Mitkoivanov's Weblog

юни 28, 2012

ПЛОД С ВКУС НА ЩАСТИЕ

Когато  в края на март,   дядо Митко  Гравитона  и  89 годишната му майка се прибраха от големия  южен град  в  село, на север,  пролет още не беше започнала.  Зимата,  загнездена,  като  хроничен бронхит в старчески гърди,  все не искаше да си ходи.  Проточи   се  от  октомври, та чак до края на април.  Зажадняха хората  за топъл   повей и слънце и все поглеждаха със свити сърца, слънцето  най-подир  да   окъпе   разцъфнали   пъпки  по  оголелите  и премръзнали  клончета на плодните дръвчета.  Изпренадаха  се.

Закъсняваха  даже косовете. Под стряхата на старата къща,  ластовичите гнезда ,  все   тъй  сиви  и пусти,  навяваха тъга.  Из  голямото  щърково  гнездо ,  врабците не спираха да се карат с цвърчене, кога ще  се върнат  хазаите им.

–    Природата си знае  работа ! – целомъдрено  успокояваше баба   Мара сина си. –  Ще дойде!   Няма къде да иде! Аз  гоня 90  години, пък не помня някога, пролетта да не е сменила зимата.

Така и стана.  Сибирския студ, дето през зимните месеци беше  сковал за  дълго  дръвчетата на  минус  22-3 градуса, опита още  два-три  пъти  да се върне, погали ги за сбогуване, колкото да  ослани и малкото излъгали се цветове на  костилковите  овошки и се запиля  на  североизток.  Най- после се  изпролети.

Баба Мара  занарежда,  какво и как трябва да се работи из двора, а сина и изпълняваше.  Неусетно,  двора се огледа почистен от  гнилите есенни листа, разсада в ястъка поникна,   овошките и лозите,  съблякоха с помощта на сина,  измръзналите си  сухи пръчки и клонки  и  облякоха цветната си  пролетна премяна.  Пчелите, полетяха с  гърненца, зажужаха   по цветовете, хем да ги опрашат, хем  да съберат мед.  Черешата и  ябълките се отрупаха  с плод и птичи песни.  Сините сливи , горе-долу. Ябълката–петровка, поруменя. Но  прасковите и кайсиите хич ги нямаше.

Всеки път,    като минаваше  да полива  зеленчуците, дядо  Митко  оглеждаше кайсията в дъното на двора. Това дръвче  му бе особено скъпо.  Отгледа  я  сам.  Като дете!   От една нефелна и  дива  фиданка.  Ашладисва  си  я, тори я, полива я;  заби  до нея един здрав салкъмов кол,  та я укрепи срещу  ветровете;  варосва я, пръска я с химикали срещу вредители и болести  и сега,  след  5 години, като гледаше  колко красива  е оформена  короната и , не можеше да и се нарадва.  Само дето още не знаеше какъв е вкуса и…

Последните няколко дни бяха много горещи.  Слънцето, прижуря, прижуря,  па като се изтощи  изпарило и последните капки вода от градината, се наведе  уморено да спи.  Колкото  по  се навеждаше  зад хоризонта, толкова  по лъчите му  пълзяха нагоре по клоните на дърветата.

Дядо  Митко току-що бе  пуснал   помпата на герана и почна да полива.   Живителната вода  затича на помощ на  завехналите корени   на чушките, а  погледа му , за кой ли път,   се вдигна  към кайсията…  Там  горе,  на едно от най-високите  клончета-водачи,  огряно от  последния слънчев лъч, … заблестя,  като„топче за тенис” от старо злато,  една самотна,  жълто-поруменяла  кайсия  и  му се усмихна,  примамна и  невинна,  като  жадувана  девица…

Развълнуван, той взе  миналогодишното си приспособление –   „Плодоберка”  и  внимателно, като свещенодействие откъсна  толкова мечтания плод.   След годините на   мечтание,  дългоочаквания плод стоеше в дланта му.  Мекотата на  нежния мъх, изваяната от природата  в изящна форма от конденз на слънце и цвят  на старо злато,  вещ, го  хипнотизира…

Мислеше трескаво.   За първобитния човек и намерените диви плодове, за тръпчивия им   и кисел вкус,  за горчивината и блудкавостта на  плодовете  им,  за  предназначението и  да продължат рода,  да  оцелеят сред  дивата борба в природата. Мислеше за  хилядолетията в които  хората   бяха селектирали, моделирали и  подпомагали природата в създаването и усъвършенстването  на  вещи,  животни  и растения – един  безкраен процес, който наричаха прогрес.

–         Майко! Заповядай!   Ето го първия плод на моята  кайсия ! Опитай я!– каза той и нежно, само с едно завъртане на  ръцете , раздели плода на две равни части.  Костилката  сама се отдели  с кафявата си кадифена  повърхност и откри оранжевите тургорни клетки на еликсира..

Опитаха я!

–         Ммм, много е вкусна! – каза  старата  жена.  –  Наистина е хубав  сорт, майка! – допълни тя  и  като погали с топлия си  майчин поглед сина си,  помисли: „ Метнала  се е на мен,  костилката ми!  Работливо и добро ми е момчето”.

–         Направо е превъзходна! Струваше си усилията и чакането, майко! Догодина ще е отрупана с плод –  каза сина и.

После двамата преглътнаха парченцата и почувстваха  с  душите си:  плода им,   е  с  вкус на щастие!

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: