Mitkoivanov's Weblog

септември 9, 2011

ЗА КОТАЦИТЕ И МЕРАЦИТЕ ! – малка котешка история

       

Имало едно времe един дядо.Той си имал единствено внуче.  Внучето живеело в столицата, а дядото на село. Лятото,  внучето гостувало на дядо си. Само след няколко дни му станало  скучно и самотно. Тогава дядото донесъл от някъде две малки котенца: Жълтурко и Шаренка. Жълтурко бил дребничък и пъргав. Имал приятно жълт цвят, като жълтата тиква, увиснала по клоните на червената ябълка. Мислел се Жълтурко за тигърче и много обичал да се закача с  Шаренка. Крехката и грациозна Шаренка, била кротка и тиха, но както показвала четирицветната и мека и нежна,  като птичи пух козинка, била своенравна. Все пак често отговаряла на закачките от  Жълтурко. По цял ден двете котенца си играели в широката селска градина или по леглата в къщата. Там дядото ги пускал да спят и да се боричкат. С игрите и закачките си те радвали внучето и отговаряли с любов и закачки, на неговите нежни грижи и ласки… Но, лятото отминало бързо, дошъл септември и внучето заминало в столицата ученик. Тогава бабата и дядото, които по принцип живеели в друг град, взели за през зимата Шаренка със себе си, а Жълтурко оставили да зимува на село с прабабата на внучето. Тя се грижила за него и го гледала в къщи. Стояли те през дългите зимни дни около  старата очукана печка и си мислили  за  правнучето и Шаренка. Прабабата го галела нежно и дълго, говорила  му искрено и лично, а той и отговарял с умилквания и приятно мъркане. Така двамата прекарали по леко дългата, студена зима…

           През това време Шаренка се разтягала самодоволно в отопления с парно апартамент, ширела се във всичките стаи, хранела се с подбрана, купешка храна за котета и растяла щастлива…

       Нусетно студения бял сняг, по който понякога Шаренка стъпвала  на тясната заснежена тераса, с  нежните си и мекички лапи, се стопил. Все по често слънцето почнало да препича  южната тераса на апартамента и все по често бабата и дядото на внучето пускали Шаренка  на терасата.

      Когато замирисало на пролет и по клоните на дърветата запели пъстрочерните косове, на  Шаренка и се прискало и тя да  е птица и да се понесе в простора.  Апартаментът и се струвал тесен. Все по често започнала да се  заглежда   по обикалящите и мяукащи под терасата котараци. Тогава проумяла, че вече не е онова малко, грациозно и срамежливо котенце от селото, а  е станала красива, едра и охранена млада котка.  В мислите и все по-често се вмъквали спомени по свободата в селския двор. Все по-често градската дама си спомняла за идващите през лятото  комшийски котараци  и за нейния връстник Жълтурко. Спомняла си тя, как се гонели с него  и боричкали в селската градина, как наужким я тупал с лапа или захапвал нежно по вратлето и колкото повече гледала от терасата бездомните улични котараци, толкова по силно ставало нейното желание да се завърне в селския  дом, където на воля  да тича и играе с Жълтурко. Понякога, дотолкова се унасяла в спомените и мечтите си, че често започвала да тича с бясна скорост по дивана, леглата и килимите. Веднъж стигнала до там, че се унесла в играта  и,  както тичала към прозореца на кухнята, не забелязала, че този път и мрежата на прозореца е отворена. Не могла да се задържи засилената котка на гладката ламарина и изхвръкнала … надолу от четвъртия етаж.

Полетяла за миг, като птиците, после я обзел ужас и страх  от приближаващата толкова бързо земя. Инстинктивно успяла, само да се извърти във въздуха и да посрещне с пъргавите си шарени крачета току що разлистващите се джанкови клони под прозореца.  Първо и притъмняло, после  всичко я  заболяло. Огледала се със сетни сили и неразбиране къде се намира, къде е меката електрическа светлина и  плюшените килими на апартамента. После, още уплашена, усетила двете  познати, топли ръце на дядото да я опипват и галят. Отпуснала се от страха и болката. Докато двете внимателни ръце я гушкали  и носели нагоре по стълбите, със сетни сили, превъзмогвайки неистовата болка по цялото си тяло, Шаренка протегнала вратле, изплезила езиче и  близнала ръцете на стопанина си …

   Минали  още седмица, две.  Една ранна утрин,  двете дядови ръце я поставили в голям и надупчен, картонен кашон. Дядото и говорел нежно, успокоявал я и я понесъл нанякъде. Първо се чуло бръмчене на автомобил, после дядото повървял пеша и когато се качили във влака, всичко се понесло, заедно с нея и дядото,  часове наред. Шаренка усещала близостта с дядото и спокойно заспала…

      Когато по обед, капаците на кашона се отворили и дядовите ръце галейки я я поставили на твърдата земя,  Шаренка се огледала. Подушила чистия въздух и срещнала изненадания поглед на млад котарак. Елегантното му тяло било подчертано от опънат по мускулите костюм от гъста, лъскава кожа в цвят старо злато. Мустаците му стърчели твърди и буйни, а опашката му се развявала весело и дружелюбно. Едва по нея, Шаренка познала своето лятно приятелче,   Жълтурко.

      Още десетина минути двете млади котки се изучавали взаимно и добронамерено. После Жълтурко скочил и хукнал към близката ябълка, покатерил се на едно от най-високите клони и поканил и нея. Зажадняла за свобода Шарка го последвала и също като умалена пантера се искачила по клоните на дървото. Когато се спряла на един от най- високите клони, градската грациозна котка, макар и в кожух от всички есенни цветове, вдъхнала  свежия пролетен въздух на свободата, погледнала с превъзходство и достойнство, пърхащите по земята кокошки и измяукала доволна. Била си отново у дома…

   Жълтурко и показал всички тайни и нтересни места  в двора  на прабабата. Развел я в кошовете и стопанските сгради. Там било складирано зърното  за кококошките. А, както се знае,  където има зърно, има и  мишки и плъхове. Обсебена от инстинките си, градската котка се отдала на това  което най и се отдавало – да лови мишки. С часове стояла неподвижно пред мишите дупки, дебнела излизащите мишлета и ги ловяла.  Каква вкусна храна били за нея те. Нямали нищо общо с вмирисаната, гранулирана, купешка храна. Хващала си котката мишлета, но най-напред ги носела пред къщата, та старата прабаба да я види какъв ловец е. Прабабата я хвалела и също и давала храна. Така за кратко време, от храната и ловуването ли, от свободата и скитосването по таваните и околните дворове ли, но Шаренка се превърнала в пъргава, здрава, силна   и още по красива котка.

    За красотата и уменията и се разчуло из целия квартал.  През майските нощи, в двора на прабабата започнали да идват какви ли не котараци. Идвали тези снажни ергени- котараци и по цели нощи изнасяли котешки серенади на нашата котка.Какво им пеели, какво и приказвали, ние хората не е отредено да знаем, но станало така, че нашата градска котка,  се влюбила в един грамаден разбойник-котарак, с изискан мишо-сив котешки редингот и чисто бял нагръдник. Умилквал се той около нея, омайвал я и една светла лунна  нощ  двамата се отдали на тайнствата на любовта.

   После котарака се запилял нанякъде и в двора започнал да идва един чисто чер писан. Мяукал и той, ухажвал я и като преспали две три нощи се оттеглил и той. Тогава се появил и трети катарак- огнения принц. Неговия кожух имал цвета на лъвовете и старото злато. Отблясъците на залязващото слънце по лъскавата му буйна козина до такава степен заслепили нашата писана, че тя се отдала и на него.

     Не минало много време и нашата котка започнала да пълнее. Станала по тромава и замислена. Не и било вече до любов. Установила, че е бременна. Неусетно минали още два месеца. Когато дошло време да ражда,  градска котка започнала да прави какви ли не опити за вмъкне в къщи. Искала да роди котенцата под покрива, така както била свикнала да живее в апартамента в града.

   Прабата, обаче била срога и непреклонна. Грижела се за котката , давала и още повече кокалчета и прясно млекце от попапарата си, увеличила и дажбата на купешката котешка храна,  но не я допускала в къщи.  Така един слънчев августовски следобед, Шаренка едва се качила на широката ниша пред прозореца на бабината стая. Било задушно и горещо. Полегнала в сянката  на старата бабина къща, раждащата котка. Свила се върху  забравена бабина  престилка  и без да издаде и стон, попотена и измъчена, пак успяла да роди под стряхата и то не едно, не две, не три, а цели четири, здрави и безпомощни котенца.  Първото, било сиво и бабата го нарекла  Сивчо. Второто, било чисто черно и бабата го нарекла Черньо, третото се родило жълто и бабата го нарекла  Жълтурко, а четвъртото:  понеже били свършили боите на господ бог за първите три, се родило почти бяло. Само тук там имало по едно петънце от цветовете на другите котенца.  То било най-крехко и красиво и за това бабата го нарекла  Белла.

      Така четирицветната градска котка  Шаренка, съгласно законите на природата и грижите на стопаните си, родила през това лято , четири прекрасни котенца, всяко с един от цветовете на майка си и с цвета на баща си.

     Ето, вижте ги: КОТЕНЦАТА НА МАМА ПИСАНА – снимки !

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: