Mitkoivanov's Weblog

декември 15, 2013

ОГРАБЕН –малък криминален разказ

Когато професор  Арабийски  се спусна по каменните стълби на хилядолетния  град, свечеряваше. Краткия есенен ден се изнизваше по  заоблените хребети на Родопа планина и той осъзна, че е отхвърлил поредния  тежък и изморителен ден.

Първо имаше лекции, после нервите му опънаха десетина скъсани на есенната  сесия калпазани и накрая за капак присъства на катедрен съвет, който трябваше да води, в качеството си на  ръководител катедра. Като повечето неща в държавата и работите в учебното заведение не вървяха.  Студентите намаляваха, а заедно с тях и парите в делегирания бюджет. На всичко отгоре,  малцината записали се  студенти въобще не бяха мотивирани да учат. И със 7 да си вземеха изпитите,  пак нямаше  да си намерят работа. Беше криза!

Като слезе на булеварда, 66 годишното му, никога не спортувало тяло, потрепери от вечерния хлад. Очилата му се замъглиха от праха и лъскавината  на забързаните автомобили. Шумът на града и свистенето на  колите го понесоха,  като вълните на един враждебен, бучащ океан. Вървеше разгърден и уморен. Не мислеше за нищо. Искаше му се само,  да се прибере по скоро в къщи, да вземе  душ и защитен с петкамерната, алуминиева  дограма и вакуумираните двойни стъкла на прозорците,  да се потопи в тишината на уютния си апартамент.

Живееше сам. Беше пестелив и стиснат. От баща си бе наследил умението да печели. Още като пристигна в града по разпределение, в далечната 1970  година и се научи да пести. Научи се да си готви, да се пере и глади, с една дума да се наслаждава на самотата. Домът му постепенно се оборудва с най-скъпа черна и бяла техника, та не му беше  трудно.Но всичко струваше пари. За това, той  работеше на 2-3 места. Беше завършил висшето си образование с пълно шест, а  след специализациите  в Москва и Париж, авторитета му порасна, та едва се справяше с наплива  за частни уроци. За отпечатване на книгите си, предимно учебници и учебни помагала, професора намираше  по-богати  родители на  амбициозни деца.   Правеше ги спонсори, а после децата им купуваха от него пособията…

По навик  се озова пред входа на новия хипермаркет. Беше му на път.  Всяка вечер, като минаваше за вкъщи, обикновено, си купуваше  хранителни продукти. Външната врата,  плавно  се разтвори пред него и той се озова във входното антре. От дясно, сивите метални клетки за багаж,  привлякоха погледа му и той реши да си остави чантата. На третия ред най-горе,  с усмивката на полуотворената си вратичка, една  празна клетка  услужливо  прие  професорската му чанта.

Магазина по това време беше пълен. Клиенти от различна възраст, пол и етнос, със забързани крачки обикаляха предимно щандовете и фриз ерите  за хранителни продукти и пълнеха количките си. Професор Арабийски  реши  да купи само две-три неща, а и като остави чантата си в багажната клетка,  ръцете му бяха свободни,  та нямаше нужда от количка…

На касата, педантично подреди покупките си в двата найлонови плика, които прилежно сгънати в един от вътрешните му джобове, носеше винаги за да не плаща за нови.После пое от младата касиерка подаденото с дежурна благодарност и усмивка  ресто.  Преди да  си затвори портмонето ,  провери и подреди грижовно парите, няколкото си дебитни и кредитни карти, личната си карта и купения, само преди два дни, тънък  като тефтерче мобилен телефон. Най-накрая,  портмонето  потъна в десния, широк външен джоб, на по голямата, поне с номер, китайска шушлекова  шуба. Уверил се, че всичко е наред и не е измамен, професор  Арабийски, независимо от раздразнените погледи  на следващите го клиенти, бавно и с превъзходството на професор над незнаещи студенти,  се отправи навън.  Когато стигна пред багажните клетки, отключи.  Беше оставил твърде навътре  чантата. Обстоятелство, което го принуди, да остави покупките на пода и  се пресегна с две ръце за оставената чанта. Незакопчаната  шуба се разтвори, леката изкуствена материя се отдели от тялото му, а той даже се надигна на пръсти, толкова бе висока клетката…

В този момент, някаква, жена  се блъсна в него и се извини. Професор Арабийски я погледна сърдито, без да сваля ръцете си. После пое  чантата, вдигна от пода двете найлонови торби с покупките  и излезе.

На улицата беше станало още по хладно и тъмно. Професора закопча разгърдената си шуба и се отправи към автобусната спирка.

Като спря на спирката,  Арабийски понечи да си извади пари за билет. Пребърка се с дясната  ръка, но портмонето го нямаше, после прехвърли чантата и торбите в дясната и започна трескаво да рови из  останалите джобове с лявата. Портмонето липсваше. Напрегна паметта си и твърдо си спомни, че още на касата, грижливо затвори портмонето и го пусна в широкия външен джоб на шубата?.. Нямаше съмнение – беше ограбен. Обзе го паника. В портмонето освен телефона и някакви 76 лв., държеше не само личната, но и   банковите си карти.  За миг през главата му минаха десетки чути случаи,  за откраднати документи  и злоупотреби с тях. Представи си,  как в този момент, сметката за мобилния му телефон набъбва със стотици левове. Изплаши се.  Всичките му  спестявания бяха в   банкоматните  карти.  Потрепери при мисълта, че в портмонето си държеше и акуратно  сгънати листчета с пин кодовете на сметките.  А когато си спомни за случаи, в който с откраднати лични карти бяха регистрирани  фирми и теглени големи заеми, краката му се подкосиха.Като че ли целия свят се надвеси над него.Изпадна в паника. Почувства се малък и беззащитен. Хората и превозните средства край него си се движеха все така забързани, безучастни и чужди. Помисли да се обади на някой познат, но си спомни, че няма мобилен телефон, че няма и стотинка, нито за телефонно обаждане, нито за автобусен билет. В този момент осъзна, че е никой, че светът не се интересува от него. Че той не съществува за хилядите забързани хора. Доплака му се…

Още няколко минути, професор Арабийски стоя като вцепенен.После го обзе   неприсъща за него решителност и желание за действие. Все още неосъзнато се върна в магазина. Дълбоко из гънките на мозъчната му кора, просветна малка искрица надежда, че портмонето му не е откраднато, а просто  изпаднало  от джоба и ето сега някакъв добър и честен човек го е намерил и предал на охраната на магазина.

Още първия охранител, като го изслуша толкова притеснен, разтревожен  и  уплашен,  прояви  разбиране и готовност да помогне.

–                   Господине, успокоете се! Случват се такива неща. Сега ще видим какво може да се  направи. Последвайте ме, нали имаме охранителни камери, ще видим какво е станало! – каза му той и го поведе към стаята на охраната.

С влизането,  погледа му потъна в огромна стена с десетки монитори. Пред нея двама служители стояха  седнали на удобни столове и наблюдаваха движението на гъмжилото  пазаруващи.На камерите се виждаше като на длан целия магазин: входа, различните щандове,  пространството пред магазина и дори паркинга.  И навсякъде,  като в мравуняк,  се движеха стотици, не, хиляди хора. Обзе го пълно отчаяние и безпомощност.

–                   Но това са толкова много хора, абсурд е да видя нещо… – простена на глас Арабийски.

–                   Не се притеснявайте, ще видим! – увери го уверено шефа на охраната.  – Пазите ли си касовата бележка?

–                   Разбира се! – отговори професора, защото наистина имаше навика, най-педантично да си събира и пази касовите бележки от всички магазини.

–                   Дайте ми я! – протегна ръка човека от охраната.

Професор Арабийски понечи да бръкне в джоба си за портмонето в което държеше всички свои документи и измънка:

–      Съжалявам, но и бележката ми е в портмонето!?

–      Нищо! Спомнете си на коя каса платихте!

Арабийски се замисли…

–                    Елате по-близо, ето на тези монитори са подредени касите. Може би ще си спомните физиономията на касиерката?..- опита се да му помогне охранителя.

Въпреки вълнението и объркването си, Арабийски се приближи по-близо до посочените монитори и заразглежда…

–                   Чакайте така няма да стане. Те част  от касиерките вече се смениха. – намеси се и единия от стоящите на столовете наблюдаващи.- Шефе към колко часа е станало?

–      Преди колко време бяхте в магазина? – попита шефа.

–      Не знам. – безпомощно призна Арабийски.

–                   Добре! По спокойно… Към колко часа излязохте от института?

–                   Към…- замисли се професора.  – Към 18, защото си спомням, че имаше колеги от катедрения съвет, които бързаха за лекции и влезнаха в час.

–                   Добре. Веднага ли тръгнахте? Отбивахте ли се някъде? – продължи да го насочва шефа на охранителите.

–                   Веднага си тръгнах и никъде не съм се отбивал. Това ми е редовния маршрут. Направо тук в магазина дойдох.

–                  Значи  от горе до тук са малко над 500 метра. Дошли сте за около 5 до 10 минути…. Трябват ни касиерките от 18   до 18 и 15 часа – разсъждаваше на глас шефа…   Върни по време. Нека господина ги разгледа – нареди той  на подчинения си наблюдаващ.-  Ето, разгледайте сега. Опитайте се да познаете при коя касиерка платихте.

Арабийски, въпреки повреденото си зрение, се вгледа през цилиндрите на масивните  скъпи очила и  не след дълго я видя.  Да същата блондинка, с дългата коса и сериозния поглед.

–      Ето тази посочи, той!

–                   Добре.. Значи към 18 и 20 сте били на касата… Колега дай ми само тази каса! Господине гледайте и вие да се видите като плащате.

След не повече от 2 минути, Професор Арабийски се позна.

–                   Ето ме, слагам си покупките на лентата. – зарадван, посочи той.

–      Колега, върни назад, от влизането на господина!

–                   Шефе, няма смисъл. Нали до плащането, портмонето е било в него?

–      Да, прав си! Пускай нататък.

И филмът тръгна: Дойде реда на Арабийски на касата. Много ясно се виждаше, по рано описаната сцена.  Педантичното подреждане на покупките  в двете извадени от вътрешния му джоб найлонови кесии, после бавното и спокойно прибиране и подреждане на рестото в портмонето, сгъването и слагането в една от преградите на касовата бележка, нетърпеливите погледи на следващите клиенти и касиерката и накрая как професор Арабийски,  затвори внимателно портмонето.

–                   Стоп! – прекъсна „прожекцията” шефа. Дай сега забавен кадансса!.. Така… Ето, вижда се как  пускате портмонето във външния си десен джоб…

–      Да, така.  Пускам го. Нали  Ви казах! – потвърди Арабийски.

–      Давай по-нататък!

Филма тръгна отново. Професора плавно се запъти към изхода. Стигна до клетките за багаж. Изправи се пред тях и преди да се пресегне за да отключи  и вземе чантата си, остави двете найлонови торби на земята.

–      До тук нищо! – отбеляза шефа на охранителите…

В този момент, от вътрешността на магазина, след  Арабийски приближи, средна на ръст, добре сложена, хубаво облечена, мургава жена. След нея мина носеща  широка, найлонова чанта, тип плик,  втора. Двете жени се оказаха за миг зад  Арабийски. Не се виждаше от тях какво прави той, но както беше  с протегнати ръце, се видя, че се обърна и каза нещо. Край жените, в посока навън мина трета… Арабийски  свали чантата си, взе си и двете найлонови торби с покупките  и като отстъпи място на напористата жена да си вземе багажа от съседното шкафче,  се отправи навън…

–                 Чакай! Тук стана нещо!? – рече шефа.- Я ми  повтори този момент от друга камера… А ти и каза нещо!? Какво и каза?

–                 Извиних и се, защото тя като се опита да си отвори шкафчето се блъснахме леко един в друг.

–                 Стоп! Върни малко назад и дай още по забавено!

И „филма” тръгна още по бавно, от друга камера. Сега вече се видя, как пресягайки се да си отвори шкафчето, мургавелката, „уж” случайно се сблъска с вдигналия ръцете си Арабийски.Изравнената с тях втора жена, само за миг, зад импровизирания с широката найлонова чанта- плик, с другата  ръка, за десета от секундата бръкна в джоба на професора и под завесата-чанта, приближилата се в този момент излизаща навън трета тяхна съучастничка получи портмонето му и се изниза в здрача на многохилядния град. След нея и Професор Арабийски  потъна в неприветливата есенна вечер.

–      Това е!  Ето как е станало. Видяхте ли господине?

–                   Шефе, тези трябва да са гастрольорки.  До сега не сме ги засичали.

–                   А аз какво да правя сега! – погледна ги Арабийски с напълно объркан и безидеен поглед.

–                   Отивайте веднага отсреща в  районното  и подайте оплакване! Те ще  Ви помогнат да направите каквото е нужно за блокиране на телефона и сметките Ви. –  нареди шефа. – Момент само, да  Ви дадем на диск и целия случай. Може да им  свърши работа в районното.

……

В районното, професор Арабийски се втурна смутен и разгърден. От бързането, притеснението и неизвестността,  на челото му изби пот. Сърцето му биеше, като на стрелян заек.Устата му пресъхна, езикът му,  като суха шкурка се защура между зъбите в търсене на  думи за обяснение.

–                   Кажете Господине! С какво можем да Ви бъдем полезни? – посрещна го предразполагащо дежурния полицай.

–                   Обраха ме – промълви Арабийски и подаде потния диск от магазина. – Ето, това е диска от охранителните камери в магазина. В него всичко се вижда… как…

–                   Момент. Изчакайте за секунда – прекъсна  го полицая и вдигна един от телефоните пред себе си…

Само след няколко секунди, които се сториха цяла вечност на Арабийски, в слушалката се чу:  Дежурния следовател във Второ РПУ слуша..

–                Дежурния от информацията  Ви безпокои… При мен е един господин…

–      Професор Арабийски –  допълни припряно Арабийски.

–                  Та професора твърди че е бил обран в близкия супермаркет и носи диск от охраната на  магазина. Какво ще наредите. Утре ли да дойде или сега ще го приемите? ..

–                   Ама как утре? – намеси се отново Арабийски.- До утре могат да ми изтеглят спестяванията, могат да ми навъртят стотици левове на телефона и какво ли още не!… В портмонето ми са всички документи, в портмонето съм аз…Моля Ви!..

Явно дежурния офицер чу припряното настояване на Арабийски, нареди нещо, защото дежурния полицай постави слушалката и излезе пред информацията.

–                   Значи сега господине, ще се качите на втория етаж, стая 204. Там дежурния офицер ще Ви приеме и ще поеме случая Ви – успокои го полицая и като му подаде диска, го изпрати нагоре по стълбите.

–                 Благодаря Ви много – пое диска Арабийски и се за изкачва по стълбите на криминалистиката…

Дежурния  –  млад, симпатичен мъж, с къса коса и пронизващи тъмни очи беше цивилен. Носеше затворени черни мокасини, тъмносини зимни дънки и светло синя риза в тъмно сив пуловер и кожено яке.

–                   Заповядайте професоре, влезте!  Ето седнете тук.  – посочи стола пред обсипаното с папки бюро,  офицера. После мина зад бюрото и като седна продължи: Кажете сега за какво става въпрос. Какво е оплакването  Ви?

–                    Ами обраха ме…

–                    Къде Ви обраха?

–                    Отсреща в новия хипермаркет, пред клетките за оставяне на багажа.

–                    Как стана, веднага ли забелязахте. Видяхте ли кой  Ви окраде?

–                    Тогава не разбрах нищо, но като отидох на спирката за да се прибирам в къщи, установих, че ми няма чантичката.

–                    Какво Ви откраднаха?

–                    Портмонето с мобилния телефон, банковите карти, други документи и пари.

–                    Колко пари имахте в портмонето?

–                    А не бяха много, 76 лева. Но господин офицер – отърси се най-после от притеснението   Арабийски и заговори забързано: – В портмонето са ми и пин кодовете на сметките, мобилния,  даже и личната карта. Крадлите могат да изтеглят всичките ми спестявания и какво ли още, не знам. Господи в чантичката са и ключовете ми за апартамента – плесна се той по челото.

–                   Следователя се надигна  и като поиска с движение на ръката си стиснатия диск от ръцете на  Професор Арабийски, попита: – Знаете ли на изуст  някакъв телефон на съседите си?   Ето позвънете им. Помолете ги да наблюдават апартамента Ви, докато се приберете – предложи следователя и му подаде телефона.

Докато  Арабийски си събираше мислите и набираше телефонния номер на съседите, следователя вече беше  пуснал диска в компютъра на бюрото си.   Картината беше чиста и доказателственна. Всичко беше ясно, оставаше само да влезнат професионалните крадли.

–                   Господине, тези жени са професионални крадли и не са от нашия град. За една седмица ги засичаме вече трети път, още  не сме ги хванали. Но ще ги хванем, бъдете сигурни…. Разбрахте ли се със съседите?

–                   Разбрах се, но аз нямам ключ за да си влезна в апартамента!

–                   Това не е  болка за умиране.Като се прибирате ще се отбиете на този адрес., на път Вие. Този ключар работи денонощно и за спешни случаи като вашия.Ще ви струва към 50 лева. В къщи държите ли някакви пари?

–                   Остатъка от заплатата. Имам в къщи около 200 лв..Ами ако отидат на банкомат? – сети се професора-  Там могат да изтеглят много повече, нали ви казах, че в портмонето си държа и  ПИН кодовете на дебитните и кредитните си карти…Пък могат и да ми навъртят на мобилния сума ти пари.

–                   Няма как трябва да отидете  във вашата банка и да ги предупредите. Впрочем,  Вие нямате никакви документи. Един момент само.- размисли следователя и придърпа към себе си служебния телефон. После набра някакъв номер и се обърна към професор Арабийски: В кои банки са  Ви сметките? Кажете ми и единния   си граждански номер!

–                  Арабийски машинално му каза трите си имена и единния си граждански номер и банките в които имаше сметки.

След  кратък разговор по телефона, някаква служителка беше натоварена да блокира спешно банковите сметки на  професор Арабийски с  еди кой си ЕГН.

Сега вече професора се по успокои.И се сети и за мобилния си телефон.

–        Ами телефона? – попита той.

–                  Ето ви пак телефона   и телефонните номера на мобилните оператори. Обадете се на вашия мобилен оператор, нека  Ви блокира номера. – предложи следователя, и след като му подаде отново телефона, свали от компютъра диска с престъплението, прибра го грижливо в една чисто нова папка, извади някакъв формуляр и бели листове, сложи върху тях химикалка и ги  постави пред Арабийски. – Сега пишете професоре! Напишете по този формуляр оплакване за кражба от неизвестен извършител и подробно опишете случая. През това време аз ще Ви издам служебна бележка, с която да удостоверявате самоличността си.  През седмицата, съжалявам, но ще  Ви се отвори доста неприятна работа. Ще трябва да си извадите нова лична карта и документи…

Двамата мъже се захванаха да пишат, Арабийски на формуляра и белите листи , а следователя  на компютъра, където вече се мъдреше снимката на професор Арабийски от личната му карта…

…    След още половин час,  професор Арабийски излезе от районното управление на МВР,  едновременно изстискан от премеждието и малко успокоен –  вече имаше самоличност  и не беше сам.

Късната есенна вечер се стелеше  още по студена и тежка. Отблясъците от изкуствените неонови светлини  пробиваха мрака. Хората бързаха към топлината на домовете и семействата си, а  самотния професор Арабийски, бързаше към непознатия ключар,  за да отвори дома му.В главата му се блъскаха разбъркани мисли, редяха се спомени и въпроси за смисъла на живота,  промъкваха се тревоги и безпокойство. В един миг се опита да си направи равносметка: Какво му бяха откраднали днес? Парите, вещите, спокойствието или вярата в добротата на хората? Не можа да си отговори! Дотежа му обидата!

Вашият коментар »

Все още няма коментари.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: