Mitkoivanov's Weblog

декември 2, 2012

МЕДАЛ ЗА ХРАБРОСТ – кратък разказ

medaliBG

По време на  Втората световна война, Колю –  железничаря, беше войник понтонер.  Кле се три пъти; първия път на Цар Борис ІІІ, втория на синчето му Симеон, и третия  на Отечествено  фронтовската власт.

Колю стигна, през  Македония и Сърбия,  чак до Унгария. Военната  част понтонери се готвеше да направи понтонен мост над река Драва, та да могат войските на Втори украински фронт и Първа българска армия, да форсират река Драва и да преминат в настъпление към окопалите се немски части в унгарската пуста.

Вечерта беше тиха и  тревожна. Не се чуваха изстрели, само от време на време, далечния тътен на артилерийска стрелба, напомняше на войниците, че е война. Луната се оглеждаше в бавните води на  Драва. Лекия есенен ветрец, надипляше повърхността на реката   и  вълните караха накъдрения образ  на луната да се люлее, в унисон с напева на унгарските щурци. Звездите на небето, бяха същите като над България. Примигваха сънено и  без да искат навяваха спомени.  Войниците, предимно мъже от Северна България и самите долно дунавски равни полета, лежаха залегнали на позиция из  царевичните полета край  Драва и най-вече мълчаха,  загледани в небето и блестящата вода на реката;  чакаха заповед ,за нощно построяване на понтонен мост. Предстоеше настъпление!

През деня,  Колю, Петьо Юрдека и Димитър Влаха, неустояха на изкушението  и вариха царевица. Времето беше топло и слънчево. Намериха сухи клечки и клони, а  ротния като прецени, че няма да се дига пушек, ги натири зад един овраг да се невиждат през реката. Разреши им да сварят цяла бака царевица. Зърната, набъбнали от восъчната зрялост, тъкмо сладнееха. Свариха, ядоха, кой по един кочан, кой по два, а  Колю както  споделяше, че били точно като на тяхната нива над село,  неусетно изяде цели седем. Само, че нямаха сол и препълнения му стомах, вече часове наред  не само се бунтуваше, като на презобено добиче, но и го караше често, често да прибягва в царевичната нива край реката, за да се облекчи.

Минаваше полунощ. Царевичните зърна в стомаха на  Колю,  се разбунтуваха,  за кой ли път вече,  и отново го поведоха на прибежки към  царевичната нива.

–                   Пак ли бе  Кольо? – попита селския му, Петю Юрдека и като се обърна на другата страна промърмори.-  Ей, лаком дол си и това си е !

–                   Пак! Какво да правя, не издържам? – отговори му шепнешком  Колю и като разкопчаваше колана в движение, се изгуби в царевичака!

Издържа цели   тридесетина метра и клекна. Царевичните зърна забарабаниха по листата зад голия му задник, накрая се чу една дълбока въздишка на облекчение и отново настъпи тишина. Колю клечеше със смъкнати гащи  и се наслаждаваше на тишината.  Луната също. Една звезда се спусна към далечните върхове на царевичака и като остави диря, изгоря над Драва.

–                       Някой умря! – помисли си Колю, спомнил си поверието, че всеки човек си има звезда на небето, а  когато умре, тя пада. –  Коя ли е моята? – попита се той и понечи да се изправи…

В този момент, царевичните стебла зад него изшумяха. Колю успя само да се извърне, но преди да разбере какво става, се намери повален между царевичните кочани. Върху му лежеше някакво живо същество.  То  хем  се мъчеше  да задържи ръцете му, хем се опитваше да натика в устата му някакъв парцал.  Инстинктивно Колю  стисна челюсти и заедно с парцала, под напора на здравите му зъби, нещо като човешки пръст изхрущя  в подтиснат дует  с вик на болка. Луната за миг освети изкривеното от болка човешко лице и  Колю осъзна – беше нападнат  от вражески войник. От тук нататък, целия  се превърна в  кълбо от  рефлекси, мускули и злоба. Претърколи се настрани и  изникналата  от нищото, жажда  за живот впрегна всичките му сили. След кратка борба,  се видя на гърба на проснатия по очи човек. Немския войник  притихна и замря – предаде се….

–                 Хенде хох!  (Горе ръцете!) – изкомандва  Колю и опря в гърба на немския войник, попаднал в дясната му ръка, кочан от царевица. С лявата,  поиздърпа  свлечените си гащи…

След нови двадесетина секунди, шумоленето на царевичака първо се приближи към бивака на ротата, след него от царевичната нива  излязоха  на лунната светлината: един среден на ръст, високо вдигнал двете си ръце немски войник и пленилия го, опрял в гърба на пленника царевичен кочан, Колю  Монков от село  Пордим  Плевенско. С лявата  ръка победителя от схватката все още държеше разкопчания си войнишки клин…

В  ротата се раздвижиха, дойдоха и  офицерите. Намериха на бързо и  преводач та  разпитаха пленения немски войник. Оказа се, че бил изпратен да хване „език”. От него в щаба разбраха и, че немската армия готви контраофанзива  в  този сектор…

Така Колю Монков от село  Пордим Плевенско, по време на Втората световна война хвана пленник и стана герой.  Получи Медал за храброст!

Ей тук е редно да признаем, че благодарение на данните от наученото чрез пленения от него  войник, са били  спасени стотици човешки животи.  А най-важното за мен е, че  ако Колю  Монков не бе надвил в схватката с  немския разузнавач, то и мен днес нямаше да ме има!

има 1 коментар »

  1. БЛАГОДАРЯ за хубавия разказ Митко. Разминахме се миналата седмица и не можахме да се запознаем. Важното е да сме Здрави. Всичко Добро Желая Елена/ внучка Христо Стайковски

    ________________________________

    Коментар от Elena Koeva — декември 3, 2012 @ 9:46 am


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: