Mitkoivanov's Weblog

декември 30, 2013

ПРЕДНОВОГОДИШНА ВЪЗДИШКА

Filed under: Фотография, Uncategorized — Етикети:, , , — гравитон @ 4:46 am

IMGP9518jacque-fresco-we-are-not-taught-to-be-thinkers-but-reflectors-of-our-culture-lets-teach-our-children-to-be-thinkers-the-venus-project-beyond-politics-poverty-and-warIMGP8704

Остават 15 минути до 5 часа сутринта на 30 декември 2013 година. Вчерашния ден и вечерта отминаха безвъзвратно. Даже денят, потънал в битовизми се изниза в небитието.Сам съм, като уморена мравка в човешки мравуняк. Новото утро напира  през прозорците и кара току що изключения телевизор да избледнее  от ненужност и океан от объркани мисли. Един нищо и никакъв филм ме разтърси. В него има силни характери,  сблъсък на умни и задълбочени ,красиви и богати мъж и жена, една страстна любов и силни чувства..

 

…Деветдесет годишната ми майка чака смъртта.. Аз мисля за живота.. Опитвам се цял ден да и отдам заслужената топлина, храна, спокойствие, признание и благодарност, да удължа  дните и. .

 

..Съпругата ми е далече на юг, в града на нашата семейна  младост. Въобще няма намерение да си нарушава уюта и спокойствието  в градския апартамент  и  да пътува чак до Северна България за да посрещнем Новата 2014 година заедно…

 

… Един приятел съсед ми се обади да отида у тях. Беше поканил и друго съседско момче, на годините на сина ми,  да седнем  у тях на чаша вино. То на село сега това се прави. Опитват се вината. Философстваме, разнищваме живота, политиката, протестите и съдбата на човека.. Разговорът е интересен. Второто съседско момче живее в Америка. Дошъл е отвъд океана за да посрещне новогодишните празници заедно  с възрастната си майка. След  Нова година ще я води в САЩ. И тя да види как се е устроил там, какъв бизнес  е развил, как живее. .Темите се редят една след  друга. Разнищваме преходния период в България,  като    дреп от стара черга в дарака на житейския ни опит.Питаме се какво стана? Как стана? Защо стана? Опитваме се да си отговорим:  има ли светлина в тунела и се отчайваме. Толкова сме различни, толкова сме обезверени и безразлични към съдбата на ближния, че отчуждеността  се  стеле , като късна есенна  мъгла и ни кара да бъдем егоисти. Да мислим само за парите и индивидуалното си  просъществуване.

 

Ненадейно на въпроса, каква бе отиващата си година, единия от нас отговори:

 

–          Отиващата си  година,  бе по-лоша от  ланската и по добра от идващата !…

 

… В този момент някой подраска на вратата на съседите и се чу умоляващо мяукане. Съседката отвори модерната алуминиева врата и при нас, под отрупаната с храна и питиета маса се вмъкна, едно от моите  малки, бели котенца. Явно ме беше последвало в зимната мъгла  и търсеше човешката ни топлина… В този момент  осъзнах, че кожухчето му беше достатъчно пухкаво и дебело и го топлеше. Навярно му липсваше  моята човешка топлина  и душевност.

 

Почувствах се като Дядо Коледа!..  Зачаках  Новогодишната надежда!.. Разсъмна! Взех си котенцето и се помолих мислено,  дано светлината в тунела да не бъде от идващия насреща влак!

 

декември 15, 2013

ОГРАБЕН –малък криминален разказ

Когато професор  Арабийски  се спусна по каменните стълби на хилядолетния  град, свечеряваше. Краткия есенен ден се изнизваше по  заоблените хребети на Родопа планина и той осъзна, че е отхвърлил поредния  тежък и изморителен ден.

Първо имаше лекции, после нервите му опънаха десетина скъсани на есенната  сесия калпазани и накрая за капак присъства на катедрен съвет, който трябваше да води, в качеството си на  ръководител катедра. Като повечето неща в държавата и работите в учебното заведение не вървяха.  Студентите намаляваха, а заедно с тях и парите в делегирания бюджет. На всичко отгоре,  малцината записали се  студенти въобще не бяха мотивирани да учат. И със 7 да си вземеха изпитите,  пак нямаше  да си намерят работа. Беше криза!

Като слезе на булеварда, 66 годишното му, никога не спортувало тяло, потрепери от вечерния хлад. Очилата му се замъглиха от праха и лъскавината  на забързаните автомобили. Шумът на града и свистенето на  колите го понесоха,  като вълните на един враждебен, бучащ океан. Вървеше разгърден и уморен. Не мислеше за нищо. Искаше му се само,  да се прибере по скоро в къщи, да вземе  душ и защитен с петкамерната, алуминиева  дограма и вакуумираните двойни стъкла на прозорците,  да се потопи в тишината на уютния си апартамент.

Живееше сам. Беше пестелив и стиснат. От баща си бе наследил умението да печели. Още като пристигна в града по разпределение, в далечната 1970  година и се научи да пести. Научи се да си готви, да се пере и глади, с една дума да се наслаждава на самотата. Домът му постепенно се оборудва с най-скъпа черна и бяла техника, та не му беше  трудно.Но всичко струваше пари. За това, той  работеше на 2-3 места. Беше завършил висшето си образование с пълно шест, а  след специализациите  в Москва и Париж, авторитета му порасна, та едва се справяше с наплива  за частни уроци. За отпечатване на книгите си, предимно учебници и учебни помагала, професора намираше  по-богати  родители на  амбициозни деца.   Правеше ги спонсори, а после децата им купуваха от него пособията…

По навик  се озова пред входа на новия хипермаркет. Беше му на път.  Всяка вечер, като минаваше за вкъщи, обикновено, си купуваше  хранителни продукти. Външната врата,  плавно  се разтвори пред него и той се озова във входното антре. От дясно, сивите метални клетки за багаж,  привлякоха погледа му и той реши да си остави чантата. На третия ред най-горе,  с усмивката на полуотворената си вратичка, една  празна клетка  услужливо  прие  професорската му чанта.

Магазина по това време беше пълен. Клиенти от различна възраст, пол и етнос, със забързани крачки обикаляха предимно щандовете и фриз ерите  за хранителни продукти и пълнеха количките си. Професор Арабийски  реши  да купи само две-три неща, а и като остави чантата си в багажната клетка,  ръцете му бяха свободни,  та нямаше нужда от количка…

На касата, педантично подреди покупките си в двата найлонови плика, които прилежно сгънати в един от вътрешните му джобове, носеше винаги за да не плаща за нови.После пое от младата касиерка подаденото с дежурна благодарност и усмивка  ресто.  Преди да  си затвори портмонето ,  провери и подреди грижовно парите, няколкото си дебитни и кредитни карти, личната си карта и купения, само преди два дни, тънък  като тефтерче мобилен телефон. Най-накрая,  портмонето  потъна в десния, широк външен джоб, на по голямата, поне с номер, китайска шушлекова  шуба. Уверил се, че всичко е наред и не е измамен, професор  Арабийски, независимо от раздразнените погледи  на следващите го клиенти, бавно и с превъзходството на професор над незнаещи студенти,  се отправи навън.  Когато стигна пред багажните клетки, отключи.  Беше оставил твърде навътре  чантата. Обстоятелство, което го принуди, да остави покупките на пода и  се пресегна с две ръце за оставената чанта. Незакопчаната  шуба се разтвори, леката изкуствена материя се отдели от тялото му, а той даже се надигна на пръсти, толкова бе висока клетката…

В този момент, някаква, жена  се блъсна в него и се извини. Професор Арабийски я погледна сърдито, без да сваля ръцете си. После пое  чантата, вдигна от пода двете найлонови торби с покупките  и излезе.

На улицата беше станало още по хладно и тъмно. Професора закопча разгърдената си шуба и се отправи към автобусната спирка.

Като спря на спирката,  Арабийски понечи да си извади пари за билет. Пребърка се с дясната  ръка, но портмонето го нямаше, после прехвърли чантата и торбите в дясната и започна трескаво да рови из  останалите джобове с лявата. Портмонето липсваше. Напрегна паметта си и твърдо си спомни, че още на касата, грижливо затвори портмонето и го пусна в широкия външен джоб на шубата?.. Нямаше съмнение – беше ограбен. Обзе го паника. В портмонето освен телефона и някакви 76 лв., държеше не само личната, но и   банковите си карти.  За миг през главата му минаха десетки чути случаи,  за откраднати документи  и злоупотреби с тях. Представи си,  как в този момент, сметката за мобилния му телефон набъбва със стотици левове. Изплаши се.  Всичките му  спестявания бяха в   банкоматните  карти.  Потрепери при мисълта, че в портмонето си държеше и акуратно  сгънати листчета с пин кодовете на сметките.  А когато си спомни за случаи, в който с откраднати лични карти бяха регистрирани  фирми и теглени големи заеми, краката му се подкосиха.Като че ли целия свят се надвеси над него.Изпадна в паника. Почувства се малък и беззащитен. Хората и превозните средства край него си се движеха все така забързани, безучастни и чужди. Помисли да се обади на някой познат, но си спомни, че няма мобилен телефон, че няма и стотинка, нито за телефонно обаждане, нито за автобусен билет. В този момент осъзна, че е никой, че светът не се интересува от него. Че той не съществува за хилядите забързани хора. Доплака му се…

Още няколко минути, професор Арабийски стоя като вцепенен.После го обзе   неприсъща за него решителност и желание за действие. Все още неосъзнато се върна в магазина. Дълбоко из гънките на мозъчната му кора, просветна малка искрица надежда, че портмонето му не е откраднато, а просто  изпаднало  от джоба и ето сега някакъв добър и честен човек го е намерил и предал на охраната на магазина.

Още първия охранител, като го изслуша толкова притеснен, разтревожен  и  уплашен,  прояви  разбиране и готовност да помогне.

–                   Господине, успокоете се! Случват се такива неща. Сега ще видим какво може да се  направи. Последвайте ме, нали имаме охранителни камери, ще видим какво е станало! – каза му той и го поведе към стаята на охраната.

С влизането,  погледа му потъна в огромна стена с десетки монитори. Пред нея двама служители стояха  седнали на удобни столове и наблюдаваха движението на гъмжилото  пазаруващи.На камерите се виждаше като на длан целия магазин: входа, различните щандове,  пространството пред магазина и дори паркинга.  И навсякъде,  като в мравуняк,  се движеха стотици, не, хиляди хора. Обзе го пълно отчаяние и безпомощност.

–                   Но това са толкова много хора, абсурд е да видя нещо… – простена на глас Арабийски.

–                   Не се притеснявайте, ще видим! – увери го уверено шефа на охраната.  – Пазите ли си касовата бележка?

–                   Разбира се! – отговори професора, защото наистина имаше навика, най-педантично да си събира и пази касовите бележки от всички магазини.

–                   Дайте ми я! – протегна ръка човека от охраната.

Професор Арабийски понечи да бръкне в джоба си за портмонето в което държеше всички свои документи и измънка:

–      Съжалявам, но и бележката ми е в портмонето!?

–      Нищо! Спомнете си на коя каса платихте!

Арабийски се замисли…

–                    Елате по-близо, ето на тези монитори са подредени касите. Може би ще си спомните физиономията на касиерката?..- опита се да му помогне охранителя.

Въпреки вълнението и объркването си, Арабийски се приближи по-близо до посочените монитори и заразглежда…

–                   Чакайте така няма да стане. Те част  от касиерките вече се смениха. – намеси се и единия от стоящите на столовете наблюдаващи.- Шефе към колко часа е станало?

–      Преди колко време бяхте в магазина? – попита шефа.

–      Не знам. – безпомощно призна Арабийски.

–                   Добре! По спокойно… Към колко часа излязохте от института?

–                   Към…- замисли се професора.  – Към 18, защото си спомням, че имаше колеги от катедрения съвет, които бързаха за лекции и влезнаха в час.

–                   Добре. Веднага ли тръгнахте? Отбивахте ли се някъде? – продължи да го насочва шефа на охранителите.

–                   Веднага си тръгнах и никъде не съм се отбивал. Това ми е редовния маршрут. Направо тук в магазина дойдох.

–                  Значи  от горе до тук са малко над 500 метра. Дошли сте за около 5 до 10 минути…. Трябват ни касиерките от 18   до 18 и 15 часа – разсъждаваше на глас шефа…   Върни по време. Нека господина ги разгледа – нареди той  на подчинения си наблюдаващ.-  Ето, разгледайте сега. Опитайте се да познаете при коя касиерка платихте.

Арабийски, въпреки повреденото си зрение, се вгледа през цилиндрите на масивните  скъпи очила и  не след дълго я видя.  Да същата блондинка, с дългата коса и сериозния поглед.

–      Ето тази посочи, той!

–                   Добре.. Значи към 18 и 20 сте били на касата… Колега дай ми само тази каса! Господине гледайте и вие да се видите като плащате.

След не повече от 2 минути, Професор Арабийски се позна.

–                   Ето ме, слагам си покупките на лентата. – зарадван, посочи той.

–      Колега, върни назад, от влизането на господина!

–                   Шефе, няма смисъл. Нали до плащането, портмонето е било в него?

–      Да, прав си! Пускай нататък.

И филмът тръгна: Дойде реда на Арабийски на касата. Много ясно се виждаше, по рано описаната сцена.  Педантичното подреждане на покупките  в двете извадени от вътрешния му джоб найлонови кесии, после бавното и спокойно прибиране и подреждане на рестото в портмонето, сгъването и слагането в една от преградите на касовата бележка, нетърпеливите погледи на следващите клиенти и касиерката и накрая как професор Арабийски,  затвори внимателно портмонето.

–                   Стоп! – прекъсна „прожекцията” шефа. Дай сега забавен кадансса!.. Така… Ето, вижда се как  пускате портмонето във външния си десен джоб…

–      Да, така.  Пускам го. Нали  Ви казах! – потвърди Арабийски.

–      Давай по-нататък!

Филма тръгна отново. Професора плавно се запъти към изхода. Стигна до клетките за багаж. Изправи се пред тях и преди да се пресегне за да отключи  и вземе чантата си, остави двете найлонови торби на земята.

–      До тук нищо! – отбеляза шефа на охранителите…

В този момент, от вътрешността на магазина, след  Арабийски приближи, средна на ръст, добре сложена, хубаво облечена, мургава жена. След нея мина носеща  широка, найлонова чанта, тип плик,  втора. Двете жени се оказаха за миг зад  Арабийски. Не се виждаше от тях какво прави той, но както беше  с протегнати ръце, се видя, че се обърна и каза нещо. Край жените, в посока навън мина трета… Арабийски  свали чантата си, взе си и двете найлонови торби с покупките  и като отстъпи място на напористата жена да си вземе багажа от съседното шкафче,  се отправи навън…

–                 Чакай! Тук стана нещо!? – рече шефа.- Я ми  повтори този момент от друга камера… А ти и каза нещо!? Какво и каза?

–                 Извиних и се, защото тя като се опита да си отвори шкафчето се блъснахме леко един в друг.

–                 Стоп! Върни малко назад и дай още по забавено!

И „филма” тръгна още по бавно, от друга камера. Сега вече се видя, как пресягайки се да си отвори шкафчето, мургавелката, „уж” случайно се сблъска с вдигналия ръцете си Арабийски.Изравнената с тях втора жена, само за миг, зад импровизирания с широката найлонова чанта- плик, с другата  ръка, за десета от секундата бръкна в джоба на професора и под завесата-чанта, приближилата се в този момент излизаща навън трета тяхна съучастничка получи портмонето му и се изниза в здрача на многохилядния град. След нея и Професор Арабийски  потъна в неприветливата есенна вечер.

–      Това е!  Ето как е станало. Видяхте ли господине?

–                   Шефе, тези трябва да са гастрольорки.  До сега не сме ги засичали.

–                   А аз какво да правя сега! – погледна ги Арабийски с напълно объркан и безидеен поглед.

–                   Отивайте веднага отсреща в  районното  и подайте оплакване! Те ще  Ви помогнат да направите каквото е нужно за блокиране на телефона и сметките Ви. –  нареди шефа. – Момент само, да  Ви дадем на диск и целия случай. Може да им  свърши работа в районното.

……

В районното, професор Арабийски се втурна смутен и разгърден. От бързането, притеснението и неизвестността,  на челото му изби пот. Сърцето му биеше, като на стрелян заек.Устата му пресъхна, езикът му,  като суха шкурка се защура между зъбите в търсене на  думи за обяснение.

–                   Кажете Господине! С какво можем да Ви бъдем полезни? – посрещна го предразполагащо дежурния полицай.

–                   Обраха ме – промълви Арабийски и подаде потния диск от магазина. – Ето, това е диска от охранителните камери в магазина. В него всичко се вижда… как…

–                   Момент. Изчакайте за секунда – прекъсна  го полицая и вдигна един от телефоните пред себе си…

Само след няколко секунди, които се сториха цяла вечност на Арабийски, в слушалката се чу:  Дежурния следовател във Второ РПУ слуша..

–                Дежурния от информацията  Ви безпокои… При мен е един господин…

–      Професор Арабийски –  допълни припряно Арабийски.

–                  Та професора твърди че е бил обран в близкия супермаркет и носи диск от охраната на  магазина. Какво ще наредите. Утре ли да дойде или сега ще го приемите? ..

–                   Ама как утре? – намеси се отново Арабийски.- До утре могат да ми изтеглят спестяванията, могат да ми навъртят стотици левове на телефона и какво ли още не!… В портмонето ми са всички документи, в портмонето съм аз…Моля Ви!..

Явно дежурния офицер чу припряното настояване на Арабийски, нареди нещо, защото дежурния полицай постави слушалката и излезе пред информацията.

–                   Значи сега господине, ще се качите на втория етаж, стая 204. Там дежурния офицер ще Ви приеме и ще поеме случая Ви – успокои го полицая и като му подаде диска, го изпрати нагоре по стълбите.

–                 Благодаря Ви много – пое диска Арабийски и се за изкачва по стълбите на криминалистиката…

Дежурния  –  млад, симпатичен мъж, с къса коса и пронизващи тъмни очи беше цивилен. Носеше затворени черни мокасини, тъмносини зимни дънки и светло синя риза в тъмно сив пуловер и кожено яке.

–                   Заповядайте професоре, влезте!  Ето седнете тук.  – посочи стола пред обсипаното с папки бюро,  офицера. После мина зад бюрото и като седна продължи: Кажете сега за какво става въпрос. Какво е оплакването  Ви?

–                    Ами обраха ме…

–                    Къде Ви обраха?

–                    Отсреща в новия хипермаркет, пред клетките за оставяне на багажа.

–                    Как стана, веднага ли забелязахте. Видяхте ли кой  Ви окраде?

–                    Тогава не разбрах нищо, но като отидох на спирката за да се прибирам в къщи, установих, че ми няма чантичката.

–                    Какво Ви откраднаха?

–                    Портмонето с мобилния телефон, банковите карти, други документи и пари.

–                    Колко пари имахте в портмонето?

–                    А не бяха много, 76 лева. Но господин офицер – отърси се най-после от притеснението   Арабийски и заговори забързано: – В портмонето са ми и пин кодовете на сметките, мобилния,  даже и личната карта. Крадлите могат да изтеглят всичките ми спестявания и какво ли още, не знам. Господи в чантичката са и ключовете ми за апартамента – плесна се той по челото.

–                   Следователя се надигна  и като поиска с движение на ръката си стиснатия диск от ръцете на  Професор Арабийски, попита: – Знаете ли на изуст  някакъв телефон на съседите си?   Ето позвънете им. Помолете ги да наблюдават апартамента Ви, докато се приберете – предложи следователя и му подаде телефона.

Докато  Арабийски си събираше мислите и набираше телефонния номер на съседите, следователя вече беше  пуснал диска в компютъра на бюрото си.   Картината беше чиста и доказателственна. Всичко беше ясно, оставаше само да влезнат професионалните крадли.

–                   Господине, тези жени са професионални крадли и не са от нашия град. За една седмица ги засичаме вече трети път, още  не сме ги хванали. Но ще ги хванем, бъдете сигурни…. Разбрахте ли се със съседите?

–                   Разбрах се, но аз нямам ключ за да си влезна в апартамента!

–                   Това не е  болка за умиране.Като се прибирате ще се отбиете на този адрес., на път Вие. Този ключар работи денонощно и за спешни случаи като вашия.Ще ви струва към 50 лева. В къщи държите ли някакви пари?

–                   Остатъка от заплатата. Имам в къщи около 200 лв..Ами ако отидат на банкомат? – сети се професора-  Там могат да изтеглят много повече, нали ви казах, че в портмонето си държа и  ПИН кодовете на дебитните и кредитните си карти…Пък могат и да ми навъртят на мобилния сума ти пари.

–                   Няма как трябва да отидете  във вашата банка и да ги предупредите. Впрочем,  Вие нямате никакви документи. Един момент само.- размисли следователя и придърпа към себе си служебния телефон. После набра някакъв номер и се обърна към професор Арабийски: В кои банки са  Ви сметките? Кажете ми и единния   си граждански номер!

–                  Арабийски машинално му каза трите си имена и единния си граждански номер и банките в които имаше сметки.

След  кратък разговор по телефона, някаква служителка беше натоварена да блокира спешно банковите сметки на  професор Арабийски с  еди кой си ЕГН.

Сега вече професора се по успокои.И се сети и за мобилния си телефон.

–        Ами телефона? – попита той.

–                  Ето ви пак телефона   и телефонните номера на мобилните оператори. Обадете се на вашия мобилен оператор, нека  Ви блокира номера. – предложи следователя, и след като му подаде отново телефона, свали от компютъра диска с престъплението, прибра го грижливо в една чисто нова папка, извади някакъв формуляр и бели листове, сложи върху тях химикалка и ги  постави пред Арабийски. – Сега пишете професоре! Напишете по този формуляр оплакване за кражба от неизвестен извършител и подробно опишете случая. През това време аз ще Ви издам служебна бележка, с която да удостоверявате самоличността си.  През седмицата, съжалявам, но ще  Ви се отвори доста неприятна работа. Ще трябва да си извадите нова лична карта и документи…

Двамата мъже се захванаха да пишат, Арабийски на формуляра и белите листи , а следователя  на компютъра, където вече се мъдреше снимката на професор Арабийски от личната му карта…

…    След още половин час,  професор Арабийски излезе от районното управление на МВР,  едновременно изстискан от премеждието и малко успокоен –  вече имаше самоличност  и не беше сам.

Късната есенна вечер се стелеше  още по студена и тежка. Отблясъците от изкуствените неонови светлини  пробиваха мрака. Хората бързаха към топлината на домовете и семействата си, а  самотния професор Арабийски, бързаше към непознатия ключар,  за да отвори дома му.В главата му се блъскаха разбъркани мисли, редяха се спомени и въпроси за смисъла на живота,  промъкваха се тревоги и безпокойство. В един миг се опита да си направи равносметка: Какво му бяха откраднали днес? Парите, вещите, спокойствието или вярата в добротата на хората? Не можа да си отговори! Дотежа му обидата!

декември 2, 2013

ПЪРВЕСКИНЯ

Picture 020     Тази есен, моята „Попска круша“ бе първескиня – роди за първи път. Пролетта я нагизди с бели, уханни цветове и тя заприлича на крехка младоженка с булчина рокля. Пчелите и се радваха и я обсипаха с целувки. Топлия ветрец си играеше с листата и като с камбанки и дъждовете миеха нозете и цяло лято.  Слънцето я прегръщаше с лъчите си и я насити с топлина.

Когато лятото отмина и есента`и наметна  шарено наметало, най-тънките и клонки  се приведоха от тежестта на златни и плодове и ме поканиха да  вкуся   божествената и  сладост.

Великото тайнство на раждането се беше случил. Трите години грижи си струваха. Моята първескиня роди и ме дари с  удволетворение и нови надежди.

Крехкото дръвце ми прошепна, че не съм съм живял напразно.

Бях допринесъл за създаването на живот.

декември 1, 2013

ДОМЪТ НА СТАРАТА КОТКА

Filed under: Фотография, внуче, разкази — Етикети:, , , — гравитон @ 11:40 pm

Нова картина

            Казват, че котките имали девет  живота. Може и така да е . Не знам.

            Говори се още, че една човешка година се равнява  на 7  котешки.

            Твърдят  също, че кучето се привързва към стопанина, а котката към къщата.

            А аз,  като  гледам  горната снимка, със запътената, замислена котка  и старата ми, прегърбена от тежестта на преживените деветдесет години  майка, някак от само себе си, ми нахлуват в главата  сравнителни мисли и спомени.

            Ей на, на заден план се вижда, широкия  двупосочен булевард. По него са минавали съдби и години, изнизвали са се  тържествени манифестации и протести. Шествали са радости  и тревоги, носела се е музика при сватби,  кръщенета и погребения.  Обществото се лутало  ту на запад, ту на изток, от капитализъм към социализъм и на опаки.

            Днес, животът почти  се е изнизал и за двете…

            …А когато  през далечната 1941 година, жената е стъпила за първи път в този двор, била едва 17 годишна. Въвел я  влюбения, решителен съпруг  и  двамата заживели  щастливо с мечтата,  да си построят  собствен дом. Още на следващата година  се родил   първият им  син  и  19 годишния и мъж  заминал  войник.  Когато  войната свършила,  три годишния му  син го посрещнал с думите: Кой е този чичо!?…

          …Последвали още 2-3 объркани  и бедни, следвоенни години, после животът  потекъл като спокойна лятна река, канализирал се и те, като останалите хора се мотивирали да работят. Родил се и втория им син. Захванали се още по всеотдайно двамата, а  някъде през  лятото на 1952 година, в двора  им изникнал  коптор  за печене на тухли. Работели двамата родители, пестили от  стотинковия  трудоден   и железничарската заплата и къде с майстори,  къде със собствени ръце,  осъществили  мечтата си построили си дом… Нова картина (1)

            …Преди  десетина  години,  в двора пред старата къща, цареше радостно оживление. Лятната ваканция   събра  пра внуци и съседски  деца.  Тяхната глъч, като чудодейно лекарство,  изпълваше с умиление  и сили,  умореното пра бабешко сърце. Митето  – внучето на малкия и син, поиска да си има котенце. Речено, сторено. Един ден вуйчо му  Гошо донесе, цели две. Жълтурко и  Шаренка, така ги кръстиха децата.

Нова картина (2)Нова картина (3)

        Ако знаете само колко забавни и игриви бяха малките котенца!? Колко настроение и душевна топлота провокираха!

А   когато зимата, баба Мара отиде  да живее  в Пловдив, на топло в апартамента, взе  и Шаренка. Внукът си знаеше че това е неговото коте и я обсипваше с нежност и любов.

Нова картина (4)

Учеше я даже на електронни игри!  С една дума Шаренка  си живееше като принцеса.Нова картина (5)

         Но времето летеше, малкото шарено  котенце Шаренка  порасна и се превърна в  горда,красива, елегантна и напук на твърдението, че четирицветните котки са  своенравни, стана добродушна, кротка и любвеобилна писана.

           Когато   през втората пролет  се завърнаха с пра Баба Мара и дядо Митко, да живеят   лятото в старата селска къща, Шаренка най- обичаше  да  гледа от високо широкия селски двор и да събира комшийските котараци..

Нова картина (6)

Неусетно, както си му е реда, от честите и срещи с котараците от махалата, Шаренка   забременя.    Минаха около два месеца и тя се превърна в една щастлива майка…  Нова картина (7)  …роди,  под покрива на старата къща, четири прекрасни котенца – Белушка, Чернушка, Сивчо и Тигърчо.Нова картина (8)Нова картина (9)Нова картина (10)Нова картина (11)

           Когато котенцата пораснаха и започнаха да се хранят самички, дядо Митко  ги заведе на „училище”.  Само четири от желаещите деца се сдобиха с по един домашен любимец и бяха безкрайно щастливи да ги осиновят. Така котенцата,  поеха своя самостоятелен път в живота…

        Следващата зима прабаба Мара и дядо  Митко заминаха за  Пловдив без  Шаренка. Тя остана в старата къща заедно с  Жълтурко. Цяла зима двете котета живееха самички. Вярно, че съседите им даваха по нещичко, но по често се налагаше да си ловят  из житните складове в махалата мишки, врабчета и гълъби.  Дворът се изпълни с перушина и миши опашки. В студените зимни дни се свиваха из сеновалите и около пушещите комини на съседите и преживяха зимата.Беше и трудно,  но не напуснаха старата къща…

        …На следващата пролет,двигателя на сребристия автомобил  Нисан „Мурано”,  спря тигровото си мъркането  пред желязната порта на старата къща,     двете верни на дома си котета,   изскочиха и се заумилкваха щастливи,  около  прабаба Мара и дядо  Митко…

          Отново настъпиха все по-топли, щастливи, пролетни дни. Шаренка  вървеше навсякъде след стопаните си. Каквото и да работеха из двора, тя бе до тях.Вечер,  когато прабаба  Мара  сядаше с останалите все още живи,  стари  жени, на седянка, Шаренка лягаше под пейката  и слушаше човешките истории.

          Често старите жени си спомняха за своята  младост, говореха за децата си или споменава починалите си мъже.  Често сравняваха  отхвърления обществен строй с настъпилата демокрация. . Единия беше тяхната съзидателна младост, а другия връщането на тяхното нерадостно  детство.

 Понякога  се хвалеха с децата си, но по често ги оплакваха разтревожени, че няма работа. Бяха  разпилени по целия свят.

          Когато дядо Митко тръгваше сутрин  към центъра за редовното си кафе или за  хляб и покупки, Шаренка го изпращаше до края на улицата, връщаше се и  господ знае как,  усещаше кога се връща за да го посрещне. А  той,  нали я беше  оставил през зимата на произвола на съдбата, се чувстваше виновен пред нея и не само я хранеше  с  купешка храна, галеше я, понякога  и позволяваше всичко. Даже да влиза с него  в къщи. Така миналото лято  като разбра, че пак е бременна, той я обсипа с още повече грижи. Говореше и като на човек и честно ви казвам, тя го разбираше. Гледаше го с бистрите си кротки, котешки очи и никога не му противоречеше, никога не му каза лоша дума, никога не посегна да го издраска. За това в един знойно горещ  летен ден,  като се качваше в къщата за кратка следобедна дрямка, дядо Митко я съжали и я остави да влезе  в хладната къща. Когато стареца  се събуди …. Шаренка бе родила в краката му две котенца.   Попотена и измъчена, тя го гледаше с погледа на горда майка и кротостта на виновно дете. Котенцата, слепи и беззащитни, чистички и крехки се бяха впили в цицките и сучеха. На постелята нямаше и следа от великия  акт на раждането. Така в домът на старата котка се появиха    Белка и Жълторан. Нова картина (12)Нова картина (13)

        Шаренка беше добра майка. Имаше достатъчно кърма.Чистеше ги,  хранеше ги, масажираше ги,  обсипваше ги с ласки и майчина обич. А обич и беше дал господ. Още ги кърмеше,  когато  почна да се залисва по прескачащите в двора комшийски котараци. Денем  излизаше да се нахрани, да се напие с вода  и да се изходи в рохкавата пръст. Вечер, се прибираше и спеше обвила с топлината на тялото си малките котенца.

           Една вечер Шаренка се забави. Извика я дядо Митко няколко пъти, но тъй като беше уморен, пък и котенцата вече бяха израсли,  се ядоса дето  е хукнала по котаци, нарече я  Пловдивска  гивиндия и се прибра в къщи  да спи…

          На сутринта, в ранни зори,  стана и излезе  притеснен в двора. „ Ами ако е станало нещо с нея,  какво ще и  прави двете котенца, та те още сучат?”… И тогава видя  на върха на голямата, плодовита слива в двора, кацнала притеснената  Шаренка. Стои покатерена на най-високото клонче,  гледа от високо  съседните четири клона, двора и целия свят, а на клоновете  кацнали, като  лешояди,  стояха  със сладострастните си  погледи,  четири котака – бащите на миналогодишните и котенца.

            Аааа, намери си майсторите любовчийке  ненаситна ? – рече  и стареца и разгони   котараците!

Котаците още не се бяха отдалечили кой знае колко и  Шаренка се шмугна в къщи при котенцата…

                                               ( следва  още)

Create a free website or blog at WordPress.com.