Mitkoivanov's Weblog

май 26, 2013

БОЖИ ЧОВЕК

imgp0113IMGP3293IMGP3329
Дядо Божин е пенсионер. Пенсионер, ама продължава да работи, щото каквото и да е работил през живота си, никога не е работил за големи пари. Тя и за това пенсийката му е под средната – причина, принудила го да „донажда”, като пазач в единия шивашки цех на нашето селско градче.
Ще речете, то това работа ли е? Не знам дали е работа, ама знам, че когато човек наближава седемдесетте и близо една пета от пенсията му отива ежемесечно за лекарства, недоспиването и нощния труд дотягат…. Ама няма накъде! Парите били  най-правилно разпределени в този свят –  на никого не стигали. На милионерите с милиони, на нормалните хора, като него, с по стотина, двеста на месец. И не за друго, а щото и на него му се иска, като на всеки българин,  да помогне на младите, а като излезе с внук по центъра да го почерпи и да му подаде два лева. Е внучета дал господ.
Пък тя и съдбата,  не беше от най-благосклонните към него. Стопанката му се спомина млада и хубава и го остави още на млади години да доотгледа сам двамата им сина. Доотгледа ги! Поизучи ги. Занаяти им даде, хора ги направи. Задоми ги. По големия в София,  по-малкия с жена си и двете си деца живеят при него. Добри са, но живота стана труден, пък и каквото да говорим, днешните млади си имат свой разбирания за живота. Не се съобразяват, много-много с възрастните. Не са се засилили и чак толкова да помагат в къщната работа или за отглеждането на зеленчуци животинки из двора. Сполай на бога работят младите, даже по нещо допълнително  докарват, ама пък кога са свободни предпочитат за риба да идат или до окръжния град.
С една дума, макар и да не признава, особено пред чуждите хора, но  не му е лесно… Нито с къщната работа, нито с дворната, нито при плащането на ежедневните семейни консумативи. И понеже и годините напреднаха, пък и сърцето му „от добър и охолен живот ли”, от що ли, ама все нещо „прескача и бие накриво”, то човека не е и от онези дето им се услажда чашката по кръчмите или да е по тънката част. Е, не е останал без хич! Има си даже удоволствие ли, навик ли, и аз не знам как да Ви представя: Всеки божи ден, когато не е на работа, сутрин, като поотхвърли домашната работа,  излиза до центъра. Излиза не само да напазарува това онова; хляб от фурната на кооперацията да вземе, но и да поседне в кафене „Централ” и да пие едно „Капучино”. Информира се, човека, за спорта, политиката и селските новини. А 12 без 15, като по часовник, си тръгва за обед в къщи..
И този майски ден затика колелото си нагоре по баира,  и се остави на тежките си мисли да го теглят назад и надолу… Ей на, миналата седмица се обади по мобилния негов съученик от техникума в Дряново. Покани го на среща с випуска. Ами то, кажи – речи, половин век се бе изнизал от как завършиха. А че му се искаше да иде и да се види с останалите живи, щото мнозина от съучениците му се бяха вече преселили при св. Петър, искаше му се. Но много повече копнееше да се качат в колата със сина, снахата и двамата внуци и да се понесат по гладките асфалтови пътеки на Майка България, да отидат заедно! Хем почти цялата си челяд да представи на съвипускниците, хем със семейството да посети Дряновския манастир. Бе, с една дума, да преживеят един хубав ден…
Отдаден на мечти и мисли, стареца изтика колелото горе на баира. От тук нататък, обновеното с европейски пари шосе се стелеше, като проснато бяло платно и като пресечеше неговата, „Юрдешката” улица на кръговото, поемаше двупосочно нагоре към гарата, русенското  шосе и широкия свят.
Като се качи на колелото и завъртя педалите, веригата на старото колело заскърца, като износените му стави. Скърцането и се понесе между разлистените липи, докосна увисналите като камбанки листа на белокорите млади брези и светът стана по светъл и хубав. Някакво прелетно птиче запя весела пролетна песен и прикова вниманието му. Мелодията бе тъй нежна и игрива, тъй ласкава и чиста, тъй естествена и приятна, че без да се усети стареца спря колелото. Погледа му сам затърси из рехавите клони на брезичката  птичето… Песента секна…
Дядото пак  подкара колелото. Старите неканени мисли отново се втурнаха в главата му и го върнаха в реалността.
Ей на, миналата седмица, като се изви силната буря и заваля обилен дъжд, голяма беля направи. Вятърът връхлетя толкова силен и напорист, че отнесе целия ламаринен покрив на шивашкия цех. Стана така, че колкото дъжд се изсипа на вън, два пъти повече вода се изля вътре по машините, платовете и готовата продукция. Собственика се видя в чудо. Не стига, че я бяха закъсали от няколко месеца, щото нямаха поръчки, ами сега втора седмица в цеха не можеше да се работи. Всичко беше прогизнало, електрическите инсталации бяха изключени. Така,  ще  не ще,  собственика предложи на жениците да минат на половин работен ден и да си вземат даже неплатена отпуска. Която не беше съгласна, направо я уволняваше.
– Ако уволни и мен, лоша работа! – помисли си дядо Божин. -Триста лева са си пари. Най-добре,  с тях плащам сметките: ток, вода, телефон, кабелна… Трудно ще карам само на пенсия!
В този момент, като някакъв светъл лъч в душата му отново се спусна същата птича песен. Завъртя се, заизвива се и се понесе весела и жизнерадостна над  него. Просветна му. Колелото само спря. Очите му отново зашариха жадни за  птичето… Само че още преди да огледа брезата и спуснатите и над него  вейки, песента пак секна, така ненадейно, както и бе дошла…
Отново подкара колелото. Въртеше педалите стареца, веригата на колелото скърцаше, а заедно с нея скърцаха и купищата въпроси поставени от ежедневието.
– Пустото му пиленце, ама как пее само! И защо лети над мен? Сякаш иска нещо да ми каже! Нищо и никакво птиченце пък ми оправи настроението…
Наближаваше вече кръговото, дето свършваха липите и брезите. Вече се канеше да завива към къщи, когато птичата песен, като мек, розов облак, отново се спусна над него. Една приятна вълна го обля, сърцето му се развълнува, очите му трескаво зашариха, човека изпита неудържимо, необяснимо желание да види малкото боже създание, да го погали с поглед, да благодари за добротата и жизнерадостта която вливаше в него…
Може би, вече от няколко минути птичето не пееше. Стареца продължаваше да стои изправен до старото си колело и да търси по клоните на красивата бреза,  птичето…
В този момент,  от приятния унес го изведе ненадейното скърцане на автомобилни спирачки. Колата спря, от прозореца се показа учудената глава на сина му.
– А бе баща ми, какво зяпаш по дърветата?
– Ами едно птиченце лети с мен и ми пее! Търся го да го видя!
– Какво птиченце, бе човек, от половин час ти звъня по мобилния! Я чуй!
И синът му като извади мобилния си телефон, набра номера на баща си! „Птичето” запя в джоба на дядо Божин, после мелодията се издигна над него, погали нежните брезови вейки и се разтвори в простора.
Дядо Божин се усмихна смутено. Пееше неговото птиче!

има 1 коментар »

  1. Всяка твоя нова публикация ме кара да се пренеса душевно в твоя град и да изживявам тези така добре разказани мигове. Да- мигове. Защото го изчитам на един дъх. Лек ден.

    Коментар от boyante — май 30, 2013 @ 1:13 pm


RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: