Mitkoivanov's Weblog

юли 19, 2012

МАМА МЕ ПОГАЛИ – разказ

    

Обед е. Юлското слънце грее като в пещ. Хляб се пече – в буквален и в преносен смисъл.   Изплезили езичета,  птици и пълзящи твари   се крият  под сенките на дърветата и храстите  в барата. Тихо е. Само приглушения,  монотонен  ромон на водата в ручея, отмерва времето  край  пешеходния мост за фурната и задържа хлад и свежест…

      Тука,  преди години, като се юрна  демокрацията,  ликвидираха и животновъдството. Мандрата стана излишна,  като гребен за плешив човек и управата на  кооперацията, взе „мъдро” решение:  превърна  бившата мандра на фурна. До казанката за варене на ракия.  А тя,  в най-ниското на селото, в дерето  на барата.     Всеки  божи ден, хората  почнаха да се спускат по нанадолнището  за хляб, щото от хляба по голям няма, а и пред хляба всички са равни, и малки и големи.

     Та ето и сега,  самотен  пенсионер,  горещо-негорещо  –  се връща  от фурната. Тътрузи  уморени крака  през моста и  понесъл торбичката с топъл, дъхав хляб, пристъпя по нанагорнището към центъра.  Егенето  и  трудовия  стаж го дърпат назад и надолу към земята. Погледа му се влачи по неподдържания и изровен от пороищата  макадам, хич и  не вижда, че от високото се спуска възрастна жена с патерици.

–       Здрасти! – поздрави усмихната жената. –  Омеси ли?

–       Омесих и опекох  даже!

–       Днеска е малко по-хладно. То  каквото беше предните няколко дена, не се траеше. Всичко изгоря-  заговори го усмихната жената и се застопори  с патериците. – Опитвам да вървя, под сенките на дърветата – сподели тя и  видимо решена да побъбри докато си  почива,  с готовност продължи: –  Дъщерята си идва миналия месец, с внучката…  Тя дъщерята се беше  отдала на науките, та късно са ожени. Намери един немец… Сега получава по-голяма заплата и от него.  Живеят в Белгия. Праща  и на мен.  Помага ми. Ама дано помага господ ли,  природата ли, и аз не знам… Най-напред дъщерята не-можеше да забременее. Що молитви съм отправила към господ, аз си знам.  Едно цяло лято стояха  тука. Водих ги на кални бани. Из двора,  на птиците и зеленината се наслаждаваше и усети корените си. Сила от дърветата взе. Успокои се сякаш и  забременя. Да са ми живи и здрави, на 39 години  внучка за чудо и приказ  ми роди.

–        То и  аз вървя нагоре, пък съм навел глава и  мислите ми на три разкъсани…  Жената стои в Пловдив в апартамента, пенсионира се , но пак работи… Сина се устрои, слава богу  добре в София. Инженерство и икономика  изучи и той, апартамент в центъра на столицата си купи. А внука  го приеха едновременно и в Американския колеж,  в Испанската, че и в Немската гимназия…. А аз тука, на село, при майка! Гони жената деветдесетте лазарника,  без помощ вече не може…  Ама на мен най-ми е хубаво тук. Дето викаш при корените си…

Нощес  помпата на  герана ми жужа  до 2 и половина в надпревара с щурците,  и пак сутринта станах  в 5,  та  да  дополея – рече мъжа.

–      Е,  аз зеленчуци нямам, – продължи жената –  не мога, че на краката ставите са ми болни, ама двора ми, целия  е в овошки.

–        Не знам бе. Ей на, двама братя сме, пък сме различни. Брат ми върви и сече дърветата в двора си, че и на пътя ги подхвана. Няма сянка къде да си спре колата и сега стърчат  дънерите и, като  умрели хора,  изсъхнали и зловещи.

–      Е, що ги сече – попита учудено тя?

–      Пречели  му. Застроява и циментира наред…  Аз,   обратното, постоянно засаждам нови  дръвчета и се опитвам даже да ги ашладисвам. Сега имам 6 праскови, три ябълки, четири кайсии, четири сини сливи, две череши, две круши, две дюли и  три ореха, с тези на пътя…  От заровени орехчета сме ги отгледали с майка. За асмалъка,  с различните  сортове лози, няма да ти говоря,  нито пък за малинажите и смокините. Свежо и прохладно ми е в двора.

–        И при мен е така.  Сянка навсякъде и птича песен. Най-обичам сутрин и вечер, като почне  да се разсъмва или да се свечерява, тогава  птичките най-се надпяват.   Миналия месец дъщерята пак си беше дошла с внучката. Не могат да  се нарадват на свежия въздух и птичите песни. „В Белгия, майко, такава природа нямаме”- казва дъщерята. „Тука като си дойда,   от земята, водата и въздуха, пък и  чрез дърветата се зареждам! Хубаво ми е!

–      Аз не знам, помниш ли, в нашия двор имахме един голям орех. Садил го  прадядо ми.  Дето , вкусни орехи по няколко чувала беряхме  – нищо;  дето целия двор, барабар с двете къщи, на брат ми и моята,   се къпеха и през  най-горещите дни в прохлада и песента на птици в клоните, остави;  но съм имал случаи, като се разболея, въобразявах ли си не знам, прегърна с две ръце ствола му,   постоя така минута-две  и оздравея… Сякаш взимаше болестите и лошотията в живота ми. Правеше ме здрав  и жизнерадостен.

–        Пък аз, имах една круша в двора. Беше я садила майка ми… Кога се молех на господ за дъщерята,  молех се пред крушата  на починалата си майка, да ми помогне. Помня, като се роди внучката,.. бях се изправила до крушата да  благодаря, от вятъра ли, от някаква свръх естествена сила ли,  но една вейка се залюля и ме докосна нежно  с листенцата си. Почувствах: Мама ме погали!

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: