Mitkoivanov's Weblog

септември 9, 2011

ОРТАЦИ – кратък разказ, посветен на 100 годишнината от рождението на Тодор Живков

          

     Четири  след обед е. След  вчерашния Гергьовденски дъжд, майското слънце прижуря  и кара наскоро засадения разсад,  да пощръклява. Над земята се издига пара. Пчелите жужат в цветовете на овошките и големите декоративни кестени. Свежия въздух  танцува с веселата птича песен…  Двама млади пенсионери, седят от  часове  на удобни  пластмасови столове  пред бащината къща. Две ябълкови дървета  ги покриват с рехава  сянка . Обядвали са. След обилната храна –  прекрасна мусака и баница с тиква, 88 годишната баба Мара –  майка и, вече  се е  оттеглила за следобедна дрямка .Братята си допиват сами. Шишето с охладена грозданка  е преполовено. Зелена  салата  има и за втората половина. На масата се кипри и тавата баница със  стъргана и замразена от  есента тиква. Езикът на  по-големия брат, така се е развързал, че мисълта  му прескача десетилетия назад, в  отминалото социалистическо време. Философстват и се питат какво провали социализма…

–          То по онова време, брат ми, що пари съм изкарвал допълнително – не си и сънувал. Ей на, кога пък работехме с Баламата на бетонпомпата в СМК-то, голяма далавера имаше. Къде по четвърт, къде по половин бетонпомпа бетон спестявахме и все на частно го продавахме. Кой виличка строи, кой пътеки из двора ще циментира, ние с Баламата сме насреща. На половин цена ги договаряше ортака и да ти кажа честно, и клиентите доволни и ние не можехме да се оплачем.

–          Не знам загубен ли съм бил,  що ли, но от държавното  пипнах  чак последните години, преди пенсиониране, когато след 89-та  всичко се юрна да приватизира и вече давностен период има. А то не, че нямах възможност и че не виждах какво правят колегите, но те повечето живееха в близките до града села и имаха къде да мъкнат. Ти нали знаеш, как се правят вратниците на селските дворове?

–          Как се правят? Широки, как!

–          Широки, широки, ама ако си забелязал, правят се, навътре да се отварят. Поверието е, че по този начин имането само навътре ще влиза. А на мен селото, като ми беше далече и нямах къде да пребирам в малкия градски апартамент,  приятелите и колегите  „уреждах”. Това електроди, грес, масла, инструменти и какво ли не. Щом го има по пътническите вагони значи може да се изпише. Безотчетна работа беше, особено в първите години на „демокрацията”.

–          То аз, ако взема да ти разправям, още преди това що материал сме извозили с бетонпомпата от строежите – цех за метални конструкции  да сме построили и сега още да работи със суровини от тогава. С Баламата – ортака, девиз имахме: Ако ще, шамар да е, ама аванта да е! Един гвоздей да вземеш, но с празен джоб да си не тръгваш от работа – заключи „целомъдрено” по големия брат и като отпи още един як гълток от ракията, продължи. –  Обаче веднъж какъв страх брахме…

–          Що, какво стана, хванаха ли ви? – наостри уши по малкия и също отпи от вече топлата ракия.

–          Не съвсем? … Веднъж  ни наредиха да караме  бетон на една вила в Кайлъка. Зареждаме, значи бетонпомпата от бетонвъзела и потегляме. Кога стигнахме там един костюмар ни посрещна, разпореди ни къде да изсипваме, а  като изсипахме дойде при нас и  казва:

–          Момчета днеска сте при мен, няма да съжалявате, вашето не се губи. Следващия курс ще   изсипите  бетона  на петата вила от тук нагоре. Работниците и там са предупредени. След това пак тука и така докато свършим работа. Сега ми подайте кочана с фактурите да ви подпиша празни фактури. Довечера си напишете колкото курса и тонаж  прецените  – и посяга към кочана с фактурите.

–          А, не става така – опъна се Баламата и ме погледна объркано.

      – Изискването е да се подписва за всеки курс – намесих се и аз. Довечера колкото курса излезнат за толкова ще ни разпишете.

–          Момчета, а бе вие да не мислите, че цял ден ще стоя тука,  курсовете да ви броя ? Имам си и друга работа. Дайте ми  кочана с фактурите, аз ви подписвам на моя отговорност!  С началника ви сме се разбрали?  

         Настоява човека и гледам,  почва да се ядосва. Подавам му плахо фактурите и в недоумение виждам, не само как подписва дестина фактури „на бял лист”, дето се вика, ами накрая истимаро вади от вътрешния джоб на сакото цяла пачка петолевки, затваря я ловко в кочана с празните фактури и без притеснение ги слага в ръцете на  Баламата. Преди още с Баламата да успеем да кажем нещо и клиента ни се качи в една лъскава кола с шофьор и отпраши към града…   Стоим ние с Баламата, гледаме се и не разбираме какво става. Такова чудо не беше ни се случвало. Карали са се с нас, че по малко бетон доставяме от колкото е писано, ама на сила да ни карат да пишем повече,че и пари да ни тикат в ръцете, не е бивало.

–          Ортак, много червенеят тези петолевки,  направо на нестинарски въглени ми приличат.

       Да не стане някакъв гаф?- притесни се Баламата.

–          Знам ли? – отговарям  му  и се оглеждам, като лалугер на поляна . – Не вярвам!

           Спокойно е. Строителите бързат да вибрират и заглаждат изсипания бетон, въобще не ни обръщат внимание. Жабката в кабината на бетонпомпата сякаш е зинала с  отворената си уста и  намига подкупно. Пътя  криволичи и се спуска  надолу, подканва ни да тръгваме.

–          Балама, слагай ги в жабката и да потегляме, имаме цял ден да мислим! 

        – Че то,  какво ли пък има да му мислим – петстотин лева са си петстотин лева.

–          Хубаво, тръгваме, ама да знаеш, не ми е спокойно. Казвам ти имам лошо предчувствие.

–          Стига се плаши,  човече. Малко ли пари сме прибирали до сега? Карай  пък като видим другата вила ще разберем какъв е фокуса. Ако другата вила е държавна, значи всичко си е наред.

–          Наред, наред ама да вземем да разпитаме какъв е този началник? – предложи  Баламата.

       Така и направихме. Поразпитахме из бетонвъзела за вилата, за колата (Баламата помнеше даже и номера на колата). До тук добре. Ама Лили отчетничката, дето не беше от тях,  но знаеше всичко за всеки в целия град- като изстърси: „ Колата е на началника на окръжното  МВР, а и вилата е на окръжното бе будали”! … Едно съмнение ни загложди, един страх взе да пропълзява и да гори будните ни социалистически съвести.

–          Няма страшно – умозаключи  Баламата след дълго размишление.- Сега пътят е най чист! И даже взе да си подсвирка от удоволствие, като погледна към жабката.

       И така, цял ден. Един курс до вилата на МВР-то, един курс до петата вила от долу нагоре. Сума ти бетон наляхме, а в кочана се мъдрят подписани още празни фактури.

–          Пачката хубаво нещо,  ортак, вика  Баламата, ама с фактурите какво ще правим – терзае  се той.

–          Ей  за туй ти викат Баламата, щото си тъп като биволски задник. Бавно вдяваш. Работата е бижу. Утре сутрин почваме с подписаните фактури. Като гледам, така ще сме постоянно 5-6 фактури напред. Сега е сезона за вилите, огледай се, ослушай се и … намери  авери за далавери.  И те ще са доволни –  по евтинко да купят бетона и ние ще сме доволни, щото парите дето ще приберем, МВР-то ще си ги приведе от държавния бюджет,  като проститутка на сводник  и никой нищо няма да разбере.

        Тъй си разсъждаваме ние с Баламата и пътуваме след последния курс от частната вила  към града. В добро настроение сме  и със заети ръце и мисли, щото единия върти волана, а други пак прелиства петолевките и блаженно мечтае, как ще обуе червената си Лада с нови „Видинки”.  Още бе светло, но като влезнахме в града, слънцето взе да се снишка зад по-високите блокове и дървета. Тогава,  двойка фарове от лека кола се лепнаха за нас, като пипала на октопод.  Синия буркан върху покрива на лекия автомобил след нас засветка зловещо и макар  без звуков сигнал, мартенките ни се разтрепераха.

        –  Балама, вапсахме я! Следи ни полицейска кола- шепна му аз с  пресъхнал  глас.

–          Къде? – пита Баламата и машинално хвърга в жабката, горещите,  като жарава банкноти.

–          Отзад са! Сега ще ни арестуват. Утидохме брато в затвора.

–          Б’ах мама му, всичко е било постановка! Опандизиха ни!

–          Спокойно, само виж та изхвърли парите, да не ги намерят, че сигурно са и записали номерата.

–          Как да ги изхвърля,  като са отзад и всичко се вижада.

–          Намери начин, вземи цялата пачка, аз ще направя един кръг преди да стигнем в гаража, на втория десен завой, хвъргай в храстите…

       Така и направихме. Пачката с банкноти, като усойница се шмугна в  храстите. Пък да си призная честно, имах и малка надежда, че случайно полицейската кола върви след нас, ама не би. Влизаме ние в гаража, и тя след нас. Слизаме ние с разтреперани сабици от високата кабина и  те слизат от колата. Идват към нас двама яки полицаи и без никакви приказки и обяснения, докато  се усетим,  след едно единствено –„Арестувани сте!” – се намерихме с белезници на ръцете в полицейската кола.

       Сирената засвири, буркана заприсвятка и разпиля  участниците  от движението в страни.Профучаваме  край окръжното, минаваме с бясна скорост и край затвора. След няма и десет минути (дето ни се видяха цяла вечност),  сирената замлъкна, лампата  угасна, спирачките заковаха.

–          Слизайте! – все така сериозен ни подкани  единия.

        –   Елате след мен! – поведи ни втория.

       И ние вървим свити и уплашени,  като агнета на  заколение. В главите ни се завъртяха всички приказки, слухове и филми дето сме гледали за разпити и мъчение. Най-после завихме и се озовавахме в изискан и  осветен градски двор. В една широка, потънала в зеленина беседка,  група хора бяха насядали пред отрупана с ястия и питиета софра.

         От масата стана та ни посрещна,  началника на милицията и като се обърна към двамата милиционери нареди:

–        Я  не се бъзикайте с хората и да им свалите белезниците, че да не ги сложа на вас. Заповядайте момчета, сядайте!

       – Шефе, ама нали ни нареди да Ви ги доставим тук?

       – Да де, но не съм  Ви казвал да им слагате белезници и да ги арестувате. Имах пред вид да ги доведете за  да си направим банкета! Свободни сте!

        –   Виновати господин началник – смънкаха двамата полицай. –  Ние разбрахме, че трябва наистина „ да ги доставим!”- и се изнизаха.

          Че като започна едно хубаво ядене и пиене, не е за разправяне. А още  като ни настаниха на масата,  забелязахме, че в компанията,  е и нашия началник..

       На другия ден,  намерихме в храстите пачката с парите. Успокоихме се орташки и даже коментирахме защо  Ленин,  казал в един виц: Аз направих от аристократите  пролетариат, а вие, съвременните комунисти, направихте от пролетарията аристократи.

 

Advertisements

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: