Mitkoivanov's Weblog

декември 30, 2012

ЕДНА НОВА НАДЕЖДА

2EHVZCAUTKZV2CA2YPUXFCA25HOJ5CA4DKIJCCAAY9XDKCA54MKWHCA5PPZV2CABSNXJUCACK7AMECAZ9PM8RCAVG49L1CAR74CDXCAUH1TRHCAO8DA5PCAQYOWQNCATKIN45CATBZWT7CADF7JOB

Да си призная, в такова скапано състояние на душевния си мир, не съм се чувствал отдавна…  И то по  Коледа и на връх Новата 2013 година!

Вярно е,   не се поддадох  на уплаха, нито на снежните виелици,  с които връхлетя зимата, нито по смразяващите внушения  от   тиражираните  предсказания за свършека на света. Винаги съм знаел, че са  се отнасяли  за света на маите, а не на евреите, арабите, китайците, индийците, негрите в Африка и ексимосите  зад полярния кръг и най-вече за нас – българите. Живота в Европа винаги го  е имало и несъмнено ще има още хилядолетия. Майката природа си знае работата. Създала ни е и ни търпи такива каквито сме или каквито  сме и нужни.

За съжаление въпреки всичките ми оптимистични и „здравомислещи” съждения, по неизвестни за мен мисловни пътища,  попаднах в края на годината в Сатурнова дупка, каквото и да означава това.

А то иначе и не можеше да бъде. Съдете сами. Първо семейния ми живот се „подреди” така, че  спокойствието и веселостта ми, от година време се изгуби в  Бермудски триъгълник  Пловдив –  София – Пордим. Мислите и чувствата ми се разкъсаха между топлия юг със самотната, имаща нужда от мен  съпруга, от една страна; от друга,  признателността и задълженията ми на добър и признателен син, който гледа  90 годишната си болна майка, вкопчена  със сетните си сили в белия свят, с единствената мисъл  и в утрешния ден да види светлината на слънцето; а от трета,   житейските проблеми на собствения ми син. Не знам как стана, но точно когато бях решил да се взема в ръце и да се захвана с изучаване на испански език ( с тайната надежда, че в бъдеще ще мога да разговарям с тринадесет годишния си внук, с когото не сме се виждал повече от година, и на когото снахата продължава да  внушава, че няма нужда да учи български, щото   българския е малък, ненужен, умиращ език,  а  не като английския), точно тогава, не знам кой дявол ме накара да се заема с препрочитането на „Престъпление и наказание” на Фьодор Михайлович Достоевски.

Не стига  това, ами една вечер, както гледах някакъв забавен телевизионен филм, установих от реплика на млада красавица, че не съм чел „Чужденецът” на Албер Камю. Прочетох и нея. То и без това  се чувствах , нещастен, неразбран –  чужденец в обкръжаващото ме   общество.

Ама за днешните  управляващи въобще и не мисля да споменавам – не заслужават. За тях прочетох написаното от Елин Пелин, в сборника разкази „Аз , Ти, Той”  и  то още през далечната 1936 година. Съдете сами, написаното  дали не се отнася за днешното време и политици….

Сега  Ви споделям  за днешните, обикновени, хора край мен.  Съсипани, трудови  хора с  мизерни пенсийки и жалки  доходи, хора, дето парите не им стигат  даже  за лекарствата и  отоплението през зимата. Андрешковци и Гераци,  принудени да крият данъци и такси, да хитруват на дребно и да се чудят с какви фокуси да избият за по евтина храна и ракия.   Хора, издигнали в смисъл на живота си физическото си оцеляване и засищането на дребните си житейски страсти.  Е,  вярно,  малцина успяват да продадат душите си и за сметка на  нищетата  и още по-голямото обедняване на другите, са започнали да натрупват мизерни капитали, даже   ще се  кандидатират и на поредните избори…  Ама това е друга тема. Нея, разбира се,  не могат да я разберат хора не прочели през целия си съзнателен живот и една книга, хора почти неизлизали извън рамките на родното си село и съдещи за продължителността на живота в  света, единствено по смъртните случай в тяхната махала.  Ще рече,  хора дето твърдят, че учения човек не може да ги научи на нищо повече, защото например, години наред си правили  сами виното и ракията и то без да четат дебели книги и да ровят из компютрите.

Пък аз вчера, като вдигнах  глава от компютъра, за да се порадвам на изчистеното след декемврийските бури и виелици просветлено небе, видях  високо горе на небосвода, огрян от залеза  самолет.  Движеше се  сребърната птица по обичайния си въздушен коридор  и  оставяше  следа, като преминаваща комета. Грях ми на душата,   завидях на пътуващите в него.  Летяха толкова високо и навярно пътуваха към своите близки и роднини,  за да посрещнат поредната Нова година.

Години наред и ние си я посрещаме.  Новогодишната ни трапеза е обилна( на някой повече на други по-малко). Мнозина успяват да поднесат на близките си  и  подарък я пуловер, я чорапи, някои даже скъпа техника. Мнозина се  забавляват, забравили вкуса на исконната българска мелодия и песен, отдадени на пошлата  чалга  и  тътена на пираткова  война,   за  възвестяване  настъпването на Новата 2013 година.

Новата 2013 година!  Не  е ли Тя само една  на  Нова  Надежда?  Надежда, че нещо може да се промени, че  Новата Годината ще бъде по-плодородна, че  природата ще е по-благосклонна, че пукотевицата ще пропъди недоимъка, злото , което   най-после и  ще свърши. Ще свърши, заедно с  новогодишните празници, а после  няма да ги има  войните,   неприязънта между хората ще отмине  ненужна,  като старата,   а   в  Новата 2013 година,  ще имаме повече здраве, разум,  разбирателство, съзидателност,  любов и щастие за хората!

декември 13, 2012

И НАД СЕЛО – ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ

IMGP2268

Тия дни голямо духане падна. Раздуха се зимата, като  гербер в  предизборни балони. Засвистя, зави съща гладна вълчица и подгони снежинките, дето  бащицата  Бойко бе наредил   миналата година,  да ги хващат още във въздуха. Засвири, ви казвам,  снежната виелица из голите  клони на  незаспалите   народни дървета и го обърна на конкуренция с политическата виелица. Тя пък се е развихри  над съдебната система  и в законодателната власт и се сили да  замрази окончателно,  спящата перманентно зимен сън опозиция, с нови поправки в изборния закон.   Духа от всякъде, от Вашингтон и Брюксел, от Истанбул и арабските пясъци и никой не помисля,  че  след   управлението на ГЕРБ, между   голи, изсъхнали и премръзнали клони и   обран народ,  разлика  няма.  Няма какво повече да се брули.    И плодовете по клоните  са обрани, и хората са обрани, и едните ги клати и брули зимния вятър и другите също…

Каквото да се прави и  ГЕРБ се оказаха ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ!

А то само с духане  не става.  Иска се  дълбок сняг да завали, че не само да  завие  посятото от народа, но и да затрупа, като лавина с „народната си обич” дори бог Бойко и  искрата  Фидосова. … Нека  се изпролети, нека  слънцето си изгрее  и на нашата изборна улица, нека  потекат онези ми ти  маково цветни бюлетини, като  пролетни води и току виж, че отнесли  боклука…

Я за сега да си посрещнем  Коледата и Новата Година, както се полага!..Да сложим на празничната трапеза, каквото природата е отредила – сиреч,  каквото сме си стъкмили, да си поднесем традиционно  подаръци,  пък било  и най-скромните , но най-сърдечните, да си дарим  обич  и надежда!

Пък  ако имате в  печката какво да бумти, ако не  Ви плаши зимната виелица зад  прозорците, ако имате още сили  за размисъл и за аналогии, между  днешното време   и времето на  Чудомир,  кликнете  и прочетете неговия разказ  СЕЛО !

декември 4, 2012

СБОГУВАХА СЕ ЖЕРАВИТЕ С МЕН !

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , , , — гравитон @ 3:49 pm

2EHVZCAUTKZV2CA2YPUXFCA25HOJ5CA4DKIJCCAAY9XDKCA54MKWHCA5PPZV2CABSNXJUCACK7AMECAZ9PM8RCAVG49L1CAR74CDXCAUH1TRHCAO8DA5PCAQYOWQNCATKIN45CATBZWT7CADF7JOB

Сбогуваха се жеравите с мене!70543791_2218979_1296587

Високо от небето сиво  чух,

над  дъжд и полъх  полетели,

оставиха    тъгата си във  мен.

От литнаха  на юг, където ,

слънце и  през зимата ще грей.

Останах сам, и ето:

стоя сред падналите листи,

а в клоните свисти си мразовей.

Обзели са ме тъжните ми  мисли,

сърцето завистта люлей.

И  веят зимните фъртуни,

снегът  пъртини ще завей…

Ще  свия в топлата бърлога,

душата си замряла в сън,

за полет щом к’ат  не копнее,

Мечок ще стана аз злодей.

Във сън ще чакам ,

пролетните трели,

на птиците  завърнали се у дома,

когато вятър топъл пак повее,

щастлив да  изкрещя:

-Пролет моя!  Пак  добре дошла!

декември 2, 2012

МЕДАЛ ЗА ХРАБРОСТ – кратък разказ

medaliBG

По време на  Втората световна война, Колю –  железничаря, беше войник понтонер.  Кле се три пъти; първия път на Цар Борис ІІІ, втория на синчето му Симеон, и третия  на Отечествено  фронтовската власт.

Колю стигна, през  Македония и Сърбия,  чак до Унгария. Военната  част понтонери се готвеше да направи понтонен мост над река Драва, та да могат войските на Втори украински фронт и Първа българска армия, да форсират река Драва и да преминат в настъпление към окопалите се немски части в унгарската пуста.

Вечерта беше тиха и  тревожна. Не се чуваха изстрели, само от време на време, далечния тътен на артилерийска стрелба, напомняше на войниците, че е война. Луната се оглеждаше в бавните води на  Драва. Лекия есенен ветрец, надипляше повърхността на реката   и  вълните караха накъдрения образ  на луната да се люлее, в унисон с напева на унгарските щурци. Звездите на небето, бяха същите като над България. Примигваха сънено и  без да искат навяваха спомени.  Войниците, предимно мъже от Северна България и самите долно дунавски равни полета, лежаха залегнали на позиция из  царевичните полета край  Драва и най-вече мълчаха,  загледани в небето и блестящата вода на реката;  чакаха заповед ,за нощно построяване на понтонен мост. Предстоеше настъпление!

През деня,  Колю, Петьо Юрдека и Димитър Влаха, неустояха на изкушението  и вариха царевица. Времето беше топло и слънчево. Намериха сухи клечки и клони, а  ротния като прецени, че няма да се дига пушек, ги натири зад един овраг да се невиждат през реката. Разреши им да сварят цяла бака царевица. Зърната, набъбнали от восъчната зрялост, тъкмо сладнееха. Свариха, ядоха, кой по един кочан, кой по два, а  Колю както  споделяше, че били точно като на тяхната нива над село,  неусетно изяде цели седем. Само, че нямаха сол и препълнения му стомах, вече часове наред  не само се бунтуваше, като на презобено добиче, но и го караше често, често да прибягва в царевичната нива край реката, за да се облекчи.

Минаваше полунощ. Царевичните зърна в стомаха на  Колю,  се разбунтуваха,  за кой ли път вече,  и отново го поведоха на прибежки към  царевичната нива.

–                   Пак ли бе  Кольо? – попита селския му, Петю Юрдека и като се обърна на другата страна промърмори.-  Ей, лаком дол си и това си е !

–                   Пак! Какво да правя, не издържам? – отговори му шепнешком  Колю и като разкопчаваше колана в движение, се изгуби в царевичака!

Издържа цели   тридесетина метра и клекна. Царевичните зърна забарабаниха по листата зад голия му задник, накрая се чу една дълбока въздишка на облекчение и отново настъпи тишина. Колю клечеше със смъкнати гащи  и се наслаждаваше на тишината.  Луната също. Една звезда се спусна към далечните върхове на царевичака и като остави диря, изгоря над Драва.

–                       Някой умря! – помисли си Колю, спомнил си поверието, че всеки човек си има звезда на небето, а  когато умре, тя пада. –  Коя ли е моята? – попита се той и понечи да се изправи…

В този момент, царевичните стебла зад него изшумяха. Колю успя само да се извърне, но преди да разбере какво става, се намери повален между царевичните кочани. Върху му лежеше някакво живо същество.  То  хем  се мъчеше  да задържи ръцете му, хем се опитваше да натика в устата му някакъв парцал.  Инстинктивно Колю  стисна челюсти и заедно с парцала, под напора на здравите му зъби, нещо като човешки пръст изхрущя  в подтиснат дует  с вик на болка. Луната за миг освети изкривеното от болка човешко лице и  Колю осъзна – беше нападнат  от вражески войник. От тук нататък, целия  се превърна в  кълбо от  рефлекси, мускули и злоба. Претърколи се настрани и  изникналата  от нищото, жажда  за живот впрегна всичките му сили. След кратка борба,  се видя на гърба на проснатия по очи човек. Немския войник  притихна и замря – предаде се….

–                 Хенде хох!  (Горе ръцете!) – изкомандва  Колю и опря в гърба на немския войник, попаднал в дясната му ръка, кочан от царевица. С лявата,  поиздърпа  свлечените си гащи…

След нови двадесетина секунди, шумоленето на царевичака първо се приближи към бивака на ротата, след него от царевичната нива  излязоха  на лунната светлината: един среден на ръст, високо вдигнал двете си ръце немски войник и пленилия го, опрял в гърба на пленника царевичен кочан, Колю  Монков от село  Пордим  Плевенско. С лявата  ръка победителя от схватката все още държеше разкопчания си войнишки клин…

В  ротата се раздвижиха, дойдоха и  офицерите. Намериха на бързо и  преводач та  разпитаха пленения немски войник. Оказа се, че бил изпратен да хване „език”. От него в щаба разбраха и, че немската армия готви контраофанзива  в  този сектор…

Така Колю Монков от село  Пордим Плевенско, по време на Втората световна война хвана пленник и стана герой.  Получи Медал за храброст!

Ей тук е редно да признаем, че благодарение на данните от наученото чрез пленения от него  войник, са били  спасени стотици човешки животи.  А най-важното за мен е, че  ако Колю  Монков не бе надвил в схватката с  немския разузнавач, то и мен днес нямаше да ме има!

Блог в WordPress.com.