкосани жълто червеникави  плочки, хем респектираше с чистотата си,  хем създаваше спокойствие и небрежно бохемско настроение. От  раздвижения, с червена дървена ламперия,  окачен таван,  дискретно светеха с предизвикваща апетита с   лунната си светлина,  лампиони. Интериора се допълваше от млечнокафяви плюшени завеси и карирани в червено-бяло покривки. На масите, погледа на току що влезлия посетител привличаха изправени в трийгълна форма, блестящи от чистота бели памучни кърпи за храна.

     Артистичната програма  още не беше започнала.  Имаха време да си поръчат. В облечените в дебела кожа менюта, примамно се четяха такива вкусотии, като:

      -Специалитет от пушена сьомга;

      -Бяла кървавица(наденица с подправки) поднесени с карамелизирани ябълкови резенчета;

      -Бланширани патешки бутчета с гарнитура картофи соте;

          -Терина от гъши дроб с лютеница;

      – Turnedos с гъби;

      – Фрикасе от гъби с магданос.

       Фонтебло с череши

Фонтебло сливи Perigord

Горчив шоколад торта гъби с яйчен крем

Замразени нуга с малини

Фонтебло сметана кафява Collobrieres

Сладолед и сорбета

Захаросани кестени

Тъкмо привършваха с аперитива и хапките към него и  артистичната програма започна с появяването на забавен водещ мим. Последва го барабанен ритъм. В салона, с маршова стъпка и сериозни лица, нахълтаха двадесетина хлапета, облечени тъмносини сюртюци, бели нагръдници и тъмночервени маншети на ръкавите. Цвета на обувките под светлочервените панталони и белите гамаши не се виждаше, но за това пък тъмночервените войнишки кепетета и яки, потвърждаваха, че децата са облечени във военни униформи на френската пехота от 1813 година…..След тяхните фолклорни  изпълнения  последваха  изпълненията на  френски шансон  певец…

            В края на програмата се случи онова без което не минава нито една монмартърска забава. С устрем и глъч, на сцената се впуснаха, размятайки белите си разголени бедра и надиплени фусти, група танцьорки на канкан. Възбудата по лицата на посетителите и настроението, в не толкова големия салон, достигна своята връхна точка. Дали, провокиран от изпълненията на артистите или от количеството абсент и френско бордо, но малко след зъвършване на артистичната програма, на сцената се качи подкрепян от аплодисментите на компанията си,  достатъчно почерпен клиент. С недостатъчно умение и талан, той се опита да изпее, акомпанирайки си с оставена на сцената китара някаква руска песен. Опита му беше толкова безславен и жалък, че дори и компанията от неговата маса скоро го забрави. Заети с разговор по между си и пресушаването на следващите  бутилки гроздов елексир, приятелите му даже не разбраха,  кога седна при тях.

    Тогава, някак непринудено, без да се кани или  двоуми, поп  Матей, не се сдържа. Каза едно: Ескюзе моа! – и като направи няколко уверени крачки,  взе китарата. После пак така, почти незабелижимо седна  на мястото си и започна да я найстройва. Бяха му необходими, въпреки невъобразимия шум и брътвеж в салона, броени секунди да настрои китарата на желания от него строй.

    Митко Ангелов и Жан Пиер отпиха от чашите и го погледнаха в очакване.  Матей изсвири една кратка интродукция и запя. Най-напред  тихо и малко свенливо, после по свободно и уверено,  от любимите си руски романси. Посетителите от съседните маси утихнаха. Заслушаха се в изпълненията на неочаквания певец. А когато след още две три песни поп  Матей спря за да отпие от чашата,  ресторанта се изпълни с неочаквани за него ръкопляскания. От една от най-близките до сцената маса се изправи едър, около 40 годишен, видимо интелигентен мъж и дойде при тях.

–        Господине, поздравявам Ви за чудесните изпълнения!  Вие сте изключителен талант. Благодаря  Ви за удоволствието, което ми доставихте с изпълненията си! Вие сте великолепен професионалист.Разчуствахте ме!

    –   Но моля Ви се, аз съм само един самоук български свещенник. – изчерви се от стеснение поп Матей и като стана прав пое подадената му ръка.

–        Позволете да  Ви се представя: Ханс Ролф Рипперт!  Немски певец, завършил висша музикална школа, така  че знам какво говоря. Аз самия изпълнявам, руски песни и романси, народни песни, опери литургии. За мен ще бъде чест, ако ме наричате с артистичното ми име Иван Реброф… С цялата си душа съм руснак, сърцето ми принадлужи на  Русия.

     Тук вече се намеси и станалия прав, като  Митко Аангелов,  Жан Пиер:

–        Мосю Реброф, имал съм щастието да слушам през 1968  година, радиозапис с ваше изпълнение на песента „Легенда за дванадесетте разбойника”. Гледал съм  Ви и в играния повече от 1000 пъти в Париж едноимен мюзикал. Така че за нас ще бъде чест да споделите компанията ми с моите български гости. Заповядайте на нашата маса.

–        Съжалявам господа! Моята компания е голяма, не мога  да я напусна, но към  Вас отец Матей,  имам една молба:  бихте ли ми акомпанирали за да поздравя с песен компанията си и  Вас?

–        С огромно удоволствие! – отговори с притеснение поп  Матей и последва към сцената своя неочакван именит ценител.

        Най-напред Реброф изпълни „Аве Мария”. После изпя и една бакарола –  поп Матей, само акомпанираше.Но  когато Реброф запя  „Очи чорные”, някак от само себе си на сцената се оформи един изключителен дует. Даже  в някой от циганските руски романси,  водещ беше поп Матей със своя топъл и нежен тенор. Реброф, от своя страна, демонстрираше изключителен  диапазон на гласа – 4,5 октави (от бас до сопран)… и така до сутринта…

    …   Още след обед, туристите в Монмартър и редовните посетители  на ресторанта спираха поглед над фасадата на ресторанта. Там  примамливо се мъдреше   огромен, прясно изрисуван рекламен плакат с надпис:  „САМО  ТАЗИ СЕДМИЦА, ЧЕРВЕНИЯ ПОП ОТ БЪЛГАРИЯ, ПЕЕ РУСКИ РОМАНСИ ! ЗАПОВЯДАЙТЕ!

Блог в WordPress.com.